Архив на категория: философски / philosophical
Oliver Shanti & Friends-Mirror Sea reflects the Mind / Paramahansa Yogananda /
Oliver Shanti & Friends-Mirror Sea reflects the Mind / Paramahansa Yogananda /
Oliver Shanti & Friends-Mirror Sea reflects the Mind / Paramahansa Yogananda /
I Am
I Am.
НА КРЪСТОПЪТЯ / At Crossroads
НА КРЪСТОПЪТЯ / At Crossroads
***
НА КРЪСТОПЪТЯ
– Добър де! Къде отивате?
– Не бива да казваме – отговориха те в един глас.
– Прощавайте! Но накъде води този път?
– Той е нашият път…
– Нима не знаете къде води той?
– Не е необходимо да знаем.
– Тогава защо вървите по него?
– Защото е нашият път.
– А защо вървите по път, който не знаете къде ще ви отведе?
– Защото ако знаем къде ще ни отведе, вече няма да има смисъл да вървим по него.
– Какъв е смисълът тогава да вървите по него, след като не знаете къде ще стигнете?
– Точно това е смисълът, да разберем до къде ще стигнем.
– Значи, все пак виждате пътя!?
– Не! Не го виждаме.
– Но как го следвате, след като не го виждате?
– Не бива да го виждаме.
– Няма ли да го изгубите така?
– Ще го изгубим ако го видим…
– Но ние го виждаме…
– Ако го виждате, значи не е вашия път.
– Ами, ако искаме да тръгнем по него?
– Тръгвайте, но скоро ще го изгубите. Вие ще се изгубите…
– Ами ако се държим за вас?
-Всеки сам трябва да измине пътя.
– Какво толкова, ако опитаме…
– Скоро ще изгубите и нас.
– Ние вече се изгубихме. Сега не знаем накъде да вървим.
– Намерете вашият път.
– Ние не знаем кой е нашия път.
– И никой друг не знае…
– Как да го намерим?
– Огледайте се, ослушайте се, потърсете знак. Затворете очи, почувствайте повика на вашата същност.
– Не искаме да затваряме очи. Ние с отворени очи се изгубихме, че като ги затворим ли ще се намерим?
– Първо трябва със затворени очи да си намерите пътя, а после да ги отворите.
– Но за какво служат очите, ако не да намерим своя път?
– Очите не служат за това, а за да виждате себе си, да виждате с кого разговаряте. Как щяхте да ни заговорите, ако не бяхте ни видели? И как ли щяхме ние да се спрем и да говорим с вас, ако не бяхме ви видели?
– Значи, не искате да ни помогнете…
– Напротив, точно това направихме!
– Но…
– Казахме ви всичко, което знаехме. Това е и всичко, което е необходимо за всеки, искащ да поеме по своя път.
– Ние просто искахме да попитаме…
– И ние ви отговорихме. Дори ви казахме повече, отколкото бе необходимо. Повече, отколкото вие искахте да знаете. Ако сте го разбрали, смятайте, че вече сте се намерили.
– Разбрахме , но… Може би за нас няма път…
– Има и такъв път! Ха, ха, ха! Защо да няма… – както се появиха, така и изчезнаха.
– Е, ние какво ще правим сега? Да вземем да почакаме, да се огледаме, може и други да минат. Все някой може да ни помогне. Все някой ще знае по кой път да тръгнем, накъде да вървим.
– Докато чакаме, да поседнем, че се поуморихме!
– Вярно, бе! Хайде! Ей, там…
– Ех, ама че хора! Срам ги беше да кажат, че не знаят на къде вървят, че са се изгубили също като нас и ни наговориха куп глупости.
– Да, бе! Имало път, нямало път… Пътят бил техен, ама не го виждали… Ама то не бивало да го виждат… Глупости…
– А бе, те сигурно много добре знаят, къде отиват. Трябва да са надушили нещо. Може да са тръгнали към някакво съкровище…
– Вярно, бе! Затова и се чудеха, как да ни разкарат. Хайде, да тръгнем след тях!
– Да, ама на къде тръгнаха? Вие видяхте ли?
– Не!
– Не!
– Не!
– Зарежете я тази работа…
– А, вижте, оттам идват други!
– Добър ден! Къде отивате?
– Бързаме!
– Ама къде отивате?
– Не ни разсейвайте, че ще забравим на къде сме тръгнали.
– И на къде сте тръгнали? Кажете ни, че се изгубихме!
– Точно хванахме пътя, даже още не смеем да си отворим очите.
– Вярно, бе! Гледайте ги, те вървят със затворени очи. Ей, вие да не си играете на „сляпа баба”? – те се разсмяха и докато се успокоят, видяха, че отново са сами; там на кръстопътя, в своята безпътица.
– Тия бяха много смешни.
– Бяха, да… Ама и тях изпуснахме. И те се изпариха като предните. „Бързаме!” „ Не смеем да си отворим очите…”
– Е, а ние какво ще правим?
– Ами като не знаем на къде да вървим, по-добре е тук, на това място да си стоим. Все някой ще мине.
– И като мине, какво? Ще мине и ще замине, като тези…
– Не се знае… Нека да почакаме.
– А бе, на мен защо не ми е ясно, как сме се загубили?
– Да… Какво ще рече, че сме изгубени?
– Изгубени… Не знам…
– Ама вие, какво сега? Ще се напрягате да мислите ли?
– Не, бе… Не… Ама защо решихме, че сме се изгубили?
– Нищо не сме решавали… Нищо…
– Значи, не сме се изгубили!
– Не сме!
– Не сме! Така си е! Така!
– Е, ами след като не сме се изгубили, на къде всъщност сме вървели, А? На къде бяхме тръгнали? Някой помни ли, изобщо, да сме тръгвали на някъде?
– А, погледнете! Идват други!
– Добър ден! Къде отивате?
– Добър ден! Никъде не отиваме! Вие отивате някъде! Ама къде, тъкмо се канехме да ви питаме?
– Да ни питате ли?
– Да. И все пак ще ни кажете ли, къде отивате? Защото ние се изгубихме и не знаем на къде да вървим.
– Гледай ти! Ама ние никъде не отиваме. Вие се движете, а пък ние си стоим тук.
– Да, ние си стоим тук! Вие минавате покрай нас. Значи вие отивате някъде.
– Не… Не е вярно. Ние си стояхме тук, а вие минахте покрай нас.
– Вие за глупаци ли ни вземате? Я, се разкарайте!
– Вие се разкарайте!
– Ние първи си стояхме тук!
– Не е вярно! Ние бяхме първи!
Авторът:
– Я, стига сте се карали, че ще ви пратя едно бедствие!!!
– Ей, чухте ли това?
– Да, бе! Какво беше това?
– Някой каза нещо, ама кой и какво?
– Някой от вас го каза…
– Не, от вас беше…
Авторът:
– А бе, глупаци! Вие не вярвате ли в Господ?
– Ето пак! Ей, я да говорите по-разбрано! Без чужди езици! От къде да знам, че не ме псуваш!
– Вие говорите чужди езици. Млъквайте!
Авторът:
– Глупаци! Глупаци! Ето ви едно слънчево затъмнение…
– А, сега пък какво стана? Защо стана тъмно?
– Вие сте виновни! Дойдохте и ни скрихте слънцето!
– Не е вярно, вие дойдохте и на нас ни скрихте слънцето.
– Махайте се, правите ни сянка. Нищо не виждаме.
– Вие се махайте!
Авторът:
– Вие не сте и глупаци! Ето ви едно земетресение…
– Оле лее, какво става?
– Земята се тресе, това става…
– Вие сте виновни! Дойдохте и ни разтресохте земята. Махайте се! Дано земята ви погълне…
– Вие сте виновни! Дано земята вас да погълне…
– Олеле ле, земята се разтвори…
– Помощ, помощ…
– Падаме, потъваме…
– Ей, моля те, подай ръка…
– Прости ми, прости ми… Дай ръка, спаси ме…
Авторът:
– У ууу, какво направих! Исках само да ги сплаша! Ама и те, такива желания да имат? Да искат земята да ги погълне,,, Сега и аз да се чудя, да спасявам ли някой от тях или не… И как да избера кого да спася?
– Господи, спаси мен! Ще Ти служа вярно! Създателю мой, прости ми греховете! Мили Боже, спри този ужас и аз ще помогна на братята си!
Авторът:
– А, на този му дойде ума в главата…
– Олеле ле, Боже! Мене прибери, ама другите поне поживи…
Авторът:
– Гледай ти! Те май всички поумняват… Е, добре…
– Май спря…
– Да бе, спря!
– Всички ли се отървахме?
– Всички…
– Всички, ама виждате ли какво направихте? Да се карате!
– Вие се карахте с нас!
Покрай тях минават други:
– А, я вижте!
– Глупаци! Карат се!
– Ей, я по-кротко! За какво се карате?
– Какво? Ние ли?
– Не се карайте, че ще предизвикате гнева Господен!
– Ние ли? Ами вие кои сте?
– И на къде отивате?
– Вървим си по пътя.
– По кой път?
– По нашият път. А вие какво не можете да разделите?
– Ами ние си стояхме тук, когато те минаха…
– Не е вярно. Ние си стояхме тук, когато те минаха…
– Как ли още земята не ви е погълнала?
– Вие от къде знаете? Ние едва се спасихме!
– И продължавате да се карате!!!
– Ние…
– Чудни хора! – и те заминаха.
Авторът:
– Я, се сдобрявайте, че ще ви изпратя на съд!
– Чухте ли?
– Какво?
– Аз чух. Чух гласа Господен. Той каза да се сдобрим.
– Да, бе… Сигурно е прав. За какво се караме?
– Аз вече забравих за какво се скарахме.
– То и аз не помня…
– Щом никой не помни, значи по-добре да не се и напрягаме да си спомним. Нали! Значи, няма смисъл.
– Няма.
– Няма.
– И какво ще правим сега, след като няма да се караме?
– Амбиции, ще трябва да решим на къде да вървим!
– Заедно ли ще вървим?
– Как заедно?
– Ами тъй! Ние насам, вие натам.
– Не може ли обратно?
Авторът:
– Само не започвайте отначало! Че се изморих, да ви пращам бедствия!
– А, не! Няма да се караме, защото Господ пак ще ни накаже.
– Няма.
– Няма.
– Добре де, щом като не можете вие натам, а ние насам или обратно, тогава… Да тръгнем заедно.
– Че да се изпокараме по пътя! Не!
– Тогава…
– Тогава…
– Какво тогава?
– Ами, онези, дето първо ги срещнахме, помните ли какво казаха?
– Какво?
– Ами всеки сам трябва да си извърви пътя.
– Вярно!
– Вярно и трябва да са имали право, пък ние им се присмяхме.
– Я кажете, какво ви казаха? Те трябва да са били мъдреци!
– А, мъдреци? Изглеждаха също като нас.
– Е, че как да изглеждат…
– Знам ли?! Ама бяха съвсем обикновени.
– Обикновени, но говореха необикновено.
– И какво казаха?
– Аз… не помня…
– И аз не помня… Ама май… Даже не разбрах…
– Аз пък май не ги и слушах.
– Е, как като ви говори някой, не го слушате?
– Ние питахме едно, а те ни обясняваха…
– Какво ви обясняваха?
– За пътя обясняваха! Сега се сетих!
– То, ние точно за пътя питахме, ама само за посоката, а пък те…
– Какво те?
– Те не ни казаха посоката.
– Ами какво?
– Господ знае какво…
Авторът:
– Аз знам, а на вас къде ви е ума?
– Каквото и да са казали, свърши! Ако ги срещнем пак, може и да разберем.
– Ще ги срещнем, ама на буково лято!
Авторът:
– Сега буково лято ли да ви пращам? Няма да стане вашата!
– Да почакаме, може пак да минат!
– С чакане няма да стане.
– Така си е.
– Тогава да тръгваме!
– И на къде?
– Накъдето ни видят очите!
– Сетих се! Те казаха да си затворим очите!
– Е, защо?
– Как така да ги затворим?
– Да, бе! Да, бе! Да ги затворим, за да видим пътя!
– А вие пробвахте ли?
– Точно щяхме да пробваме и вие дойдохте!
– А, без такива! Вие дойдохте!
Авторът:
– О, тия пак започват! Ето ви един ужас…
– Олеле ле, вижте! Олеле ле, по-добре не гледайте! Ужас! Ужас!
– Ужас! Не гледайте!
– Ужас! Затворете си очите!
Авторът:
– Няма да си затворите очите, а!!!
– Свърши ли ужасът?
– Не знам. Не смея да си отворя очите.
– Няма ли кой да ни каже, дали е свършил ужасът?
– Само Господ знае, освен ако… Ако самия Той не ни го е пратил.
Авторът:
– Този пък много досетлив бил! От Божията мая трябва да е замесен!
– Аз видях! Видях!
– И аз видях! Видях!
– Видях, видях…
– Какво виждате, бе хора? Да не би да е свършил ужасът?
– Какъв ужас, бе човек? Пътят видях…
– Пътя ли?
At Crossroads
“Good afternoon! Where are you going?”
“We shouldn’t say” they all replied in a single voice.
“Please, excuse me! But where does this road lead to?”
“This is our road…”
“So you don’t know where it leads to?”
“It is not necessary for us to know it.”
“Then why are you walking on it?”
“Because it is our road.”
“And why are you walking on a road, of which you don’t know where it leads to?”
“Because if we do know where it leads to, there won’t be any point in walking on it.”
“What’s the point in walking on it, since you don’t know where you will end up?”
“That’s exactly the point, learning where we will end up.”
“So, after all, you see the road!?”
“No! We don’t see it.”
“But how do you follow it, since you don’t see it?”
“We shouldn’t see it.”
“Won’t you lose it this way?”
“We’ll lose it, if we see it…”
“But we see it…”
“If you see it, then it’s not your road.”
“Well, what if we want to get going on it?”
“Go, but you will soon lose it. You will get lost…”
“What if we cling to you/’
“Everyone must pass their road alone.”
“Why not, if we try…”
“Soon you are going to lose us, too.”
“We are lost already. Now we don’t know where to go.”
“Find your road.”
“We don’t know which one is our road.”
“And nobody else knows…”
“How can we find it?”
“Look around, listen up, search for a sign. Close your eyes, feel the call of your essence.”
“We don’t want to close our eyes. We got lost with eyes closed, would we find our way with them open?”
“First you have to find your road with eyes closed, and then open them.”
“But why do we have the eyes, if not for finding our road?”
“Eyes are not intended for this, but instead to see ourselves, to see who you are conversing with. How would you have accosted us, if you hadn’t seen us? And how would we have stopped and talked with you, if we hadn’t seen you?”
“So, you don’t want to help us…”
“Quite the opposite, that’s what we did!”
“But…”
“We told you everything we knew. That’s also everything, which is necessary for anyone, who wants to take up his road.”
“We just wanted to ask…”
“And we answered you. We even told you more than it was necessary. More than you would want to know. If you have understood it, consider yourselves already found.”
“We understood, but… Maybe there is no road for us…”
“There is such a road! Ha, ha, ha! Why shouldn’t there…” the way they appeared was the same they disappeared.
“Well, what are we going to do now? Maybe wait a little bit, look around, maybe others will also come. Someone might be able to help us. Someone should know which road we should take, where we shall go.”
“Let’s sit down while we’re waiting, because we got a little tired.”
“You’re so right! Let’s do it! Over there…”
“Gee, what kind of people they were! They were ashamed to say that they don’t know where they’re going, that they are lost like us, and they told us a bunch of bullshit.”
“Yeah, right! There is a road and then there isn’t a road… The road was theirs, but they couldn’t see it… But then, the road must not be seen… Bullshit…”
“Hey, they must have known really well where they’re going. They must be after something. Maybe they are going towards some treasure…”
“That’s right! That’s why they were wondering how they can get rid of us. Come on, let’s follow them!”
“Okay, but where did they go? Did you see?”
“No!”
“No!”
“No!”
“Forget about this…”
“Hey, look, others are coming from out of there!”
“Good afternoon! Where are you going!”
“We are in a hurry”
“But where are you going?”
“Don’t distract us, because we will forget where we are headed to”
“And where are you headed? Tell us, because we are lost!”
“We just got on the right road, we don’t even dare open our eyes yet”
“That’s true! Look at them; they are walking with their eyes closed. Are you playing blind man’s buff?” they laughed and while they calmed down, they saw they are all alone again; on the crossroad, in their cul-de-sac.
“These guys were lots of fun.”
“Yes, they were… But we let them go, too. They vanished like the previous ones. ‘We’re in a hurry’, ‘We don’t dare open our eyes…’”
“Well, and what are we going to do?”
“Well, since we don’t know where to go, it’d be better to be here, to stay here. Someone must come.”
“And if they come, what’s next? They’ll come and they’ll go, like these guys…”
“You never know… Let’s wait.”
“Hey, why is it not clear to me how we got lost?”
“Yes… What is meant by us getting lost?”
“Lost… I don’t know…”
“Hey you, what are you doing now? Are you trying to think now?”
“No, man… No… But why did we decide that we got lost?”
“We never decided anything… anything…”
“So we didn’t get lost!”
“We didn’t!”
“We didn’t! That’ right! Right!”
“Well, since we have not gotten lost, where have we been going, huh? Where did we set off to? Does anyone remember, at all, if we embarked in any direction?”
“Hey, look! Others are coming!”
“Good afternoon! Where are you going?”
“Good afternoon! We’re not going anywhere! You are going somewhere! But where is that, we were just about to ask you?”
“To ask us?”
“Yes. And would you please tell us, where are you going? Because we got lost and don’t know which way to go.”
“Look at you! But we are not going anywhere. You are moving, and we are staying here.”
“Yes, we’re staying here. You are going past us. So you must be going somewhere.”
“No… It’s not true. We were just standing here, and you walked past us.”
“Are you taking us for dolts? Why don’t you beat it?”
“You should beat it!”
“We were the first to stand here.”
“It’s not true! We were the first ones.”
The Author:
“Stop bickering, or else I will send you a disaster!!!”
“Hey, did you hear this?”
“Yeah! What was that?”
“Someone said something, but who and what was it?”
“One of you said it…”
“No, it was one of you…”
The Author:
“Listen, you fools! Don’t you believe in God?”
“Here we go again! Hey, I want you to talk in a more understandable fashion! No foreign languages! How should I know that you are not cursing me?”
“You are the one talking in foreign languages. Shut up!”
The Author:
“Fools! Fools! Now here’s one solar eclipse for you…”
“What happened now? Why did it get dark?”
“You are responsible! You came and hid the Sun from us.”
“That’s not true, you came and you hid the Sun from us.”
“Get out of here, you are casting a shadow on us. We can’t see anything.”
“You should get out of here!”
The Author:
“You are not even fools! Here’s one earthquake for you…”
“Oh my God, what’s happening?”
“The earth is shaking, that’s happening…”
“You are responsible! You came and you shook the ground. Get out of here! I hope the earth swallows you…”
“You are responsible! I hope the earth swallows you…”
“Oh my God, the earth opened up…”
“Help, help…”
“We’re falling, we’re sinking…”
“Hey, please, give me your hand…”
“Forgive me, forgive me… Give me a hand, save me…”
The Author:
“Whoa, what did I do! I only wanted to intimidate them! But they, how could they have such wishes? Wanting the Earth to swallow them… Now I should also wonder, if I should save any of them or not… and how should I choose who to save?”
“God, save me! I will serve you loyally! Creator of mine, forgive my sins! Dear God, stop this horror and I will help my brothers.”
The Author:
“Aha, he finally got clever…”
“Oh, my God! Take me and give life to the others at least.”
The Author:
“Look at them! They all seem to get clever… Well, then…”
“It looks like it stopped…”
“Yeah, it stopped!”
“Did everyone evade it?’
“Everyone…”
“Everyone, but did you see what you did? That’s for your bickering!”
“You were bickering with us!”
Others went pass them:
“Hey, look at this”
“Fools! They are bickering!”
“Hey, calm down! Why are you bickering?”
“What? Are you talking about us?”
“Stop bickering, or else you will provoke God’s wrath!”
“We will? But who are you?”
“And where are you going?”
“We are walking on our road”
“Which road?”
“Our road. And what is it that you couldn’t split up?”
“Well, we were just standing here, when they walked past…”
“That’s not true. We were standing here, when they walked past.”
“How has the earth not swallowed you yet?”
“How do you know? We barely escaped!”
“And you keep on bickering!!!”
“We…”
“Strange people!” and they left.
The Author:
“Reconcile with each other, or else I am sending you to court!”
“Did you hear this?”
“Hear what?”
“I heard it. I heard the voice of God. He said we should reconcile.”
“Oh, yeah… He must be right. What are we bickering about?”
“I already forgot what the cause was.”
“I also don’t remember…”
“Since nobody remembers, then it might be better if we don’t try to remember. Right! So, there’s no point.”
“There isn’t.”
“There isn’t.”
“And what are we going to do now, when we’re no longer going to bicker?”
“Ambitions, we’ll have to decide which way to go!”
“Are we going to go together?”
“Together, how?”
“Easily! We got this way, you go the other way.”
“Can’t we do it the opposite way?”
The Author:
“Just don’t start all over again! Because I am weary of sending you disasters!”
“Oh, no! We won’t bicker, because God will punish us again.”
“We won’t.”
“We won’t.”
“Alright, since you can’t go this way, and we can’t go that way, or vice versa, then… let’s go together.”
“So that we goddamn bicker on the road! No!”
“Then…”
“Then…”
“What then?”
“Well, do you remember what the first guys we met said?”
“What?”
“Well, everyone should go alone on his road.”
“That’s true!”
“It’s true and they must have been right, and we laughed at them.”
“Tell us, what did they tell you? They must have been wise men!”
“Oh, wise men? They looked the same as we.”
“Well, how can they look…”
“How can I know?! They looked very ordinary.”
“They might have been ordinary, but talked in an extraordinary fashion.”
“And what did they say?”
“I… Don’t remember…”
“I also don’t remember… But maybe… I didn’t even…”
“I think I didn’t even listen to them.”
“How do you not listen to someone who is talking to you?”
“We were asking for one thing, and they were explaining to us…”
“What did they explain to you?”
“About the road! I remember now.”
“We were also asking about the road, but only for the direction, and they…”
“What about them?”
“They didn’t give us the direction.”
“What then?”
“Only God knows what…”
The Author:
“I do know, and just what are you thinking?”
“Whatever they said, it’s over! If we see them again, we might find out.”
“We will see them when pigs fly.”
The Author:
“Now you want me to send pigs flying? This just won’t happen!”
“Let’s wait, they might pass again!”
“It won’t work out with bare waiting.”
“That’s true.”
“Let’s go then!”
“Which way?”
“I remember! They told us to close our eyes!”
“Why?”
“What do you mean, close them?”
“Oh, yeah! Oh, yeah! Close them, so we can see the road.”
“Did you try it?”
“We were just about to try and you came!”
“Don’t give me that crap! You came!”
The Author:
“Oh, they are starting again! Here’s one horror to you…”
“Gee, look! Oh my goodness, you’d better not look at it! Horror! It’s a horror!”
“Horror! Don’t look!”
“Horror! Close your eyes!”
The Author:
“So you’re not going to close your eyes, huh!!!”
“Is the horror over?”
“I don’t know. I daren’t open my eyes.”
“Isn’t there someone to tell us, if the horror’s over?”
“Only God knows, except if… If He Himself has not sent it to us.”
The Author:
“This one has a very sharp mind! He must be made from God’s yeast.”
“I saw! I saw!”
“I also saw! I saw!”
“I saw, I saw…”
“What do you see, folks? Is the horror over?”
“What horror are you talking about, man? I saw the road…”
“The road?”
Ооо,боже!!! / Ohhh, God ! ! !
Рабиндранат Тагор – Rabindranath Tagore
Рабиндранат Тагор
Рабиндранат Тагор – Rabindranath Tagore
Рабиндранат Тагор – Rabindranath Tagore
 |
|
| Роден | 6 май 1861 г. Калкута, Британска Индия |
|---|---|
| Починал | 7 август 1941 г. Калкута, Британска Индия |
| Професия | писател, поет, философ, педагог, общественик, композитор, оратор, певец, спиритуалист |
| Националност | индиец |
|
|
|
| Подпис |  |
Рабиндранат Тагор (на бенгалски: রবীন্দ্রনাথ ঠাকুর, ![[ɾobind̪ɾonat̪ʰ ʈʰakuɾ]](https://i0.wp.com/upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/8/8a/Loudspeaker.svg/11px-Loudspeaker.svg.png){kind=small}
[ɾobind̪ɾonat̪ʰ ʈʰakuɾ]) е индийски писател, поет, философ, педагог, композитор, общественик, променил дълбоко бенгалската култура в края на 19 век и началото на 20 век. През 1913 година получава Нобелова награда за литература и става първият неевропеец, удостоен с това отличие,[1] което го превръща в един от най-широко известните по света индийци, наред с Махатма Ганди. Двамата са политически съмишленици в движението за независимост на Индия, като Ганди получава прозвището си Махатма („велика душа“) от Тагор, а от своя страна го нарича Гурудев („божествен учител“).[2]
Произхождащ от бенгалско семейство от кастата на брахмините,[3][4][5][6] Рабиндранат Тагор започва да пише стихове едва осемгодишен,[7] а на шестнадесет години вече публикува поезия под псевдонима Бханушинго[8][9] и пише първите си разкази и пиеси.
Най-важните си произведения пише на бенгали, но превежда голяма част от поезията си и на английски. Сред най-известните му произведенията са стихосбирките „Гитанджали“ и „Градинарят“, романа „Го̀ра“ (1910) и сборника с философски есета „Са̀дхана“.
Биография
Рабиндранат Тагор е роден на 07 май 1861 година в Калкута в знатно бенгалско семейство с вековни традиции. На бенгалски език името му означава „Повелител на Слънцето“.[10] От най-ранно детство Рабиндранат се развива във високо интелектуална и напредничава среда. Неговият баща Дебендранат Тагор е един от най-дейните членове и организатори на религиозното общество Брахмо Самадж, което води борба с идолопоклонството, със старите обреди и предразсъдъци и с ограниченията на кастовата система. Шарада Деби — майката на Рабиндранат — дарила Дебендранат с общо 15 деца — четиринадесетото, от които е Рабиндранат. Негов дядо е Дварканат Тагор, роден през 1794 г., създател на първата индийска банка и първата индийска флотилия, основател на медицинската академия в Калкута и основен дарител на почти всички големи институции в Бенгалия. Фамилното богатство достигнало своя връх по време на живота и кариерата му. Бащата, задълбочен в своето съзерцание, прекарва по-голямата част от своето време като отшелник в имението си Шантиникетан и предприема дълги пътувания из Хималаите. На едно от своите пътувания взима и малкия Тагор, което оказва всестранно влияние за оформянето на бъдещия световноизвестен поет.[11]
Обучението на Рабиндранат започва рано и се води главно от частни учители. Той изучава санскрит и богатата съкровищница на древнооиндийската литература. Брат му — Джйотиндранат — се грижи за музикалното му образование. Други преподаватели се занимават с анатомия, английски език, дори с борба.
Педагогическото училище и Бенгалската академия не задоволяват младия Рабиндранат. Поетът казва за себе си: „Никой друг, освен самия мене, не беше виновен за това, че нищо не можеше да ме накара да вървя много дни наред по утъпканата пътека на учението. Щом ми хрумнеше, аз криввах настрана и пълнех своята торбичка най-безразборно с всяко зрънце знание, което ми се случеше на пътя.“ По решение на семейството, на седемнадесетгодишна възраст, Рабиндранат отива в Англия да следва право. Много скоро напуска университета и насъбрал нови впечатления от Европа и живота на западните народи, усъвършенствал английския език и прочел много произведения на английската литература, той се връща в Калкута. Първата творба на Тагор, „Историята на поета“, се появява, когато той е едва петнадесетгодишен, в издаваното от семейството му списание „Бхарати“. Това семейно списание, излиза почти половин век.
Тагор се оженва на 22-годишна възраст, има 5 деца. След седемнадесет години семеен живот загубва жена си Мринолини и три от децата си.
През 1901 г. в семейното имение Шантиникетан, Рабиндранат основава училище, чиято програма се отличава от програмата на английските училища и предвижда задълбочено изучаване на бенгалски език, индийска и световна литература, природни науки и математика. Заниманията се провеждат сред природата и се състоят главно от свободни беседи между учителя и учениците според най-добрите примери на древните училища. През 1921 г. училището се превръща в университета Вишва Бхарати. Животът на поета в Шантиникетан е много плодовит по отношение на творчеството му. Тук написва: „Читра“, „Царят на тъмния чертог“, „Поща“, романът „Крушение“, „Го̀ра“, „Дом и свят“ и др.
През 1912 г. Рабиндранат Тагор заминава на голяма обиколка из Европа и Америка. По време на посещението си в Англия той се среща с видни интелектуалци и творци. Възхитен от интензивната духовност на поезията му, изразена в сетивни образи, ирландският поет Уилям Бътлър Йейтс пише знаменития си предговор към стихосбирката „Гитанджали“[12] През 1913 г. Рабиндранат Тагор е удостоен с Нобелова награда за стихосбирката си „Гитанджали“, а скоро след това получава и английска благородническа титла. През 1919 г., в писмо до вицекраля на Индия, Тагор се отказва от тази титла, в знак на протест срещу кърваво потушения мирен протест в Амритсар.[13]
През 1926 година Тагор прави голяма обиколка на Европа. След Атина, Букурещ и Белград на 17 и 18 ноември 1926 г. великият хуманист посещава София и изнася две беседи.[14]
През юли следващата година започва голямото пътуване на писателя в Югоизточна Азия и Япония, а през 1932 г. посещава Персия, Ирак и Цейлон. През ранната 1930 г. той напуска родната си Бенгалия за едногодишно пътуване в Европа и Съединените Щати. Оттогава датира приятелството му с Алберт Айнщайни Хърбърт Уелс. В лекциите си, които изнася в Европа и Америка, освен философките теми за „хуманността на Бога и за човека като Вечност“, той споделя и огорчението си от „тъмната бездна на надменността“, която отделя англичаните от индийците. През същата година Тагор посещава Съветския съюз и в писма до племенницата си Индира пространно описва впечатленията си от мащабите на ограмотяването и мястото на индивида в колективизацията на тази страна.[15]
В края на живота си Тагор открива рисуването като нова форма на изява на творечския си гений[16].
Великият индийски писател умира на 7 август 1941 г. Огромно е литературното наследство на Р. Тагор — 12 романа, над 100 разказа, около 2000 песни, около 30 поеми и 50 стихосбирки и други.
Той е единствения поет удостоен с честта да бъде автор на химните на две държави. Стихотворението му „Джана Гана Мана“ става химн на Индия[17], а стиховорението му „Амар Сонар Бангла“ – химн на Бангладеш[18]
„Затворихме вратата, за да не влезе заблудата, но сега как ще влезе истината? Реката на истината протича през каналите на заблужденията. Всичко безкрайно свършва. Водата в каната е прозрачна; водата в морето е тъмна. Какъв е твоят език, море? — Езикът на вечния въпрос. Какъв език е твоят отговор, небе? — Езикът на вечното мълчание. Щастието е в това да отдадеш сърцето си на другия. Звездите не се боят, че ще ги помислят за светулки. Когато е звяр, човек е по-лош и от звяра. Дори шайка разбойници трябва да се подчинява на някои морални правила. Те могат да ограбят целия свят, но за да останат банда, не трябва да крадат един от друг. Хората са жестоки, но човекът е благороден. „
Rabindranath Tagore
Tagore c. 1915, the year he was knighted by George V.
Signature in Bengali script.
Rabindranath Tagoreα[›]β[›] (7 May 1861 – 7 August 1941),γ[›] sobriquet Gurudev,δ[›] was a Bengali polymath who reshaped his region’s literature and music. Author of Gitanjali and its „profoundly sensitive, fresh and beautiful verse“,[1] he became the first non-European Nobel laureate by earning the 1913 Prize in Literature.[2] In translation his poetry was viewed as spiritual and mercurial; his seemingly mesmeric personality, flowing hair, and other-worldly dress earned him a prophet-like reputation in the West. His „elegant prose and magical poetry“ remain largely unknown outside Bengal.[3]
A Pirali Brahmin[4][5][6][7] from Kolkata, Tagore wrote poetry as an eight-year-old.[8] At age sixteen, he cheekily released his first substantial poems under the pseudonym Bhānusiṃha („Sun Lion“), which were seized upon by literary authorities as long-lost classics.[9][10] He graduated to his first short stories and dramas—and the aegis of his birth name—by 1877. As a humanist, universalist internationalist, and strident anti-nationalist he denounced the Raj and advocated for independence from Britain. As an exponent of the Bengal Renaissance he advanced a vast canon that comprised paintings, sketches and doodles, hundreds of texts, and some two thousand songs; his legacy endures also in the institution he founded, Visva-Bharati University.
Tagore modernised Bengali art by spurning rigid classical forms and resisting linguistic strictures. His novels, stories, songs, dance-dramas, and essays spoke to topics political and personal. Gitanjali (Song Offerings), Gora (Fair-Faced), and Ghare-Baire (The Home and the World) are his best-known works, and his verse, short stories, and novels were acclaimed—or panned—for their lyricism, colloquialism, naturalism, and unnatural contemplation. He composed two national anthems: the Republic of India‘s Jana Gana Mana and Bangladesh‘s Amar Shonar Bangla.
***
A mind all logic is like a knife all blade. It makes the hand bleed that uses it.
Age considers; youth ventures.
Beauty is truth’s smile when she beholds her own face in a perfect mirror.
Bigotry tries to keep truth safe in its hand with a grip that kills it.
By plucking her petals, you do not gather the beauty of the flower.
Clouds come floating into my life, no longer to carry rain or usher storm, but to add color to my sunset sky.
Death is not extinguishing the light; it is only putting out the lamp because the dawn has come.
Depth of friendship does not depend on length of acquaintance.
Do not say, ‘It is morning,’ and dismiss it with a name of yesterday. See it for the first time as a newborn child that has no name.
Don’t limit a child to your own learning, for he was born in another time.
Emancipation from the bondage of the soil is no freedom for the tree.
Every child comes with the message that God is not yet discouraged of man.
Every difficulty slurred over will be a ghost to disturb your repose later on.
Everything comes to us that belongs to us if we create the capacity to receive it.
Facts are many, but the truth is one.
Faith is the bird that feels the light when the dawn is still dark.
From the solemn gloom of the temple children run out to sit in the dust, God watches them play and forgets the priest.
Gray hairs are signs of wisdom if you hold your tongue, speak and they are but hairs, as in the young.
He who is too busy doing good finds no time to be good.
I have become my own version of an optimist. If I can’t make it through one door, I’ll go through another door – or I’ll make a door. Something terrific will come no matter how dark the present.
Read more: http://www.brainyquote.com/quotes/authors/r/rabindranath_tagore.html#ixzz1jdDWzqTh
Merry Christmas
Четвъртък – ден за медитация
медитация
Четвъртък едно време беше „несвъртък”. За пояснение – да не те свърта… Но не за това ми е думата. А докато стигна до нея… Та значи, днес вятърът е утихнал, но не си е довършил работата – мрачни облаци все още висят от небето. Ама то като стане дума за работа…
С радост намирам котката да спи, а и папагалите също. Е, те щом ме зърнаха и веднага се размърдаха, но поне не ми се перчат с любовните си занимания.
Та освен за „ несвъртъка” когато е четвъртък се сещам и за „Благодатния четвъртък” на Стайнбек. А от там нататък за какво ли не още. Днес обаче, се спирам на будизма.
И веднага решавам да превърна готвенето в медитация. Посягам към една тенджера, вземам я и я поставям на котлона, съответстващ на дъното и. Вдигам и капака, вземам го и прекосявайки кухнята, го поставям на масата. После продължавам по същия начин с всичко останало, свързано с процеса – готвене. И така, стъпка по стъпка, без да мисля за нищо друго, освен за действията, които извършвам.
Но… Щом поставих месото на масата и посегнах да го режа, любопитната котка, а може би и гладна, веднага се намести пред острието на ножа. И от тук нататък медитацията ми вече бе свързана с това – как да не нарежа и котката заедно със свинския бут.
Е, не че не можех да я изгоня и да си продължа, но… Да си призная – стана ми забавно. То, тази игра не бе първата. Нещо повече… Всеки път когато трябваше да режа месо, котката бе неизменно там – седеше спокойно и наблюдаваше. Така накълцването на месото се бе превърнало в ритуал и за двете ни.
На мен, както казах ми бе забавно, обаче не знаех как стоят нещата с котката. Надявах се да се задоволи единствено и само с играта, защото от месото определено нямаше да и дам. Никога не бях го правила и така щеше да е и за в бъдеще.
Глождеше ме въпроса – каква и е целта? Отговора, разбира се, не закъсня. Щом разкарах месото от масата, тръгвайки към мивката да го измия, и едно случайно обръщане назад от моя страна ме накара да се опуля. Котката усърдно и старателно ближеше кръвта по найлоновата торбичка и дъската.
– По дяволите! – прошепнах аз – Котката ми е вампирясала!
И продължих, но наум. Може пък винаги да си е била такава. А това значи, че митовете и легендите не са просто измислица. Но… все пак говорим котка, която си е хищник, така че… единственото добро в случая бе, Том не беше черен, дори не бе породист, просто от така наречените – „улични превъзходни”.
И все пак за мен остана въпроса – кой ли всъщност е виждал всичките лица на дявола?
Призрачен вторник
призраци в живота ми
Вторникът започна призрачно. Не ми се искаше да си отварям очите, нито изобщо да се надигам от леглото. Из съня ми бродеха призраци на симпатични непознати хора и ме даряваха с нещо приятно. Не ми се случва за първи път. И винаги ми е трудно да се сбогувам с живота, който се вихреше в сънищата ми, че в последна сметка се питах – коя е реалността? Знаех, че единствено съзнанието ми прави вълшебството – всичко да изглежда реално, но при все това въпросът си оставаше.
Котката вече бе надушила будността ми, макар да бях още на границата, и вече мяукаше и драскаше по вратата ми. Е, нямаше как! По дяволите! Тя нямаше да ме остави намира, така че станах.
Обаче, моментално усетих, че някъде дълбоко в мен започва да се разиграва люта битка между призраците от съня ми и сенките от деня, от вчера, от онзи ден, от… Реалностите се смесваха. Настъпваше истински хаос от логика и чувства.
Опитах се да затворя очи и да потърся средния път. Ала щом спуснах клепачи и отново потънах в съня. Вдигнах ги, защото не това целях, но тогава ме грабваше деня. По дяволите, има ли изобщо среден път?
Не, не, не… Не може да има такъв. Няма среден път между живота и смъртта. Нито такъв, който да не е живот, а също и да не е смърт. Няма и път, който да е едновременно и двете.
Телефона иззвъня и не знам като как, но изведнъж се сетих да погледна цветята по кой път са поели. Грабнах слушалката и тръгнах покрай саксиите. Казах:
– Да! – макар да ми се искаше да е „не”.
А отсреща един мъжки глас назова името ми и после се представи… Да, разбира се, че го познавам. Симпатичен призрак от моето минало, за което в последно време се питам – дали е изживяно или е сънувано, защото беше толкова отдавна…
Помнех този призрак, но едновременно с това, го бях и забравила. А това породи в мен въпроса – коя е тази брънка от веригата в главата ми, която решава – какво да помня и какво да забравя. Той повлече със себе си и друг – кои са призраците и кои са сенките.
Затварям телефона, а въпросите продължават да ме нападат и всички са в една орбита, в центъра, на която съм аз.
Кои са призраците в живота ми? Тези от моето минало, което днес повече прилича на сън. Или другите, с които живея в момента и би ми се искало да е сън. Нямам отговори… поне за сега. В едно обаче, съм сигурна – аз не съм призрак – освен, разбира се, ако аз и всички около мен сме… призраци в нечии сън.
Ооо,боже!!! / Ohhh, God ! ! !
о, боже!
Ооо,боже!!!
Беше хладна утрин. Аз вървях след нея и… Ооооо, боже!!!
Черните и къдрици се полюшваха нежно. Черно късо сако очертаваше гърба и. Черната чанта следваше ритъма на краката и. А черната пола – оооо, боже! – изкусно, опната до пръсване, не просто загатваше, а показваше точно какво има там. И то също следваше ритъма на стъпките и – но за разлика от тях, се движеше нагоре-надолу.
Нагоре – надолу, нагоре – надолу, нагоре – надолу… И черната къса поличка бавно и целеустремено се преплъзваше нагоре. Оооо, боже! Още малко, още малко…
Нееее…
Една ръка – дърта моралистка – се появяваше и я смъкваше отново надолу – на приличното и местоположение. Ритъма на стъпките и се объркваше, колената и се протъркваха, а токчетата на черните обувки се заклащаха от недоволство и… След малко всичко започваше отначало. Оооо, боже!
А аз вървях след нея и не мислех, а следвайки я, постепенно влизах в ритъма на стъпките и, и се превръщах в нейна сянка – ехо на човешката форма. Тя беше живата плът, изтъкана от разум и морал, а аз – нейното безплътно превъплащение, но пропито от плътски желания.
Ние бяхме едно, но същевременно и не бяхме – както Земята и Луната. Ние бяхме самотен номад, умиращ от жажда сред безкрайните пясъци на неизвестна пустиня. Ние бяхме живота, копнеещ за своето продължение. Но ние бяхме и смъртта, изкусно облечена в тайната, която човешкия разум, изтъкан от безкрайната река на любопитството, иска да открие – какво е.
Какво е…
Беше хладна утрин. Беше пролет. Дългата и люта зима, провокираща нашето недоволство, ни направи щастливи, защото имаше за какво да си говорим, и се чувствахме по-близки от всякога, беше вече спомен. И ние отново бяхме доволни, но не и щастливи, защото не си говорехме, защото нямаше за какво да си говорим. И по-отчуждени от всякога, се разминавахме като безмълвни сенки из безкрайната пустош на неизвестна планета.
А беше пролет и сливите цъфтяха. Аз вървях след нея… Оооо, боже! След нея ли вървях?
Нееее…
Вървях след самата себе си. Бях собствената си сянка и копнеех да се съвокупля с тялото си. Защо ли? Защото беше пролет, и защото само така можех да разкрия тайните на живота и мимолетната смърт.
hguteva 