ЛИСТО / A leaf

есен

беше ноември

                    ЛИСТО

Беше ноември. Мрачни облаци скриваха слънцето. Вятърът бе засвирил със своята есенна флейта и като че ли се опитваше да издуха и последните спомени за топлото лято. Хората започваха да сe навличат със зимните си дрехи, а дърветата обратно на тях – събличаха своята премяна.

Светът около мен посрещаше есента, а аз в душата си – пролетта. За първи път в живота си я посрещах, и я виждах толкова красива, но същевременно съзнавах, че е и много крехка. Не исках това да е илюзия или игра на моето въображение. Не исках да е просто измислица. С вярата си в нея, в пролетта, се опитвах да прогоня страха, който ми навяваше мисли за загуба, за пропадане отново в тъмната бездна.

Не спирах да си повтарям: “навън е есен, но вътре в мен е пролет. И там – в душата ми – слънцето припича все по-силно и топли, и сгрява. И за живот се надигат цветята. И нежен аромат се понася.”

Вървях си по тясна пътечка из парка. Не чувствах студа, защото ме сгряваха моите мисли. За първи път – зрънцето мъка в мен бе отстъпило своето място на радостта, която ме изпълваше с лекота, и аз не просто вървях, а се носех като перце. Носех се, носех се… Идваше ми да литна. Идваше ми да викна: „пролетта тича по вените ми, животът в мен се пробужда”.

Но… Бях сама. Нямаше кой да сподели радостта ми. А кой ли би я разбрал? Бях сама… Не можех да викна. Не можех и да литна. Не можех и да танцувам…

Вървях си кротко по пътечката из парка. Изведнъж осъзнах, че и радостта е толкова тежка, колкото и мъката… когато си сам.

А в действителност, какво ли значи да не си… сам? Кой ли, освен ти самият, би могъл да оцени твоята радост или твоето страдание? Навярно Бог! Той – когото го е имало, преди да се родиш, а ще го има и след като вече те няма…

И като че ли в потвърждение на моите мисли за Бог – едно пожълтяло листо падна в ръцете ми. Аз се спрях и се загледах в него. Очите ми се просълзиха.

– Боже, дори и да те има, листо ли ми изпращаш за другар? – прошепнах аз – В света на хомосапиенс аз да споделя радостта си с едно листо, което дори и дървото вече е отпратило като ненужна му дреха?!

Вече не исках да литна, а да легна. Да легна и листата да ме затрупат. Да се слея с тях, с тревата. Да се превърна в семенце. И от него в някой топъл ден да покълне цвете или стрък трева…

Радостта ми започна да пожълтява и умира като листото, което държах. Моята пролет искаше да ме напусне, навярно защото, съзнавайки крехкостта и, за миг изгубих вярата си в нея. Обаче, за да съм жива, за да ме има – аз не биваше да й позволявам да ме напусне. Не биваше…

– О, Боже, дори и да ми се разсърдиш, не ти искам листото – казах аз и го освободих, за да намери своето място сред другите.

Мушнах си ръцете в джобовете и продължих. Нямах желание да споделям радостта си с мъртви твари. Те не само че не биха ме разбрали, а напротив – биха ми отнели радостта, биха ми сринали вярата, биха ме направили като тях. Аз искам да живея. Искам пролетта да тича по вените ми. Искам светлината да царува в мен. Искам…

И макар че е есен, макар че съм сама… и няма кой да сподели малката ми радост, та дори и да я чувствам като тежест, аз не бих се лишила от нея. Не бих се лишила от никоя радост. Не бих се лишила и от зрънцето мъка, което понякога ми идва като на гости.

Всъщност е толкова хубаво, че съм сама! Сама със своята радост. Вървя си по тясната пътечка из парка. Вятърът носи около мен мъртви листа, които пречупени през призмата на моята вяра, ми приличат по-скоро на ято долитащи лястовици.

Светът посреща есента. А после… ще се здрависа и със зимата. Студът ще скове живота на Земята, а снегът ще я откъсне от небето. Хората ще се затворят в домовете си пред топлата печка, а аз… Аз ще се затворя в себе си и ще се наслаждавам на своята пролет.

Навън е есен. Навън е Ноември. Навън цветовете избледняват. Навън животът някак си замира.

Време е… Време е да надзърна в душата си. Там е светло, там е топло. Там съм аз – тази, която роди пролетта.

                                                          A leaf

It was November. Dark clouds were hiding the sun. The wind had started playing his autumn flute and as if he was trying to blow out the last memories of the warm summer nights. People began to put on their winter clothes and the trees contrary to them – were stripping its dresses.
The world around me was meeting the autumn. And I was meeting the spring in my heart. I was meeting her for the first time in my life, and I saw her so beautiful, but
I felt that she is very fragile. I did not want that feeling to be an illusion or a play of my imagination. I did not want to be just fiction. With faith in her, in the spring, I was trying to drive away the fear bringing to my mind thoughts about losses and sinking once again into the dark abyss.

I just kept telling myself: “It is autumn outside, but it is spring inside me. And there – in my soul – the sun was shining more brightly and was warming and heating. And the flowers were rising for a new life. And delicate aroma was carried over. “
I was walking on a narrow path through the park. I didn’t feel cold, because my thoughts were warming me up. The grain of sorrow inside me for the first time ceded its place to the joy that filled me with ease, and I was not just walking but I was drifting like a feather. I was floating; hovering … I came to fly. I came to call “spring runs in my veins, life awakens in me.”

But … I was alone. There was no one to share my joy. And who would be able to get this? I was alone … I could not cry out. I could not fly. I could not dance …
I was walking quietly on the path through the park. Suddenly I realized that joy is as heavy as the pain when you are alone.
In fact, what does it means to be not alone? Who could be able to
assess your joy and your pain if not only yourself?

Perhaps God! That God who had been here before you were born and would be here once you are already gone…

As if to confirm my thoughts about God – one yellow leaf fell into my hands. I stopped and looked at it. Tears filled my eyes.

– God, even if you are up there, are you sending me a leaf to be my friend? – I whispered – In the world of Homo sapiens, to share my joy with one leaf, which even the tree, had already sent off as a useless garment?

I no longer wanted to fly, but I did want to lie down. To lie down and the leaves to cover me. I wanted to merge with them and the grass. To become a seed. And a flower or blade of grass to germinate from it some warm day…

My joy began to turn yellow and die as the leaf which I held.

My spring wanted to leave me, perhaps because, knowing its fragility I lost my faith in it for a moment.

However to be alive, to be there – I should not have let her leave me. You should not have…

– Oh God, even to get angry with me, I do not want the leaf – I said and freed it to let it find its place among the others.

I slipped my hands in my pockets and continued. I had no desire to share my joy with lifeless creatures.

They could not understand me, they could only take my joy, destroy my faith and make me like them. I want to live. I want spring to run in my veins. I want the light to reign inside me. I want…And though it is autumn, though I’m alone … and there are no one to share my little joy, which I feel like a burden, I would not go without it. I could not deny myself any joy. I could also not go without the grain of suffering, which sometimes comes as my guest.

In fact it is so good that I’m alone! Alone with my joy. I am walking along the narrow path through the park. The wind brings around me some dead leaves, which are refracted through the lens of my faith and resemble a flock of flying swallows.

The world welcomes the autumn. And then … will shake hands with the winter. The cold will grip life on Earth, and the snow will break it away from the heaven. People will shut themselves up in their homes before the hot stove, and I … I will shut myself up and will enjoy my spring.

Outside it’s autumn. Outside it’s November. Outside the colors fade. Outside life is somehow fading.
It is time… It is time to look into my soul. It is light there, it is warm there. It is me there the one that give birth to the spring.

Джон Стайнбек

зимно

зимата на нашето недоволство

(1902 – 1968)  американски писател.

През 1962 г. получава Нобелова награда за литература.

Цитати:

  • В истината има повече красота, дори когато красотата е отвратителна.

  • Животът не е поредица от и… и… и… Животът е поредица от или… или… или…

  • Когато човек твърди, че не иска да говори за нещо, той обикновено иска да каже, че не е в състояние да мисли за нищо друго.

  • Проблемът е, че аз наистина харесвам жените. Неприятностите идват само от омъжените.

  • Човек се гордее с всяко нещо, стига то да му е едничкото. И може би колкото по-малко притежаваш, толкоз повече ти се иска да се биеш в гърдите.

  • Изглежда ми, че ако аз и ти трябва да изберем между два вида мисъл или действие, трябва да помним смъртта си и да опитаме да живеем така, че смъртта ни да не носи удоволствие на света.

  • Промяната идва като лек ветрец, който развява завесите по изгрев слънце; като приятния аромат на дивите цветя, дори на тревата.

ПЕЩЕРНО УТРО

на ръба на скалата

на ръба на скалата

„… Да не умреш, когато има възможност да се умре – това

е  наказание, наложено от природата…”

Лиедзъ Ян Джу

Събудих се без да съм сънувала и това, както никога до сега, ме зарадва. Точно така и исках да бъде, да не би някакъв си сън да засенчи преживяването ми през тези дни на Камен бряг, което надминаваше дори мечтите ми. Вълните шепнеха нещо на скалите, а крясъкът на светлината все повече заглушаваше и прогонваше тъмнината.

Аз се измъкнах тихо от завивките, които бяха дотолкова пропити с влага, че чак и дънките ми лепнеха. Пещера на брега на морето… какво ли друго бих очаквала. Обух си маратонките и усетих как сърцето ми заподскача при мисълта, че за последно ги обувам в този сън наяве.

Запристъпвах леко, излизайки от нощното убежище. Съзнанието ми бе обсебено от една единствена мисъл – не искам да свършва! А тя пък събуди гнева ми срещу света и правилата му.

Не исках, по дяволите, не исках да свършва този сън! А гневът, разбира се, е само гняв и с нищо не би могъл да допринесе за желанието ми, освен – да убие последните ми мигове – затова и побързах да се отърся от него.

Приближих се до ръба на скалите и погледнах надолу към морето. Беше бистро, прозрачно и с нюанси от синьо до зелено, отдалечено на пет шест метра под мен. От брега го отделяше бяла надиплена пелена, приличаща на разбита сметана. Това моите сълзи ли бяха или неговите – запитах се аз – начало ли предвещаваха или край?

От изток се раждаше огнена дъга, която постепенно се запълваше до сектор от кръг и прогонваше целеустремено тъмнината. А на запад звездите една по една умираха…

Трудно ми беше да се откъсна от тази картина, но страшно ми се искаше да запълня последните си мигове с какво ли не… с всичко… Затичах се обратно към пещерата. Грабнах  каквото ми хрумна и се върнах на скалата.

Седнах на самия ръб, отпускайки краката си да висят над пропастта. И докато се подготвях да снимам, половината слънце вече висеше в цял ръст над морето като полилей. Гледката беше до толкова необикновена, та чак нереална! Бързах да снимам, докато то все още висеше там. Снимах и гледах…  Бях се забавила за не повече от 30 – 40 секунди… през които сектора бе пораснал до кръг! Да не повярваш!

Никога не бях се замисляла за скоростта, с която се движи земята ни. Изпуснах една невероятна снимка… Но… и тази си струваше. За първи път ми се случваше да видя как изгрява слънцето над, ширнало се в безкрайността, море. Гледах го и попивах този миг от небитието.

Сложих си слушалките и си пуснах касетката с дзен музика, запалих си цигара и се оставих на цялата палитра от звуци и цветове да ме носи накъдето пожелае.

Спомних си, че в мечтите ми присъстват високите скалисти и покрити със сняг върхове на Хималаите, безкрайните пясъчни полета на пустините, малък самотен остров насред океана… Все места, където не съм стъпвала, и при все това съм живяла с убеждението, че ще се почувствам щастлива, ако поне за миг бъда на някое от тях. Но знам ли дали наистина ще е така…

Е, в този момент и на това място, за което нито бях чувала, нито мечтала разбрах, че не е така. Мечтите ми поддържат в мен някакво усещане за бленувано щастие, но… осъществят ли се… става ясно, че то е било мнимо, било е надежда, а може би просто илюзия, заради която да живея.

Разбрах… истинското щастие идва от неизвестното, немечтаното, непредубеденото. То настъпва спонтанно и за него не е нужно да се подготвяш. Не е нужно нищо друго да правиш, освен да признаеш, че е настъпило.

Цигарата ми догаряше. И при все че бях скътана между скалите, усетих сутрешния бриз, който ме сковаваше и прогонваше сакралността на последните ми мигове тук. Изтичах да си взема якето и се върнах обратно там – на скалата.

И понеже си бях свалила слушалките, когато отново застанах на ръба, чух че морето вече припяваше. Преди да седна, реших да погледна надолу. Повърхността на водата се люлееше като махало на часовник.

И колкото повече я съзерцавах, толкова по-ясно се очертаваше едно странно желание в мен. Толкова неочаквано… и толкова силно, толкова силно… че за миг не знаех какво да направя. Да му се отдам или да го възпра, и като как да го направя… как?

Та, аз стоях на ръба и се люлеех в ритъма на водната повърхност и не можех да спра. Бездната под мен ме викаше, зовеше ме, теглеше ме. Невидим дух се беше надигнал из дълбините и сграбчил ме в обятията си, ме дърпаше към себе си, а аз нямах сили да му се противопоставя и… не ми се искаше. Той като че ли бе проникнал в душата ми и видял, че нямах желание да си тръгвам от това място, нито да се събуждам от този сън, не исках и да се сбогувам с неочакваното щастие, което ме бе споходило.

Всъщност, точно сега думата „щастие” ми изглеждаше празна, суха и безсъдържателна. Това, което преживявах беше нещо далеч по-голямо и силно от щастието, освен ако не е било самото то… Просто истината да е в това, че за първи път го усещах толкова силно и реално. И ако си тръгнех от тук, то щеше да стане като всичко останало в света ни – преходно… после спомен и накрая съмнение, че изобщо го е имало.

А може би този невидим дух да е бил моят, поради който ме има, както и моите усещания и желания, и най-вече – да избера смъртта пред раздялата с щастието, да предпочета да умра вместо да се събудя от съня наяве в това пещерно утро.

Сантиметърът, делящ ме от смъртта, се оказа капката здрав разум, който за миг се пробуди в мен и ми напомни, че не просто не съм се сбогувала с близките си, а че съм им нужна, за да могат и те да почувстват истинското щастие… някой благословен ден.

Независимо обаче, че преодолях този толкова силен импулс, в мен все пак нещо умря или по-скоро остана там на скалата, и… не знам… Но мисля, че дори и някой ден отново да дойда тук, едва ли бих могла да си я взема обратно. Навярно това ще е мястото, където ще се срещам със себе си.

„… Далечният, безкраен път на природата се образува от само себе си; безстрастният неделим път на природата се движи от само себе си. Нито небето, нито земята могат да го нарушат; нито мъдрият, нито знаещият могат да му се противопоставят…”

Лиедзъ Ян Джу

/Снимка, нправена от автора hguteva/

Ърнест Хемингуей / Ernest Hemingway

 

късче море

 

Ърнест Хемингуей (1899-1961) – американски писател

От него:

  • Богатите не са като нас с вас, те имат повече пари.

  • Светът е прекрасно място и си струва да се борим за него и мразя изключително много факта, че трябва да го напусна.

  • Ако двама се обичат един друг, това не може да има щастлив край.

  • Човек може да бъде унищожен, но не и победен.

  • Има само три вида спорт – рали, корида и алпинизъм. Останалите са просто игри.

  • Всичко, което е далече от морето, е провинция.

 

http://en.wikipedia.org/wiki/Ernest_Hemingway

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AA%D1%80%D0%BD%D0%B5%D1%81%D1%82_%D0%A5%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B3%D1%83%D0%B5%D0%B9

 

Ernest Miller Hemingway (July 21, 1899 – July 2, 1961)

was an American author and journalist.

 

A man can be destroyed but not defeated.

A man’s got to take a lot of punishment to write a really funny book.

A serious writer is not to be confounded with a solemn writer. A serious writer may be a hawk or a buzzard or even a popinjay, but a solemn writer is always a bloody owl.

About morals, I know only that what is moral is what you feel good after and what is immoral is what you feel bad after.

All good books have one thing in common – they are truer than if they had really happened.

All modern American literature comes from one book by Mark Twain called Huckleberry Finn.

All my life I’ve looked at words as though I were seeing them for the first time.

All our words from loose using have lost their edge.

All things truly wicked start from innocence.

Always do sober what you said you’d do drunk. That will teach you to keep your mouth shut.

An intelligent man is sometimes forced to be drunk to spend time with his fools.

As you get older it is harder to have heroes, but it is sort of necessary.

Bullfighting is the only art in which the artist is in danger of death and in which the degree of brilliance in the performance is left to the fighter’s honor.

But man is not made for defeat. A man can be destroyed but not defeated.

Courage is grace under pressure.

Cowardice… is almost always simply a lack of ability to suspend functioning of the imagination.

Decadence is a difficult word to use since it has become little more than a term of abuse applied by critics to anything they do not yet understand or which seems to differ from their moral concepts.

Every man’s life ends the same way. It is only the details of how he lived and how he died that distinguish one man from another.

Ezra was right half the time, and when he was wrong, he was so wrong you were never in any doubt about it.

Fear of death increases in exact proportion to increase in wealth.

ПИЯНСКО…

ПИЯНСКО…

матрицата

През декември пийвах кафенце с коняк. Подготвях се за празника. Че то да беше един… То именни дни, то рождени дни, то нова година и каквото си измислиш още.

Януари го изкарах на кафенце и червено вино. И как иначе! Ехо от отминаващите празници. Те едни отминават, ама други идват. Празници да искаш.

Февруари минах на кафенце и уиски. Беше много студено. И за да се досгрея дъних Уйкеда, затова я карах и  без фъстъци и бадеми.

Март – естествено с мартини и кафенце. Подслаждах си душата и се подготвях за идващата пролет. Тръпнех в очакване на всичко онова, което можеше да се пръкне. И неистово се надявах да се изпълня с удивление както никога до сега.

Април, април, април –

априлска епопея.

Пролетта е в апогея!

Удивлението ми се изля като поезия, но за кратко и не бих казала успешно. Затова… Изобщо не отказах когато през Май ме почерпиха с водка. Налагаше се да изтрия тъпия си опит за поезия и завинаги да се откажа – и не от поезията, не – аз я обичам. Да се откажа от опитите си да я пиша, за да не я намразя. Че покрай мен да не я намразят и другите, които случайно биха зърнали какво съм написала. И за да се получи по-успешно изтриването опитах ново вино и сухо, още по-сухо мартини. И вярвай ми, получи се – вдъхновението ми секна до стафидка. Супер! Вече съм начисто. И нека е пролет!

Акацията ми замириса /люлякът го пропуснах да ме извини дядо Вазов/! Та акацията – бялата акация… Едно закъсняло божествено изпразване и, естествено – с божествен аромат. Последваха и други разни подобни аромати. Къде от природата, къде от човеците и всички разгонени твари.

Юни замириса на цаца, и бира, и море и плажни масла. И аз най-сетне минах на студена вода и кафенце. Защото беше време за почивка. Налагаше се. Изтърколеше ли се Юни, настъпваше Джулая. Една тъй дълга нощ. Будуваш, поркаш, пееш, танцуваш. Забравяш кой си, къде си, с кого си и какво ли още не. Но помниш… Да, аз помня, помня защо бях там. Бях там, за да забия и последния пирон, преди отгоре ми да се стовари есента и да издуха всичките ми мили и сладки илюзии. Без една, ако не броя божествения план, естествено. След есента живота започва наново. Абсурдно, нали! Но… Това е живота!

Изреждат се месеците, сменяш питиетата, тръпките, една илюзия със друга. Въртиш, сучиш и всичко се повтаря. Прилича на котка, която си гони опашката. Каква ли скорост трябва да развие, за да си я хване.

А какво да направя аз, за да изляза от кръга и да поема по спиралата на живота, за която твърдят, че бил той. Въпросът ми е риторичен, естествено. Абсурдно! Животът е абсурден! Но аз го живея. Живея… Ехото от Джулая ме държи и пийвам ракия със шопска. Ракията е ясна, но защо салатата е шопска?