Марк Твен

Изчезващ вид

Марк Твен (1835 – 1910)     американски писател,    журналист  и хуморист.

Мисли:

  • „Адам е бил най-обикновен човек. Пожелал е ябълката не заради самата нея, а заради това, че е била забранена. Ако забранена е била змията, щеше да изяде нея.“

  • „Адам е бил щастлив: когато е казвал нещо можел е да бъде уверен, че никой преди него не го е казал. “

  • „Ако се кръстоса крал с проститутка, в резултат ще се получи точно онова, което съответства на английската представа за благородник.“

  • „Ако съм свършил някаква работа, то е било, защото съм я чувствал като игра. Ако трябваше да работя, никога нищо нямаше да свърша.“

  • „Бръчките трябва да обозначават само тези места, където преди е имало усмивки.“

  • „Винаги прави това, което трябва. От това на някои ще им стане приятно, а останалите ще са учудени.“

  • „Винаги, когато съм се отклонявал от навиците и принципите си и съм изричал някоя истина, на слушателя не му е достигала сила на духа, за да й повярва.“

  • „Всеки човек, подобно на луната има своя неосветена страна, която не показва на никого.“

  • „Всички живеем под закрилата на малодушието, което наричаме свои принципи.“

  • „Говори истината и тогава няма да ти се налага да помниш нищо.“

  • „Да имаш кураж не значи да не се страхуваш — това значи да те е страх и въпреки това да имаш воля да продължиш.“

  • „Добри приятели, хубави книги и заспала съвест — това е идеалният живот…“

  • „Докато се научиш да си държиш езика зад зъбите — те опадали.“

  • „Един път в живота Фортуна почуква на вратата на всеки, но в това време човекът може да е в близката кръчма и да не чуе.“

  • „Жалко, че светът трябва да се отказва от толкова много хубави неща само защото били нездравословни. Аз лично се съмнявам, че създателят може да ни е дал някое подкрепително, което, използувано с мярка, да е нездравословно. Изключение правят само микробите. И все пак има хора, които упорито се лишават от редица неща – били те за ядене, пиене или пушене, – спечелили си по един или друг начин съмнително име. В името на здравето тези хора се отказват от какво ли не. И им остава едно голо здраве. Необяснима работа! Все едно да дадеш цялото си състояние за някоя крава, която вече не пуска мляко.“

  • „И така, споделяйки нашето общо мнение по въпроса, ние решаваме, че правителството на корумпираните, от корумпираните и за корумпираните никога няма да изчезне от земята….“

  • „Изобретателят на християнските небеса събира накуп там всички земни нации. И всички са абсолютно равни, няма йерархия, те са «братя», заедно се разхождат, заедно се молят, заедно свирят на арфа, заедно пеят «осанна» — бели, черни, евреи, всички — без разлика. Тук на земята, обаче, всички нации се мразят помежду си и всички заедно мразят евреите. Въпреки това, всеки набожен човек възхвалява небето и иска да отиде на него.“

  • „Истината е най-скъпото нещо, което притежаваме. Нека я пестим!“

  • „Класика е това, което на всеки му се иска да е прочел, но никой няма желание да чете.“

  • „Когато се колебаеш, кажи истината.“

  • „Когато часовникът ви се развали, има два изхода: да го хвърлите в огъня, или да го отнесете на часовникар. Първият е по-бърз.“

  • „Малцина от нас могат да понесат щастието — имам предвид щастието на ближния си.“

  • „Можеш да бъдеш вечно млад, ако живееш порядъчно, ядеш бавно, работиш умерено, спиш достатъчно и… криеш възрастта си.“

  • „На света няма нито един паралел, който да не е убеден, че може да стане екватор, стига да му дадат право на това.“

  • „Най-лесното нещо на света е да откажеш пушенето. Аз самият съм го правил хиляди пъти.“

  • „Не искам да си развалям отношенията нито с рая, нито с ада. Имам приятели и на двете места.“

  • „Не отлагайте нищо за утре, ако можете да го отложите за вдругиден.“

  • „Никога не бъди точен — губиш много време, докато чакаш другия.“

  • „Никога не съм допускал училищните занятия да пречат на образованието ми.“

  • „Някои твърдят че между човека и магарето няма разлика — това е несправедливо по отношение на магарето.“

  • „Определено няма нещо, което да не може да се случи днес.“

  • „Оцелява само този хумор, който е възникнал от житейските истини.“

  • „По-добре дръжте устата си затворена и оставете хората да ви смятат за глупави, отколкото да я отворите и да разсеете всички съмнения…“

  • „Разликата между почти правилната дума и правилната дума е важно нещо — то е като разликата между светулката и светкавицата.“

  • „Слава Богу, в тази страна имаме три преимущества: свобода на словото, свобода на мисълта, и разумността никога да не ги използваме.“

  • „Славата е дим, успехът — случайност. Единственото, на което със сигурност може да се разчита на тази земя е неизвестността.“

  • „След двадесет години повече ще съжалявате за нещата, които не сте направили, отколкото за нещата, които сте направили…“

  • „Слуховете за моята смърт са силно преувеличени.“

  • „Според мен, небесният отец е изобретил човека, защото се е разочаровал от маймуната.“

  • „Тайният източник на хумора е не радостта, а тъгата.“

  • „Тъгата е достатъчна сама по себе си, но за да бъде получено истинско удоволствие от нея, тя трябва да бъде споделена с другите.“

  • „Често най-сигурният начин за дезинформация – е стриктно да се придържаме към голата истина.“

  • „Човек е готов на много неща, за да събуди любов, но ще се реши на всичко, за да предизвика завист.“

  • „Човекът е единственото животно, способно да се изчервява. Впрочем, само на него му се налага.“

  • „Човекът е религиозно животно. Той е единственото религиозно животно. Единственото животно, което има истинска религия — даже няколко на брой.“

  • „Човекът, който не чете добри книги, няма предимство пред човека, който не може да ги чете.“

  • „Човек със здрав разум не може да бъде щастлив, защото вижда действителността и знае колко страшна е тя.“

  • „Човек трябва да живее така, че когато умре и на гробаря да му е мъчно.“

  • „Шумът нищо не доказва. Кокошката, снесла яйце понякога кудкудяка толкова силно, като че ли е снесла малка планета.”

Шепа монети / A Handful of Coins

                                     

колко ли неща не знаем....

по снежните пътища

    ШЕПА МОНЕТИ

През цялата нощ вятърът виеше. Огъваше голите клони на дърветата. Поклащаше дори и високите метални стълбове на уличните лампи.

Танита ту се събуждаше и се ослушваше, ту се унасяше отново в сладка дрямка. Твърде за кратко обаче, защото по терасата на нейната спалня една капачка от буркан така и не си намираше мястото. Вятърът я разнасяше, а тя се суркаше по плочките и звънкаше като камбана. Спреше ли все пак за малко, тогава тръгваше пластмасовата бутилка от минерална вода. Тя пък направо подскачаше като футболна топка, в резултат на което се чуваше почукване.

Танита отваряше очи и започваше да се взира в тъмнината, за да види колко е часът и дали случайно това почукване не идва от входната врата. През това време вятърът подкарваше и капачката, и бутилката. Сънена, Танита се усмихваше на измамните звуци и за сетен път се опитваше да заспи. „Няма да ви се дам, боклуци такива, и ще утре ще ви махна оттам!“ – каза си тя наум и се унесе.

Сънят и я върна към далечното детство. Тогава Танита живееше при баба си и дядо си в едно село. Къщата им се намираше в центъра, в близост до хлебарницата и до сладкарницата, и до кръчмата, както и до училището, детската градина, селсъвета. Така че ежедневно покрай нея минаваха поне половината от съселяните и. И всеки един от тях подвикваше по нещо. Някои се спираха, други бързаха.

Оттам минаваше и един старец на име Крум. Той живееше наблизо. Къщата му беше малка, но дворът и беше голям, и освен огромния орех, чиито клони се простираха от оградата до покрива на дома, нищо друго нямаше – нито животни, нито лехи. Танита не знаеше дали Крум има братя или сестри, но че няма съпруга и деца, беше сигурна. И ако съществуваше неписан закон във всяко село да има по някой самотник, то в това Крум беше този самотник.

В съня си Танита освен че го виждаше като висок, едър мъж с посивели коси, колкото и да се взираше – чертите на лицето му не можа да различи. Искаше и се да надникне в очите му, ала цялата му глава бе обвита в мъгла и тя само можеше да гадае.

Дядо Крум, както баба й беше казвала да го нарича, не изглеждаше много стар, нито пък болен и отивайки към кръчмата, обикновено вървеше бързо. Връщайки се оттам обаче, приличаше малко на нестинарка – пристъпваше бавно и ту наляво, ту надясно, като мъничко все пак се придвижваше и на пред. И ако бабата на Танита бе някъде из двора и го видеше, казваше:

– А, ей го Крум! Тичай да посрещнеш дядо Крум!

Първия път, когато това се случи. Танита хем се срамуваше, хем и беше смешно, а и малко се страхуваше, защото не знаеше какво следва да се случи. Тя излезе от двора и смутено застана до оградата. Когато старецът я доближи на крачка две, баба и се провикна:

– Дядо Круме! – изглежда, за да му привлече вниманието.

Той спираше, олюляваше се и, намирайки все пак точката на равновесие, вдигаше глава, като бавно я извиваше по посока на гласа, който бе доловил. Танита малко потреперваше, но се усмихваше. С усмивка и отговаряше и дядо Крум:

– А… Ахааа… Чакай да видим… – едва разбираемо казваше той и посягаше към задния джоб на панталона си.

Олюлявайки се и пристъпвайки от крак на крак, старецът изваждаше черно мъжко портмоне. Отваряше го и започваше да вади оттам стотинки – 10, 20. Подрънкваше ги в шепата си и протягайки я към момиченцето, фъфлеше:

– Ела… дай… – навярно искаше да каже „ръка“, но за състоянието, в което беше, изглежда му бе непосилно да изрече тази дума.

Танита предпазливо предлагаше малката си шепичка, а баба и някъде изотзад подвикваше:                                                            

– Още… Още…

Това смущаваше Танита и тя бе в готовност да побегне, но дядото послушно бръкваше отново в портфейла, мърморейки:

– Да… да… – подрънкваше ги отново в шепата си и усмихвайки се, благо, я протягаше към детето с думите – Дай… дай си…

Танита не издържаше повече. Стисваше монетите в ръката си и побягваше. Искаше и се да се зарадва на тези парички, но вместо това очите й се просълзяваха. А баба и пак я подканваше:

– Хайде иди сега да си купиш нещо от сладкарницата! Виждайки я обаче с натъжени очи, възкликваше:

– А, какво стана?

– Нищо… – хлипайки, отвръщаше момичето.

– Как нищо? – настояваше бабата.

– Ами ти защо така…

– За дядо Крум ли? Той е самотен човек. Няма си никой. Няма си внуци, но е добър човек. Малка си още. Не мисли за това.

Танита обаче не можеше да не мисли. Тя наистина бе твърде малка, за да разбере – дядо Крум действително ли сам решаваше да и даде парички и защо изобщо го правеше. Ако ставаше дума за пари – та нейният дядо и даваше всеки ден, а и много повече.

Въпросът не беше в парите, нито пък отговорът.

Ала този сън в зимната нощ в съпровод с фучащия вятър и разнасяните от него по терасата капачка и бутилка я накараха вече от позицията на зрял човек да се замисли отново.

Будна, но все още не откъснала се от съня, Танита прозря смисъла на тази странна случка от нейното детство. Скочи бързо от леглото. Облече се. Отваряйки вратата на терасата, видя, че вятърът бе утихнал и всичко бе покрито със сняг. Изрови набързо капачката и бутилката и влезе в стаята.

    Изми ги, подсуши ги и ги сложи на масата в кухнята. Седна срещу тях и се замисли. Спомни си, че в това село живя три четири години и почти всеки ден дядо Крум бе пълнил шепичката и с монети. А оттогава насам бяха изминали поне двайсет и две или може би двайсет и три или пет. Не и се напрягаше да ги сметне колко са. Така или иначе бяха много. И всичките бяха изминали бързо и неусетно. И Танита нито веднъж през тях не бе се сетила за стареца. Не знаеше дори дали е умрял, а това навярно бе станало. Кога…? Гробът му обаче, със сигурност бе в селото. А последното бе далече… Всъщност не чак толкова, а и Танита обичаше да пътува. Но дали пътищата в тази зима биха и позволили. При такова време обикновена селата остават откъснати от света. Обикновено – да, но не със сигурност, така че една проверка по телефона би дала отговора.

Танита скочи пъргаво от стола и се засили към телефона. Набра номера и се поинтересува за състоянието на пътищата. Информацията не беше особено обнадеждаваща, но си струваше да опита.

Облече си топли и удобни за пътуване дрехи. Напълни един сак с разни дреболии, които евентуално биха и послужили за нещо, като добави още бутилката и капачката. Повика си едно такси и излезе. По пътя помоли шофьора да спре пред магазинче за алкохол.

Че дядо Крум си попийваше, в това Танита не се и съмняваше – но какво? Навярно ракийка – какво ли друго би могъл да пие в селската кръчма. Тя обаче искаше да купи нещо малко – по-скоро като символ. Огледа петдесетграмовите шишенца и си избра едно с уиски. „Какво пък – каза си Танита – и това е ракия, нищо че е шотландска“. Плати го и се качи отново в таксито. Отправиха се към автогарата. За щастие, подготвяха кола за най-близкия до селото град, но до потеглянето и имаше още час.

Танита бе предвидила и това. Седна в чакалнята и си извади книга. Така времето мина неусетно.

Из града пътищата бяха почистени и автобусът сравнително бързо напусна пределите му. Оттам нататък обаче на Танита и се наложи отново да извади книгата. Дори си и подремна малко. В едно междинно градче шофьорът спря колата и обяви кратка почивка. Танита използва момента да хапне, защото вече минаваше обяд. Скоро пак потеглиха.

След около час-два пристигнаха. Както и се очакваше – за селото автобус нямаше и никой не обещаваше да пусне. Танита се поогледа за такси. Говори с някои от шофьорите, но те като че ли не искаха и да чуят.

Тя обаче, стигнала веднъж дотук – не се отказваше. Поразходи се из автогарата. Взираше се в хората. И ето че все пак видя познат. Всъщност… по-скоро само по физиономия. Ала щом го поздрави, той веднага възкликна:

– Танита!

Поговориха си малко и се разбра, че мъжът има намерение да пътува към селото, обаче не му се искало да е сам, така че работата се нареждаше направо шест!

Мъжът се казваше Коста. Автомобилът му бе „Москвич“, но той го наричаше „див мустанг“ и побърза хем да се похвали, хем да я успокои:

– Да знаеш само, ние с моя „див мустанг” през какви места сме минавали! По какви пътища сме карали! Този снежец изобщо не може да ни уплаши…

Танита го гледаше и се усмихваше, но не посмя нищо да му отговори. Искрено се надяваше „този снежец“ наистина да не ги уплаши.

Най-сетне потеглиха. На Танита и се искаше Коста да наблегне на шофирането, ала той явно не можеше да си държи устата затворена. Навярно и затова си търсеше компания за път.

– Е, какво те води в нашето село, и то през зимата? Трябва да е нещо много важно, а… – питаше Коста и се обръщаше да я види.

– Не бих казала, че е много важно… – отвърна Танита, чудейки се какво да излъже.

– Току така да тръгнеш във време, в което дори и автобусите не вървят… – настояваше той.

– Остави това, ами кажи какво има из селото? Нещо ново – старо…

– Е, че село! Какво да има? Ами ти от кога не си идвала?

– Ти сигурно знаеш по-добре от мен – пошегува се Танита и се засмя.

– Хм, бъзикаш се ти, ама си права. Ама и какво да се прави, така си е на село. Ех, ама като си спомня за твоята баба… Голяма работа беше, да знаеш! Какво ли ти разправям аз… Като те гледам, и ти не си по-малка. На нея си се метнала – говореше Коста и дъх не можеше да си поеме.

Танита де слушаше, де не… Но най-вече гледаше пътя. Беше в готовност и от колата да скочи, само и само да не и се налага да прегърне някое дърво край пътя.

– Е, ти няма ли да кажеш как е в града? – подхващаше отново Коста.

– Като на село… – машинално отвърна тя.

– Голяма майтапчийка си! Ама и баба ти беше такава!

– Нали на нея съм се метнала!

– Ще ме умориш!

– А ти, и двама ни, ако не гледаш пътя – не се сдържа Танита.

– Той, моят „див мустанг”, си знае пътя – гордо каза Коста и пусна волана – Ето, виж!

Колата обаче се поднесе и затанцува. Мъжът хвана кормилото и започна да го върти наляво надясно. Танита стисна здраво дръжката на вратата. Колата мина през една преспа от лявата страна, после през друга от дясната. Постепенно се укроти и влезе отново в едва забележимите коловози.

– Твоят мустанг е голяма работа! А може ли сега вече ти да го управляваш – с треперещ глас проговори Танита.

    – Обещавам, няма да се повтори! Това беше само за, как му викате в града, покачване на адреналина! Нали така! Виж, и ние ги разбираме тези работи! – и след тези думи Коста наистина се умълча. Подкара по-бавно автомобила и си гледаше само пътя.

Ако изобщо имаше път… Но явно по някое време оттук бе минал камион или нещо подобно голямо и беше оставил зад себе си коловози.

Наближавайки селото, Коста попита:

– Е, къде ще слезеш?   

Танита дълго време мълча и се чудеше какво да отговори. Тя много добре знаеше къде отива, но не и се искаше да му обяснява. При все това бе започнало и да се здрачава. Танита не изпитваше страх от гробищата, дори по тъмно, но какво щеше да прави след това…

– Коста, случайно в селото да има хотел или нещо подобно? – най-сетне проговори тя.

Мъжът се засмя гръмко и отвърна:

– Разбира се, че има! Дори е безплатен!

– Сериозно питам – настоя Танита.

– Че аз не се шегувам.

– Частен ли е? – поинтересува се тя.

– Разбира се, че е частен? За какво и е на държавата да вдига хотел в едно село?

– Твой ли е хотелът? Или просто искаш да ми кажеш, че мога да пренощувам у вас?

– Разбирай го, както искаш. И последно, къде да спра?

Бяха навлезли в селото. Танита броеше пресечките и се опитваше да си спомни коя от тях водеше до гробището. Коста като че ли и четеше мислите.

– Ама ти наистина си голяма работа! По това време ли смяташ да ходиш там – и той кимна с глава. – Тъмно е вече. Таласъмите излизат. Нали се сещаш… духове, вампири, призраци… Защо не оставиш за утре?

– Не мога… – каза Танита и се замисли.

– Аз съм от село, ама… Повярвай ми, те няма да избягат. Оттам никой не е избягал. Поне тук, на село, не сме чували за такива. В града не знам как е.

– Ние да не сме братовчеди по бабината ми линия? Като те слушам, и ти си се метнал на нея.

Коста спря мустанга си и се обърна към Танита:

– Не знам при кого отиваш… Но че е на гробището… разбрах. И понеже те познавам, а те и доведох до тук… Не мога просто ей така в настъпващата нощ да те оставя насред село. Загрижен съм.

– Трогната съм… – умислена изрече Танита.

– Ами… ако… те придружа донякъде… – неловко предложи Коста.

Ала тя мълчеше. Трудно и беше да вземе каквото и да било решение. Дори в един момент се запита, защо изобщо е дошла дотук. Но така или иначе, вече бе пристигнала.

– Помниш ли дядо Крум? – малко плахо попита Танита.

– Кой дядо Крум? Онзи, който имаше огромен орех в двора си ли?

– Имаше, да. А къщата му беше малка. И той живееше сам – заобяснява тя.

– Всъщност аз никога не съм го виждал, но съм на племенника му син, тъй че сме роднини, казано направо.

– Наистина ли? – изненада се Танита. 

– Истина е. И като ми припомняш за него, се сещам, че той е починал през една такава зима, ама преди колко години… Може би ако се напъна, ще ги сметна.

– Направи го, моля те! – настоя тя.

– Толкова ли е важно? – учудено попита Коста.

– Снощи го сънувах и… Мисля, че му дължа нещо.

– И си тръгнала в това време, за да му посетиш гроба? Какво толкова би могла да му дължиш? Та, той… Той е бил един пияница. Не разбирам какво би могъл да направи за теб, че да се чувстваш длъжна.

Танита усети как гняв и тъга се преплетоха в нея. Позамисли се малко и реши, че е добре да разкаже на Коста каквото си спомня за този старец. Той непременно трябваше да знае, че дядо Крум не е бил просто пияница. А дори и да си е пийвал, не е бил лош човек.

Отдавна се беше стъмнило. Танита сладко разказваше всичко, което си спомняше, а Коста я слушаше изненадан, но и натъжен. Родителите му явно нямаха добро мнение за дядо Крум и доста го бяха очернили пред сина си. Но ето че днес – след толкова години – Коста все пак чу и нещо добро за своя роднина. Нещо повече… Той не издържа и възкликна:

– Сега те разбирам! Знаеш ли, никога не съм стъпвал на гроба на дядо Крум. Искам да дойда с теб. Искам веднага да отидем. Какво от това, че е тъмно? Ще оставя фаровете на колата да светят. Става ли?

– Разбира се, че става – усмихна се Танита.

Коста запали двигателя и подкара своя „див мустанг” към…

Бавно и трудно, но все пак успяха да стигнат точно до входната врата. Колкото и да бяха силни фаровете на колата – не вършеха особена работа. Затова пък фенерчето, което Танита носеше в сака си, помогна. Дълго се лутаха из това „селце“, но накрая все пак го откриха. И този му дом изглеждаше скромен. Всъщност имаше един дървен кръст и на него бяха издълбани имената на дядо Крум и годините, през които бе живял.

– През тази стават 15 – прошепна Коста.

Танита отвори сака си. Извади оттам бутилката, а също и един нож. Изряза тясната част, така че шишето кажи-речи се превърна във ваза. Коста я наблюдаваше и не смееше дума да обели.

– Можеш ли, вместо да ме гледаш, да изкопаеш една дупка до кръста? – ровейки из сака, каза тя.

– Щом казваш… – отвърна Коста и се зае със задачата.

Когато привърши, Танита забучи в земята една изкуствена роза и до нея – петдесетграмовото шишенце уиски, а бутилката използва като похлупак. Последния затиснаха добре с пръст, за да не го духне вятърът.

– А това… – започна Танита, подавайки му капачката – можеш да си запазиш за спомен.

– За спомен ли? – учудено попита Коста – Капачка… От кого за…

Танита го гледаше и се усмихваше.

– При определени обстоятелства звънка като монети!

– А, да! Като монети… Разбира се… Звънка като монети…

– Като шепа монети! – потвърди тя и замислено допълни – Колко ли неща все още не знаем за себе си, а и за другите около нас…

 

 

                                         A Handful of Coins

The wind howled through the whole night. He bent the bare branches of the trees. It was swaying even the tall metal posts of the street lights.

Tanita was repeatedly waking up and listening closely, then nodding off again into a sweet nap. It happened in too short of a time, though, because on the balcony of her bedroom a jar lid could not find its place. The wind was picking her up, and it was brushing against the tiles and jingled like a bell. If it stopped for a second, then the plastic bottle of mineral water got going. It was bouncing straight up like a football, as a result of which a tapping could be heard.

Tanita would open her eyes and start staring at the darkness, so that she could see what time it was and if the tapping wasn’t coming from the front door by any chance. In the meantime the wind would swirl both the lid and the bottle. Sleepy, Tanita smiled to the deceptive sounds and tried to fall asleep yet another time. “I am not going to give in to you, you scum, and tomorrow I’ll get rid of you there!” she said to her silently and dozed off.

Her sleep brought her to the distant childhood. Then, Tanita lived with her grandmother and grandfather in one village. Their house was located in the center, in proximity to the bread shop and the pastry shop, and the pub, as well the school, the kindergarten, the village council. So every day at least half of her fellow villagers would pass by her. And each one of them would shout out something. Some stopped, others were in a hurry.

An old man named Krum also passed by. He lived nearby. His house was small, but the yard was so big and except for the huge walnut tree, whose branches spread from the fence to the house’s roof, there was nothing else – no animals, no flowerbeds. Tanita didn’t know if Krum had any brothers or sisters, but she was sure that he didn’t have a wife and children. And if there was an unwritten law that in each village there be at least one loner, then in this one Krum was that loner.

In her sleep Tanita would see him as a tall, large man with gray hair, but besides, no matter how much she would gaze – she couldn’t distinguish the features of his face. She wanted to peek into his eyes, but his whole head was wrapped in fog and she could only guess.

Grandpa Krum, as her grandma had told her to name him, did not look very old, neither did he look sick, and when he would go to the pub, he usually walked fast. When he would return from it, though, he looked a bit like a firewalker – he would step up slowly and alternate between going left and right, and he would slightly move forward. And if Tanita’s grandma was somewhere in the yard, she would say:

‘Ha, there is Krum! Run and welcome grandpa Krum!”

The first time this happened. Tanita was both ashamed and amused, and she was also a bit afraid, because she didn’t know what was going to happen. She went out of the yard and stood frustrated by the fence. When the old man was one or two steps away, her grandma gave a shout:

  “Grandpa Krum!” apparently, so that she can attract his attention.

He would stop, stagger and, finding after all the point of balance, he would lift his head, as he would slowly bend it in the direction of the voice, which he had intercepted. Tanita would slightly shiver, but she smiled. Grandpa Krum answered with a smile, too.

“A… Ahemmm… Let’s see…” hardly intelligibly he would say and reached for his pants’ back pocket.

Staggering and stepping from one leg to the other, the old man took out a black male wallet. He would open it and start taking out coinis: 10, 20. He would clink them in his hand and, extending it to the little girl, he lisped:

“Come… give me…” he probably wanted to say “hand”, but for the condition, which he was in, apparently it was beyond his strength to say this word.

Tanita would cautiously offer her small hand, and her grandmother would shout somewhere from behind:

“More… more…”

This frustrated Tanita and she was ready to run, but the old man obediently stuck his hand in the wallet again, mumbling:

“Yes… yes…”, he would clink them in his hand and smiling kindly, he extended it towards the child with the words: “Give… give your…”

Tanita would not stand it anymore. She would squeeze the coins in her hand and run away. She wanted to be happy for this money, but instead her eyes would give off tears. And her grandmother urged her again:

         “Come on, go now to buy something from the pastry shop!”

Seeing her with saddened eyes, however, she would exclaim:

“Huh, what happened?”

“Nothing…” the girl replied, sobbing.

  “What do you mean, nothing?” the grandmother insisted.

  “But why are you so…”

  “For grandpa Krum? He is a lonesome person. He doesn’t have anybody. He doesn’t have grandchildren, but he is a good man. You are too young. Don’t think about that.”

Tanita could not stop thinking, however. She really was too young to know – was grandpa Krum really making his own decision to give her money and why was he doing it. If we were talking about money, her own grandfather was giving her money every day, and in greater quantities.

The question was not in the money, nor was the answer.

But this winter night’s dream in conjunction with the soughing wind and the lid and bottle, carried around by him on the balcony, made her think again, this time from the position of a mature person.

Awake, but still not torn away from her sleep, Tanita saw through the meaning of this incident from her childhood. She jumped abruptly from the bed. She put on some clothes. Opening the door of the balcony, she saw that the wind had subdued and it was all covered with snow. She dug the lid and bottle out and entered the room.
         She washed them, dried them out, and put them on the table in the kitchen. She sat in front of them and started thinking. She remembered that she lived in this village three or four years and almost every day grandpa Krum had filled her little hand with coins. And twenty two or maybe twenty three or five years had passed since then. She did not strain to calculate how many they are. This way or another, they were a lot. And all of them had passed quickly and unnoticeably. And Tanita never remembered about the old man, not a single time. She did not know if he had died, and that had probably happened. When?… His gravestone, however, was definitely in the village. And the latter was definitely far away… Actually, it wasn’t that far, and Tanita liked travelling. But would the roads in this winter let her do it. At this kind of weather, the villages usually get isolated from the world. Usually – yes, but not positively, so a telephone check would give the answer.

Tanita jumped briskly from the chair and sped up to the phone. She called the number and got interested in the state of the roads. The information was not particularly promising, but it was worth the attempt.

She put on some warm and travel-comfy clothes. She filled a duffel bag with various small things, which could potentially serve her for something, and she added the bottle and the lid. She called a taxi cab and went out. On the way, she asked the chauffeur to stop at one alcohol shop.

Tanita did not doubt that grandpa Krum liked to drink, but what? Probably rakia – what else could he drink in the village pub. She wanted, however, to buy something small – more like a symbol. She took a look at the 50 gram bottles and chose one with whiskey in it. “So what” Tanita told herself, “this is also rakia, it’s just a Scottish one.” She paid for it and got on the taxi cab again. They headed to the bus station. Luckily, a car was getting prepared for the closest to the village town, but there was an hour before its leaving.

Tanita had expected this. She sat in the waiting room and took out a book. This way, the time went by unnoticeably.

The roads in the city were cleaned and the bus relatively easy left its boundaries. From then on, however, Tanita was forced to take out the book again. She even took a little nap. In one town before the destination, the chauffeur stopped the car and announced a short rest. Tanita used the opportunity to eat, because it was already past lunchtime. They set off again soon.

After an hour or two, they arrived. As was expected, there were no buses going to the village, and nobody was promising to run any. Tanita looked around for a taxi cab. She talked with some of the chauffeurs, but they seemed not to want to even hear about it.

She, however, already arrived here, did not give up. She walked around the bus station. She gazed into the people. And there she saw an acquaintance, after all. Actually… it was just a face she knew. But once she greeted him, he immediately exclaimed:

“Tanita!”

They talked a bit and it became known that the man intended to travel towards the village, but he didn’t want to be alone, so the deal was getting perfect!

The man’s name was Kosta. His car was a Moskvich, but he called it “a wild mustang” and he quickly both boasted and relaxed her:

“If you only knew, what places we’ve been through with my “wild mustang”! What roads we’ve travelled! This little snow cannot make us scared at all…”

Tanita was watching him and was smiling, but she did not dare give him any answer. She sincerely hoped this “little snow” really would not make them scared.

They finally set off. Tanita wanted Kosta to focus on the driving, but he apparently could not keep his mouth shut. Probably that’s why he was looking for a company for the travels.

“Well, what brings you to our village, and, also, over the winter? It must be something of great importance, huh…” Kosta asked and turned around to see her.

“I wouldn’t say it’s of great importance…” Tanita said, wondering what to use as a lie.

“You are going for no apparent reason in a weather, in which even the buses don’t go…” he insisted.

“Forget about that, and tell me what’s new in the village? Something new, something old…”

“Well, it’s a village! What could be new? But how long has it been since you last came?”

“You probably know better than me” Tanita joked and laughed.

“Hm, you are joking, but you are right. But what can you do, that’s how it goes in the village. Hey, when I remember about your grandmother… She was a big deal, you should know this! Why am I telling you all this… Watching you, you are no less of a big deal. You are an offshoot of hers.” Kosta was talking and he could not take a breath.

Tanita was partially listening, partially not… But she was mostly looking at the road. She was ready to jump off the car, just as long as she doesn’t have to embrace some tree on the road.

“Well, wouldn’t you say how it was in the city?” Kosta started again.

“Like it is in the village…” she answered automatically

“You are quite the joker! Your grandma was the same!”

“Didn’t you say I am an offshoot of hers!”

“You are killing me!”

“You will kill both of us, if you are not keeping an eye on the road.” Tanita could not hold it.

“He, my wild mustang, knows his way.” Proudly said Kosta and let the steering wheel go. “Here, look!”

The car slipped and started dancing. The man grabbed the steering wheel and started spinning it left and right. Tanita squeezed the door handle. The car went through a snowdrift on the left side, then another one on the right side. It gradually subdued and entered the hardly noticeable rut.

“Your mustang is a big deal! Can you now be the person who manages it?” Tanita spoke with a trembling voice.

“I promise, this won’t be repeated! This was just to, how do you say it in the city, adrenaline rush! Isn’t that right! Look, we also know about these things!” and after these words Kosta really grew silent. He ran the car more slowly and watched only the road.

If there was a road at all… But apparently some time ago a truck or something similarly big had gone through here and had left grooves behind him.

Approaching the village, Kosta asked:

“Well, where are you getting off?”

Tanita was silent for a long time and wondered what to reply. She knew very well where she was going, but she didn’t feel like explaining to him. Besides, it had started to get dusky. Tanita did not have a fear of graveyards, even at dark time, but what would she do afterwards…

“Kosta, is there a hotel or something else in the village, by any chance?” she spoke eventually.

The man laughed it up loudly and replied:

“Of course there is! It’s even free!”

“I am asking seriously.” Tanita insisted.

“I am not joking.”

“Is it private?” this piqued her curiosity.

“Of course it is private? Why would the state put up a hotel in some village?”

“Is the hotel yours? Or you just want to tell me, that I can stay for the night with you?”

“Take it however you want. And for last time, where should I stop?”

They had entered the village. Tanita was counting the small streets and was trying to remember which one led to the graveyard. It was as though Kosta was reading her thoughts.

“You really are a big deal! Are you thinking of going there at this time?” and he nodded with his head. “It’s dark already. The ghosts are coming out. You know… spirits, vampires, ghosts… Why don’t you leave it for tomorrow?”

– “I can’t”… Tanita said and started thinking.

“I am from a village, but… Trust me, they are not going to run away. Nobody has run away from it. At least here, in the village, we haven’t heard of any. I don’t know how it goes in the city.”

“Are we cousins by my grandmother’s side? When I listen to you, I think you have also inherited something from her.”

Kosta stopped the mustang and turned around to Tanita:

“I don’t know who you are going to… But I know… that it is at the graveyard. And because I know you, and I also brought you here… I can’t just leave you in the middle of the village in the forthcoming night. I am worried.”

“I am moved.” Tanita said, thinking.

“What… if… I accompany you up to somewhere…” Kosta offered awkwardly.

But she was silent. It was hard for her to make whatever decision. She even asked herself, why she had reached that point at all. But this way or another, she had already arrived.

“Do you remember Grandpa Krum?” a bit timidly Tanita asked.

“Which Grandpa Krum? The one that had a giant walnut tree in his yard?”

“He had one, yes. And his house was tiny. And he lived by himself.” she started explaining.

“Actually, I never heard of him, but I am the son of his nephew, so we are relatives, to tell you the truth.”

“Oh, really?” Tanita was surprised.

“Really. And as you are reminding me of him, I remember that he passed away in one such winter, but how many years ago was it… Maybe, if I strain myself, I will calculate them.”

“Please, do it!” she insisted.

“Is it so important?” Kosta asked surprised.

“I had him in my dreams last night and… I think I owe him something.”

“And you are going in this weather, to visit his grave? What could you possibly owe to him? He actually… He was a drunkard. I don’t understand what he could have done for you, so that you may feel owing to him.”

Tanita felt anger and sorrow intertwining in her. She thought for a bit and decided, that it will be good if she tells Kosta what she remembers about this old man. He definitely had to know that Grandpa Krum was not just a drunkard. And even if he drunk a bit, he was not a bad person.

It had been dark for a while. Tanita was giving a sweet talk about all she remembered, and Kosta listened to her surprised, but also saddened. His parents apparently did not have a good opinion of Grandpa Krum and had defamed him for his son. But here today – after so many years – Kosta finally heard something good about his relative. Something more… He could not help it and exclaimed:

“Now I understand you! You know, I never set foot on Grandpa Krum’s grave. I want to come with you. I want to go there with you now. It’s dark but so what? I will let the car lights on. Is that okay?”

         “Of course, it is.” Tanita smiled.

         Kosta slowly started the engine and rode his “wild mustang” towards…

         Slowly and with difficulties, but they managed to get to the front door. No matter how strong were the car lights – they were of no particular use. But here the flashlight, which Tanita carried in her bag, helped. They wandered in this “little village” for a while, but they finally discovered it. His home looked humble. Actually, it had a wooden cross and on it were carved the names of Grandpa Krum and the years, when he was alive.

         “This year it will be 15 years.” Kosta whispered.

Tanita opened her bag. She took out the bottle, as well as a knife. She cut out the narrow part, so the bottle sort of turned into a vase. Kosta looked at her and did not dare say a word.

“Can you, instead of staring at me, dig a hole next to the cross?” she said, ransacking her bag.

“If you say so…” Kosta said and took up the task.

When he finished, Tanita stuck an artificial rose in the ground and next to her – the 50 g bottle of whiskey, and she used the bottle as a lid. They secured the latter with dirt, so that the wind doesn’t pick it up.

“And this…” Tanita started, giving him the lid, “you may keep as a memory.”

“As a memory?” Kosta asked surprised. “A lid… from whom to…”

Tanita was looking at him and smiled.

“At certain circumstances it clinks like coins do!”

“Oh, yes! Like coins… Sure… It clinks like coins do…”

“Like a handful of coins!” she confirmed and added, thoughtfully: “How many things we don’t know about ourselves, and also about the others around us…”

БЕЗСМЪРТИЕ

 

 

безсмъртие

безсмъртие

 

 

 

БЕЗСМЪРТИЕ

 

В едно малко крайморско градче, в скромен хотел, намиращ се до самия бряг, бе отседнал той. Мъж – дребен на ръст, прехвърлил шейсетте, но със стройна снага, гордо изправена глава и свежо весело лице. Хората, които го познаваха, твърдяха, че е много известна личност, ала другите дори и не бяха чували за него и когато се случеше да го срещнат, го оглеждаха смутени и негласно си казваха – тоя май са го пуснали в отпуск… Така че, независимо дали му се искаше или не, този мъж, решил да изкара своята почивка в малкото градче, не оставаше незабелязан.

Най-вече биеше на очи млечнобялата военна униформа, която не сваляше от гърба си дори когато термометърът сочеше 30 градуса над нулата. И дали в действителност трябваше да  бъде така или не, на мястото, където обикновено стояха пагоните, бе винаги празно.

Хората, които бяха чували за него, знаеха, че е военен, но въпреки това се питаха: „че той няма ли и други дрехи, едва ли толкова беден, щом е отседнал в хотел”. И махваха с ръка: „е, от толкова години служба човекът може вече и да е превъртял. Кой знае!”

Други пък си шепнеха: „той май си мисли, че при вида на униформата му всеки, който го срещне, ще го гледа с почит и уважение и навярно очаква да му се кланят и да му угаждат на капризите. Изкуфял старец!”

Мъжът обаче изобщо не се интересуваше от мнението на хората. От сутрин до вечер се разхождаше из целия град. Ходеше по плажовете, влизаше от магазин в магазин, сядаше за малко в някое барче или просто скиташе из улиците.

Изглеждаше, като че гледа разсеяно, но всъщност той все още имаше завидно добра памет, а не му липсваше и наблюдателност.

Всички се чудеха „защо е дошъл точно в нашето градче”, защото инстинктивно усещаха, че не си е на мястото. Подозираха, че има нещо гнило, и това ги караше при всяка среща с него да го поглеждат със страх и лека неприязън. Тайно се надяваха той час по-скоро да си тръгне от градчето им, защото чувстваха, че присъствието му някак си е нарушило нормалния им ритъм на живот. Просто се надяваха!

А той всяка сутрин излизаше от стаята си и минавайки покрай рецепцията, закачливо, почти флиртово поздравяваше администраторката, която, както изглеждаше, спокойно чака своето скорошно пенсиониране. Тя му отговаряше с кимане на глава и лека служебна усмивка и продължаваше да върти куките, плетейки нова фланела за зимата на десетгодишната си внучка.

В хотела нямаше много гости, така че и жената нямаше друга работа, освен по цял ден да си плете, а и за отбелязване – тя беше така добра, можеше, без да си прекъсва ръкоделието, да наблюдава влизащите и излизащите хора, дори и да разговаря с тях.

Макар да се бе нагледала на всякакви странници, мъжът с военната униформа я заинтригува толкова дълбоко, колкото и съгражданите й. През първия месец администраторката забеляза, че въпросният гост на хотела се движи все сам. Сутрин сам излиза, през целия ден не се прибира, а само понякога го вижда да минава пред хотела и късно вечерта се завръща също сам. Това я успокои и тя реши, че мъжът е безопасен и че вероятно най-сетне се е отдал на заслужено безделие и почивка.

Изглежда обаче жената беше избързала със заключението си, защото един ден някъде към десет часа сутринта го видя да влиза в хотела, държейки за ръката момиче на около 18 години.

В този миг куките замряха, а стопанката им замръзна, онемя и оглуша, краката й изтръпнаха. Видяното така я шокира, че докато се съвземе и успее да каже или попита каквото и да било, те се скриха от погледа й. През главата й минаха какви ли не мисли. Трудно й беше, дори невъзможно да приеме видяното за нормално. Да, вярно – тя си помисли, че момичето би могло и да е роднина на стареца, но тогава той маже би щеше да я представи, обаче не го направи…

„Значи все пак – умуваше тя – става нещо нередно, но какво мога аз да направя”. Освен притеснение, администраторката почувства, че я обхваща и страх, независимо от това обаче, тя продължи да търси някакво решение.” Трябва да отида и да видя какво става там” – каза си тя – „Да, но как да оставя рецепцията без надзор… не, не става. Ако пък позвъня в полицията – какво толкова ще им кажа, след като и аз не знам защо това момиче… О, Боже Господи!” – почти извика тя. – „Това е нелепо!“ – и веднага съжали, защото пред нея мина девойчето и усмихнато й каза:

– Довиждане!

Това още повече я обърка, но и поуспокои u реши просто да забрави какво е видяла. Дори наистина си помисли, че може и нищо да не е видяла, защото на нейната възраст може вече и склерозата да я гони.

За съжаление обаче, не беше склерозата, защото след три дни сцената се повтори, само че героинята бе друга. Нямаше как да сбърка – първото момиче беше русо, а това с черна и дълга коса. Не, няма грешка. И то, както и първото, не изглеждаше нито притеснено, нита уплашено, а напротив – усмихнато и радостно, като че ли беше спечелило от лотарията. И на излизане момичето с нищо не подсказваше да му се е случило нещо неприятно, крачейки бързо, то поздрави усмихнато

– Довиждане! – и излезе.

Администраторката все повече се объркваше. Вече се чудеше дали пък не сънува. Питаше се дали трябва да предприеме някакви мерки, или просто да продължи да се прави, че нищо не вижда.

Тя не беше фанатизирана моралистка, нито пък клюкарка, но когато след три дни странникът доведе ново момиче, почувства, че повече не може да задържа тази тайна, която и се струваше, че я прави съучастничка н престъпление. Администраторката, разбира се, продължи да се прави на „дръж ми шапката“, но започна да умува с кого би могла да сподели театъра, който се разиграваше пред очите и. „Ако кажа на съпруга ми – разсъждаваше тя – не, не става. Предварително знам какво ще ми отговори – това не те засяга, твоята работа е да пазиш рецепцията, а не да се бъркаш в живота на гостите.“ А на кого другиго би могла да каже, който да не разнесе мълвата из цялото градче?

Дните минаваха, изтърколи се месецът. Жената вече не броеше момичетата, а те ставаха все повече. Тя си мислеше, че ако все пак има нещо нередно в тази история, то някое от тях щеше да се оплаче, щеше да дойде я полицай, я родител, но никой не идваше и нищо не се променяше. Нейната интуиция обаче й подсказваше, че независимо от това – горе в стаята на стареца се върши нещо грозно и мръсно и тя, както изглежда, е единствената, която маже да сложи края.

Така или иначе, администраторката беше в неведение и най- малкото, което можеше да направи като начало, бе да го разбули, казано по друг начин – просто да шпионира. За целта помоли една своя приятелка да й погостува на работното място, като не уточни причината, разбира се, за да не се окаже в смешно положение, ако наистина безпокойството й е било напразно. Приятелката й беше значително по-млада от нея и в действителност й се виждаше интересно да прекара един ден в хотела.

Когато набеденият в нечистотии мъж влезе, хванал нежно поредното момиче, и както обикновено без да поглежда към рецепцията, продължи спокойно и нищо неподозиращо към своята стая, администраторката каза тихо на приятелката си:

– Аз ще отида да приготвя една стая, че ще идва нов гост. Ти стой тук и не мърдай, докато не се върна.

– О, разбира се! Не се притеснявай! – отвърна гордо и радостно младата жена.

Администраторката почувства как сърцето й започна да бие в друг ритъм, краката й стъпваха малко несигурно и една буца сякаш беше заседнала в гърлото и. Но вярата и, че върши добро, за което навярно впоследствие ще и благодарят, я окуражаваше.

За неин късмет хотелът бе малък и предлагаше само единични стаи, така че това улесняваше шпионската й дейност. И стигайки до номер 38, където бе настанен военният, тя прилепи ухо до вратата.

– Хайде, миличка, съблечи се! – прозвуча съвсем делово гласът на военния, след което смени интонацията – Ах, ти, балсам за очите ми! Бленувана райска градина! Не мога да ти се нагледам! Толкова искам да те погаля и да попия от твоя плам…

– Но нали казахте, че няма… – прекъсна го с треперещ глас момичето.

– Не, не се притеснявай, миличка! Обещавам ти, с пръст няма да те докосна. Но нали разбираш, аз трябва да се възбудя. Хайде, кажи ми нещо. Искам да чуя гласа ти.

– Аз… не знам. Какво да кажа? Нали само… – започна момичето, но спря, явно стегнато от неудобството дори на самите думи.

– Отпусни се … – с изящна и някак си неприсъща, но като че ли стотици пъти тренирана нежност каза старецът.

– Не мога… не мога… – заповтаря отчаяно и объркано горкото дете, навярно най-сетне осъзнало в каква гадост се беше забъркало.

– Можеш, можеш! – подкани я той – Ето, аз вече съм готов! Хайде, свали си воалчето, за да се открие най-прелестното и жадувано от всеки мъж кътче на тази земя! Ти също си готова, чувствам го.

– Ами ако се изпуснете? – попита момичето, готово вече да отдаде тялото си, но все пак с надежда случилото се да остане без последствия.

– Как ще се изпускам? Та аз даже няма да го вкарвам целия, само главичката. И нали ти обясних, че всъщност спермата ми трябва. Ей там на масата има едно шишенце, в което щом настъпи моментът, ще се изпразня, и нито капка няма да докосне твоето тяло

– Но защо аз… – едва – едва успя да чуе администраторката тихото просълзено гласче.

– Ето… Така е добре! Така… Ти си богиня, а аз съм в твоята райска градина! Ти си богиня, защото ме дари с щастие! Толкова си добра!

– Стига! Стига! – извика момичето. В гласа й обаче се долавяше по-скоро срам. Срам, че този непознат възрастен мъж бе проникнал в нея и тя за първи път в живота си усещаше насладата. Срам и страх от самата себе си, от това, че не й се искаше да свършва блаженството. Но разумът й бе все още буден и диктуваше „спри”!

А в коридора до вратата, превърнала се цялата в слух, администраторката бе забравила да мисли, бе забравила къде е и защо е там. Докато слушаше ”радиотеатъра”, неусетно тя се беше свлякла на земята, стискайки до посиняване своите чаршафи, и сякаш бе потънала в странна смесица от възбуда и погнуса. Леглото скърцаше вътре в стаята, а тя се чувстваше така, като че ли вълните на похотта люлеят самата нея.

Изведнъж скърцането спря.

– Готово, миличка! – делово и с нотки на задоволство каза мъжът като ехо от доскоро скърцащото легло.

Администраторката се сепна, като че ли се събуждаше от сън.

– Хайде, миличка, – чу се отново мъжкият глас – разкажи ми за твоите проблеми.

Момичето обаче, при цялата тази смесица от страх, срам и удоволствие, които преживя, и то в действителност без някой да и окаже насилие по какъвто и да било начин, вече не си спомняше дали изобщо е имала проблеми, а още по-малко пък да ги споделя. Чувстваше се така, като че ли този ден нещо се откъсна от нея, сякаш нещо и отнеха завинаги. Не, не беше девствеността, защото отдавна я беше дарила другиму. Но със сигурност бе чистотата.

„Жертва станах – мислеше си момичето – на доброто си сърце и отзивчивостта, на която са ме учили. А сега, какво съм сега? Как ще изляза оттук? Хората ще ме сочат с пръст и с погнуса ще крещят в лицето ми – мръсница „

Старецът отново я подкани да говори. И като доказателство на това, че той е едва ли не вълшебник, отвори куфарче и започна да и показва разни листчета, за които твърдеше, че са документи, и които кой знае защо трябваше да удостоверяват възможностите му на Господ.

А момичето – то седеше на леглото неподвижно, лутайки се между живота на „белязаната“, както вече приемаше себе си, и смъртта. Липсваха каквито и да е признаци, че дори и за миг е удостоила с внимание офертите на фирмата  „похотливия дядо”. А той не спря до тук. Администраторката чу, че старецът предлага дори и пари на момичето, но в отговор на това то извика:

– Не, не искам да виждам нищо! Нищо не искам… нищо… Нямам никакви проблеми и не ми трябват вашите пари.

Администраторката отдавна се беше изправила на крака и слушаше с готовност да се изстреля като ракета в нужния момент, така че щом усети раздвижване в стаята, застана на стар- това позиция. Едновременно с това тя премисляше странната история, на която бе станала свидетелка. Не можеше да проумее какво в действителност целеше този старец. „Нима иска да превърне момичето в проститутка – питаше се жената – а другите, дали и с тях правеше същото. Но защо изобщо те се съгласяваха?”

Ключът във вратата изтрака и администраторката, колкото и да беше готова, вместо да се изстреля, както си беше решила, замръзна на място. Вратата се открехна. Три погледа насякоха пространството, три облака се сблъскаха и разтресоха земята. Момичето побягна в една посока, жената – в друга, а старецът остана замислен на вратата.

Всеки един от тях изгуби своя свят. Който и каквото и да си мислеше, то вече не беше същото, дори самите те не бяха същите.

Администраторката стискаше чаршафите, като че ли те бяха нейното безупречно алиби, и тичаше по коридора, без да спира. По някое време погледна тайничко назад и се молеше на Господ да й прости греха и да я пази от този побъркан старец, който не носеше пагони, ала никой нищо не знаеше за оръжието, което със сигурност е имал, когато е бил на служба.

Тя отлично съзнаваше, че е станала свидетелка на престъпление, но повече я ужасяваше фактът, че самият престъпник я разкри. Идваше й да се скрие някъде, да потъне в земята, а ако можеше, изобщо да не се беше случвало това. „О, Боже, повтаряше си тя, какво ще стане сега с мен?”

За същото мислеше и той. Оправяше си стаята прилежно и се питаше: „Какво да направя с администраторката? Тя явно подслушваше, но как е посмяла! За първи път ми се случва. Какво да правя? Тя сигурно ще ме изпее в полицията. Е, да, ама кой ще и повярва, та аз не съм случаен човек. Кой ще й повярва, че един пенсиониран и толкова всеотдаен през годините на своята служба генерал би направил подобно нещо? Коя е тя? Една дърта клюкарка от дълбоката провинция и никому неизвестна, а сигурно вече и склерозата я е хванала.

А аз – заклет и дисциплиниран войн от нашата армия, деен член на нашата партия! Че и какво толкова съм направил? Какво си мисли тя – че изнасилвам момичета ли? Не! Аз не съм изнасилвач! Не съм! Аз съм порядъчен човек. Аз дори съм нещастно порядъчен човек, защото от толкова много служба не ми остана време и семейство да създам. Сам съм, нямам си никого, нямам си жена… а вече съм, пътник. И какво толкова съм сторил, не съм насилвал никого, а напротив – доставих й удоволствие, което навярно никога повече и от никой друг не би могла да усети…“

През това време момичето вече прекосяваше фоайето, като се опитваше да си придаде веселото изражение, с което преди час беше влязла. Не й се удаваше особено, но късметът беше на нейна страна, защото на рецепцията все още стоеше и чакаше приятелката на администраторката. Това малко ободри момичето и то усмихнато каза:

– Довиждане! – отметна дългите си коси, вдигна гордо глава, сякаш си тръгваше като победител от някаква битка, и излезе.

Вътрешно обаче се чувстваше много объркана. Не знаеше в какво да се зарича, какво да отрича, какво да запомни като урок и дали пък не е по-добре да го забрави завинаги. А ако все пак се сети – да си мисли, че го е прочела в някоя книга. Да, така би било добре, но имаше проблем – администраторката. Тази жена вероятно през цялото време е подслушвала и не само това. На вратата очите им се срещнаха. Момичето прехапа устни. „Тя сигурно ще изпее в полицията – каза си то – И тогава ще ме търсят, а като ме намерят – ще ме разпитват. Какво ще отговарям? Да се оплаквам, не мога! Та аз сама съм си виновна. Какво да правя?“

Администраторката, за разлика от момичето, беше се затичала по коридор, по който и се налагаше да пообиколи етажа, докато стигне изхода към фоайето. И понеже паниката все повече я завладяваше, тя захвърли чаршафите в един ъгъл, за да не й тежат, и задъхана продължи. Когато най-сетне видя светлината на деня, изпълнила фоайето до последното ъгълче, жената се почувства на сигурно място. Светлината за нея винаги означаваше откритост, доброта и сигурност, даваше и сили, и я правеше уверена.

Тя тръгна по стъпалата с широк замах и тъкмо се канеше да отвори уста и да излее цялата гнусотия, на която бе станала свидетелка, когато усети, че от едно кресло я пронизва като че ли с нож ехидният поглед и още по-ехидната усмивка на похотливия старец, наречен от нея вече престъпник. Той приличаше по-скоро на каменна статуя и на администраторката наистина й се прииска да можеше да го превърне в такава. „Защо ли? – попита се сама – За да го направя на чакъл!“ – си отговори и се запъти към рецепцията.

– Позабави се! – усмихнато и подхвърли нейната приятелка.

– Ами, докато я оправя… – промърмори администраторката тихо, а после на по-висок глас продължи – Хайде, моля те, да ни вземеш от барчето по едно кафе!

– Няма проблем! – отвърна младата жена и тръгна.

„Няма проблем, ама има, и то голям” – си каза наум възрастната.

Кафе не й се пиеше, но гледайки мъжа в креслото – неподвижен блажено усмихнат – разбираше че е по-добре да останат насаме с него, да не намесват приятелката и, която най-малко заслужаваше подобна отплата за услугата. Останала сама в рецепцията, администраторката подсили своята сигурност, взе- майки плетката в ръце. И както тя си знаеше, започна хем да плете, хем да мисли, хем да наблюдава престъпника, който не откъсваше поглед от нея, а и като че ли нямаше намерение да си прибира усмивката. „Много странно изражение за военен”, мислеше си тя.

Той пък все още премисляше какво да прави с нея. „Самият факт, че ме шпионираше – разсъждаваше старецът – означава, че тя няма намерение да запази чутото в тайна. Следователно трябва да я накарам да мълчи, но как? Как да накарам една жена да мълчи? И езика да и отрежа, тя пак ще намери начин, ако е решила да говори. Нищо друго не остава, освен да я убия. Ама как, та аз макар да имам толкова години служба като военен, човек не съм убивал, а камо ли жена. Не, не става! Обаче, бих могъл да я сплаша и да и предложа пари, и то много… всички тези, които момичетата не взеха.

Ах, тия глупачки, дали пък някоя от тях не ме е изпяла и сега да са ми устроили капан? Не, не вярвам. Ама защо мисля за тях? За тая дърта кучка трябва да мисля, какво да правя с нея. Ех, ама как само върти куките… Чудя се обаче – дали ще приеме пари… Хм! Тази е дърта и гладна, къде ще иде, ще ги приеме и още как!”

Решен най-сетне да пристъпи към действие, военния стана, разтърка ръце, изкашля се, за да си прочисти гърлото от слюнката, която пълнеше устата му вследствие на толкава неизказани мисли, и запристъпва бавно, като нито за миг не изпускаше от погледа си администраторката.

Тя демонстрираше своята дълбока ангажираност в ръкоделието си, но в действителност вниманието й бе насочена главно към престъпника. Здраво стискаше куките с готовност да ги използва, и не по предназначение, само и само да се защити, ако старецът покажеше и най-малкия признак, че е решил да посегне на живота й.

За броени секунди, без някой от тях да успее да каже и една дума, те се простиха завинаги с дневната светлина. Всичко стана толкова бързо.

Когато приближи до рецепцията, военният хвана едната кука и я насочи към жената, искайки само да я сплаши, но тя, разбира ,се, не можеше да знае намеренията му, защото го бе заклела като престъпник и от него очакваше по-скоро опит за убийство, отколкото само сплашване, и държейки здраво и сигурно другата кука – просто я мушна между ребрата му в областта на сърцето. Той изпъшка, една конвулсия премина през тялото му, ръцете му се изопнаха и така куката, която държеше, се заби в гърлото на администраторката, като лъч, който се беше отразил в него и сега се връщаше отново в източника си. Лъч, който се оказа смъртоносен и за двамата.

А през това време приятелката, за която и старецът, и администраторката си мислеха, че нищо не знае и нищо не подозира, вместо да отиде за кафе, се обади в полицейския участък. Младата жена се гордееше с интуицията си, която никога не бе я лъгала, и днес също реши да й се довери, защото всичко, което видя в хотела, а също и начинът, по който се държаха мъжът, момичето и нейната приятелка, й се сториха толкова странни, та чак подозрителни. Много и се искаше този път да се е излъгала, но повече се надяваше, ако наистина става нещо – то дано полицаят дойде навреме, за да…

Уви!

Ако някой в този момент кажеше: „времето не съществува”, то никой не би могъл да го чуе, защото той би бил един от двамата, поизоставили вече своите земни доспехи и отправили се натам, където наистина времето не съществува. Куките, които стърчаха като надгробни паметници от телата им, подсказваха, че няма нужда от линейка, нито от лекар, затова и никой от живите не се затича към телефона.

– Мили Боже! – възкликна най-сетне, съвзела се от шока, младата жена.

– Не знам кой и колко ти е мил – започна полицаят, опитвайки се да се шегува, защото хуморът му помагаше да си върши по-трезво работата, – но ти сигурно знаеш какво е ставало тук, щом ме повика. Ще трябва да извикам следователя. Кой какъв ти е, не знам, но се подготви да разказваш.

Жената нищо не отговори, но си помисли: „Тя тази, която имаше да разказва, вече е безмълвна и бездиханна. Боже, какво доживях да видя! Но какво наистина се е случило и защо?” и идваше да попита, но кого.

– Момичето! – извика тя, без да се усети, и веднага съжали, но полицаят я чу и я стрелна с поглед.

– Какво момиче? Къде е то? – попита той.

Жената обаче така и не му отговори, но в мислите си тя вече подреждате всичко, което бе видяла, и се опитваше да разбере за себе си кой каква роля е имал в този странен сценарий и защо в крайна сметка е било необходимо да се пролива кръв.

Полицаят пък реши, че тя и без друго после ще има дълго да разказва, така че я остави на спокойствие, ако изобщо при тая сцена, като че ли взета от пиеса на Шекспир, можеше да се говори за нещо подобно, и се обади в участъка.

Не след дълго пред хотела спря служебният автомобил и от него слязоха още трима полицаи и един цивилен. Малко след тях дойде и кола от болницата. Лекарят скоро констатира:

-Сполучливо попадение на куките! – и поклати глава – от тях са си умрели – заключи той.

Един от полицаите претърси дрехите на стареца и намирайки ключа му, го подаде на цивилния.

Стаята беше подредена като за гости, но не за това влизаха полицаите. Всеки един от тях си избра по едно кътче и започнаха да тършуват с надежда да намерят…

– Охо! – извика един – Я гледайте! – и им показа – Това е цял куфар, пълен с пари! Бедничкия…

– Чакай, чакай! – обади се друг. – Виж тук какво става! Всички го наобиколиха и започнаха един друг да се питат:

– Но какво е това, по дяволите?

– Какво има в тези шишенца?

– Имат етикетчета, а на всяко една от тях различна буква забеляза някой.

– Но какво ли значат те? – обърна се към другите той.

Никой не пое риска да провери, пък и нямаше смисъл да се бърза. Полицаите се върнаха па местата.

– Е, това вече е красива изненада! – много скоро се превъзнесе трети.

– Дано само са живи! – допълни той и в стаята настъпи гробна тишина.

Всички се спогледаха, не смеейки да помръднат.

– Красиви момичета! Елате да ги видите! – подкани ги той.

Пред очите им се разстла цяла галерия от женски образи, нарисувани дотолкова перфектно, че по-скоро приличаха на фотографии. Питаха се кой ли ги е рисувал и защо. Изобщо противно на очакванията им от тази стая излизаха само въпроси и нито един отговор.

Един от листите се изхлузи и падна на земята, скривайки от погледа им момичето, но затова пък откри друго – буква и цифра. Те разровиха останалите и разбраха, че всеки образ е белязан по този начин. А не след дълго видяха и първия отговор – от вътрешната страна на папката, където бяха подредени портретите, бе написано с изящен почерк странно стихче:

„Похотта си ти не крий,

на старини от нея пий.

Не насилвай, а вербувай,

личицата 20 нарисувай,

в кътче детско проникни,

спермата си после преглътни.

Изпробваш ли и тази тайна,

възрастта ти е незнайна.

Ще живееш още сто лета,

без да стигне те смъртта.”

– Този е бил луд! – възкликна някой.

– Че защо, бе? – попита друг. – Ти да не би да гориш от желание да умреш?

– Мисля, че всичко разбрах – чу се доволният глас на полицая, който достойно носеше прозвището Великия комбинатор. – Дори нещо повече! Да ви разкажа ли? – погледна колегите си той.

Цивилният се позасмя и каза:

– Абе ти май много книжки четеш, ама давай…

– Хитър е бил тоя старец – започна полицаят, – но защо му е трябвало да прави такива комбинации – другите го стрелнаха остро с очи и той разбра, че няма нужда от толкова приказки. – Добре, де… с две думи. Буквите на шишенцата са тези на момичетата, а цифрите са годините. Вижте 1995 например: Ками, Ива, Теди, Елка, Нона. Дори като ги гледам… Мисля че началните букви… се получава… Китен. Да, точно така. А за 1996 се получава Балчик. Сега сме 1997 и се намираме в Созопол, само че… Интересно! Дотук стават 18, а в стихчето пише 20… Хм, малко не му е достигнала на стареца да стане „безсмъртен“! -заключи той и се засмя.

– Напротив – обади се цивилният, – с тази история той наистина стана безсмъртен. Дори и децата ни ще има да я разказват. Но тези момичета…

– Живи са! – отговори младата жена, която едва сега полицаите забелязаха, че стои на прага на стаята.

 

Джубран Халил Джубран / Kahlil Gibran

жива вода

животът е шествие

ДЖУБРАН    ХАЛИЛ   ДЖУБРАН / Kahlil Gibran /

(1883-1931)   писател и художник от ливански произход, живял и творил в САЩ

  • Великодушието се състои не в това ти да ми дадеш нещо такова, от което аз се нуждая повече от теб, а да ми дадеш онова, без което ти самият не можеш.

  • Вечно крача по този бряг, между пясък и пяна. Приливът ще изличи стъпките ми, вятърът ще отвее пяната. Ала морето и брегът ще пребъдат вовеки…

  • В края на краищата това не е чак толкова лош затвор, само дето не ми харесва стената, която отделя моята камера от съседната. Но, признавам си, че изобщо не мисля да упреквам стражата или Онзи, който е построил този затвор.

  • Всички ние сме затворници, но едни килии имат прозорци, а други – не…

  • Възможно е онзи, който ти дава змия, когато ти го молиш за риба, да няма какво друго да ти даде. Значи според него това е великодушие.

  • Животът е шествие. Който крачи бавно, го намира за твърде бързо и го напуска. А който крачи бързо, го намира за твърде бавно и също го напуска…

  • Какво е тъгата, ако не стена между две градини.

  • Когато ми казвате: „Не те разбираме“, това е възхвала, за която аз не съм достоен, и оскърбление, което вие не заслужавате…

  • Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя.

  • Макар вълната от думи вечно да се надига в нас, нашите дълбини са вечно безмълвни.

  • Мъдрост е за сакатия да не строшава патериците си о главата на своя враг…

  • Много учения прилича на прозоречно стъкло. Ние виждаме истината през него, но то ни и отделя от истината.

  • Нека онзи, който си изтрива ръцете в дрехата ти, да я вземе за себе си. Тя може още да му потрябва, а не тебе — никога вече.

  • Ненавистта е нещо мъртво. Кой от вас би искал да стане гробница?

  • Обичайте се, но не превръщайте в окови любовта. Тя нека е морето между бреговете на сушите ви. — Пророкът

  • Само немият завижда на многословния.

  • Случва се измамата да донесе успех, но тя винаги приключва живота със самоубийство.

  • Странно е, че всички ние браним кривото у нас по-ревностно отколкото правото…

  • Ти пиеш вино, за да се напиеш, а аз го пия, за да прогоня пиянството от друго вино.

  • Човечеството е река от светлина, която тече от праведността към вечността.

  • Приятели мои, спътници мои, горко на народ, който е пълен с вярвания и празен откъм вяра.

    Горко на народ, който се облича с дреха, неизтъкана от него, яде хляб, непожънат от него, и пие вино, неизцедено от неговата собствена преса.

    Горко на народ, който приветства побойника като герои и смята блестящия завоевател за щедър.

    Горко на народ, който насън презира някоя страст, а наяве и робува.

    Горко на народ, който издига глас само когато крачи в погребална процесия, гордее се само с руините си и се съпротивява само когато вратът му е поставен между меча и дръвника.

    Горко на народ, чиито държавници са лисици, философите му са фокусници, а изкуството му е изкуство на кърпежа и подражанието.

    Горко на народ, който посреща своя нов водач с фанфари, а го изпраща с пищялки, само за да посрещне друг отново с фанфари.

    Горко на народ, чиито мъдреци са онемели с годините, а силните му мъже са още в люлката.

    Горко на народ, разделен на части, всяка от които си въобразява, че е народ.

  • Желал бих щото да можех да сбера къщите ви в шепа и като сеяч да можех да ги пръсна из полето и леса.

    Желал бих щото долините да са улици, а зелените лъки — алеи, та да се търсите един друг из лозята и дрехата ви да се пропие със земното ухание. (1926)

  • Веднъж Красотата и Грозотата се срещнаха на морския бряг. И си рекоха една на друга:

    — Хайде да се изкъпем в морето.

    И те се съблякоха и заплуваха сред вълните. А подир малко Грозотата излезе на брега, сложи си дрехата на Красотата и продължи по пътя си.

    А Красотата на свой ред излезе, ала не намери дрехата си; и понеже бе твърде свенлива, та да остане голо, сложи си дрехата на Грозотата.

    И Красотата продължи по пътя си.

    И оттогава насетне мъжете и жените бъркат едната с другата.

    Ала има такива, които са зърнали лицето на Красотата и я разпознават въпреки дрехата. И има други, които познават лицето на Грозотата и нейната дреха не я прикрива от очите им. — от „Странникът“

  • — Учителю, говори ни за битието. Какво е да бъдеш?

    — Днес да бъдеш означава да бъдеш мъдър, но не безучастен към безразсъдния; да бъдеш силен, но не за да унищожаваш слабия; да играеш с малките деца не като баща, а по скоро като другар, който би искал да научи техните игри;

    Да бъдеш непринуден и простосърдечен с възрастните мъже и жени, да присядаш с тях в сянката на старите дъбове, въпреки че самият ти все още вървиш с Пролетта;

    Да знаеш, че светецът и грешникът са братя близнаци, чийто отец е нашият Всемилостив Цар, и че единият се е родил само миг преди другия и заради това ние го приемаме за Престолонаследника;

    Да следваш Красотата, дори когато тя те води към ръба на пропастта; и въпреки че тя е окрилена, а ти си безкрил, и въпреки че тя ще прекрачи ръба, ти я последвай, защото там, където няма Красота, няма нищо.

    http://www.searchquotes.com/quotes/author/Kahlil_Gibran/

    http://en.wikipedia.org/wiki/Khalil_Gibran

    http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BB_%D0%94%D0%B6%D1%83%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD

     

ФИЛОСОФИЯ на ЛЮБОВТА / Love’s Philosophy

тя

Но всички тия за какво са ако не ме целуваш ти?

Философия на любовта

Потоците се вливат във реката,

реките пък моретата намират

а ветровете горе в небесата

във сладостно вълнение се сбират.

и всички те се търсят и обичат,

от обич няма кой да ги лиши.

Душите на нещата се привличат –

защо не нашите души?

Виж как вихърът целува синевата,

вълна вълната гони и прегръща;

прокълнато е цветето,когато

на любовта на брат си не отвръща.

И милва слънцето земята росна,

до океана месецът трепти.

Но всички тия ласки за какво са,

ако не ме целуваш ти?

1820г.

Пърси Биш Шели

Love’s Philosophy

The fountains mingle with the river,
And the rivers with the ocean;
The winds of heaven mix forever
With a sweet emotion;
Nothing in the world is single;
All things by a law divine
In another’s being mingle–
Why not I with thine?

See, the mountains kiss high heaven,
And the waves clasp one another;
No sister flower could be forgiven
If it disdained its brother;
And the sunlight clasps the earth,
And the moonbeams kiss the sea;–
What are all these kissings worth,
If thou kiss not me?
1820.
Percy Shelley Bish