ЛАТИМОР / L A T I M O R

ЛАТИМОР / L A T I M O R.

ЛАТИМОР / L A T I M O R

трябва да знаеш какво търсиш!

                         ЛАТИМОР

Като малко момче Латимор имаше необикновена среща с един старец. Среща, от която той научи тайна, която никога нямаше да забрави. Това се случи на морския бряг…
Бе лято и Лати от сутрин до късна вечер тичаше по пясъка, гонеше се с вълните, ровеше из камъчетата и събираше мидички. Вкъщи се прибираше единствено за да се нахрани и отново излизаше. Макар да бяха на почивка, само той й се наслаждаваше истински, а родителите му използваха спокойствието, за да си довършат особено важните за тях работи, за които така и не можеха да отделят време в града, където живееха.
И един ден, когато момчето, ровейки из пясъка, оглеждаше задълбочено всяко камъче и мидичка, чу мъжки глас:
– Съкровище ли търсиш?
Латимор вдигна глава и видя на крачка от себе си беловлас, белобрад старец. И замалко да побегне, но мъжът отново проговори:
– Не се плаши, момче! С всеки изминал ден старостта ми отнема все повече сили. И в тази миг аз съм толкова опасен, колкото и едно двегодишно дете. Всъщност – продължи той – ми е останала сила единствено да говоря.
Лати слушаше, но за всеки случай се бе отдалечил от стареца. Не се доверяваше лесно, ала му се говореше с някого. От както бяха дошли тук, родителите му – освен че го лишиха от контрол, давайки му пълна свобода – му спестяваха и семейните разговори, които иначе водеха често.
– И аз като теб обичам да се разхождам по брега – обади се старецът, без да помръдва от мястото си, предоставяйки на момчето възможност да превъзмогне своята уплаха.
И то все повече възвръщаше смелостта си, като обаче не откъсваше поглед от мъжа.
– Ще ми позволиш ли да седна? – попита последният и продължи. – Не мога дълго да стоя прав. Ако кажеш, ще си тръгна, но първо трябва малко да си почина.
Чувайки това, Лати се поуспокои, ала все още се двоумеше какво точно да направи.
– Е, аз щ седна… – започна старецът, – а ти реши за себе си. Ако искаш, можеш и да си тръгнеш. То и без друго съм свикнал сам да си говоря. Е, понякога си приказвам с птиците или с рибите. А, ей там – и той посочи с ръка – има едно дърво, такова старо като мен, че и по-старо. Та с него често си говорим.
Латимор не само че вече не се притесняваше, ами направо се разсмя. Той за първи път чуваше от устата на възрастен такива дивотии.
– Смееш се, защото не ми вярваш, нали! Добре. А защо не седнеш ей тук срещу мен? Така ще се чувстваш по-сигурен, ако разбира се, искаш да си поговорим.
Момчето реши, че ще е забавно, и бързо се намести върху пясъка на прилично разстояние от стареца.
– Ех, само да знаеш колко съм ти благодарен! Вече не си спомням откога не съм разговарял с хора – с тъжна усмивка каза мъжът. – А ти намери ли си съкровища?
– Какви съкровища? – весело попита Лати.
– И как какви? Тук е пълно с такива. Ето, виж! – и старецът взе едно камъче, разтърка го и го подаде на момчето.
Лати пропълзя, грабна го и се върна на мястото си. А щом го погледна, възкликна от почуда:
– Но каква е това? От толкова дни съм тук, а такова не съм виждал!
– Не си виждал, навярно защото не си търсил – отвърна мъжът. – Човек първо трябва да реши какво търси и как да изглежда то. За всеки има заровено имане, но… За да го намери, той трябва да знае какво търси.
– Истинско имане ли? – силно заинтересуван попита Латимор.
– Разбира се, че истинско! Иначе, то не би било имане.
– А, ти намирал ли си?
– Намирал съм… – замисли се мъжът. – Ама то си е мое и едва ли ще ти хареса. По-добре да поговорим за това, което ти търсиш.
– Но аз не знам какво търся. Никога не съм виждал истинско имане.
– А как ще си виждал, след като още не си намирал?! А и като не знаеш какво търсиш, как ли ще го намериш? Значи… първо трябва това да решиш и тогава чак да търсиш – заключи старецът.
Латимор се почувства много объркан. Всячески се напрягаше да разбере нещо, но напразно. А не смееше и нищо да попита.
– Много е просто! – започна мъжът – Ти пишеш ли писма на Дядо Коледа? – момчето поклати утвърдително глава. – И в тях му обясняваш какво искаш да ти донесе, нали? Ето, това е! В твоята главичка винаги има един Дядо Коледа.
Лати веднага си представи това и прихна да се смее.
– Ти пак се смееш, но е така. Явно, че ти трябват доказателства, за да ми повярваш. Е, добре… Какво искаш да ти се случи в близките дни?
– Амиии, амии… – замисли се момчето – Омръзна ми сам да си играя. Ако можеше да има още някой, маже би момче…
– Ето, виждаш ли, искаш да имаш приятел в игрите! Ами хайде, като се прибереш вкъщи, да го напишеш на един лист. Все едно, че е писмо до Дядо Коледа. И след няколко дни пак ще се срещнем, за да ми кажеш какво се е случило.
Старецът стана и тръгна бавно по пясъка, отдалечавайки се от Лати. Замислен и като че ли зарадван от идеята, той пък се затича към вкъщи.
На следващия ден нищо не се случи и момчето се почувства малко разочаровано.
Вечерта обаче, когато се прибра в къщи, баща му каза:
– Лати, утре в съседната вила ще дойде друго семейство на почивка.
– Така ли? – трепна той.
– Да! – потвърди майка му и продължи – И най-хубавото е, че те имат син на твоята възраст и ти вече няма да бъдеш сам.
Латимор засия от радост. И още на другия ден се затича към мястото, където се бе провел онзи толкова странен разговор. Седна. Стана, разходи се, но старецът не идваше. А вместо него – дойде момчето. Набързо се запознаха и се втурнаха в игрите.
Дните започнаха да минават по-приятно и по-бързо. Латимор бе забравил за стареца, а също и за разговора им. А и защо ли да ги помни? Двамата с новия си приятел, така добре се забавляваха, че не искаха дори да си представят мига, в който ще се наложи да се разделят.
Но ето че дойде и този ден.
След година семейството на Латимор отново пристигна на почивка, и то в същата вила. Той побърза да излезе по брега, за да си спомни за чудесно изкараното предишно лято. За стареца бе забравил и затова, когато чу мъжки глас зад гърба си, се стресна.
– Спомените ли търсиш този път? – го попита той.
– Не… – отвърна момчето – Всъщност… наистина се ровя из тях – призна си то.
– Те са минало. Приятно, но минало… – започна мъжът – Нещо като сън. А ти гледай напред… Това, което е в този миг, а и онова, което искаш занапред.
– Но защо? – учуди се Лати. – Много е приятно човек да си спомня!
– Да… за приятните неща, но за другите? – каза старецът. – Знаеш ли… има време, когато освен да си спомня, на човека друго не му остава, но… – за миг замълча и продължи – по-добре е да не идва този миг. А и ще ти остане ли време да живееш, ако все се ровиш из спомените?
Латимор слушаше внимателно, дори да не разбираше много от нещата, той се досещаше, че мъжът отново иска да му каже нещо важно.
– А след като обичаш да си спомняш… – започна старецът – Можеш ли на мен да припомниш какво ти говорих миналата година?
– За всеки човек има заровено имане! – бързо отвърна момчето.
– Вярно, че беше това… – замислено каза мъжът. – Да… Така е. А ти търсиш ли своето имане, или все още не си решил какво точно да бъде то?
Лати клатеше отрицателно глава.
– А мислил ли си какъв искаш да станеш? Какво искаш да работиш някога, след години? – момчето мълчеше, а старецът продължи – Разбирам… А какво обичаш най-много да правиш, освен да си спомняш?
– Да събирам разни камъчета, мидички… – радостно отговори то – И после да ги подреждам, да правя с тях фигурки. А и обичам да рисувам…
– Не спирай да го правиш! И може би някой ден… в някоя своя рисунка ще намериш имането си – умислено каза старецът.
– Като го нарисувам ли? – запита момчето.
– Може. Знам ли… – отвърна той. – Ти трябва сам да го намериш. Имането – започна мъжът – то е вътре в човека. Всеки го носи у себе си, но не всеки го открива. А който го открие, животът му се променя. Очите му започват да виждат по друг начин. Самият той става друг човек.
Латимор чувстваше важността на това, което мъжът му говореше, и се опитваше всичко да запомни.
– Момче, сигурно ти е трудно да разбереш това, което ти казвам, но аз много исках да го споделя с някого. С някого като теб, чийто живот тепърва започва. Вече съм убеден, че дори и да не го схванеш, ти ще го запомниш. И го направи! А един ден ще се сетиш за него… И той ще бъде точно този, в който ще си готов да го разбереш.
Лати изведнъж се почувства много важен. Дори се опита да си промени погледа само и само да покаже, че разбира и всичко ще изпълни. А старецът, като го видя, се засмя, поклащайки глава:
– Да, да, да! Ще дойде този ден… Аз вярвам, че ти ще намериш своето имане. Още първия път когато те видях, разбрах, че ти си човекът с когото мога да споделя тайната си. Много ми се иска след време отново да се видим, но… Е, трябва да тръгвам.
Латимор бе онемял. Всичко бе запомнил, но най-много му хареса думата – „тайна”. Детското му съзнание я възприе като най-специалната. Сякаш самата тя носеше нещо магическо в себе си.
През следващите години семейството му продължи да идва в същата вила на почивка, на старецът повече не се появи. Лати го позабрави, но не и това, което бе чул от него. Той често изпробваше метода с желанието, написано на лист, и разбираше, че онзи Дядо Коледа, дето му е в главата, без грешка изпълнява всичко.
Един ден се сбъдна и мечтата му – да стане художник, при това добър. Рисуването му носеше голямо удовлетворение, а също и известност.
Ето че веднъж реши да прекара лятото на онази вила – там, до морето. И тогава си спомни за стареца. Спомни си и за разговорите, които проведоха. Прииска му се да се види с него и сега той да му разкаже нещо. Това, разбира се, не бе възможно, защото този мъж едва ли би бил все още жив.
Латимор все пак излезе да се поразходи. Брегът изглеждаше пуст. Изведнъж на рамото му кацна гълъб. Посегна да го хване, ала той литна. Следейки го с поглед, младежа тръгна след него. Беше невероятно. Гълъбът го заведе до дървото. Онова, същото, за което старецът бе споменал.
Латимор протегна ръка към стеблото и в този миг върху нея падна едно камъче. Разтърквайки го с пръсти – то заблестя, а той си спомни за първата си среща със стареца, който тогава му подаде същото това камъче. Латимор не можеше да си обясни как то е попаднало тук, но се сети, че сякаш го бе изгубил.
Стисна го в шепата си и започна да говори, като че ли се обръщаше към стареца:
– Така и не разбрах кой си ти. Така и не ти благодарих… Днес обаче, ти обещавам, че вече няма да губя това камъче. Че няма да пропусна нито една година – от този ден дo края на живота си – без да посетя това дърво. Благодаря ти за тайната! Благодаря ти, че я сподели с мен, че повярва в мен, че ме накара и аз да повярвам в себе си. Истина е – „за всеки човек има заровено имане”. Аз открих своето и съм щастлив! Благодаря ти!
Гълъбът кацна отново на рамото му. А Латимор, поглеждайки към него, прибра камъчето в джоба си…

                                                     L A T I M O R

As a young boy, Latimor had an unusual meeting with one old man. A meeting, from which he learnt a secret, which he would never forget. This happened on the waterfront.

It was the summer and Lati, from early in the morning till late in the evening, would run on the sand, chase the waves, dig up the small stones and collect scallops. He would come home only to feed himself, and then he would be on the go again. Even though they were on a vacation, it was just him who was using enjoying it truly. His parents were using the rest in order to finish the particularly important, to them, deeds, for which they could never find time in the city, where they were living.

One day, while the boy was digging up the sand, looking in depth at each stone and scallop, he heard a male voice:

         “Are you looking for a treasure?”

Latimor lifted his head and saw right near him a hoary-headed, white-bearded old man. And he was close to running away, but the man spoke again:

“Fear not, boy! With every passed day, my old age takes away even more of my strength. And in this moment, I am as dangerous as a two-year old child. Actually,” he continued, “I only have strength to speak.”

Lati was listening, but, just in case, he had moved away from the old man. He did not trust anyone easily, but he wanted to talk to someone. Since they had arrived there, his parents – besides relieving him from their control, giving him full liberty – were sparing him the family discussions, which they often had.

“I also like taking walks along the waterfront,” said the old man, without moving away from his place, giving the boy an opportunity to overcome his fear.

It was regaining its bravery more and more, without, however, taking his eyes off the man.

“Will you let me sit down?” asked the last one and continued. “I can’t stand for a long time. If you say so, I will leave, but first I need to take a rest.”

Upon hearing this, Lati got relaxed, but he was still hesitating what exactly to do.

“Well, I will sit…”, started off the old man, “and you should make up your mind. If you would like, you may leave. I am used to talking to myself anyway. Well, I sometimes talk to the birds or the fish. And, over there,” he showed with his hand, “there is a tree, as old as me, and perhaps even older. So, we talk with him often.”

Latimor didn’t just feel no anxiety, he even laughed up. He was hearing for the first time such wild things from the mouth of an adult person.

“You are laughing, because you don’t believe me, right! Okay. And why don’t you come and sit here opposite me? This way, you will feel more secure, if, of course, you would like to talk to me.”

The boy decided it would be fun, and quickly put himself down on the sand, at a decent distance from the old man.

“Oh, if only you knew how thankful I am to you! I do not remember how long it’s been since I talked with people,” the man said with a sad smile. “Did you find yourself any treasures?”

“What treasures?” Lati asked jovially.

“What do you mean by what?” It’s full of them here. Here, see!” and the old man took one pebble, rubbed it off, and handed it to the boy.

Lati crawled up, grabbed it, and went back to his place. And when he saw it, he exclaimed out of wonderment:

“But what is this? I have been here for so long, and I never saw anything like that!”

“You never saw it, probably because you never looked for it” replied the man. “Man should first decide what he is looking for and how it looks. There is a treasure buried for everyone, but… in order to find it, he must know what he is looking for.”

“A real treasure?” Latimor was strongly interested.

“Of course it’s real! Otherwise, it wouldn’t be a treasure”

“Have you found any?”

“I have found…” the man contemplated. “But it is mine and I doubt you would like it. We’d better talk about whatever you’re looking for.”

“But I don’t know what I am looking for. I have never seen a real treasure.”

“How could you have seen, since you have not found any yet?! And since you don’t know what you’re looking for, how could you find it? So… first you need to think this up and only then you should start looking for it” the old man concluded.

Latimor felt very confused. He was wholeheartedly straining himself to find out something, but to no avail. And he didn’t dare ask.

“It is very simple!” started off the man. “Do you write letters to Santa Klaus?” the boy nodded in a confirmative fashion. “And do you explain to him everything you want him to bring to you? Well, that’s it! In your little head, there’s always one Santa Klaus.”

Lati immediately imagined this and started laughing.

“You are laughing again, but it’s true. Apparently, you need proof, in order to believe in me. Well, then… What do you want to happen to you in the next few days?”

“Weeell, weeell…” the boy contemplated. “I am fed up with playing by myself. If there could be another one, maybe a boy…”

“Here, you see, you want a friend in your games! Okay then, when you get home, write it down on a sheet of paper. Just as if it is a letter to Santa Klaus. And we will meet up after a few days, so that you can tell me what has happened.”

The old man stood up and went slowly on the sand, distancing himself from Lati. Full of thoughts and seemingly glad of the idea, he ran towards his home.

On the next day nothing happened and the boy felt a little disappointed.

That evening, however, when he got home, his father told him:

“Lati, tomorrow in the house next door another family will come to rest.”

“Oh, really?” he trembled.

“Yes!” his mother confirmed and continued. “And the best part is that they have a son your age and you will not be by yourself anymore.”

Latimor shined from gladness. And on the next day he was already running towards the place, where that unusual conversation had happened. He sat down. Then he stood up, took a walk, but the old man was not coming. Instead of him came the boy. They quickly met and then rushed to the games.

Days started coming by more pleasantly and more quickly. Latimor had forgotten about the old man, as well as their conversation. And why should he remember? The two new friends, which were enjoying themselves so well, did not want to imagine the moment, when they would have to part ways.

But that day came.

After a year, the family of Latimor again came to rest, in the same house. He quickly went down on the waterfront, in order to remember the wonderfully spent summer of the past year. He had forgotten about the old man, and that is why he got startled, when he heard a male voice behind his back.

“Are you looking for your memories this time?” he asked him.

“No…” the boy replied. “Actually… I am really digging up through them” he admitted.

“They are the past. Pleasant, but past…” started out the man. “Something like a dream. And you should look ahead… that, which is in this moment, as well as that, which you want in the future.”

“But why?” Lati was surprised. “It is very pleasant to remember.”

“Yes… you can remember about the pleasant things, but what about the others?” the old man said. “You know… there’s time, when besides remembering, a man doesn’t have much else to do, but…” he got quiet for a second and then he continued “it’s better if this moment doesn’t come. And will you have enough time to live, if you are always digging up your memories?”

Latimor was listening attentively, even though he didn’t much understand the things, he could realize that the man wants to tell him something important.

“And since you like remembering…” the man started off “Can you remind me what I was telling you last year?”

“There is a hidden treasure for everyone” quickly replied the boy.

“That’s right, that was it…” the man said pensively. “Yes… That’s right. And do you keep looking for your treasure, or have you not decided what exactly it is?”

Lati was shaking his head to deny this.

“And have you thought about what you want to become? What you want to do as a professional, sometime, after years will have passed?” the boy was keeping it quiet, and the old man continued. “I understand… And what do you mostly like doing, except remembering?”

“To collect some pebbles, scallops…” gladly answered the boy. “And to arrange them, make figures out of them. And I like painting.”

“Never stop doing it! And maybe one day… in one of your paintings you will find your treasure” the old man said pensively.

“By painting it?” the boy asked.

“Maybe. How can I know…” he replied. “You have to find it by yourself. The treasure,” started the man “is inside man. It’s inside every one of us, but not everyone can uncover it. And whoever finds it has his life changed. His eyes start seeing in a new way. He himself becomes a new person.”

Latimor could feel the importance of what the old man was saying, and was trying to remember everything.

“Boy, it must be hard for you to understand that, which I am telling you, but I really wanted to share it with someone. With someone like you, whose life is just about starting now. And I am now convinced that even if you don’t grasp it, you are going to remember it. And do it! And one day you’ll remember about it… And it will be that exact day, when you will be ready to understand it.”

Lati felt very important, all of a sudden. He even wanted to change his sight just to show that he understands and that he’ll do everything. And the old man, upon seeing him, laughed up, shaking his head:

“Yes, yes, yes! That day will come… I believed that you’ll find your treasure. Even from the first time I saw you, I knew that you are the person, with whom I can share my secret. I really want to see you again after some time, but… Well, I need to go.

Latimor was dumbfounded. He had memorized everything, but he particularly liked the word ‘secret’. His childish consciousness had taken it as the most special one. It seemed that it had something magical inside it.

In the next few years, his family kept on coming for rest in the house, but the old man never appeared. Lati kind of forgot about him, but he did not forget what he heard from him. He would often try out the method with the wish, which was written down on a sheet, and find out that the Santa Klaus in his head would make all his wishes come true, without any mistake.

One day his wish came true – to become a painter, a good one. Painting gave him a lot of satisfaction, as well as celebrity.

One day, he decided to spend his summer in that house – there, by the sea. And then, he remembered about the old man. He remembered also the conversations, which they held. He really wanted to see him and tell him something. This, of course, was not possible, because that man would hardly be still alive.

Yet, Latimor went out to take a walk. The waterfront was looking deserted. All of a sudden, a pigeon landed on his shoulder. He reached to catch him, but the bird flew away. Following him with his sight, the youngster went after him. It was incredible. The pigeon led him to the tree. The same one that the old man had mentioned.

Latimor reached his hand towards the stem and in this moment a pebble fell on it. By rubbing it with fingers, it started to shine, and he remembered his first meeting with the old man, when he handed him that very same pebble. Latimor could not explain how it had made its way here, but he remembered that he seemed to have lost it.

He squeezed it in his palm and started talking, as if he was addressing the old man:

“I never found out who you are. I never gave my thanks to you… Today, however, I promise you that I won’t lose this pebble. I promise you that I will spend every year – from today till the end of my life – by coming to visit this tree. Thank you for the secret! Thanks for sharing it with me, for believing in me, for making me believe in me. That’s the truth – “there is a hidden treasure for everyone”. I found mine and I am happy. Thank you!”

The pigeon landed again on his shoulder. And Latimor looked at it and took the pebble in his pocket…