Имена от спомените

 

имена от съня

 

 

Понякога си спомням за Балчик. Наричаха го градът на белите скали. А за мен е градът, в който израснах. Стръмни павирани и криволичещи улици го насичаха на части. Търкаляш се надолу, а нагоре дъх не ти остава. И като всеки малък град, особено по времето на соца – от всичко имаше по едно, с известни изключения, разбира се.

Но „едно” е важна дума, защото най-много се помни. Ето първото „едно”.

Точно до морето се намираха „Каваците” – кръчмата, която никога не оставаше празна. Там правеха най-хубавата и единствена, разбира се, скара – истински кебапчета и истински кюфтета. Миризмата й, примесена с тази на мастика, се носеше из целия град и прелъстяваше хората.

По-нагоре, в централната част следваха другите от тези „едно”. Кафе – сладкарницата, която си имаше име, но всички я наричаха „при Горана”. А Горана всъщност, бе една от сервитьорките. Голяма и страховита. Никой не знаеше кой е управителя, но нея всички я знаеха. И беше ли на смяна, всички бивахме кротки като пиленца. Щото ядосаме ли Горана, такъв рев би надала, че и земетресение можеше да стане. Обаче беше ли на кеф… По-голяма сладурана от нея нямаше.

А на кръстовището, където пътя от морето се разделяше на две, всеки от които тръгваше нагоре, от сутрин до вечер и всеки земен ден на дървено столче седеше ваксаджията. Той беше толкова черен, колкото и ваксата, с която лъскаше обувките на минувачите. Само дето мустакът му с времето побеляваше и лъсваше като луна на лицето му.

На две три крачки от него беше бараката на Бай Евтим. И той като съседа си нямаше почивен ден. И също имаше мустак, обаче обратно на ваксаджията – бял като сняг с черна дъга под носа си. От него можеше да си купиш цигари, кибрит, фъстъци, вестник и разни други дреболии.

От кръстовището тръгнеш ли наляво, би стигнал до болницата. Но надясно… Е, там бяха другите от онези „едно”. Първо минаваш покрай Гоцата. Не че така се казваше магазина за хранителни стоки, но Гоцата беше продавача. Висок, слаб с интелигентна осанка и учтив до самозабрава. Като влезеш, да не ти се излиза. А как само режеше кашкавала от огромните пити – да му кажеш 255 грама и ги имаш от раз.

От отсрещната страна се носеше аромат на мекици. Не можеш да минеш по улицата и да пропуснеш тази гощавка. Вярно, ще почакаш малко, но затова пък понятието студена мекица – не съществуваше. Винаги топли, парещи дори, едва ги държиш. Но нали да се опариш било за късмет, на кого ли му пукаше, напротив – късаш, духаш и лапаш.

После идваше ред на рибата и месото, чиито миризми се сражаваха непрестанно. И имаше защо – там винаги всичко беше прясно – идва ти както е сурово да го захапеш. Техните имена бяха такива – рибата и месото.

Та като си спомням за Балчик – те това ми е останало. Иначе не знаех нито кой е кмета, архитекта и изобщо някой, който да се е грижил за управлението на града.

Но никога няма да забравя „Каваците”, „при Горана”, ваксаджията, Бай Евтим, Гоцата, мекиците, рибата и месото. Тези имена бяха лицето на града. Те бяха ориентирите, пътните знаци в града. Те бяха живота.

А днес… Днес само си припомням…

/Снимка, направена от автора hguteva/

Имена от Балчик в спомените