*

не е път
ако не си го извървял
не е смисъл
ако не те е накарал
да забравиш
за пътя

***

да помълчиш с някого
небето да диша в облак
часовникът да застине
в камък
стръкче трева да трепти
от топлата песен
на прелетяло
врабче

India 2012

*

да отвориш очи

да излезеш от вчера

най-дългия път

*

можеш да чуеш

звукът на тишината

но да го напишеш

не можеш

той те пише

*

смисълът
е само дума
докато не те открие
под крилете
на нощна пеперуда
като светлина
те излива

*

седя
и не очаквам нищо
красива мелодия
за болката
от свободата

***

дума по дума

от себе си изтривам

случайни

от неслучайни чужди дрехи

накриво скроени

зашити с вина

две торби грях

за джобове

закопчани със

загаснали въглени

вместо мечти

и не

не обличам друга

пролет е

тя ще поникне сама

*

нощ

езикът

на който

говоря със себе си

(Анти)Кризисното издание на София ГлосиФест започва в четвъртък

Вече традиционният София ГлосиФест, организиран всяка пролет и есен от „Хралупата“ и Национален литературен фестивал „Глоси“, посреща третата си година с (малко принудително) нов формат: в три дни – 7, 8 и 9 май, в 19:00, в „канала“ на АрсМедиа в YouTube ще започват премиерите на три големи „концерта“, в които са вплетени четения на поезия и проза, музика, представяния на картини и автори, последвани от още събития: премиери, виртуални изложби, още музика, театрални монолози…

Ето и имената на някои от артистите, потвърдили своето участие (сплитане на добре познати, утвърждаващи се и нови имена):

Александра Евтимова, Александър Христов, Анна Лазарова, Бистра Божикова, Валентин Дишев, Ванина Димова, Виолета Кунева, Георги Гаврилов, Емануил Видински, Златина Димитрова, Иван С. Вълев, Иван Христов, Илеана Стоянова, Илияна Генова, Ирен Филипова, Ина Фрой, Ирена Иванова, Керана Ангелова, Крис Енчев, Кристина Кунева, Мария Куманова, Наталия Иванова, Нели Кирилова, Нинко Кирилов, Петър Чухов, Полина Господинова, Ренета Бакалова, Робърт Леви, Стефан Иванов, Теодора Лалова, Христина Гутева, Христо Мухтанов…

Музикалните сетове ще изпълнят с присъствието си Биляна Тодорова, Димо Стоянов, Карел Маринович и Кирил Коев, Николай Славов, Петко Славов, Свилен Г. Ноев…

Творчеството си ще покажат (и ще говорят за него) художниците Иван Гайдаров и Невена Ангелова.

В разширената международна програма в третия ден на фестивала ще участват и Ана Мария Гърбич (Сърбия), Георги Калайджиев (Република Северна Македония), Клаудио Комартин (Румъния), Мария Деянович (Хърватия), Мария Бралович (Сърбия), Мария Степанова (Русия), Нилтън Сантяго (Перу)… ще има и още изненади, а така ще можете да се насладите и на преводаческото майсторство на Здравка Петрова, Левена Филчева, Лора Ненковска, Александра Евтимова… ще можете да участвате във виртуалната премиера на новата книга на Валентин Дишев , и това не е всичко (включително защото ще можете да участвате в онлайн-дискусия, посветена на „Майстора и Маргарита“, модерирана от Василена Винченцо).

Станете съучастници в това в това прекрасно преживяване, абонирайте се за фестивала чрез каналла в YouTube(хиперлинк има по-горе), следете събитието във Фейсбук, за да се информирате за програмата за всеки ден при нейното обявяване…

Достъпът до всички събития е напълно безплатен, но можете и да подкрепите идеята чрез закупуване на виртуален билет.

https://www.facebook.com/events/677326809719330/

За да ги има и Утре…

Публикувано на 23/03/2020 от veronika66

Хралупата & издателства АРС и Scribens

Да помогнем на Хралупата и издателства АРС и Scribens, които се грижат за нея. Ето списъка с наличните заглавия. Поръчки може да правите със съобщение до Хралупата във фейсбук или на тел. 0884611356.

„Покрив (и други основания) – Валентин Дишев
„Една ампула мрак“ – Виолета Христова Гъркова
„Сините часове“ – Георги Гаврилов
„Архипелаг“ – Гриша Трифонов
„Нито един гълъб до утре“ – Елена Ташева
„Отвъдно време“ – Здравко Кисьов
„Черно“ – илко димитров
„малки букви“, „името на неделята“, „летящ акордеон“ – Ина Иванова
„Вътрешната стая“, „В един след полунощ“ – Керана Ангелова
„Кислород“ – Кръстьо Раленков
„С (малка бяла книга за незаглъхващи перкусии)“ – Левена Филчева, Валентин Дишев
„inclavo“ – Мария Куманова
„неснимане“ – Мария Липискова
„По-сурово“, „Двойници и животни“, „Човек сред хората“ – Нинко Кирилов
„Шепоти“ – Полина-Десислава Батешкова
„Чернова“ – Ралица Красимирова
„Белият гарван“ – Румен Денев
„Грохот“ – Силвия Томова
„Смъртта не се чака“ – Стефан Гончаров
„В желания момент“ – Морис Бланшо
„Тъмна светлина“ – Теодор Рьотке
„Тялото изгорено, духът наказан“ – Христина Панджаридис
„Триада“ – Христо Мухтанов
„Домът на човека“ (фотоалбум) – Цочо Бояджиев, Николай Трейман
„Зоната – антология за българския поезия, том.1“ – сборник
„Дъно в небето“ – Александър Арнаудов
„Зверски кротка“ – Амелия Личева
„Техническа проверка“ – Ангел Иванов
„Процедурата по забравяне на човек“ – Антония Атанасова
„Дивергенции“ – Антоний Димов
„Рамене и самоти“ – Боряна Богданова
„От интенционалност към интензионалност“ – Крис Енчев
„Благословени върхове на пръстите“ – Елена Денева-Трифонова
„Петъчни истории“, „Много преди Пабло да ме намери“ – Елка Стоянова
„Коренът е цвете“ – Христина Гутева
„Завой“ – Иван С. Вълев
„Зад вратата на мансардата“ – Ивета Данаилова-Пешева
„Сънище“ – Ирен Филипова
„Как наказва Бог“, „Втора кожа“ – Катерина Стойкова
„Водните лилии на паметта“ – Хайри Хамдан
„Роман за името“ – Людмила Миндова
„Земя и любов“, „Неразрешимостта на великолепието“, „Животни и други богове“, „Демони и свят“ – Маргарита Серафимова
„Когато темата бяга от времето“ – Милена Спирева
„Бяс/бяло“ – Никола Петров
„Достатъчно дълго“, „АДdicted“, „По-скоро никога“, „Сбогуване с нарцисизма“, „Камуфлаж“ – Петър Чухов
„Мистичната роза“ – Роман Кисьов
„Ще се видим пак“ – Свежа Дачева
„Под клепачите“ – Татяна Стоянова
„Преди тишината“ – Теодора Тотева
„Аритмия във три октави“ – Тони Теллалов
„Марс“, „Любов на площада“ – Владимир Левчев
„Напускане на спомена“ – Вангел Имреоров
„Почти всичко е наред“ – Виолета Кунева

„Янус’ – Валентин Дишев

„В къщи всички вечерят отделно“ – Анна Лазарова

„и други езици“ – Ренета Бакалова

„Земя 2.0“ – Ana Marija Grbic

„Гробище за слонове“ – Златина Димитрова

„Падане завинаги“ – Нинко Кирилов

„Познах те по сянката“ – Калина Линкова

„Човек с бинокъл“ – Наталия Иванова

„Мостът“ – колумбийско-българска антология на съвременна поезия

Музикалните албуми:
„Океан“, „Rock’n’roll song designers“ – Остава
„HAPPY“ – Илко Биров
„Гологан“ – Гологан
„Little alien“ – Мирослав Иванов
„Different“ – Свилен Ноев

както и музикалната биография „Аз, Остава“ – Scribens Acoustic – на отделна, промоционална цена от 30 лв.

Бъдете здрави!

Творчески дом „Глоси“

В самото подножие на Пирин, с фантастична гледка към Рила, със “совалка“, която всеки ден може да ви превозва (по график и без заплащане) до и от началната станция на кабинковия лифт в Банско – „Творчески дом „Глоси“ (студио „Аспен“).

Разгледайте и албумите в страницата ни: Творчески дом „Глоси“

.

самотата

тъй нужна

да изваеш себе си

от песъчинки

тъй тежка

когато не намираш начин

да ги подредиш

.

притихнало синьо

днес облаците ги няма

някъде другаде

се обичат

„Коренът е цвете“

„Коренът е цвете“ Христина Гутева

2018 София, стихосбирка, изд. „Библиотека България“

„Поезията на Христина Гутева от кратки лапидарни форми е заредена с неочаквани обрати, инверсиите прорязват смисловите линии така, че читателят да намери просека, в която да разположи самия себе си. Емоционалното напрежение бива разсичано като гордиев възел от зоните на тишина, разтварящи очертанията на думите и образуващи таен хоризонт за мълчаливо съзерцание.”

Крис Енчев

Снимка на книгата "Коренът е цвете" Христина Гутева, 2018 София — „Коренът е цвете“

*

не можеш да замълчиш

ако не си оставил думите си

да се слеят с праха от стъпките ти

сърцето ти да кърви свободно по тялото

очите ти да са изтрили облачните образи

болката ти да е останала без цвят

река от забрава се лее

рибите помнят

ти мълчиш

Среща

когато

залезът се събира в точка

нощта е мълчание

преди утрото да отплава

познати вълни

акостират на неизвестен бряг

небето попива

раздиплената нежност

за да останат

преплетени

стъпките

Брокатена тишина

брокатена тишина

от очите

до усмивката

разстоянието е

целувка

не спирай…

*

през юни

по-непоносимо от жегата

е отсъствието ти

пандемия

чета

и препрочитам книги

а за да не забравя гласа си

говоря на цветята –

разпознавам техния

но не и моя

*

или те живея

или пиша

останалото

е смърт.

Навътре

когато сълзата замъгли окото

погледът е навътре

разкъсаните вени изливат

пясъчни бури

и срутени съновидения

покоят е привиден

като в окото на урагана

при все това

движението е винаги навътре

навътре

***

по-незнаеща съм днес
зелени са очите ми
от взиране в тревата

~~~

I’m more unknowing today.
My eyes are green
from gazing the grass.

***

въпросите –

корабокрушенци

плаващи в океан от отговори

~~~

Questions –
castaways
floating in an ocean of answers.

***

свещта догаря
огънят ѝ
сънуван от времето
създава нова
отвъд

~~~

The candle
is burning out.
Its fire
dreamt from
the time
creates new one
beyond.

***

не можеш
да изречеш тишината
без преди това
да си изгорил тялото
създадено
от думите

~~~

You can’t utter the silence
without first burned the body
created by the words.

НОЩ на КРИСТАЛИ

НОЩ на КРИСТАЛИ

Мастиката не струваше, макар твърдението на сервитьорката да бе друго. Можехме да се възползваме от предложението и да я върнем, но пък ни се пиеше точно мастика, така че… Констатирахме качеството и с първата глътка, и от там нататък забравихме. И до толкова се отнесохме, че на втората чаша Спящата Брада ме попита:

– Ти носиш ли пари?

– Амиии… – гледах го опулено – около десетина.

И преди още да ми беше обяснил, се досетих какво му се върти из главата, но си затраях.

– Остава ли ти се тук? – грейнал, като обедно слънце през лятото, ме попита отново.

Изглежда, че не само аз го очаквах този въпрос, защото всички избухнахме в смях. Всъщност бяхме само трима, ако не броим Селин. Бяхме пропуснали Джулая и сега си импровизирахме свой. Вярно, с два – три дни закъснение и за разнообразие бяхме скочили от Варна до Кранево. Действително скочихме – ей така – да видим как е там. И видяхме…

Та така… Платихме си сметката. Дадох пет лева на Спящата Брада и го изпратихме към Варна – да се бункерова, както му харесваше да казва, а това значеше за пари.

***

Ние с Пеещия в Нощта си поръчахме кафе. А Селин мълчаливо си стоеше в края на масата. Ако бях прочела неговото „Пътешествие до края на нощта” навярно щях да знам какво ни очаква нас. Но пък и без това, самото заглавие ми подсказваше, че едва ли оставаме в това крайбрежно селце, за да се наспим в някой хотел или бунгало.

Всяка история си има заглавие. Дори и все още да не е написана, то е някъде там. И винаги е достатъчно близо, за да го види някой, стига не само да гледа, а и да вижда. И виждайки го, да осъзнае че то е там – в очакване да бъде написана неговата история.

– Селин е с нас… – казах аз.

– Той е от нашите! – отвърна Пеещия в Нощта.

Така е, но важното е, че и в момента е с нас – наум си повторих. И поведохме Селин към плажа. Но преди да стигнем до там, минахме през един хотел, в който Пеещия в Нощта имаше познати. Искахме да проверим, за всеки случай, пътешествието до края на нощта ли ще бъде или до половината, а останалата да се натръшкаме в някоя стая и да спим или поне да повръщаме.

Ама не, не и не! Селин беше с нас и вече си беше казал тежката дума. Тази нощ няма да се спи, поне не в хотел, а още по-малко на легло.

***

Плажът беше опустял. Вечерния бриз ни поздравяваше. Слънцето вече не прежуряше и добре, защото и малкото кристали, които имаше прехвалената от сервитьорката мастика, отдавна се бяха разтопили и ние отново си припомнихме – „не беше от хубавата”!

Хубава или не, бяхме я изпили и все още се чувствахме леко замаяни. Ей това беше гадното! Иска ти се да си пийнеш една мастика, ей така да се охладиш, да ти стане по-весело, пък да си кажеш – „животът е хубав”! Е, да… Ама като си пийнеш една, ти се допива и втора. И ако е вечер, лягаш си докато не ти е станало кофти или просто продължаваш, докато се осереш и на края пак си лягаш. Това добреее… Обаче…

Ето това „обаче” ни мъчеше в момента. Не ставаше за спане, а за кристали още по-малко. Нямаше пари! Та нали и затова изпратихме Спящата Брада до Варна. Така че…

Пеещия в Нощта не се сдържа и влезе да поплува с надеждата – да избистри и малкото останало от мастиката. Ама, мамка и, и сервитьорка! Така ни подведе:

– От хубавата е, гарантирам ви!

Гарантира… Дръжки! Ама и ние, трябваше да я накараме да я плати тази гаранция, а не да мълчим като столовете в заведението! А то пък… „Венера” да го кръстят! Каква ти Венера, беше си направо Тодора. И децата знаят, че Венера е римска богиня. Венера, а? А какво имаше окачено по стените? Български народни носии и всякакви такива джунджурийки все в този дух. Какъв ти ресторант „Венера”? Беше си точно механа „Тодора”!

И на тоз завой отново се сещам – човек трябва не само да гледа, а и да вижда. Ама и ние… Че то не е ли ясно?! Щом заглавията на тия са им неадекватни, каква може да им е мастиката! Е, поне миришеше на такава. Утеха… Добре че не ни донесоха червено вино на кристали.

Позамислихме се, дали не сме на края на света или в началото му. То че беше село, такова си беше. Ама имаше претенции за курортно място. Вярно! Всъщност, ние сами си бяхме виновни. Обикаляхме в покрайнините му. Е, какво да очакваме, тогава?! Сервитьорката гарантира! Естествено! „Интереса клати феса!” Будалите сме ние…

То и друго е вярно. Бяхме тръгнали ей така – на разузнаване, пък ако се получи… Не можехме и Спящата Брада да се сърдим, щото на всички ни се отвори глътката. Той, обаче се оказа най-смелия да го предложи.

А бе, не знам как, ама се сетих за шопа дето е казал – „не е важно аз да съм добре, а на Вуте да му е зле”. Дали е бил първият, който казва или не, но важи не само за него. Защото ако беше само негово…

По дяволите, какво ми пука за шопа! Ама щом съм сетила за него, явно има нещо… Защото ако не беше той, сега можеше и да не сме на края или в началото, още не съм сигурна, на света. Обаче бяхме. Бяхме точно там. А какво му е лошото ли? Не знам дали е лошо, но тук всичко изглежда наопаки. И понеже е така и аз ще разказвам наопаки.

***

Най-сетне след един час чакане автобусът дойде. Всъщност езиците ни така се плетяха, че беше по-лесно да го наричаме – тобусът. Не беше за вярване, но дойде и ние дори успяхме да се качим. Пеещия в Нощта каза:

– Мамка ти и тобус! Сега за наказание ще слушаш „Хиподил”!

Така и стана. Щом седнахме, аз до Спящата Брада, а Пеещия в Нощта на седалката пред нас, огласихме тобусът с глупостарските песни на, добре известната именно с това, българска банда „Хиподил”. Беше твърде рано, около 8.45, топло и пътниците малко, така че кажи-речи притеснявахме единствено тобусът. Спящата Брада, естествено, продължи да си спи, затова и си спечели името. А Пеещия в Нощта спря да пее с идването на новия ден.

А как го чакахме този автобус? Всъщност, Спящата Брада си спеше. Първо клечейки, подпрян на един зид, а по-късно направо си седна на тротоара, и… продължи да си спи, независимо че от време на време му долепяхме до ухото уокмена, от който гърмеше:

– „ Бате Гойко, ти си мъж…”

Ние пък с Пеещия в Нощта гледахме пътя и бяхме уловили някакъв странен ритъм. Нещо като буталата на двигател – единия става, другия кляка. Ставане, клякане… Горе, долу и:

– Ей, няма го този тобус! Няма и няма! – казваше той.

– Няма го, бе! Няма и няма! – повтарях и аз.

И веднага се разсмивахме, защото се сещахме за една лимка от улиците на Варна. Леко прегърбен, кльощав мъж с раздърпани дрехи и перещ ръце. Навярно единствения човек, който обаче без да осъзнава, казва истина. И колкото и силно да я крещеше, така и не можеше да събуди от летаргията целия този български народ.

– Няма, бе! Няма и няма! Няма! – крещи си той.

Народът, обаче, спи! Ако изобщо е народ, нация или племе. То поне да бяхме племе, ама повече приличаме на орел, рак и щука. Народопсихология, какво да правиш, ама за това има кой да пише, тъй че аз се връщам към понеделнишкото утро. А самото него го посрещнахме или по-точно, то ни завари в едно кафене.

***

Но в действителност, преди да се озовем на спирката, пообиколихме селото и открихме, че с течение на годините бе придобило значително по-голям градски облик от някои, които изначално са си били градове. Няма да ги споменавам, да не вземат да се засегнат. Пък и да се засегнат, какво? Истината си е истина и понякога е толкова прозрачна, друг път мътна, а трети – ще ти извади очите.

Та пустото му село си беше точно края на света. Обикаляхме го нашир и длъж, влизахме във всички отворени кръчми и :

– Няма! Няма и няма шкембе чорба! Никой не е чувал за нея и никой не знае как се прави, приготвя де!

И не, че не успяха пак да ни излъжат. Излъгаха ни и още как!

– Имате ли шкембе чорба?

– Да. Заповядайте, седнете! Ама отвън, че вътре още чистим.

И щом се настанихме, дойде готвачът.

– Знаете ли, имам шкембе, ама сосът му нещо не се получи. Мога да ви донеса, но не ви го препоръчвам. По-добре пилешка супа, много е хубава, или топчета…

Само ако знаехме, скъпи! Ама пак нещо сме пропуснали да забележим. Навярно това, че готвачът в интерес на истината, нямаше шкембе. И как да го има, та той си беше сух и изстискан като лимон. И какво? Отново гаранции, само че този път за топчета. Имах си хас, да не гарантира за топчета. От пръв поглед си личи, че е мъж. А че са му станали ташаците вече на топчета, изобщо нямаше нужда да ни гарантира.

– Ясно! – измънкахме ние, явно защото по-късно щеше да ни стане ясно – Три пъти пилешка супа, хляб и вода.

Така и стана. Проясни ни се. Направо ни светна. Гарантират ли ти за нещо, по-добре е да си поръчаш от всичко останало, но не и от това. По-безвкусно нещо на никого от нас не се бе случвало да яде. Всъщност, Спящата Брада не пропусна и тази маса. Подремна си, хапна си, пак си подремна.

Но независимо от това, по-късно и той се оплака, че по-гадна супа от тази не бил ял. Те това е! С кофти мастика ни посрещнаха, с гадна супа ни изпратиха. Псевдо село, псевдо качество, че и гаранции ти дават. Струва си единствено плажът. Шарен свят! От всичко има! Има? Ще има, ама когато онази лимка от улиците на варна започне да вика:

– Има, бе! Има, има…

Ще започне, ама друг път и по-точно в друг живот или направо в друг свят, където може и да има. Тук, обаче, няма.

– Няма, бе! Няма и няма!

И си е точно така. Ако човек се замисли и си направи една сметка, изобщо няма да му е трудно да разбере какво има и какво няма. Който и каквото и да има, все ще намери нещо, което да няма. И да го придобие, друго ще го замести. И очите му ще продължат да играят и мисълта му да се върти около онова, което няма. Придобие ли го веднъж – горкото нещо – губи важността си, губи си властта. Изглежда е по-важно какво нямаш, а не какво имаш.

И веднага се сещам за приказката, в която един мъж гледал как съседа му всеки ден си разхождал магарето. А той самия, разбира се, нямал магаре и дотолкова завидил на съседа си, че се примолил на Господ:

– Вземи му, Господи, магарето!

/ Къде ли го е намерил този…/

И та гътнало се горкото животинче. Как се почувствал стопанинът му е ясно. По-важно е, обаче, че на молителя чак тогава му просветнало за какво е трябвало да се моли – не за болката на съседа си, естествено! Защото какво печели човек когато пожелае болката на ближния си? То и радост да му пожелае, пак е тая!

– Гледай си канчето, в своето канче! – ме съветваше моя баща.

Да си гледаш в канчето, ама ако имаш канче и ако има какво да се гледа в него. И нищо да няма в него, понякога е по-добре, отколкото гадна пилешка супа. Но супата вече е минало, макар и наопаки.

А преди да стигнем до нея, както вече казах, осъмнахме в едно кафене. И както всичко тук си беше наопаки, то едва ли е било кафене, истината обаче е, че ние пихме там кафета. Много кафета.

Така и не си спомням, нито как се казваше, нито с каква музика ни посрещнаха, затова пък ние ги нападнахме с „Хиподил”.

-„потъваме и пак се смеем

Изчезваме, какво от тва

Опитахме и вас да вземем,

Но ще потънат ли лайна!” – Двамата с Пеещия в Нощта припявахме заедно с уокмена, а Спящата Брада отговаряше:

– Няма да потънат!

– Няма, бе! Няма и няма да потънат! – крещяхме ние и се смеехме…

Седнахме на първата маса, която ни хвана погледа, сложихме уокмена в центъра и, и се умълчахме в очакване на сервитьорката.

Младо гадже, запленяващо със здравината си и буйните къдрави коси, които обгръщаха с тайнственост лицето и. И ту го откриваха, показвайки ни игривия си и жаден поглед на младостта, който те кара да запееш – „възбуден съм като шишарка…”, ту го закриваха, при което неминуемо изпускаш тежка въздишка – „ …в очакване да падна долу…”

– А, това „Хиподил” ли е? – попита тя, поглеждайки кутийката на касетката.

– Да – отвърнах аз.

Тест издържан! Гаджето е от нашите, а навярно и тя си е казала същото. Донесе ни кафетата без да гарантира и добре направи. И не че те струваха, ама поне не ни даде гаранции, пък накрая пак си ги платихме. Пито платено, така си е!

Отпивахме си ние от кафето и нещо започна да ни се прояснява, ама не в главите ни, а на небето. Да, нощта си отиваше, а с нея и пътешествието свършваше. Всъщност, не самото пътешествие, защото все още бяхме някъде по пътя, все още не бяхме стигнали домът си.

Та знае ли човек кога свършва едно пътешествие, пък дори и да си е вече в къщи? Пътешествието започва в момента когато се родиш. Така си е, можеш да отбележиш началото на нещо, но няма начин да познаеш края му.

– Няма, бе! Няма и няма! Няма край! Поне докато нас ни има, край няма да има. Няма и няма!

С идването на утрото просто свършваше една тъмна част от пътешествието. До тук беше по Селин. Тук Пеещия в Нощта спря да пее, а Спящата Брада се събуди за първи път.

– Къде се намираме? Кое е това заведение? Защо не съм го виждал? – оглеждаше се той и питаше, а ние се смеехме.

Оказа се значи, че не винаги със светлината на деня, ти светва пред очите. Но пък все пак зависи от човека. На Спящата Брада взе, че му светна да хване пътя. Ей така, стана си от стола и просто тръгна. И тръгна по посоката на най-малкото съпротивление, т.е. надолу, натам откъдето си и дойдохме. Навярно спящото му съзнание го подтикваше да се върне по пътя, който бе извървял като сомнамбул и стигне до мястото, на което бе заспал.

Всъщност, това е нещо толкова естествено! Която и част от живота си да проспиш, ако един ден се събудиш и осъзнаеш, какво ти се е случило, неминуемо ти се налага да тръгнеш по обратния път, ако разбира се, държиш да продължиш напред. Стъпките на тангото – едно напред, две назад…

Та, седим си ние, слушаме „Хиподил”, гаджето ни хвърля по един поглед. Аз зъзна, защото може и да е започнало да просветлява, но не и да се затопля. И… чакаме да се завърне Спящата Брада.

Чакаме, чакаме… ама той не идва. И като казвам чакаме – тази дума направо се превърна в табу, особено за мен и Пеещия в Нощта. За това обаче – по-късно, защото е по- в началото. И именно, защото бе вече табу, не ни се искаше отново да се подлагаме на същото изтезание. Та и станах аз, и излязох на пътя. Спящата Брада не просто вървеше надолу, а направо подтичваше.

– Мамка ти! – казах аз и стартирах.

Как ми се бягаше само! Изобщо, изобщо не ми бе до това. Но си помислих, че поне може да се посгрея. Стигам до него, а той ме гледа учудено и ме пита:

– Защо бягаш? Къде отиваш?

А сега, де! Някой някому е изпил акъла, ама неговия или моя – не беше ясно.

– Ти къде отиваш? – питам го аз.

– Разхождам се… – отвръща ми той.

– И как така се разхождаш? Ставаш от масата и без да се обадиш тръгваш на някъде. Тръгваш добре, ами поне кажи кога ще се върнеш! Достатъчно те чакахме на свечеряване, искаш и на зазоряване ли да те чакаме? Хайде да тръгваме нагоре!

– Защо? – с възможно най-голямо недоумение ме пита той.

– Защото заедно сме тръгнали и заедно ще се прибираме – отвърнах му аз.

И не че особено държах на това, просто изпитвах някаква загриженост. В смисъл че – не знаех доколко той съзнаваше какво прави.

Когато стигнахме масата на просветлението, заварихме Пеещия в Нощта да обръща една касетка в уокмена – ту от А страна, ту от Б страна – и като ни видя, попита нервно:

– Къде е индианското, бе? Туй индианско ли е? Защо не чувам индианско?

– Индианско е – казвам му аз.

– Защо не го чувам? – продължава да пита той.

Вземам му уокмена от ръцете, попревъртам малко касетката и му я пускам на ухото:

– Хайя, хайя, хайя… – припяваше Оливър Шанти.

Пеещия в Нощта постави уокмена в средата на масата и махна на гаджето. Тя доприпка и преди да сварим да и поръчаме следващите кафета, я чухме как възкликва:

– Много интересна музика слушате вие!

Това вече не беше тест, ами взаимно запленяване. Значи се появи още нещо, доста голямо нещо, заради което си струва някой ден отново да дойдем тук накрая на света.

– Две кафета – казахме ние.

– Две? – попита тя, за да е сигурна, че е разбрала, защото ясно ни виждаше, че сме трима.

Пеещия в Нощта побутна Спящата Брада, за да го събуди и попита:

– Искаш ли кафе?

– Аз протестирам – отвърна той, разтърка очи, огледа се и отново отнесе.

– Две – потвърдих аз, усмихвайки се.

Гаджето отиде да направи кафетата. Ние пък наблюдавахме как едно куче с цвят лайнян изкачваше стъпалата към хотела на отсрещната страна на улицата. И ето го отговорът! Десант с „Дорс”!

– А! – извика Пеещия в Нощта – това е „Дорс”! – и изключи уокмена.

Гаджето си беше от нашите, в това вече нямаше никакво съмнение. Нямаше! Няма и няма! От тук нататък слушахме „Дорс”. На Спящата Брада, обаче, изглежда не му подейства добре, защото пак хвана пътя. Пеещия в Нощта ме погледна, а аз му казах:

– За един ден да бягам два пъти след един мъж, ми се вижда множко! Да отива където иска…

– Какво му става?

– Какво му става ли? Че какво може да му стане на един мъж като се събуди от сън?

– Ама той каза „протестирам” – продължи да ме рови Пеещия в Нощта, като че ли аз знаех тайните на спящия или по-точно на вече събуждащия се.

Вдигнах рамене в знак на безразличие и се заклатих на стола в ритъма на песента, а Пеещия в Нощта изпя като за последно:

– Камон, бейби, лайт май файър!

***

Понякога, както сега например, всичко изглежда така точно подредено, сякаш е измислено и разказано от най-добрия автор. И ако ние не сме герои от нечия книга, то аз мисля, че най-добрия писател си остава самия живот.

Нощта започна забулена в мистерията на Селин и завърши с една още по-голяма, тази на „Дорс”. Врати, които ни се отваряха, за да потънем в едно състояние, от което дълго време нямаше да можем да излезем. Най-простото определение за това бе – преумора.

Но тази нощ бе и свое го рода, проверка на силата и издръжливостта. Тя ни предоставяше възможност да се сближим или отдалечим. Да видим своите тъмни страни и да ги отразим по своеобразния начин на огледалото.

Спящата Брада навярно протестираше срещу своята тъмна страна, която се оказа спяща и явно не му е харесала. Но щяха ли да бъдат тези страни тъмни ако ги харесвахме?! И какъв ли щеше да бъде светът ни ако нямахме тази възможност – да крием онова, което не харесваме – на тъмно в сянката си.

Да го крием за онази нощ, през която сме с хората, наречени приятели и за които знаем, че биха ни приели и такива, защото тъмното макар и обратно на светлото – е част от нас.

Ей такива мисли ми се завъртяха из главата, докато чаках да появи я Спящата Брада я Пеещия в Нощта, който също беше духнал на някъде. А по улицата вече имаше леко раздвижване. Мина дори и една патрулираща полицейска кола. Плъзна тихо и бездиханно надолу към плажа.

***

– Тя е от Самоков – почти ме стресна Пеещия в Нощта, защото се бях замислила, какво ли би станало, ако ченгетата ни бяха прибрали на топло.

С толкова викове и крясъци бяхме минали през селото на път за кафето, че по комунистическо 100% бихме се събудили сгрети до безобразие.

Та, Пеещия в Нощта бе успял вече да си чукне среща с гаджето за другата седмица. Преждевременно се завърна и Спящата Брада. Явно вече се бе събудил, но продължаваше да протестира под формата на мълчание. То и ние нямаше вече за какво да си говорим.

Всъщност, просто се налагаше да обсъдим още ли кафета да пием или да тръгнем по следите на шкембето, за което вече стана ясно, че го няма в това село. Няма, бе! Няма и няма! Какво да се прави, на края на света няма шкембета, това е!

***

А само как стигнахме до масата на просветлението! Ами как? Минавайки през най-тъмния гъз, разбира се! Тъмнина, тъмнина… а ние с Пеещия в Нощта викаме колкото глас имаме:

– „Юрий Гагарин къде си летял,

Хубави путки дали ебал?”

И звезди… толкова много звезди. Ала ние вървяхме по тъмния път. Полюшвахме се и продължавахме да цепим тишината:

– „Влез ми в положение

Да ти не вляза аз отзад”.

И знае ли човек, какво може да стане в тъмното. Току се чуваше:

– Ох, гадно!

– Не… гадно е!

Да, не беше ясно Спящата Брада продължаваше ли да спи или се бе събудил, но успешно ни риташе отзад по подметките. Този номер го бе заучил от Пеещия в Нощта, на който пък му се наложи за първи път да го изпита и… естествено, разбра колко е гадно.

***

Та преди да минем през най-тъмния гъз, тръгнахме от един по-малко тъмен, този на „Робинзон”. Гъз не гъз, тъмен не тъмен, ама изобщо не ни се тръгваше от там. Както на Спящата Брада, който недвусмислено го твърдеше, заспивайки на масата, така и на нас.

Бяхме останали единствените клиенти, ако изобщо бяхме такива, защото вече не можехме нито да ядем, нито да пием. И за да не е без хич, си поръчвахме по една малка мастика и се правехме, че я пием.

Тъпяха ни, защото освен че ни бяха добри познати, ни и влязоха в положението. Всъщност, доколко ни влязоха – не беше ясно – но един от персонала се пожертва. И наистина си беше жертва, защото твърде малко му платихме за сметка на шума, който вдигахме.

Дънихме „Хиподила” до дупка и пеехме. Пеехме и продухвахме гъза на „Робинзон”. Как ни изтрая сервитьора не знам, а още по-малко ми е ясно – как Спящата Брада спа непробудно, дори не се събуди когато от загриженост – да не се простуди – се опитах да му нахлузя един пуловер.

Ама какво ли се чудя толкова?! България е не по-малко тъмен гъз и що народ дреме и спи. Ясно е като бял ден, че какво друго да правиш в един тъмен гъз, освен да спиш. Да му мислят будните! И така си и беше…

Навън бе толкова студено, че вече нямахме и желание да излизаме, колкото и да ни се пикаеше. Нямаше как, налагаше се да се научим да отлагаме кефа. То, на това, в нашия тъмен гъз – България – изобщо не е трудно да се научи човек.

Далеч по-трудно е да избягваш болката. И как ли можеш да я избегнеш, след като си роден с болката си. Роден си да се луташ из тъмния гъз. Каква по-голяма болка от тази – да живееш на тъмно, ако изобщо това е живот.

***

Но тази нощ в тъмния гъз на „Робинзон” имаше малко светлинка. И както обикновено, тя дойде отвън. Група руски лагернички блестяха като звездички по дансинга. И ние не ги оставяхме сами… Вряхме се из краката им и събирахме от техните слаби далечни лъчи.

О, тогава Спящата Брада бе толкова буден, толкова игрив, бе като Халеевата комета в този тъмен гъз. И за да не се чувства сам сред толкова звездички, ту аз излизах с него, ту Пеещия в Нощта, който все още не бе пропял. Вместо него, пееше една руска група и припевът така ни се наби в ушите като клин в дърво:

– „ ана хатела бъй знат всьо а сексе…”

И като ги гледахме тези руски звездички как разтропват пода, не се и съмнявахме, че отдавна знаеха, дори повече и от нас, за секса. Но звездичките са си звездички, а ние бяхме като черни дупки. И не че бяхме дупки, просто звездичките бяха добре охранявани, и ние можехме единствено да им се радваме, и да се въртим като сателити около тях.

Е, аз не пропуснах да се позавъртя на пилона. До момента не си и представях, че е такъв кеф! Къде, къде е по-добре да се въртиш около пилон, отколкото около, което и да било живо същество.

Само не знам, дали мастиките ми бяха малко или намирах публиката за мижава, че не разбих обществения етикет на съставните му части. А може би някаква частица от, останалия ми в наличност, разум е преценил, че не си струва. Или просто – това не е елемент от тъмната ми страна.

Пихме, танцувахме и кюфтета на скара похапнахме. А преждевременно Пеещия в Нощта ходи да наобикаля други дискотеки в търсене на по-добри полета за изява. Обаче, няма! Няма, бе! Няма и няма! Най-светло и живо си оставаше в този гъз с безброй руски звездички. Гъз не гъз, ама топло и свежо. Дори и да не изглеждаше така – когато отнесоха звездичките – разбрахме колко по-тъмен може да бъде без тях.

Всъщност когато дойдохме, „Робинзон” не изглеждаше толкова тъмен, макар звездичките да не се бяха появили все още. По-скоро приличаше на огромна светла дупка – небитие в битието. Една студена празнина, от която те побиват тръпки, камоли да ти се препие мастика на кристали.

Така де, ама както апетита идва с яденето, така и жаждата идва с пиенето. Пък тук поне знаехме, че няма да ни гарантират каквото и да било, което ще рече, че мастиката определено ще е от хубавата.

В интерес на истината, не ги посещавахме за първи път, както и те – естествено – не ни виждаха за първи път, а едва ли биха искали и да е за последно. Е, не беше съвсем сигурно, но… знам ли…

А като си помисля – имаше толкова много причини да пием мастика. Да изтрием срама на „Венера”, да потиснем натрупалото се напрежение на свечеряване, от мастиката глава не боли и не на последно място – беше ни писнало от текила, а от горе на всичко – просто обичахме мастика. „Ай ловю соу мач…” Те, затова и влизайки в, светлия и изпразнен от съдържание, гъз на „Робинзон”, седнахме и си я поръчахме.

***

А пътят до „Робинзон” го минахме на подтичване, защото беше започнало да захладява. И не че не беше и той тъмен… Тъмен беше и още как, а където светеше – чалгата ни хлопваше като с парен чук по главите.

Какво да се каже… Изражда се народа, та се изражда и културата му. Гъз бе, тъмен гъз! Какво да очакваш от един гъз, освен пръдни, това е! Да ме прощават чалга феновете, защото аз не мога. Не се прощава на някого, който те изнасилва, та било то и в ушите. Чалга! Мамка и!

***

Мамка им и на французите, които грабнаха купата на европейското по футбол! Не е за вярване, но все пак успяхме да видим финала на този финален мач. И не че държахме за италианците, но бяхме против петлите. Както и да е… Всъщност, изобщо не си струваше да го гледаме, но нямаше да разберем това, ако не бяхме зърнали поне част от него. А от горе на всичко няма и да го забравим… Няма и няма! Няма!

***

Седим си ние с Пеещия в Нощта в Кафето на Срещата, жабуркаме си устите с вода и гледаме ту финала, ту пътя. И няма, бе! Няма и няма! Нито гол, нито Спяща Брада, по-точно в случая – Липсваща Брада! Няма и няма!

Няма и пари, та затова сме и на вода. Много скоро и цигарите щяха да се заразят с нямане. На финалния мач и ние вървяхме към финала и това като че ли е нещо естествено, когато човек се намира на края на света.

– Ето го! Ето го!

Но не голът, а Спящата Брада. Най-сетне дойде, след като го чакахме близо три часа. Влезе в Кафето на Срещата, ухили се и каза:

– Идва ми да изпия всичкия алкохол!

А какво ни идваше на нас, ще го спестя! Ще спомена само това, че излях отгоре му чашата си с вода и си поръчах какво? – Мастика, естествено! Поприказвахме си малко кого как са прекарали на свечеряване в очакване на победния гол и се изнизахме, за да напишем историята на пътешествието до края на нощта.

***

А в какво затъмнение бяхме изпаднали ние с Пеещия в Нощта, направо не е за разправяне! Както си чакахме Спящата Брада да се завърне от Варна, според уговорката – в Кафето на Срещата – около 20 часа изгасна тока.

Та, пиехме си кафе и гледахме пътя, че и часовниците си. Обаче няма го, няма и няма! Не идва… Нито Спящата Брада, нито тока. Времето напредваше. Небето притъмня. Аз си извадих фонокартата и се засилих към първия телефон. Е, да… ама като тръгне – върви!

Всяко затъмнение е толкова праволинейно, че направо да ти стане скучно. Обаче аз изобщо не скучаех! Не скучаех, защото трябваше да търся телефон. И не че нямаше… Телефони колкото искаш, ама бяха като паметници. Едни такива хубави, оранжеви със сребърни бутончета, със зелени прозорчета – да се ненагледаш! И само за това ставаха.

Нямат бе, нямат и нямат сигнал! Сините имаха, обаче за тях аз пък нямах карта. Като тръгне – върви направо по мед и масло! От телефон на телефон, заприличах на пчеличката Мая. И няма, и няма! А стана и тъмно като в… да кажем рог. Че и мачът започна…

Пеещия в Нощта много държеше да го гледа, и как няма да държи?! Да изгледа всичките мачове от първенството, а да пропусне финала?! Това си е направо… Нямам думи. Нямам и нямам, нямам думи!

И не че нямаше къде, напротив – във всички заведения, в които имаше ток бяха включили и телевизорите. Обаче… Да, там хората си седяха, пийваха, похапваха и цъклиха очи в малкия екран. А ние нямахме пари, а и трябваше да чакаме Спящата Брада около Кафето на Срещата, точно където пък нямаше ток!

***

Пълна тъмница! И пътят тъмен, а и не е ясно, ще дойде ли изобщо Спящата Брада. Горкият той, само ако знаеше, че след толкова терзания ще дойде тук – на края на света – за да спи по масите, едва ли би бързал така с таксито. Но…

И все пак е имало защо да бърза…

– Беше толкова хубаво! – спомняйки си, ни обясняваше той по-късно мистерията, която преживял – Как танцувахме само! И тези лагернички… Накараха ме да се почувствам на 15. Все едно, че и аз бях на лагер. Пиехме мастика и танцувахме, направо летяхме по дансинга. И… изведнъж… всичко изчезна! Изчезна…

Ето такива работи със Спящата Брада, който пък докато сме го чакали, чакал и той. Ама поне се зареждал с гориво от мъка по автобусите. Тук чакал един, после друг. Ха на връщане наново. Единия добре, ама втория… Изпуснал за минута някакъв. Следващия докато се усетил, се препълнил и…

***

А ние чакаме него. Въртим се из тъмницата, поглеждаме часовниците и редим хипотези. Няма! Няма и няма никаква промяна. Вече ни се изпаряваше желанието както за купон, така и за мача, който си вървеше. Това е! Изпуснахме Джулая! И този купон върви след него…

Все пак решихме да не се оставяме на бездействието. Поехме по пътя на тока в търсене на телефонен сигнал. Не пропуснах да вдигна слушалката на нито един телефон.

И най-сетне пред хотел „Зора” на телефонното екранче ме озари надпис – „постави картата”! поставям я аз, набирам номера и… нищо. Вдигам очи към екранчето и чета – „смени картата. Грешка…” Затварям, вадя картата и хайде отначало, и хайде пак, и… Няма, бе! Няма и няма! Може и развален да беше, но поне имаше сигнал, което значеше, че сме на прав път. Къде, къде? По стъпалата и в хотела. Влизам и виждам още една оранжева надежда.

– Титииии…, титииии… – чувам в слушалката.

Набирам номера и ми се обажда секретаря с предложение да оставя съобщение. Приех го, т.е. обясних, че чакаме – то като че ли имахме какво друго да кажем или направим. Бяхме си направо в капан…

***

От тук нататък вече наистина нищо друго не ни оставаше, освен да се върнем при Кафето на Срещата и да чакаме. Тръгнахме ние с Пеещия в Нощта такър, такър, такър… нагоре. И ако до преди това сдържахме яда си, сега вече с облекчение го изпускахме подобно на два парни локомотива.

– Мача го изпуснахме, но поне вече имаме причина да се напием – казва ми Пеещия в Нощта.

– Уф! – отвръщам му аз – Само да дойде бункеровчика!

И каква стана тя? Ние се готвехме, а Спящата Брада свърши работата. И хубаво направи, защото ако ние се бяхме напили… Ще я карам без думи.

Та с пара от думи вървим ние нагоре и:

– Виж, дошъл е! – възкликвам аз – Дошъл е токът! Поне той…

Забързваме крачка и сядаме пред телевизора в Кафето на Срещата. Мачът все още не беше свършил. Обаче историята свърши. Всъщност, историята никога не свършва, точно както не свършва и нямането.

– Няма, бе! Няма и няма! Няма край!

И да не забравя да кажа, че тази история я написа моята тъмна страна.

„Още, още може

Още, още дръж…”

ДЕТСТВОТО НИ В ГАРАДОКА

16388101_1310252985708156_7069076911736075006_n