на брега на морето…
ДЖУЛАЙ
/дяволии на брега на морето/
Тя вървеше със ситни стъпчици, но смело и наперено. Коя бе, не знам. А също и дали тя самата знаеше, коя е. Но със сигурност, бе едно модерно момиче, а може би жена… Ей това, също не можех да зная. А модерна бе, защото всичко, което виждах от нея, бе късата прозрачна и впита в задните и части, поличка.
Наблюдавах как и се поместват бузките и нямаше смисъл да се питам, дали е с бельо или не. Другият задължителен атрибут от настоящата мода бяха прашките. Да, онази тънка лентичка бе впита по-на дълбоко и от полата и. Толкова дълбоко, че изобщо не се виждаше, наместена удобно между бузките и.
Вървях зад нея и не отделях поглед от модерния и задник. И не се чудех коя е, каква е… Нито що за мода е това. Вървях зад нея и просто изживявах собствената си хомосексуалност. Фантазия след фантазия ме поглъщаха.
И при все че бях сред тълпата, а може би точно заради това, се отдадох на какви ли не перверзии. И бас ловя, че тази нощ будната тълпа можеше да се раздели на воайори и ексхибиционисти. Защо ли иначе биха били тук и какво ли друго би ги накарало да си показват модерните задници.
***
А каква бе тази нощ? Толкова ми се иска да кажа, че бе нощ на всеобщата човешка лудост, но… Какво и е всеобщото, след като всеки се бе затворил в черупката си – сам, с още някой или просто малки групички.
А единствената лудост сякаш бе тази, че минаваше полунощ, а множеството не спеше в леглата си, а дремейки, се разхождаше по крайбрежната улица. Исторически погледнато, нощта бе сакрална – нощта срещу Джулая!
Времената и хората, обаче, до толкова са се променили, че исторически сакралното вече се е превърнало в профанно. Всъщност, всеки се е затворил в своя малък свят и там, в него, сам за себе си определя сакралното и профанното.
И тази нощ бе тази, в която множеството бе излязло, за да посрещне първият ден от месец Юли. Но сравнена с останалите летни нощи, тя не се различаваше по нищо. Както обикновено, от всякъде гърмеше музика, пияни викове и крясъци я разкъсваха от време на време. Зелени, сини, червени и бели светлини пробягваха над морето и небето. Маси, отрупани с халби бира, Ди Джеьове крещяха в микрофоните неразбираеми поздрави.
***
За себе си, аз все пак открих, че има нещо по-различно. Нямаше ги уличните псета – тези, които в другите нощи се чувстваха като господари на брега. Смело крачеха покрай пътя, току излайваха по нещо си, току полягваха смирено. Но тази нощ огромния поток от движещи се хора, явно ги бе прогонил, да потърсят спокойствие далеч от своя свят. Къде ли бяха?
И не само те… На един завой, сред прашясалата трева, свит до големи камънаци, в които се плискаше морето през деня, седеше семкаджията. На малкото си столче, пред сандъче с големи черни слънчогледови семки, бе там от сутрин до късна вечер. Така и не съм обръщала внимание, дали някой от минувачите си купува или не, но той си седеше там. Понякога до него спираха псетата, за които говорих, но бързо си тръгваха. Гълъбите и врабчетата прелитаха, но дядото размахваше вестник, пожълтял от слънцето и им подвикваше:
– Къш, къш…!
Щом настъпваше нощта, на негово място заставаше един младеж с далекоглед, поставен на триножник. Стоеше прав, пристъпвайки от крак на крак и току забърсваше апарата си от прахта, вдигаща се от минаващите хора и автомобили. Какво ли имаше да се гледа? Явно имаше, само дето не можех да го отгатна, но имаше…
***
Една нощ, точно когато минавах покрай него, я видях. Тя беше млада, нежна, усмихната и изглеждаше щастлива, отделяйки око от далекогледа. Идваше ми да я попитам, какво е видяла – Господ ли, Рая ли, себе си ли… А може би – обещание за блаженство или небитието – онова, от което идваме и където ще се завърнем, където е вечността. Реалността, която не можем да поберем в своите земни преходни представи.
А може би просто се бе вкопчила в една нова илюзия, която да осмисли пътя и до края на нощта. Това бе последното, което ми хрумна и точно заради него, не я попитах нищо. Много и отиваше усмивката, не ми се искаше да и я отнемам. То не ми е и работа.
***
И тази нощ, минавайки покрай това местенце, открих че младежът го нямаше, също като кучетата и семкаджията. А небето не се различаваше особено от онази нощ. Звездите си бяха по местата, както и Луната.
Всъщност, ако далекогледа служеше, за да се наблюдава луната, точно тази нощ си струваше. Макар и не цяла, изглеждаше голяма и със загадъчна форма, не отхапана, не отрязана, а някак деформирана. Като се замисля, какво ли не беше деформирано през тази нощ. Това, обаче, ни най-малко не я правеше сакрална.
***
Аз вървях с двама мъже. Ту заобиколена от тях, ту забравена и през цялото време самотна. Из главата ми витаеха объркани спомени от миналата нощ, през която пак бях с тях. Пиехме коктейл от мастика и мента/ и все от Пещера/, така наречения „облак”, само дето не бяхме в пещера.
Те, пещерите ги посещавахме миналото лято и то само с мастика, и пак от Пещера. А колкото до облака, той беше американски със заглавие „извън озона”. Хубав филм беше. Казвам хубав, защото можеш да научиш нещо от него, дори и повече – в ума ти се забиват разни изрази като трънчета в петата. Рядко срещано за мъж, но все пак казано от един тираджия бе – „ живота нищо не струва, ако няма с кого да го споделиш”.
Много ми се иска да се изкажа по този въпрос…
Животът е нещо толкова просто в нашия свят и същевременно парадоксално… Не става… Не могат да се намерят двама, които дори само да мислят едно и също за него, а още по-малко пък – да мислят така, че да могат да го споделят. Не става и не става, независимо от множеството примери, които ни дава американската филмова индустрия. Всеки си я кара по приказката – „тъй си баба знае, тъй си бае!”
Всъщност, какво ли значи да споделяш живота с някого? Всеки си е загрижен най-вече за задника си. Точно и поради тази причина моите спътници в нощта, успяха да ме ядосат. И за да не развалям купона, отскочих до морето.
Там долу, на пясъка, сгушени под камънаците, бяха заседнали тайфа младежи. Заслепена от гнева си, не бях ги забелязала. Но както си стоях, подпряла се на голям камък, един от тях дойде и отправяйки ми покана да се присъединя към групата им, бързо събуди все още трезвия ми мозък.
То и точно, заради това си бях ядосана. Избора в нощта бе ракия, бира, водка, джин и нищо от тези не ми се пиеше.
На онзи при морето, му отказах, разбира се. Отместих се по-нататък и си допуших цигарата, зареяла поглед в далечината. Мислех си, ако сега бях на някаква яхта насред морето и наблюдавах целия този, шумен и окъпан в разноцветни светлини, бряг – как само бих завиждала на хората там.
Обаче, аз бях тук. А ми се искаше да съм там – на яхтата.
По дяволите! Изгасих си цигарата и се върнах на масата. Те си допиваха ракията, а аз изгълтах на бързо бутилка вода и си вдигнахме задниците от там.
Преместихме се на съседния капан. Всъщност, между предния и този бе сцената. Единствената сцена, и единствените певци и музиканти, които и да не ми харесваха особено, предпочетохме пред всички останали. Те свиреха твърдо, много твърдо – рок.
На този капан избора бе различен. По дяволите! Човек трябва да прави компромиси. Сервитьорката с табелка Тони дойде и ни се усмихна толкова неопитно, че моментално разбрахме от кога е в занаята.
Мъжете си поръчаха малки водки, а тя записа големи. Така че се наложи да уточним дори и това, че настояваме да бъдат малки. Беше тъпо, но тя продължаваше да се усмихва. Аз пък си поръчах цяла бутилка червено сухо вино. В менюто имаше избор, в заведението обаче – не! Донесоха ми единствената бутилка и то не с извадена тапа, а вкарана. Погледнах Тони питащо – как да си налея, а тя отново се усмихна:
– Трудно се отваря! С колко чаши?
– Една! – отвърнах аз и за по-сигурно вдигнах пръст нагоре.
Щом седнахме и ни го вкараха. Какво ли щеше да стане по-нататък? Тони ми донесе чашата, а също и сметката сложи на масата, ей това стана! И, естествено, не спираше да се усмихва. Много ми напомни на стриптизьорката от американския облак „извън озона”, която някъде по пътя се обърна към своя клоун:
– Искаш ли свирка?
– Не – беше неговия отговор, след което бе продължил сериозно да си шофира.
– Знам, че искаш – се бе усмихнала тя и се скри от нашия поглед.
Малко след това, нейде из отдолу се чу:
– Само кажи, когато свършиш, че тази нощ не ми се гълта.
***
И на мен не ми се гълташе вино и то с парченца корк, ама гълтах. Гълтах и слушах, и гледах… То и да исках да говоря, се съмнявам, че дори аз не бих могла да се чуя. Затова и гледах.
Е, и не само това! В очакване да намеря онова, което ми се пиеше, толкова вода бях изгълтала, че му ударих голямо изпразване. А тоалетните – те бяха на цената на кафето. То едно кафе – да, ама като си знаех колко още имам да изпикавам…
Добре, че бяхме на брега. Пясък, камъни и море. И не бях само аз. С малки изключения всички се надуваха с бира. Така че пясъка и морето го отнесоха. Нямаше пари, нито врати, а още по-малко пък опашки. От едната страна на пътя беше голямото пиене, а от другата страна голямото пикаене. И всичко това под твърдия ритъм на рока.
***
Той дойде с едно малко моторче. Беше брадясал, с маратонки, провиснал пуловер и солидна брачна халка на дясната ръка. Друг един му подхвърли:
– Виждам, че си го сменил!
– А, сменил… – пренебрежително му отвърна той.
– Е, как бе, вече си с два ауспуха.
– Да, да… – съгласи се и си поръча халба бира.
***
Питах се, дали по рождение си е такъв нервен или имаше нещо друго, защото такова дъвчене на дъвка не бях виждала до момента. Устата му зейваше на всяка секунда. Доста по-късно се опитах да го имитирам, обаче на 20то зейване се скапах и ми идваше цял ден да не си отварям устата.
Той обаче, не спираше. Хем дъвчеше, хем отпиваше. Сигурно и ма и такива… Точно както си дъвчат дъвката, така си дъвчат и живота. Други пък заспиват от леност. Просто забравят, че живеят и че живота е движение.
Конфуции, обаче, е казал – „най-добрия път е средния”. Къде си, мъдрецо, да те попитам за твоя среден път, че да разбера нещо и за моя, при положение, че бях между двама мъже. Навярно, да бъда сама! Всъщност, какво ли значение има?
Каквото и да планира човек, то винаги е в разрез с божествения план. Този план, за който научаваме, едва когато всичко е приключило. Е, какво тогава остава? Нищо! Освен просто да се оставиш на течението.
И аз се оставих да потъвам в обкръжението. Онзи с дъвката си остави халбата на багажника на мотопеда си и тръгна към сцената. Сграбчи микрофона и… Запя…
„ Ааааааааз сам си избрах
Тази съдба на
Вечната черна овцаааа…”
Беше черен, вярно! А и с този стил на дъвчене си мязаше точно на овца. Какво да го правиш. И докато го повтаряше и се опитваше да убеди присъстващите, че е черна овца, се появи друг един тип. Лицето му беше толкова нежно, сякаш никога не е брадясвало, че бе направо женствено. Косите му бяха дълги до раменете, гъсти, прави и слънчево руси. И той като всички останали, надигаше бира и пощипваше пържени картофи.
На няколко пъти погледите ни се срещнаха по онзи странен заговорнически начин, който обикновено трудно може да се обясни, но винаги се знае какво означава.
Точно тогава бяхме взели решение, че е време да хапнем. Какво, какво… Ами, хамбургер с кебапче. Единият мъж до мен се разшета и понеже доста се забави, аз прескочих да проверя, дали няма нужда от помощ.
***
Тамън го чуквам по рамото и чувам – „Ю май дед”. Един басов твърдо ревящ глас, какъвто на живо никога не бях чувала и не съм сигурна, че изобщо успявам да опиша. То да е дърво, че да го опишеш, ама глас…
Обръщам се към сцената и какво да видя – нежния рус тип се тресеше и ревеше колкото глас имаше. И ако от другите можеше да се хване по някоя дума тук-там, то от този можех да чуя само – „ю май дед”.
Побързах да си седна и да го погледам на спокойствие. Що се наместих, обаче, и той се оттегли от сцената. И пак изглеждаше нежен, а как само се усмихваше… И как само си тръгна… Как ли? Ей така просто си тръгна.
И малко след това, усетих, че ми липсва. Насред това множество неговият поглед ми подсказа, че ме има, че не съм се претопила съвсем в тълпата. Че е възможно все пак някой да ме отдели дори и само за части от секундата от нея, от тълпата. Но… Той си тръгна и аз се почувствах изоставена.
***
Няма нужда да казвам, че кебапчето беше по-дълго от хляба, и повече приличаше на хляб от самия хляб, само дето го бяха натъпкали с подправки за наденички. Както и да е.
Черната овца се подра още малко на сцената. Аз пиех вино, плюех корк и препикавах пясъка. А Венера вече повлече със себе си дневното небесно синьо. Какво трябваше да става, какво стана – не знам – но нещо беше започнало да става. Всъщност, нищо особено, но тази нощ значеше нещо – зорите идваха – Джулая!
***
И черната овца се завърна при мотопеда си. А към него пък се запъти един по-черен. Висок и набит с черна конска опашка. Защо ли конска? Той приличаше по-скоро на бик. Всъщност бе рокер. Пръстите му бяха обкичени със сребърни пръстени, а на врата му висеше дебел синджир от същия материал, носещ наглед масивен орел, чиито крила се поклащаха при всяко едно движение на човека – бик.
Навярно и точно заради това, той не спираше да се подрусва, да размахва ръце и да си клати главата. Само не можех да видя, дали и не риеше с крак земята. Приличаше си на бик и това е! Дали го е мислил или искал – на знам – но е твърде възможно и да се е чувствал така.
Интересно бе допълнението към споменатите атрибути. От двете страни на елека си имаше значки. От позицията на сърцето му, освен ако при него не си е на обичайното място, бе значката с надпис „ХАПЯ”. А от другата „ ОБИЧАМ ЖЕНА СИ”. Ама като го гледах, имах странното усещане, че е на средния път.
***
Всъщност, по небето не оставаше и помен от нощта, тъй че от тук нататък, пътят се очертаваше все един – към къщи. На мен ми се препика като за последно. Виното не ми бе размътило особено мозъка, така че ми бе трудно да следвам примера на повечето мъже, които вече дори не си правеха труда да слизат до пясъка. Пикаеха си направо край пътя, също като кучетата.
След такава нощ и по това време примитивното в човека излиза силно на преден план. А може би това е сакралния момент – насред мнозинството да препикаеш Джулая. Би ли отрекъл някой, че това бе нощта на воайорите и ексхибиционистите. Дори в началото някой да се е опитал да го скрие, останал ли е до края, няма начин да направи изключение.
Та, понеже цяла нощ аз ходех надолу да пикая, по изгрев реших да се кача нагоре. Е, не бих казала, че Аполоновото се е пробудило в мен, че и как да стане, след като нито нощта, нито виното ми стигнаха, за да събудя Дионисиевото.
Казвайки нагоре, имах в предвид, че се качих по стълбите на един съседен, отдавна затворен, ресторант. Обходих му терасата и си избрах едно местенце между масите. Забелязах, че цимента беше влажен. Изглежда, че на привършване си бяха направили труда да измият пода. Е, да ме прощават, ама като са искали да им остане чист пода, да бяха оставили тоалетната отворена.
Облекчих се с такъв кеф! И как не?! Кога друг път ще ми се случи да пикая на такова лично място – насред масите в ресторанта.
Ако изобщо всичко това съществува?! Знам ли аз, какво има и какво няма! Нео от онзи облак „матрицата” си повтаряше – няма лъжица… И след като няма лъжица – атрибут, за който знаем, че е едно от първите неща, с които малкото дете се запознава и го следва до последния му земен миг, какво има тогава?
Има ли Бог? Никой не го е виждал. Защо да го има? Може би няма Бог… И как да съм сигурна, че ги има например уличните песове – господарите на крайбрежния път, или семкаджията, или далекогледа, усмихнатата Тони, овцата, бика или пък циганина с маймунката и циганката, на която дадох цигара, а тя ми благодари с думите:
– Да си жива и здрава, моето момиче, и каквото си мислиш, да се сбъдне!
Хубави думи ми каза циганката. Те ме накараха бързо да се замисля, че докато не е отминала, да подейства магията и. Все едно, че виждах падаща звезда.
По дяволите! Нищо не можах да измисля. Един приятел ми бе казал, че се сбъдват най-вече несъзнавано изричаните молитви и, естествено, те са онези, които обикновено не ни харесват. После се чудим защо не ни върви…
Знам ли, може би е най-добре човек да не мисли за нищо. Тогава, навярно, ще уцели средния път на Конфуции. Ако изобщо може да се уцели средата. Сещам се, какво пееше една българска рок група – „ всичко правя без да искам, но се получава гадно…” Това е, мнения да искаш. Ето още едно – „ще правя каквото трябва, пък да става каквото ще”. Ще завърша с това – „и нищо да не правиш, пак си лош”. И как ли няма да е тъй – нали доброто поражда злото.
***
Слънцето изгря и ние поехме по средния път между терена за пиене и другия за пикаене. Кучетата все още ги нямаше. Дали щяха да се завърнат? И семкаджията го нямаше. И куция ваксаджия също го нямаше. Нямаше майките с количките.
А на нас ни ги нямаше думите. Бяхме забравили, че човек може и такова действие да извършва. И ако някой си мисли, че призраците се появяват главно и преди всичко през нощта, ще му кажа, че не се е вглеждал достатъчно.
Призраците се срещат и по изгрев. А може би най-вече тогава…
July
(Mischief on the sea coast)
She was walking in small steps, in a daunting and swaggering manner. Who she was, I don’t know. I also don’t know if she knew who she was. But she was surely a modern girl, and maybe a woman… This was another thing I could not know. And she was modern, because everything I saw in her was her short, transparent and stuck into her buttocks skirt.
I was watching how her cheeks were positioned and there was no point in asking if she had underwear or not. The other mandatory element of today’s fashion was the g-strings. Yes, that narrow band was stuck even deeper than her skirt. It was so deep that it could not be seen, situated conveniently between her cheeks.
I walked behind her and did not take my eyes off her modern ass. I did not wonder who she was, or what she was… neither did I wonder what kind of fashion this was. I walked behind her and I was just experiencing my own homosexuality. I was absorbed by so many fantasies.
And even though I was in the mob, and maybe due exactly to this, I committed myself to all kinds of perversions. And I can bet that night the awake mob could be split into voyeurs and exhibitionists. What could be the reason why they were here and what else could’ve driven them to show their asses.
***
And what was that night? I want so much to say that it was the night of the collective human madness, but… what’s so collective about it, since everyone was shut in their nutshell – by himself, with someone else, or just in small groups.
And the only madness seemed to be that it was past midnight, and the hoi polloi was not sleeping in their beds. They were walking, half-asleep, on the street by the coast. From a historical point of view, the night was sacred – the night before July Morning!
The times and the people, however, had changed so much, that the historically sacred stuff had become profane. Actually, everyone has locked himself into his own little world and there, inside, he is defining for himself what is sacred and what is profane.
And that night the hoi polloi had come out, in order to meet the first day of July. But compared with other summer nights, it wasn’t any different. As usual, there was loud music, shouts and cries from drunken people were tearing it apart from time to time. Green, blue, red and white lights were running along, above the sea and the sky. Tables, full of beer glasses, disc jockeys were shouting in the microphones indecipherable greetings.
***
For myself, I discovered anyway, that there is something else. The street dogs were not there – the ones, which during other nights felt like masters of the coast. They were bravely walking along the road, barking at something or lying down meekly. But that night the enormous stream of moving people seemed to have chased them away, so they could find peace far away from this world. Where were they?
And not just them… At one of the turns, in the dusty grass, the sunflower seed seller was sitting, crouching next to the big stones, into which the sea was breaking. On his little chair, in front of a small suitcase with large black sunflower seeds, he was sitting from early in the morning to late in the evening. I never paid attention if some of the passers-by were buying or not, but he would sit there. Sometimes the mutts, which I told you about, would stop by him, but they would leave quickly. Doves and sparrows would fly over, but the old man would wave a piece of newspaper, turned yellow by the sun, and call on them:
“Psh! Psh!”
When night would fall, his place was taken by a young man with a telescope, put on a tripod. He was standing upright, changing between his left and right legs, and he would wipe up the apparatus from the dust, which was coming from the passing people and cars. What could be seen? It seemed there was something, but I just could not guess what it was, yet it was out there…
***
One night, right when I was walking by him, I saw her. She was young, gentle, smiling, and looked happy, taking her eye off the telescope. I felt like asking, what did she see – was it God, Heaven, herself… and maybe it was a promise for blissfulness or the nothingness – the one, where we come from, and where we would return, where eternity lies. Reality, which we cannot grasp with our earthly transient conceptions.
And maybe she was just hanging on to a new illusion, which would make sense of her way until the end of the night. This was the last thing, which I came up with, and that’s exactly why I did not ask anything. Her smile looked really good on her; I did not want to take it away from her. It’s not my job, anyway.
***
And tonight, going past this spot, I discovered that the young man is no longer there, just like the dogs and the sunflower-seeds seller. And the sky was not much different than the other night. The stars were where they should be, just like the Moon.
Actually, if the telescope was used to observe the Moon, it was worth it just that night. Even though it was not one whole, it looked big and with a mysterious form, not bitten, not cut-up, but somehow deformed. When I think about it, there was little that wasn’t deformed that night. That, however, did not make it sacred at all.
***
I was walking with two men. First I was surrounded by them, then I was forgotten and lonely throughout the entire time. Confused memories from the previous night, when I was again with them, were haunting in my head. We were drinking a cocktail of anisette and mint (all from Peshtera), the so-called ‘cloud’, except we were not in a cave[1].
We were visiting the caves the previous summer, carrying only anisette, again from Peshtera. And as far as the cloud goes, it was American with the title “outside the ozone”. It was a good movie. I am saying it was good, because you could learn a lot from it, even more – certain expressions stick to your mind as do prickle to the heel. It was rarely seen for a man, yet it was said by a truck-driver: “life is worth nothing, if you don’t have someone to share it with.”
I really want to speak on this issue…
Life is something so simple in our world and at the same time, it is so paradoxical… It doesn’t work out… You can’t find two people, which think the same way about it, even less – to think in such a way that they can share it. It doesn’t work out regardless of the multiple examples that the American film industry gives us. Everyone adheres to the saying “same day, same story”.
Actually, what does it mean to share your life with someone? Everyone cares mostly to cover his back. That’s exactly why my fellow night-time travelers managed to get me angry. And just so I don’t spoil the party, I went to the sea.
Down there, on the sand, all cuddled up under the stones, a group of youngsters was settled down. Blinded by my anger, I had not noticed them. But just as I was in my position, leaning on a big stone, one of them came by and offered me to join the group, which quickly woke up my sober mind.
This was why I was so angry. In that night, you could choose between rakia, beer, vodka, gin. I did not feel like drinking anything.
I declined the offer of the guy by the sea, of course. I moved from my place a bit further and finished smoking my cigarette, wandering its sight into the distance. I was thinking, if I was on some yacht amid the sea and was watching this noisy and bathed in variegated lights coast – how much I would be envious of the people on it.
I was, however, here. And I wanted to be there – on the yacht.
God damn it! I put out my cigarette and returned to the table. They were drinking up their rakia, and I quickly swallowed the bottle of water and moved the hell out of this place.
We moved to the next eatery. Actually, between this one and the previous one, there was the stage. The only stage, and the only singers and musicians, whom even if I didn’t like, we chose instead of everyone else. They were playing hard, really hard – rock.
The choice on this trap was different. God damn it! You have to make compromises. The waitress named Tony came and smiled to us in such an inexperienced fashion, that we immediately knew how long she had been in the business.
The men ordered small vodkas, and she wrote down big ones. So we were forced into specifying even that we’re insisting on small ones. It was stupid, but she kept on smiling. I ordered a whole bottle of dry red wine. There was some choice in the menu, but none in the eatery. They brought to me the only bottle, which had a cork, which wasn’t taken out. I looked at Tony in a questioning way – how should I pour the wine, and she smiled again:
“You can hardly open it! With how many glasses?”
“One!” I replied and to make sure, I lifted a finger up.
As soon as we entered, they brought it in. What would happen later? Tony brought me the glass, and she also put the check on the table, that’s what happened! And, naturally, she did not stop smiling. She really reminded me of the stripper from the American cloud “outside the ozone”, who, somewhere along the road, turned towards her clown:
“Do you want a blowjob?”
“No”, was his answer, after which he continued to drive seriously.
“I know you want”, she smiled, and hid from our sight.
A little afterwards, somewhere from below could be heard:
“Just tell me, when you get to the end, because I don’t feel like swallowing tonight.”
***
I also didn’t feel like swallowing wine, combined with pieces of cork, but I did do it. I swallowed and I listened, and I watched… Even if I wanted to talk, I doubt that even I could hear myself. That’s why I just watched.
Well, not just this! In waiting to find the thing that I wanted to drink, I drank so much water, that I did a solid emptying. And the restrooms were the price of the coffee. It wasn’t the best coffee, but I knew how much I had in stock to pee.
We were on the coast, which was a good thing. There was sand, stones, and the sea. And it wasn’t just me. With small exceptions, everyone was on the beer booze. So the sand and the sea took the fall. There was no money, no doors, and even less waiting lines. Big drinking happened on one of the sides of the road, and big drink peeing – on the other one. All of this under the hard rhythm of the rock music.
***
He came with a small motorcycle. He had a beard, with tennis shoes, with a drooping switcher and a solid wedding ring on the right hand. Some of the guys told him:
“I can see you have changed it!”
“Ha, change you say…”, he ignored him.
“What do you mean, you now have two exhaust pipes.”
“Yeah, yeah…”, he agreed and ordered a glass of beer.
***
I wondered if he was born this way – nervous, or if there was something else, because I had never seen someone chew a chewing gum so much. His mouth was agape on every second. Much later, I tried to imitate him, but on the 20th gaping I got tired and felt like closing my mouth for the rest of the day.
He, however, did not stop. He was both chewing and drinking. There are probably people like him… Just like they are chewing the gum, they chew their life as well. Others fall asleep due to idleness. They just forget that they are living and that life means moving.
Confucius, however, said that “the best way is the middle way”. Where are you, wise man, so I can ask you about your middle way, in order to find out something about mine, when you consider that I was split between two men. Probably my way is to be alone! Actually, what does it matter, anyway?
Whatever plans man has, it is always out of sync with the divine plan. That divine, of which we learn, when everything has finished. Well, what do we have then? Nothing! Except just letting yourself go along the stream.
I let myself sink into the environment. The guy with the gum left his beer glass on the luggage rack of the motorbike and headed towards the stage. He grabbed the microphone and… started singing…
“It was me who chose,
That fate of
Always being the black sheep…”
He was black, indeed! And he looked like a sheep with this style of chewing. What can you do about him. And while he was repeating it and was trying to convince the attending people that he is a black sheep, another man showed up. His face was so delicate, as if it never caught any beard, it was almost feminine. In length, his hair reached the shoulders, it was dense, straight, and bright blonde. He, like everyone else, was drinking beer and testing the French fries.
A few times our gazes met in that strange conspiratorial way, which usually is hard to explain, but you always know what it means.
Just then we made the decision that it is time to eat. What could we eat? Well, a hamburger with a kebapche. One of the men next to me got busy working and because he made a big delay, I went in to check if he needs help.
***
I was just tapping him on the shoulder, when I heard: “You my dad”. It was a bass, hard roaring voice, which I had never heard live and which I am not sure I can describe at all. If it was a tree, you might describe it, but it was actually a voice…
I turned towards the stage and what did I see – the delicate blonde guy is rocking and roaring with as much voice as he had. And if I could hear a word or two from the others, I could only get “you my dad” from him.
I rushed to my seat, so I can sit and watch him without worrying. As soon as I took my place, however, he retreated from the stage. He looked gentle again, and if you could see how he smiled… And just how he left… How? Just like that, he just went away.
And soon afterwards, I felt I miss him. In this multitude of people, his gaze was telling me that I am there, that I haven’t melted fully in the mob. That it was possible for someone to take me away even for a few parts of the second from it, from the mob. But… He left and I felt deserted.
***
There is no need to say that the kebapche was longer than the bread, and looked more like bread than the bread itself, except it was stuck with spices for sausages. Anyway.
The black sheep scratched his voice a bit more on the stage. I was drinking wine, spitting the cork, and peeing in the sand. And Venus was carrying with herself the daily sky blue. I don’t know what was supposed to happen or what happened, but something started happening. Actually, nothing special, but that night meant something – dawn was coming – July!
***
And the black sheep returned to his motorbike. And another guy, even blacker, headed towards him. He was tall and well-built, with a dark, single ponytail. Why “pony”? He was more of a bull. He was actually a rocker. His fingers were decorated with silver rings, and he had a thick chain of the same material hanging on his neck. It seemed he had a massive eagle, whose wings were shaking at each movement of the man-bull.
Probably because of this, he did not stop shaking up, waving hands, and shaking his head. I just could not see if he wasn’t burrowing the ground. He looked like a bull and that’s it! I don’t know if he thought it up this way or if he wanted to do it, but it’s quite possible that he felt this way.
He had an interesting addition to the aforementioned attributes. From both sides of his jacket he had badges. In the position of his heart, except if it wasn’t at its ordinary place on him, was a badge with the tag “I BITE”. And on the other – “I LOVE MY WIFE”. But when I was watching him, I had the strange sensation, that he’s in the middle way.
***
Actually, there was not a single sign of the night on the sky, so from now on, the road looked in the same way – on towards home. I felt like peeing for the last time. The wine had not confused my mind too much, so it wasn’t hard for me to follow the example of most of the men, who now did not bother even to step down on the sand. They were peeing right along the road, just like dogs.
After such a night and at that time, the primitive force in men becomes strongly pronounced. And maybe this is the sacred moment – peeing on July in the multitude. Would someone deny that this was the night of the voyeurs and the exhibitionists. Even if someone had tried to hide it in the beginning, if he stayed until the end, there is no way he made an exception.
So, because all night long I went down to pee, I decided to go up at sunrise. Well, I can’t say the Apollonian in me was awakened. How could it, since neither the night, nor the wine were enough to wake up the Dionysian.
By saying “going up”, I meant I walked up the stairwell of a restaurant next to me, which had been closed for a long time. I went around its terrace and chose a spot between the tables. I noticed that the cement was damp. It looked like they made the effort to clean the floor when they were finished. Well, they should forgive me, because if they wanted their floor to remain clean, they should’ve left the restroom open.
I relieved myself with such pleasure! And how couldn’t I? What other time I would get to pee on such a private place – amid the tables in the restaurant.
If it all exists?! How can I know what was in there and what was not! Neo from that cloud “the matrix” kept on repeating – there’s no spoon… And since there is no spoon – attribute, for which we know that it’s one of the first things that the young child gets acquainted and follows him until the last earthly moment, what’s in there?
Is there God? Nobody has seen him. Why should it exist? Maybe there is no God… and how can I be sure, that the street mutts – the masters of the coastal road, or the sunflower-seeds seller, or the telescope, Tony the smiling girl, the sheep, the bull, or the Gypsy with the monkey and the Gypsy woman, whom I gave a cigarette, and she thanked me with these words:
“I wish you good health, my dear girl, and I hope whatever you are thinking comes to fruition!”
The Gypsy woman said good things to me. They made me quickly think, so that the magic takes effect before she passed. It was like I saw a falling star.
God damn it! I can’t think of anything. A friend told me that the unconsciously said prayers were the ones that come to fruition, and, naturally, they are the ones which we usually don’t like. And then we wonder why we have no luck…
Who knows, maybe it’s best for anyone to stop thinking about anything. Then he’ll probably hit the middle way of Confucius. If the middle can be hit at all. I remember the lyrics of one Bulgarian rock band – “I do everything without wanting it, but it turns out awfully…” That’s it, you can get myriads of opinions. Here’s one more – “I’ll do whatever must be done, and let whatever result come”. I will finish with – “even if you don’t do anything, you are bad again”. And how could it be in a different way – after all, it is the good that begets the evil.
***
The sun rose and we took the middle way, between the drinking ground and the peeing ground. The dogs were not there yet. Would they come back? The sunflower-seeds seller was also somewhere else. And the limp shoeblack wasn’t there. The mothers with the prams were also not there.
And we did not have the words. We had forgotten that humans can perform this activity. And if someone thinks that ghosts come out mainly and before everything else during the night, I will tell him that he has not watched attentively.
Ghosts can be seen at sunrise. And maybe mostly then…
[1] Peshtera is a Bulgarian city, which translated means ‘cave’.
hguteva 