ЛИСТО / A leaf

есен

беше ноември

                    ЛИСТО

Беше ноември. Мрачни облаци скриваха слънцето. Вятърът бе засвирил със своята есенна флейта и като че ли се опитваше да издуха и последните спомени за топлото лято. Хората започваха да сe навличат със зимните си дрехи, а дърветата обратно на тях – събличаха своята премяна.

Светът около мен посрещаше есента, а аз в душата си – пролетта. За първи път в живота си я посрещах, и я виждах толкова красива, но същевременно съзнавах, че е и много крехка. Не исках това да е илюзия или игра на моето въображение. Не исках да е просто измислица. С вярата си в нея, в пролетта, се опитвах да прогоня страха, който ми навяваше мисли за загуба, за пропадане отново в тъмната бездна.

Не спирах да си повтарям: “навън е есен, но вътре в мен е пролет. И там – в душата ми – слънцето припича все по-силно и топли, и сгрява. И за живот се надигат цветята. И нежен аромат се понася.”

Вървях си по тясна пътечка из парка. Не чувствах студа, защото ме сгряваха моите мисли. За първи път – зрънцето мъка в мен бе отстъпило своето място на радостта, която ме изпълваше с лекота, и аз не просто вървях, а се носех като перце. Носех се, носех се… Идваше ми да литна. Идваше ми да викна: „пролетта тича по вените ми, животът в мен се пробужда”.

Но… Бях сама. Нямаше кой да сподели радостта ми. А кой ли би я разбрал? Бях сама… Не можех да викна. Не можех и да литна. Не можех и да танцувам…

Вървях си кротко по пътечката из парка. Изведнъж осъзнах, че и радостта е толкова тежка, колкото и мъката… когато си сам.

А в действителност, какво ли значи да не си… сам? Кой ли, освен ти самият, би могъл да оцени твоята радост или твоето страдание? Навярно Бог! Той – когото го е имало, преди да се родиш, а ще го има и след като вече те няма…

И като че ли в потвърждение на моите мисли за Бог – едно пожълтяло листо падна в ръцете ми. Аз се спрях и се загледах в него. Очите ми се просълзиха.

– Боже, дори и да те има, листо ли ми изпращаш за другар? – прошепнах аз – В света на хомосапиенс аз да споделя радостта си с едно листо, което дори и дървото вече е отпратило като ненужна му дреха?!

Вече не исках да литна, а да легна. Да легна и листата да ме затрупат. Да се слея с тях, с тревата. Да се превърна в семенце. И от него в някой топъл ден да покълне цвете или стрък трева…

Радостта ми започна да пожълтява и умира като листото, което държах. Моята пролет искаше да ме напусне, навярно защото, съзнавайки крехкостта и, за миг изгубих вярата си в нея. Обаче, за да съм жива, за да ме има – аз не биваше да й позволявам да ме напусне. Не биваше…

– О, Боже, дори и да ми се разсърдиш, не ти искам листото – казах аз и го освободих, за да намери своето място сред другите.

Мушнах си ръцете в джобовете и продължих. Нямах желание да споделям радостта си с мъртви твари. Те не само че не биха ме разбрали, а напротив – биха ми отнели радостта, биха ми сринали вярата, биха ме направили като тях. Аз искам да живея. Искам пролетта да тича по вените ми. Искам светлината да царува в мен. Искам…

И макар че е есен, макар че съм сама… и няма кой да сподели малката ми радост, та дори и да я чувствам като тежест, аз не бих се лишила от нея. Не бих се лишила от никоя радост. Не бих се лишила и от зрънцето мъка, което понякога ми идва като на гости.

Всъщност е толкова хубаво, че съм сама! Сама със своята радост. Вървя си по тясната пътечка из парка. Вятърът носи около мен мъртви листа, които пречупени през призмата на моята вяра, ми приличат по-скоро на ято долитащи лястовици.

Светът посреща есента. А после… ще се здрависа и със зимата. Студът ще скове живота на Земята, а снегът ще я откъсне от небето. Хората ще се затворят в домовете си пред топлата печка, а аз… Аз ще се затворя в себе си и ще се наслаждавам на своята пролет.

Навън е есен. Навън е Ноември. Навън цветовете избледняват. Навън животът някак си замира.

Време е… Време е да надзърна в душата си. Там е светло, там е топло. Там съм аз – тази, която роди пролетта.

                                                          A leaf

It was November. Dark clouds were hiding the sun. The wind had started playing his autumn flute and as if he was trying to blow out the last memories of the warm summer nights. People began to put on their winter clothes and the trees contrary to them – were stripping its dresses.
The world around me was meeting the autumn. And I was meeting the spring in my heart. I was meeting her for the first time in my life, and I saw her so beautiful, but
I felt that she is very fragile. I did not want that feeling to be an illusion or a play of my imagination. I did not want to be just fiction. With faith in her, in the spring, I was trying to drive away the fear bringing to my mind thoughts about losses and sinking once again into the dark abyss.

I just kept telling myself: “It is autumn outside, but it is spring inside me. And there – in my soul – the sun was shining more brightly and was warming and heating. And the flowers were rising for a new life. And delicate aroma was carried over. “
I was walking on a narrow path through the park. I didn’t feel cold, because my thoughts were warming me up. The grain of sorrow inside me for the first time ceded its place to the joy that filled me with ease, and I was not just walking but I was drifting like a feather. I was floating; hovering … I came to fly. I came to call “spring runs in my veins, life awakens in me.”

But … I was alone. There was no one to share my joy. And who would be able to get this? I was alone … I could not cry out. I could not fly. I could not dance …
I was walking quietly on the path through the park. Suddenly I realized that joy is as heavy as the pain when you are alone.
In fact, what does it means to be not alone? Who could be able to
assess your joy and your pain if not only yourself?

Perhaps God! That God who had been here before you were born and would be here once you are already gone…

As if to confirm my thoughts about God – one yellow leaf fell into my hands. I stopped and looked at it. Tears filled my eyes.

– God, even if you are up there, are you sending me a leaf to be my friend? – I whispered – In the world of Homo sapiens, to share my joy with one leaf, which even the tree, had already sent off as a useless garment?

I no longer wanted to fly, but I did want to lie down. To lie down and the leaves to cover me. I wanted to merge with them and the grass. To become a seed. And a flower or blade of grass to germinate from it some warm day…

My joy began to turn yellow and die as the leaf which I held.

My spring wanted to leave me, perhaps because, knowing its fragility I lost my faith in it for a moment.

However to be alive, to be there – I should not have let her leave me. You should not have…

– Oh God, even to get angry with me, I do not want the leaf – I said and freed it to let it find its place among the others.

I slipped my hands in my pockets and continued. I had no desire to share my joy with lifeless creatures.

They could not understand me, they could only take my joy, destroy my faith and make me like them. I want to live. I want spring to run in my veins. I want the light to reign inside me. I want…And though it is autumn, though I’m alone … and there are no one to share my little joy, which I feel like a burden, I would not go without it. I could not deny myself any joy. I could also not go without the grain of suffering, which sometimes comes as my guest.

In fact it is so good that I’m alone! Alone with my joy. I am walking along the narrow path through the park. The wind brings around me some dead leaves, which are refracted through the lens of my faith and resemble a flock of flying swallows.

The world welcomes the autumn. And then … will shake hands with the winter. The cold will grip life on Earth, and the snow will break it away from the heaven. People will shut themselves up in their homes before the hot stove, and I … I will shut myself up and will enjoy my spring.

Outside it’s autumn. Outside it’s November. Outside the colors fade. Outside life is somehow fading.
It is time… It is time to look into my soul. It is light there, it is warm there. It is me there the one that give birth to the spring.

Джон Стайнбек

зимно

зимата на нашето недоволство

(1902 – 1968)  американски писател.

През 1962 г. получава Нобелова награда за литература.

Цитати:

  • В истината има повече красота, дори когато красотата е отвратителна.

  • Животът не е поредица от и… и… и… Животът е поредица от или… или… или…

  • Когато човек твърди, че не иска да говори за нещо, той обикновено иска да каже, че не е в състояние да мисли за нищо друго.

  • Проблемът е, че аз наистина харесвам жените. Неприятностите идват само от омъжените.

  • Човек се гордее с всяко нещо, стига то да му е едничкото. И може би колкото по-малко притежаваш, толкоз повече ти се иска да се биеш в гърдите.

  • Изглежда ми, че ако аз и ти трябва да изберем между два вида мисъл или действие, трябва да помним смъртта си и да опитаме да живеем така, че смъртта ни да не носи удоволствие на света.

  • Промяната идва като лек ветрец, който развява завесите по изгрев слънце; като приятния аромат на дивите цветя, дори на тревата.

ПЕЩЕРНО УТРО

на ръба на скалата

на ръба на скалата

„… Да не умреш, когато има възможност да се умре – това

е  наказание, наложено от природата…”

Лиедзъ Ян Джу

Събудих се без да съм сънувала и това, както никога до сега, ме зарадва. Точно така и исках да бъде, да не би някакъв си сън да засенчи преживяването ми през тези дни на Камен бряг, което надминаваше дори мечтите ми. Вълните шепнеха нещо на скалите, а крясъкът на светлината все повече заглушаваше и прогонваше тъмнината.

Аз се измъкнах тихо от завивките, които бяха дотолкова пропити с влага, че чак и дънките ми лепнеха. Пещера на брега на морето… какво ли друго бих очаквала. Обух си маратонките и усетих как сърцето ми заподскача при мисълта, че за последно ги обувам в този сън наяве.

Запристъпвах леко, излизайки от нощното убежище. Съзнанието ми бе обсебено от една единствена мисъл – не искам да свършва! А тя пък събуди гнева ми срещу света и правилата му.

Не исках, по дяволите, не исках да свършва този сън! А гневът, разбира се, е само гняв и с нищо не би могъл да допринесе за желанието ми, освен – да убие последните ми мигове – затова и побързах да се отърся от него.

Приближих се до ръба на скалите и погледнах надолу към морето. Беше бистро, прозрачно и с нюанси от синьо до зелено, отдалечено на пет шест метра под мен. От брега го отделяше бяла надиплена пелена, приличаща на разбита сметана. Това моите сълзи ли бяха или неговите – запитах се аз – начало ли предвещаваха или край?

От изток се раждаше огнена дъга, която постепенно се запълваше до сектор от кръг и прогонваше целеустремено тъмнината. А на запад звездите една по една умираха…

Трудно ми беше да се откъсна от тази картина, но страшно ми се искаше да запълня последните си мигове с какво ли не… с всичко… Затичах се обратно към пещерата. Грабнах  каквото ми хрумна и се върнах на скалата.

Седнах на самия ръб, отпускайки краката си да висят над пропастта. И докато се подготвях да снимам, половината слънце вече висеше в цял ръст над морето като полилей. Гледката беше до толкова необикновена, та чак нереална! Бързах да снимам, докато то все още висеше там. Снимах и гледах…  Бях се забавила за не повече от 30 – 40 секунди… през които сектора бе пораснал до кръг! Да не повярваш!

Никога не бях се замисляла за скоростта, с която се движи земята ни. Изпуснах една невероятна снимка… Но… и тази си струваше. За първи път ми се случваше да видя как изгрява слънцето над, ширнало се в безкрайността, море. Гледах го и попивах този миг от небитието.

Сложих си слушалките и си пуснах касетката с дзен музика, запалих си цигара и се оставих на цялата палитра от звуци и цветове да ме носи накъдето пожелае.

Спомних си, че в мечтите ми присъстват високите скалисти и покрити със сняг върхове на Хималаите, безкрайните пясъчни полета на пустините, малък самотен остров насред океана… Все места, където не съм стъпвала, и при все това съм живяла с убеждението, че ще се почувствам щастлива, ако поне за миг бъда на някое от тях. Но знам ли дали наистина ще е така…

Е, в този момент и на това място, за което нито бях чувала, нито мечтала разбрах, че не е така. Мечтите ми поддържат в мен някакво усещане за бленувано щастие, но… осъществят ли се… става ясно, че то е било мнимо, било е надежда, а може би просто илюзия, заради която да живея.

Разбрах… истинското щастие идва от неизвестното, немечтаното, непредубеденото. То настъпва спонтанно и за него не е нужно да се подготвяш. Не е нужно нищо друго да правиш, освен да признаеш, че е настъпило.

Цигарата ми догаряше. И при все че бях скътана между скалите, усетих сутрешния бриз, който ме сковаваше и прогонваше сакралността на последните ми мигове тук. Изтичах да си взема якето и се върнах обратно там – на скалата.

И понеже си бях свалила слушалките, когато отново застанах на ръба, чух че морето вече припяваше. Преди да седна, реших да погледна надолу. Повърхността на водата се люлееше като махало на часовник.

И колкото повече я съзерцавах, толкова по-ясно се очертаваше едно странно желание в мен. Толкова неочаквано… и толкова силно, толкова силно… че за миг не знаех какво да направя. Да му се отдам или да го възпра, и като как да го направя… как?

Та, аз стоях на ръба и се люлеех в ритъма на водната повърхност и не можех да спра. Бездната под мен ме викаше, зовеше ме, теглеше ме. Невидим дух се беше надигнал из дълбините и сграбчил ме в обятията си, ме дърпаше към себе си, а аз нямах сили да му се противопоставя и… не ми се искаше. Той като че ли бе проникнал в душата ми и видял, че нямах желание да си тръгвам от това място, нито да се събуждам от този сън, не исках и да се сбогувам с неочакваното щастие, което ме бе споходило.

Всъщност, точно сега думата „щастие” ми изглеждаше празна, суха и безсъдържателна. Това, което преживявах беше нещо далеч по-голямо и силно от щастието, освен ако не е било самото то… Просто истината да е в това, че за първи път го усещах толкова силно и реално. И ако си тръгнех от тук, то щеше да стане като всичко останало в света ни – преходно… после спомен и накрая съмнение, че изобщо го е имало.

А може би този невидим дух да е бил моят, поради който ме има, както и моите усещания и желания, и най-вече – да избера смъртта пред раздялата с щастието, да предпочета да умра вместо да се събудя от съня наяве в това пещерно утро.

Сантиметърът, делящ ме от смъртта, се оказа капката здрав разум, който за миг се пробуди в мен и ми напомни, че не просто не съм се сбогувала с близките си, а че съм им нужна, за да могат и те да почувстват истинското щастие… някой благословен ден.

Независимо обаче, че преодолях този толкова силен импулс, в мен все пак нещо умря или по-скоро остана там на скалата, и… не знам… Но мисля, че дори и някой ден отново да дойда тук, едва ли бих могла да си я взема обратно. Навярно това ще е мястото, където ще се срещам със себе си.

„… Далечният, безкраен път на природата се образува от само себе си; безстрастният неделим път на природата се движи от само себе си. Нито небето, нито земята могат да го нарушат; нито мъдрият, нито знаещият могат да му се противопоставят…”

Лиедзъ Ян Джу

/Снимка, нправена от автора hguteva/

Ърнест Хемингуей / Ernest Hemingway

 

късче море

 

Ърнест Хемингуей (1899-1961) – американски писател

От него:

  • Богатите не са като нас с вас, те имат повече пари.

  • Светът е прекрасно място и си струва да се борим за него и мразя изключително много факта, че трябва да го напусна.

  • Ако двама се обичат един друг, това не може да има щастлив край.

  • Човек може да бъде унищожен, но не и победен.

  • Има само три вида спорт – рали, корида и алпинизъм. Останалите са просто игри.

  • Всичко, което е далече от морето, е провинция.

 

http://en.wikipedia.org/wiki/Ernest_Hemingway

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AA%D1%80%D0%BD%D0%B5%D1%81%D1%82_%D0%A5%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B3%D1%83%D0%B5%D0%B9

 

Ernest Miller Hemingway (July 21, 1899 – July 2, 1961)

was an American author and journalist.

 

A man can be destroyed but not defeated.

A man’s got to take a lot of punishment to write a really funny book.

A serious writer is not to be confounded with a solemn writer. A serious writer may be a hawk or a buzzard or even a popinjay, but a solemn writer is always a bloody owl.

About morals, I know only that what is moral is what you feel good after and what is immoral is what you feel bad after.

All good books have one thing in common – they are truer than if they had really happened.

All modern American literature comes from one book by Mark Twain called Huckleberry Finn.

All my life I’ve looked at words as though I were seeing them for the first time.

All our words from loose using have lost their edge.

All things truly wicked start from innocence.

Always do sober what you said you’d do drunk. That will teach you to keep your mouth shut.

An intelligent man is sometimes forced to be drunk to spend time with his fools.

As you get older it is harder to have heroes, but it is sort of necessary.

Bullfighting is the only art in which the artist is in danger of death and in which the degree of brilliance in the performance is left to the fighter’s honor.

But man is not made for defeat. A man can be destroyed but not defeated.

Courage is grace under pressure.

Cowardice… is almost always simply a lack of ability to suspend functioning of the imagination.

Decadence is a difficult word to use since it has become little more than a term of abuse applied by critics to anything they do not yet understand or which seems to differ from their moral concepts.

Every man’s life ends the same way. It is only the details of how he lived and how he died that distinguish one man from another.

Ezra was right half the time, and when he was wrong, he was so wrong you were never in any doubt about it.

Fear of death increases in exact proportion to increase in wealth.

ПИЯНСКО…

ПИЯНСКО…

матрицата

През декември пийвах кафенце с коняк. Подготвях се за празника. Че то да беше един… То именни дни, то рождени дни, то нова година и каквото си измислиш още.

Януари го изкарах на кафенце и червено вино. И как иначе! Ехо от отминаващите празници. Те едни отминават, ама други идват. Празници да искаш.

Февруари минах на кафенце и уиски. Беше много студено. И за да се досгрея дъних Уйкеда, затова я карах и  без фъстъци и бадеми.

Март – естествено с мартини и кафенце. Подслаждах си душата и се подготвях за идващата пролет. Тръпнех в очакване на всичко онова, което можеше да се пръкне. И неистово се надявах да се изпълня с удивление както никога до сега.

Април, април, април –

априлска епопея.

Пролетта е в апогея!

Удивлението ми се изля като поезия, но за кратко и не бих казала успешно. Затова… Изобщо не отказах когато през Май ме почерпиха с водка. Налагаше се да изтрия тъпия си опит за поезия и завинаги да се откажа – и не от поезията, не – аз я обичам. Да се откажа от опитите си да я пиша, за да не я намразя. Че покрай мен да не я намразят и другите, които случайно биха зърнали какво съм написала. И за да се получи по-успешно изтриването опитах ново вино и сухо, още по-сухо мартини. И вярвай ми, получи се – вдъхновението ми секна до стафидка. Супер! Вече съм начисто. И нека е пролет!

Акацията ми замириса /люлякът го пропуснах да ме извини дядо Вазов/! Та акацията – бялата акация… Едно закъсняло божествено изпразване и, естествено – с божествен аромат. Последваха и други разни подобни аромати. Къде от природата, къде от човеците и всички разгонени твари.

Юни замириса на цаца, и бира, и море и плажни масла. И аз най-сетне минах на студена вода и кафенце. Защото беше време за почивка. Налагаше се. Изтърколеше ли се Юни, настъпваше Джулая. Една тъй дълга нощ. Будуваш, поркаш, пееш, танцуваш. Забравяш кой си, къде си, с кого си и какво ли още не. Но помниш… Да, аз помня, помня защо бях там. Бях там, за да забия и последния пирон, преди отгоре ми да се стовари есента и да издуха всичките ми мили и сладки илюзии. Без една, ако не броя божествения план, естествено. След есента живота започва наново. Абсурдно, нали! Но… Това е живота!

Изреждат се месеците, сменяш питиетата, тръпките, една илюзия със друга. Въртиш, сучиш и всичко се повтаря. Прилича на котка, която си гони опашката. Каква ли скорост трябва да развие, за да си я хване.

А какво да направя аз, за да изляза от кръга и да поема по спиралата на живота, за която твърдят, че бил той. Въпросът ми е риторичен, естествено. Абсурдно! Животът е абсурден! Но аз го живея. Живея… Ехото от Джулая ме държи и пийвам ракия със шопска. Ракията е ясна, но защо салатата е шопска?

Мъдри мисли от Айнщайн / Wise thoughts from Einstein

черна дупка

черна дупка/ black hole

1.Не можем да решим проблемите като използваме същия начин на мислене, който сме използвали когато сме ги създавали.

2.Човек започва да живее тогава, когато може да живее извън себе си.

3.Обичам да пътувам, но мразя да пристигам.

4.Който никога не е грешил, никога не е опитвал нещо ново.

5.Ако моята теория за относителността се потвърди, немците ще кажат, че съм немец, а французите — че съм гражданин на света; но ако теорията ми бъде опровергана, французите ще ме обявят за немец, а немците — за евреин.

6.Не е важно да знаеш всичко, важното е да знаеш къде да го намериш.

7.Ако не можете да обясните нещо на едно дете на 6 години, то това значи, че вие въобще нямате понятие какво означава това нещо.

8.Бих искал да знам мислите на Бог; останалото са подробности.

9.Великите мисли идват в главата на човека толкова рядко, че никак не е трудно да се запомнят.

10.Вечната загадка на света е неговата познаваемост.

11.Всяко постижение в науката започва с опит и свършва с него.

12.Въображението е по-важно от знанието.

13.Гравитацията не е отговорна за тези, които падат в капана на любовта.

14.Единственото, което обърква познанията ми, е моето образование.

15.Две неща са нужни за нашата работа: неуморна издръжливост и готовността да изхвърлиш нещо, в което си вложил много време и труд.

16.Единственото наистина ценно нещо е интуицията.

17.Само две неща са безкрайни – Вселената и човешката глупост, като за първото не съм сигурен.

18.На младини забелязах, че големият пръст на крака рано или късно прави дупка на чорапа. Затова спрях да нося чорапи.

19.Бог не си играе на зарове с Вселената. Той е изтънчен, но не и злонамерен.

20.Никога не мисля за бъдещето – то винаги идва само.

21.Колкото по-голяма става славата ми, толкова повече оглупявам, което, разбира се, е общовалидно правило.

22.Всички идеи в науката са се родили в драматичния конфликт между действителността и опитите ни да я разберем.

23.За да ме накаже за презрението ми към авторитетите, съдбата превърна самия мен в авторитет.

24.Човек не разбира нещо добре, ако не може да го обясни на баба си.

25.Когато мъж разговаря с красиво момиче в продължение на час, му се струва, че е минала секунда. Но ако седне на гореща печка, секундата му изглежда като час. Това е относителността.

26.Политиката е махало, което се колебае между анархия и тирания, и движението му се поддържа от постоянно обновяващи се илюзии.

27.Логиката ще те отведе от точка А до точка В. Въображението ще те отведе навсякъде.

28.Преживял съм две жени, две войни и Хитлер.

http://www.brainyquote.com/quotes/authors/a/albert_einstein.html

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B1%D0%B5%D1%80%D1%82_%D0%90%D0%B9%D0%BD%D1%89%D0%B0%D0%B9%D0%BD

http://en.wikipedia.org/wiki/Albert_Einstein

 

ИЛЮЗИЯ – Още мъдри мисли от Айнщайн / Illusion – More wise thoughts from Einstein

Движат ли се?

илюзия...

Алберт Айнщайн (1879 – 1955) – физик

http://en.wikipedia.org/wiki/Albert_Einstein

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B1%D0%B5%D1%80%D1%82_%D0%90%D0%B9%D0%BD%D1%89%D0%B0%D0%B9%D0%BD

 

1.Ако „A” е успехът в живота, то тогава:  A = x + y + z.

„x” е работата, „y” е забавлението, а „z” е да си държиш устата затворена.

2.Аз виждам образа, но моето въображение не може да ми нарисува художника на този образ. Виждам часовника, но не мога да си представя часовникаря. Човешкият ум не е в състояние да си представи четирите измерения. Как може тогава да си представи Бога, пред Когото хилядите години и хилядите измерения са като едно?

3.Ако не можете да обясните нещо на едно дете на 6 години, то това значи, че вие въобще нямате понятие какво означава това нещо.

4.Бих искал да знам мислите на Бог; останалото са подробности.

5.Великите мисли идват в главата на човека толкова рядко, че никак не е трудно да се запомнят.

6.Вечната загадка на света е неговата познаваемост.

7.Да унищожиш предразсъдъците е по трудно, отколкото да разделиш атома на частици.

8.Две неща ми вдъхват страхопочитание — сияещото небе отгоре и поучителната Вселена, в която се намирам.

9.Две неща са безгранични: Вселената и човешката глупост. За Вселената все пак не съм сигурен.

10.Две неща са нужни за нашата работа: неуморна издръжливост и готовността да изхвърлиш нещо, в което си вложил много време и труд.

11.На Бог не му пука за математическите трудности. Той интегрира емпирично.

12.Единственото, което обърква познанията ми, е моето образование.

13.Животът е като карането на колело: трябва да се движим напред, за да не загубим равновесие.

14.За съжаление вече стана очевидно, че нашата технологичност задмина нашата хуманност.

15.Здрав разум е наборът от предразсъдъци, с които човек се е сдобил до 18-годишната си възраст.

16.Зная защо има толкова много хора, които обичат да цепят дърва. В тази дейност те незабавно виждат резултатите.

17.Има два начина да изживееш живота си. Единият е като мислиш, че не съществуват чудеса. Другият е като мислиш, че всяко нещо е чудо.

18.Технологичният прогрес е като брадва в ръцете на патологичен престъпник.

19.Три неща ми дават представа за вечността: „Престъпление и наказание“, звездите и Дон Кихот.

20.Уравненията са най-важни за мен, защото политиката се занимава с настоящето, а уравненията са за вечността.

21.Човек трябва да живее твърде дълго, за да разбере колко кратък е животът.

22.Човек не бива да преследва цели, които са лесно осъществими, а трябва да развие инстинкт за онова, което е едва постижимо чрез най-голямото усилие, на което е способен.

23.Тайната на творческите способности е в това да знаеш как да криеш източниците си.

24.Като цяло науката не е нищо повече от рафиниране на ежедневното ни мислене.

25. Масата на едно тяло е мярка за неговото енергийно съдържание.

26.Който обича да марширува, напразно има мозък в главата — гръбначният би бил достатъчен.

27.Колко жалък е физикът – теоретик, когато се изправи пред Природата — и пред студентите си!

28.Най-печалното при младото поколение е, че аз вече не съм част от него.

29.Най-трудното за разбиране нещо на света е данъкът върху доходите.

30.Науката без религия е куца, религията без наука е сляпа.

31.Науката е великолепно нещо, ако човек не е принуден да изкарва хляба си чрез нея. Всеки трябва да печели препитанието си, след като избере професия, за която е сигурен, че е в състояние да овладее. Само когато не сме длъжни да даваме отчет някому, можем да намерим радост в научните занимания.

32.Не е важно да знаеш всичко, важното е да знаеш къде да го намериш.

33.Не знам какви оръжия ще се използват в Третата световна война, но Четвъртата ще се води с тояги и камъни.

34.Не се подчинявай на властта, ако това противоречи на принципите ти.

35.Не се притеснявайте за математическите затруднения, които срещате; тези, с които се сблъсквам аз, са още по-големи.

36.Нещата трябва да са възможно най-опростени, но не и прости.

37.Няма толкова висша цел, която да оправдае използването на всякакви средства.

39.Образование е това, което остава, когато забравим всичко, което сме научили в училище.

41.Особено изглежда нашето положение на тази земя. Всеки от нас се появява тук не по собствено желание и без да е молил за кратък престой, без да знае защо и за какво, във всекидневния живот ние само чувстваме, че човек е тук заради другите, заради тези които обича и много други свързани с него човешки същества.

42.Различията между минало, настояще и бъдеще са само една ужасно настойчива илюзия.

43.Слабостта на позицията става слабост на характера.

http://www.brainyquote.com/quotes/authors/a/albert_einstein.html

 

 

СБОГУВАНЕ / СРЯДА /

сбогуване

СБОГУВАНЕ

Срядата е ден за сбогуване. Цветята се сбогуваха със сушата, защото ги полях. Дрехите с мръсотията, защото ги изпрах. Съдовете с остатъците от храна, защото ги измих. И де да можеше всичко да свърши до тук.

Било е сряда, когато аз съм се сбогувала с небитието и съм изплакала за първи път. Беше сряда, когато се сбогувах за последно с баща ми. И отново в сряда се сбогувах… с детството си.

В сряда приех окончателната си форма на жена. В сряда за последен път облякох снежно бялата рокля и за последен път бях в главната роля на единствения ми филм – „моята сватба”. Години след това и отново в сряда се сбогувах със своите илюзии за любовта след брака и прекрачвайки прага на една невидима врата, навлязох в реалния семеен живот.

Беше наскоро и сряда, когато се сбогувах с малкото вълнисто, жълто на цвят, папагалче. Защо ли го наричахме Папу? Не знам… Но знам, че си отиде, издъхна в ръцете ми. Натъжих се… Да можех да бъда бащата пеликан, който намирайки децата си мъртви, разкъсал своята гръд и с кръвта си им върнал живота. Но… Не! А големият и празен кафез дълго ни гледа самотен и сърдит, и още по-дълго така внезапно настъпилата тишина ни пронизваше сърцата.

Издържахме до следващата сряда. Сбогувахме се с тъгата и си купихме този път – две наскоро родени и отново вълнисти –  папагалчета. Макар и в кафез, те изглеждаха щастливи. Възможно е да са брат и сестра, но определено се държаха като семейство. А нас пък, определено ни стана ясно, че животът сам – не е живот!

Не след дълго и отново в сряда, когато котаракът Том се поболя. Поизмъчихме го, и то пак в сряда, с надеждата да го излекуваме, но уви! На следващата сряда се сбогувахме и с него. Беше трудно, тежко и сълзливо… Дарихме го с нещо, което той никога не беше вкусвал – свободата! Пуснахме го вън сред природата и неговите братя и сестри. Доктора ни успокои, че котките са по-оправни и от хората. Боже, защо ли не съм се родила котка?!

Днес е сряда и аз се сбогувам с всички тези „сбогувания”. Някой ми беше казал, не помня беше ли сряда, – „ животът е преходно нещо”. За живота не знам, но че всичко в него е такова… идва и си отива… Вземаш и даваш… Даваш и вземаш… Едно постоянно движение и нищо никога не си остава на мястото, където е било.

Днес се сбогувам с покоя, който е за мъртвите. Сбогувам се с тишината, чиито трон е в царството на мъртвите. Сбогувам се с носталгията, чието място е в душите на мъртвите. Сбогувам се със самосъжалението, което е най-бързия влак към покоя, тишината и носталгията.

Препоръки за живота от Далай Лама / Outlook on Life – Dalai Lama

Лхаса

Lhasa

Новото хилядолетие изискава и нови Инструкции за живота.
Само дето те не са нови, а добре забравени стари.

1.Имай в предвид : голямата любов и големите постижения включват и голям риск.
2.Когато губиш : не губи и урока.
3.Спазвай правилата : уважение към себе си, уважение към другите и отговорност за всички действия.
4.Помни : когато не получаваш това, което искаш, понякога е голям късмет.
5.Научи правилата : за да знаеш как порядъчно да ги нарушаваш.
6.Не позволявай : малък спор да руши голямо приятелство.
7.Осъзнавайки грешката : предприеми действия да я поправиш.
8.Всеки ден : прекарвай известно време сам със себе си.
9.Бъди отворен за промени : но не се отказвайте от ценностите, в които вярваш.
10.Помни : понякога тишината е най-добрият отговор.
11.Живей добър, почтен живот. Когато остарееш : ще се насладиш отново на преживяното, връщайки се назад.
12.Основата на твоя живот : е в атмосферата на любов в дома ти.
13.В спора : говори само за конкретната ситуация, не намесвай миналото.
14.Споделяй знанията си с другите : за да достигнеш безсмъртие.
15.Бъди внимателен : със Земята.
16.Веднъж в годината : посети място, на което никога не си бил преди.
17.Помни : най-добрата връзка е тази, при която любовта един към друг е повече от нуждата да сте заедно.
18.Съди за успеха : по това, от което трябва да се откажеш за постигането му.
19.Приемай : любовта и готвенето безразсъдно.

 Outlook on Life – Dalai Lama

1. Take into account that great love and great achievements involve great risk.
2. When you lose don’t lose the lesson.
3. Follow the three Rs: Respect for self, Respect for others and Responsibility for all your actions.
4. Remember that not getting what you want is sometimes a wonderful stroke of luck.
5. Learn the rules so you know how to break them properly.
6. Don’t let a little dispute injure a great friendship.
7. When you realize you’ve made a mistake, take immediate steps to correct it.
8. Spend some time alone every day.
9. Open your arms to change, but don’t let go of your values.
10. Remember that silence is sometimes the best answer.
11. Live a good, honourable life. Then when you get older and think back, you’ll be able to enjoy it a second time.
12. A loving atmosphere in your home is the foundation for your life.
13. In disagreements with loved ones, deal only with the current situation. Don’t bring up the past.
14. Share your knowledge. It’s a way to achieve immortality.
15. Be gentle with the earth.
16. Once a year, go someplace you’ve never been before.
17. Remember that the best relationship is one in which your love for each other exceeds your need for each other.
18. Judge your success by what you had to give up in order to get it.
19. Approach love and cooking with reckless abandon. I also know that dreams really do come true and you have my Best Wishes and my best efforts in those.

ОСНОВНИ ПРАВА НА ЧОВЕКА / Basic human rights

Основни права на всеки човек:

имам право на мнение

 

1. Да бъде приеман като равен, независимо от пол, расова и национална принадлежност, възраст и физическо състояние.

2. Да бъде уважаван.

3. Да взема решение как да прекарва времето си.

4. Да помоли за това, от което се нуждае.

5. Да пита за мнение относно своята производителност на труда, поведение, облик.

6. Да бъде изслушван и възприеман сериозно.

7. Да има собствено мнение.

8. Да се придържа към определени политически възгледи.

9. Да плаче.

10. Да прави грешки.

11. Да казва „не“, без да изпитва чувство на вина.

12. Да отстоява своите интереси.

13. Да установява своите приоритети.

14. Да изразява своите чувства.

15. Да казва „да“ на самия себе си, без да се чувства егоист.

16. Да променя своето мнение.

17. Понякога да преживява неуспех.

18. Да казва „аз не разбирам“.

19. Да прави заявления, не изискващи доказателства.

20. Да получава информация.

21. Да има успех.

22. Да отстоява своята вяра.

23. Да се придържа към собствена ценностна система.

24. Да има време за вземане на решения.

25. Да поема отговорност за собствените си решения.

26. Да има личен живот.

27. Да признава незнанието си.

28. Да се променя /развива.

29. Да избира дали да се включва или не в проблемите на другите хора.

30. Да не носи отговорност за проблемите на другите хора.

31. Да се грижи за себе си.

32. Да има време и място за уединение.

33. Да бъде индивидуалност.

34. Да иска информация от професионалисти.

35. Да не зависи от одобрението на други хора.

36. Да съди сам за собствената си значимост.

37. Да избира как да постъпва в определена ситуация.

38. Да бъде независим.

39. Да бъде себе си, а не онзи, когото околните искат да видят.

40. Да не се оправдава.

Помнете, че самоутвърждението има две страни – уважение правата на другите хора и съблюдаване на своите собствени права.

Basic human rights.

1.To be accepted as an equal, regardless of gender, race, ethnicity, age and physical condition.
2. To be respected.
3. To make the decision how to spend one’s time.

4. To ask for what one needs.
5. To ask for an opinion regarding one’s work, behavior and shape.

6. To be heard and taken seriously.
7. To have a personal opinion.
8. To keep to specific political views.

9. To cry.
10. To make mistakes.

11. To be able to say „no“, without feeling guilt.
13. To establish one’s priorities.
14. To express one’s feelings
15. To say „yes“ to oneself without feeling selfish.
16. To change one’s mind.
17. Sometimes to get through a failure.

18. To say „I don’t understand“.
19. To make petitions which not requiring evidence.

20. To receive information.
21. To be successful.
22. To stand for one’s own belief.

23. To keep to one’s own value system.
24. To have the time to make decisions.
25. To take responsibility for one’s own decisions.
26. To have a private life.

27. To acknowledge one’s ignorance.
28. To be changing/developing/growing.
29. To decide whether or not to be a part of other people’s problems.

30. Not to carry responsibility for other people’s problems.
31. To look after oneself.
32. To have a private time and space.
33. To be an individual.
34. To gather information from professionals.
35. Not to depend on others’ approval.

36. To judge alone for one’s own significance.

37. To decide how to act in a particular situation.
38. To be independent.
39. To be oneself instead of the one society expects to see.
40. Not to make excuses.

Remember that self- validation has two sides- the respect of others’ rights and its compliance with one’s own rights.

 

 

 

поднебесния таван

ПОДНЕБЕСНИЯ ТАВАН

Изгубени в деня,

Намерени в мъглата

На нощта,

духа на вечността

духа на вечността

Неонов лъч

Събра ни там.

Тела търсещи

Духа на вечността

В поднебесния таван.

Роса от сладост

Отвътре се изля.

Солени пръски

Формите размиха.

Бяхме ли

Или

Ще бъдем?

А може би

Били сме сън.

_______________

ATTIC UNDER SKY

 

Lost in the day
Found in the fog
of the night,
Neon beam
brought us there.
Bodies seeking
Spirit of Eternity
In the attic under sky
Dew by sweetness
Inside out is poured.
Salt spray
Forms fuzzy.
Were we
Or
Will we?
Maybe
we were dream.

ЛАТИМОР / L A T I M O R

на брега на морето...

трябва да знаеш какво търсиш!

                         ЛАТИМОР

Като малко момче Латимор имаше необикновена среща с един старец. Среща, от която той научи тайна, която никога нямаше да забрави. Това се случи на морския бряг…
Бе лято и Лати от сутрин до късна вечер тичаше по пясъка, гонеше се с вълните, ровеше из камъчетата и събираше мидички. Вкъщи се прибираше единствено за да се нахрани и отново излизаше. Макар да бяха на почивка, само той й се наслаждаваше истински, а родителите му използваха спокойствието, за да си довършат особено важните за тях работи, за които така и не можеха да отделят време в града, където живееха.
И един ден, когато момчето, ровейки из пясъка, оглеждаше задълбочено всяко камъче и мидичка, чу мъжки глас:
– Съкровище ли търсиш?
Латимор вдигна глава и видя на крачка от себе си беловлас, белобрад старец. И замалко да побегне, но мъжът отново проговори:
– Не се плаши, момче! С всеки изминал ден старостта ми отнема все повече сили. И в тази миг аз съм толкова опасен, колкото и едно двегодишно дете. Всъщност – продължи той – ми е останала сила единствено да говоря.
Лати слушаше, но за всеки случай се бе отдалечил от стареца. Не се доверяваше лесно, ала му се говореше с някого. От както бяха дошли тук, родителите му – освен че го лишиха от контрол, давайки му пълна свобода – му спестяваха и семейните разговори, които иначе водеха често.
– И аз като теб обичам да се разхождам по брега – обади се старецът, без да помръдва от мястото си, предоставяйки на момчето възможност да превъзмогне своята уплаха.
И то все повече възвръщаше смелостта си, като обаче не откъсваше поглед от мъжа.
– Ще ми позволиш ли да седна? – попита последният и продължи. – Не мога дълго да стоя прав. Ако кажеш, ще си тръгна, но първо трябва малко да си почина.
Чувайки това, Лати се поуспокои, ала все още се двоумеше какво точно да направи.
– Е, аз щ седна… – започна старецът, – а ти реши за себе си. Ако искаш, можеш и да си тръгнеш. То и без друго съм свикнал сам да си говоря. Е, понякога си приказвам с птиците или с рибите. А, ей там – и той посочи с ръка – има едно дърво, такова старо като мен, че и по-старо. Та с него често си говорим.
Латимор не само че вече не се притесняваше, ами направо се разсмя. Той за първи път чуваше от устата на възрастен такива дивотии.
– Смееш се, защото не ми вярваш, нали! Добре. А защо не седнеш ей тук срещу мен? Така ще се чувстваш по-сигурен, ако разбира се, искаш да си поговорим.
Момчето реши, че ще е забавно, и бързо се намести върху пясъка на прилично разстояние от стареца.
– Ех, само да знаеш колко съм ти благодарен! Вече не си спомням откога не съм разговарял с хора – с тъжна усмивка каза мъжът. – А ти намери ли си съкровища?
– Какви съкровища? – весело попита Лати.
– И как какви? Тук е пълно с такива. Ето, виж! – и старецът взе едно камъче, разтърка го и го подаде на момчето.
Лати пропълзя, грабна го и се върна на мястото си. А щом го погледна, възкликна от почуда:
– Но каква е това? От толкова дни съм тук, а такова не съм виждал!
– Не си виждал, навярно защото не си търсил – отвърна мъжът. – Човек първо трябва да реши какво търси и как да изглежда то. За всеки има заровено имане, но… За да го намери, той трябва да знае какво търси.
– Истинско имане ли? – силно заинтересуван попита Латимор.
– Разбира се, че истинско! Иначе, то не би било имане.
– А, ти намирал ли си?
– Намирал съм… – замисли се мъжът. – Ама то си е мое и едва ли ще ти хареса. По-добре да поговорим за това, което ти търсиш.
– Но аз не знам какво търся. Никога не съм виждал истинско имане.
– А как ще си виждал, след като още не си намирал?! А и като не знаеш какво търсиш, как ли ще го намериш? Значи… първо трябва това да решиш и тогава чак да търсиш – заключи старецът.
Латимор се почувства много объркан. Всячески се напрягаше да разбере нещо, но напразно. А не смееше и нищо да попита.
– Много е просто! – започна мъжът – Ти пишеш ли писма на Дядо Коледа? – момчето поклати утвърдително глава. – И в тях му обясняваш какво искаш да ти донесе, нали? Ето, това е! В твоята главичка винаги има един Дядо Коледа.
Лати веднага си представи това и прихна да се смее.
– Ти пак се смееш, но е така. Явно, че ти трябват доказателства, за да ми повярваш. Е, добре… Какво искаш да ти се случи в близките дни?
– Амиии, амии… – замисли се момчето – Омръзна ми сам да си играя. Ако можеше да има още някой, маже би момче…
– Ето, виждаш ли, искаш да имаш приятел в игрите! Ами хайде, като се прибереш вкъщи, да го напишеш на един лист. Все едно, че е писмо до Дядо Коледа. И след няколко дни пак ще се срещнем, за да ми кажеш какво се е случило.
Старецът стана и тръгна бавно по пясъка, отдалечавайки се от Лати. Замислен и като че ли зарадван от идеята, той пък се затича към вкъщи.
На следващия ден нищо не се случи и момчето се почувства малко разочаровано.
Вечерта обаче, когато се прибра в къщи, баща му каза:
– Лати, утре в съседната вила ще дойде друго семейство на почивка.
– Така ли? – трепна той.
– Да! – потвърди майка му и продължи – И най-хубавото е, че те имат син на твоята възраст и ти вече няма да бъдеш сам.
Латимор засия от радост. И още на другия ден се затича към мястото, където се бе провел онзи толкова странен разговор. Седна. Стана, разходи се, но старецът не идваше. А вместо него – дойде момчето. Набързо се запознаха и се втурнаха в игрите.
Дните започнаха да минават по-приятно и по-бързо. Латимор бе забравил за стареца, а също и за разговора им. А и защо ли да ги помни? Двамата с новия си приятел, така добре се забавляваха, че не искаха дори да си представят мига, в който ще се наложи да се разделят.
Но ето че дойде и този ден.
След година семейството на Латимор отново пристигна на почивка, и то в същата вила. Той побърза да излезе по брега, за да си спомни за чудесно изкараното предишно лято. За стареца бе забравил и затова, когато чу мъжки глас зад гърба си, се стресна.
– Спомените ли търсиш този път? – го попита той.
– Не… – отвърна момчето – Всъщност… наистина се ровя из тях – призна си то.
– Те са минало. Приятно, но минало… – започна мъжът – Нещо като сън. А ти гледай напред… Това, което е в този миг, а и онова, което искаш занапред.
– Но защо? – учуди се Лати. – Много е приятно човек да си спомня!
– Да… за приятните неща, но за другите? – каза старецът. – Знаеш ли… има време, когато освен да си спомня, на човека друго не му остава, но… – за миг замълча и продължи – по-добре е да не идва този миг. А и ще ти остане ли време да живееш, ако все се ровиш из спомените?
Латимор слушаше внимателно, дори да не разбираше много от нещата, той се досещаше, че мъжът отново иска да му каже нещо важно.
– А след като обичаш да си спомняш… – започна старецът – Можеш ли на мен да припомниш какво ти говорих миналата година?
– За всеки човек има заровено имане! – бързо отвърна момчето.
– Вярно, че беше това… – замислено каза мъжът. – Да… Така е. А ти търсиш ли своето имане, или все още не си решил какво точно да бъде то?
Лати клатеше отрицателно глава.
– А мислил ли си какъв искаш да станеш? Какво искаш да работиш някога, след години? – момчето мълчеше, а старецът продължи – Разбирам… А какво обичаш най-много да правиш, освен да си спомняш?
– Да събирам разни камъчета, мидички… – радостно отговори то – И после да ги подреждам, да правя с тях фигурки. А и обичам да рисувам…
– Не спирай да го правиш! И може би някой ден… в някоя своя рисунка ще намериш имането си – умислено каза старецът.
– Като го нарисувам ли? – запита момчето.
– Може. Знам ли… – отвърна той. – Ти трябва сам да го намериш. Имането – започна мъжът – то е вътре в човека. Всеки го носи у себе си, но не всеки го открива. А който го открие, животът му се променя. Очите му започват да виждат по друг начин. Самият той става друг човек.
Латимор чувстваше важността на това, което мъжът му говореше, и се опитваше всичко да запомни.
– Момче, сигурно ти е трудно да разбереш това, което ти казвам, но аз много исках да го споделя с някого. С някого като теб, чийто живот тепърва започва. Вече съм убеден, че дори и да не го схванеш, ти ще го запомниш. И го направи! А един ден ще се сетиш за него… И той ще бъде точно този, в който ще си готов да го разбереш.
Лати изведнъж се почувства много важен. Дори се опита да си промени погледа само и само да покаже, че разбира и всичко ще изпълни. А старецът, като го видя, се засмя, поклащайки глава:
– Да, да, да! Ще дойде този ден… Аз вярвам, че ти ще намериш своето имане. Още първия път когато те видях, разбрах, че ти си човекът с когото мога да споделя тайната си. Много ми се иска след време отново да се видим, но… Е, трябва да тръгвам.
Латимор бе онемял. Всичко бе запомнил, но най-много му хареса думата – „тайна”. Детското му съзнание я възприе като най-специалната. Сякаш самата тя носеше нещо магическо в себе си.
През следващите години семейството му продължи да идва в същата вила на почивка, на старецът повече не се появи. Лати го позабрави, но не и това, което бе чул от него. Той често изпробваше метода с желанието, написано на лист, и разбираше, че онзи Дядо Коледа, дето му е в главата, без грешка изпълнява всичко.
Един ден се сбъдна и мечтата му – да стане художник, при това добър. Рисуването му носеше голямо удовлетворение, а също и известност.
Ето че веднъж реши да прекара лятото на онази вила – там, до морето. И тогава си спомни за стареца. Спомни си и за разговорите, които проведоха. Прииска му се да се види с него и сега той да му разкаже нещо. Това, разбира се, не бе възможно, защото този мъж едва ли би бил все още жив.
Латимор все пак излезе да се поразходи. Брегът изглеждаше пуст. Изведнъж на рамото му кацна гълъб. Посегна да го хване, ала той литна. Следейки го с поглед, младежа тръгна след него. Беше невероятно. Гълъбът го заведе до дървото. Онова, същото, за което старецът бе споменал.
Латимор протегна ръка към стеблото и в този миг върху нея падна едно камъче. Разтърквайки го с пръсти – то заблестя, а той си спомни за първата си среща със стареца, който тогава му подаде същото това камъче. Латимор не можеше да си обясни как то е попаднало тук, но се сети, че сякаш го бе изгубил.
Стисна го в шепата си и започна да говори, като че ли се обръщаше към стареца:
– Така и не разбрах кой си ти. Така и не ти благодарих… Днес обаче, ти обещавам, че вече няма да губя това камъче. Че няма да пропусна нито една година – от този ден дo края на живота си – без да посетя това дърво. Благодаря ти за тайната! Благодаря ти, че я сподели с мен, че повярва в мен, че ме накара и аз да повярвам в себе си. Истина е – „за всеки човек има заровено имане”. Аз открих своето и съм щастлив! Благодаря ти!
Гълъбът кацна отново на рамото му. А Латимор, поглеждайки към него, прибра камъчето в джоба си…

                                                     L A T I M O R

As a young boy, Latimor had an unusual meeting with one old man. A meeting, from which he learnt a secret, which he would never forget. This happened on the waterfront.

It was the summer and Lati, from early in the morning till late in the evening, would run on the sand, chase the waves, dig up the small stones and collect scallops. He would come home only to feed himself, and then he would be on the go again. Even though they were on a vacation, it was just him who was using enjoying it truly. His parents were using the rest in order to finish the particularly important, to them, deeds, for which they could never find time in the city, where they were living.

One day, while the boy was digging up the sand, looking in depth at each stone and scallop, he heard a male voice:

         “Are you looking for a treasure?”

Latimor lifted his head and saw right near him a hoary-headed, white-bearded old man. And he was close to running away, but the man spoke again:

“Fear not, boy! With every passed day, my old age takes away even more of my strength. And in this moment, I am as dangerous as a two-year old child. Actually,” he continued, “I only have strength to speak.”

Lati was listening, but, just in case, he had moved away from the old man. He did not trust anyone easily, but he wanted to talk to someone. Since they had arrived there, his parents – besides relieving him from their control, giving him full liberty – were sparing him the family discussions, which they often had.

“I also like taking walks along the waterfront,” said the old man, without moving away from his place, giving the boy an opportunity to overcome his fear.

It was regaining its bravery more and more, without, however, taking his eyes off the man.

“Will you let me sit down?” asked the last one and continued. “I can’t stand for a long time. If you say so, I will leave, but first I need to take a rest.”

Upon hearing this, Lati got relaxed, but he was still hesitating what exactly to do.

“Well, I will sit…”, started off the old man, “and you should make up your mind. If you would like, you may leave. I am used to talking to myself anyway. Well, I sometimes talk to the birds or the fish. And, over there,” he showed with his hand, “there is a tree, as old as me, and perhaps even older. So, we talk with him often.”

Latimor didn’t just feel no anxiety, he even laughed up. He was hearing for the first time such wild things from the mouth of an adult person.

“You are laughing, because you don’t believe me, right! Okay. And why don’t you come and sit here opposite me? This way, you will feel more secure, if, of course, you would like to talk to me.”

The boy decided it would be fun, and quickly put himself down on the sand, at a decent distance from the old man.

“Oh, if only you knew how thankful I am to you! I do not remember how long it’s been since I talked with people,” the man said with a sad smile. “Did you find yourself any treasures?”

“What treasures?” Lati asked jovially.

“What do you mean by what?” It’s full of them here. Here, see!” and the old man took one pebble, rubbed it off, and handed it to the boy.

Lati crawled up, grabbed it, and went back to his place. And when he saw it, he exclaimed out of wonderment:

“But what is this? I have been here for so long, and I never saw anything like that!”

“You never saw it, probably because you never looked for it” replied the man. “Man should first decide what he is looking for and how it looks. There is a treasure buried for everyone, but… in order to find it, he must know what he is looking for.”

“A real treasure?” Latimor was strongly interested.

“Of course it’s real! Otherwise, it wouldn’t be a treasure”

“Have you found any?”

“I have found…” the man contemplated. “But it is mine and I doubt you would like it. We’d better talk about whatever you’re looking for.”

“But I don’t know what I am looking for. I have never seen a real treasure.”

“How could you have seen, since you have not found any yet?! And since you don’t know what you’re looking for, how could you find it? So… first you need to think this up and only then you should start looking for it” the old man concluded.

Latimor felt very confused. He was wholeheartedly straining himself to find out something, but to no avail. And he didn’t dare ask.

“It is very simple!” started off the man. “Do you write letters to Santa Klaus?” the boy nodded in a confirmative fashion. “And do you explain to him everything you want him to bring to you? Well, that’s it! In your little head, there’s always one Santa Klaus.”

Lati immediately imagined this and started laughing.

“You are laughing again, but it’s true. Apparently, you need proof, in order to believe in me. Well, then… What do you want to happen to you in the next few days?”

“Weeell, weeell…” the boy contemplated. “I am fed up with playing by myself. If there could be another one, maybe a boy…”

“Here, you see, you want a friend in your games! Okay then, when you get home, write it down on a sheet of paper. Just as if it is a letter to Santa Klaus. And we will meet up after a few days, so that you can tell me what has happened.”

The old man stood up and went slowly on the sand, distancing himself from Lati. Full of thoughts and seemingly glad of the idea, he ran towards his home.

On the next day nothing happened and the boy felt a little disappointed.

That evening, however, when he got home, his father told him:

“Lati, tomorrow in the house next door another family will come to rest.”

“Oh, really?” he trembled.

“Yes!” his mother confirmed and continued. “And the best part is that they have a son your age and you will not be by yourself anymore.”

Latimor shined from gladness. And on the next day he was already running towards the place, where that unusual conversation had happened. He sat down. Then he stood up, took a walk, but the old man was not coming. Instead of him came the boy. They quickly met and then rushed to the games.

Days started coming by more pleasantly and more quickly. Latimor had forgotten about the old man, as well as their conversation. And why should he remember? The two new friends, which were enjoying themselves so well, did not want to imagine the moment, when they would have to part ways.

But that day came.

After a year, the family of Latimor again came to rest, in the same house. He quickly went down on the waterfront, in order to remember the wonderfully spent summer of the past year. He had forgotten about the old man, and that is why he got startled, when he heard a male voice behind his back.

“Are you looking for your memories this time?” he asked him.

“No…” the boy replied. “Actually… I am really digging up through them” he admitted.

“They are the past. Pleasant, but past…” started out the man. “Something like a dream. And you should look ahead… that, which is in this moment, as well as that, which you want in the future.”

“But why?” Lati was surprised. “It is very pleasant to remember.”

“Yes… you can remember about the pleasant things, but what about the others?” the old man said. “You know… there’s time, when besides remembering, a man doesn’t have much else to do, but…” he got quiet for a second and then he continued “it’s better if this moment doesn’t come. And will you have enough time to live, if you are always digging up your memories?”

Latimor was listening attentively, even though he didn’t much understand the things, he could realize that the man wants to tell him something important.

“And since you like remembering…” the man started off “Can you remind me what I was telling you last year?”

“There is a hidden treasure for everyone” quickly replied the boy.

“That’s right, that was it…” the man said pensively. “Yes… That’s right. And do you keep looking for your treasure, or have you not decided what exactly it is?”

Lati was shaking his head to deny this.

“And have you thought about what you want to become? What you want to do as a professional, sometime, after years will have passed?” the boy was keeping it quiet, and the old man continued. “I understand… And what do you mostly like doing, except remembering?”

“To collect some pebbles, scallops…” gladly answered the boy. “And to arrange them, make figures out of them. And I like painting.”

“Never stop doing it! And maybe one day… in one of your paintings you will find your treasure” the old man said pensively.

“By painting it?” the boy asked.

“Maybe. How can I know…” he replied. “You have to find it by yourself. The treasure,” started the man “is inside man. It’s inside every one of us, but not everyone can uncover it. And whoever finds it has his life changed. His eyes start seeing in a new way. He himself becomes a new person.”

Latimor could feel the importance of what the old man was saying, and was trying to remember everything.

“Boy, it must be hard for you to understand that, which I am telling you, but I really wanted to share it with someone. With someone like you, whose life is just about starting now. And I am now convinced that even if you don’t grasp it, you are going to remember it. And do it! And one day you’ll remember about it… And it will be that exact day, when you will be ready to understand it.”

Lati felt very important, all of a sudden. He even wanted to change his sight just to show that he understands and that he’ll do everything. And the old man, upon seeing him, laughed up, shaking his head:

“Yes, yes, yes! That day will come… I believed that you’ll find your treasure. Even from the first time I saw you, I knew that you are the person, with whom I can share my secret. I really want to see you again after some time, but… Well, I need to go.

Latimor was dumbfounded. He had memorized everything, but he particularly liked the word ‘secret’. His childish consciousness had taken it as the most special one. It seemed that it had something magical inside it.

In the next few years, his family kept on coming for rest in the house, but the old man never appeared. Lati kind of forgot about him, but he did not forget what he heard from him. He would often try out the method with the wish, which was written down on a sheet, and find out that the Santa Klaus in his head would make all his wishes come true, without any mistake.

One day his wish came true – to become a painter, a good one. Painting gave him a lot of satisfaction, as well as celebrity.

One day, he decided to spend his summer in that house – there, by the sea. And then, he remembered about the old man. He remembered also the conversations, which they held. He really wanted to see him and tell him something. This, of course, was not possible, because that man would hardly be still alive.

Yet, Latimor went out to take a walk. The waterfront was looking deserted. All of a sudden, a pigeon landed on his shoulder. He reached to catch him, but the bird flew away. Following him with his sight, the youngster went after him. It was incredible. The pigeon led him to the tree. The same one that the old man had mentioned.

Latimor reached his hand towards the stem and in this moment a pebble fell on it. By rubbing it with fingers, it started to shine, and he remembered his first meeting with the old man, when he handed him that very same pebble. Latimor could not explain how it had made its way here, but he remembered that he seemed to have lost it.

He squeezed it in his palm and started talking, as if he was addressing the old man:

“I never found out who you are. I never gave my thanks to you… Today, however, I promise you that I won’t lose this pebble. I promise you that I will spend every year – from today till the end of my life – by coming to visit this tree. Thank you for the secret! Thanks for sharing it with me, for believing in me, for making me believe in me. That’s the truth – “there is a hidden treasure for everyone”. I found mine and I am happy. Thank you!”

The pigeon landed again on his shoulder. And Latimor looked at it and took the pebble in his pocket…

ЗАЛЕЗ / Sunset

ЗАЛЕЗ

Не съществуваше друго нещо, което да я отвращава толкова много, колкото голото човешко тяло, и по-точно бялото. И най-вече заради това, че на този фон се открояваха така ярко тъмните косъмчета, бенките, точките, кафяво-червеникавите зърна на гърдите.
В действителност обаче, тя не мразеше белия цвят. В нейното съзнание той се асоциираше със светлината, с чистотата. И съотнасяйки го към човешкото тяло, за нея – той приемаше формата на физически белег, който извисява носителя му над другите живи твари. А погледнато в тази светлина то, бялото човешко тяло, се превръщаше в светиня. Вследствие на това дори и най-преднамерен допир до него в представите й извикваше мисли за омърсяването му, за оскверняването му.
Тя живееше в бяло човешко тяло. Не полагаше особени грижи за него, но го пазеше, както клочката пази своите пиленца от кръжащия над нея сокол. Скриваше го под катища дрехи, като не й достигаше смелост да покрие единствено ръцете си и лицето си. Бдеше над него денонощно, както се бди над съкровище. Пазеше го и от най-невинния чужд допир, защото за нея той представляваше светотатство над самата й същност.
Тя, Салина, не беше религиозна. И като такава не беше разсъждавала над въпроса – какъв цвят на тялото има Бог. Ако все пак дори и за миг понякога допускаше в съзнанието си мисли за Него – той винаги и неизменно бе бял. Но затова пък често се връщаше към появилото се през детските й години желание да стане монахиня. Като единствен мотив за него си оставаше стремежът да скрие белотата на своето тяло под черните одежди.
За Салина, че е продукт на родителското производство, нищо не означаваше в сравнение с това, че е творение на космическия разум. И бидейки негово творение, тя носеше в себе си частица от този разум. А белотата на нейното тяло не просто подклаждаше амбициите й да развива частицата разум, а направо я задължаваше да поеме и неотклонно да се движи по единствения истински път – пътя на духовното израстване, което в последна сметка да предаде смисъл на съществуването й.
Салина вървеше по този път. И както пазеше бялото си тяло, така охраняваше и съзнанието си от всичко тъмно и деградиращо, както го наричаше тя, което би я отклонило от духовното й еволюиране. В нейните представи не можеха да се вместят – белотата на тялото и черните помисли.
Знае ли обаче човек – накъдето и да върви – какво ще му се изпречи на пътя? Пред очите на Салина се появи човек. Черен и с черни по- мисли.
И не просто човек, и не просто жена. Тя изглеждаше така, сякаш е събрала грацията на всички нимфи и кафеникаво – черното на всички шоколади.
И най-малкото й движение излъчваше дивото в този свят.
Дивото… първичната форма на човека. Началното му проявление като живо същество. Най-ниското стъпало в еволюцията на човека.
Дивото – това, което може да бъде приспано единствено с разум и съзнание. Но… Само приспано. И като такова е напълно възможно и да бъде събудено – във всеки един момент, независимо от времето и мястото.
И тази черна грация не просто излъчваше дивото, а изглеждаше живо олицетворение на първичната природа в човека. Всичко, което имаше да каже, се четеше в очите й. И когато Салина надникна в тях, прочете най-тайнственото писание до сега:
– Вземи ме в обятията си! Прегърни ме силно. Можеш дори да си отхапеш от мен, защото съм сладка като шоколад. От твоята топлина аз ще се разтопя и ще се разлея по тялото ти. Аз съм родена да съхраня онова, от което човечеството се стреми да избяга. И не просто да го съхраня, а да го раздавам. Чрез тъмнината на моето тяло ти можеш да видиш светлината на своето, което да огрява пътя на твоето израстване.
Дълго и предълго Салина я съзерцаваше. И дълбоко в себе си започна да се чувства като свещеник, който е изправен пред съблазънта на Дявола. С всяка секунда изкушението растеше, а силите й да отстоява себе си – намаляваха. И както на един умиращ от глад човек му потичат лигите, когато пред очите му има плато с храна, така и на Салина устата се изпълваше със слюнка, която почти я задавяше.
За първи път в съзнателния си живот тя не се впусна да търси истината. Не се запита откъде извира тази течност, а настървено и жадно я преглъщаше. И колкото повече преглъщаше, потокът на слюнката ставаше все по-буен. А какво ли друго би могъл да бъде той, ако не потокът на живота, търсещ своето проявление. Ледът, сътворен от разума на Салина, в този миг се пропукваше и топеше от искрите, разпръсквани от огненото тяло на черната грация. А парата, която се отделяше – подобно на балон – я поемаше и носеше все по-бързо към хребета на възбудата.
До този миг Салина не беше срещала същество, което да събуди толкова дълбоко приспаната й – до замръз – първична същност. Свикнала да живее с пълното съзнание за всичко, което се случва с нея, обхваналата я в този миг обърканост я накара да се чувства така, като че ли губи почва под краката си. Това необичайно за нея състояние я подтикна към отричане на реалността:
– Не може да бъде! Това не е истина! Аз не съм такава, не съм диво животно. Аз съм в бяло тяло. Не мога да позволя то да бъде омърсено. Бялото е светлина и аз не бива да допускам да го обсебят силите на мрака.
Каквито и думи да редеше в мислите си, Салина не можеше да се пребори с дивото, което се надигаше в нея и дотолкова я завладяваше, че всичко друго олекваше и се стопяваше. Дори и иначе така твърдите й кости, като че ли изведнъж се бяха превърнали в размекнат пластелин и тя започна бавно да се свлича на земята. Всичките й усилия да възвърне твърдостта си, я подтикваха към най-невероятни движения, при което, погледнато отстрани – Салина бе заприличала на гърчеща се в агония змия.
Дали обаче черната грация с премрежения си от възбуда поглед я виждаше като такава, или не? Какво изобщо виждаше, си оставаше нейна тайна. За членоразделна реч тук нямаше място!
Гъста и непроницаема мъгла обвиваше двете и смазваше техните така характерни за ежедневието им възприятия, свързващи ги със света, в който живееха. И ако Салина, свикнала до момента да се опира единствено на тях, сега се превиваше под тежестта на енергията, избликваща от пробудената й първична същност, то черната грация, с цялото си величие на диво животно, стоеше твърдо на краката си. Тя показваше не просто готовност да използва тази енергия, а умението си да я владее. Проявлението й приемаше като първопричина на своето съществуване.
В опитите си да се изправи на крака, Салина бе допълзяла до единствената твърдина, която очите й можеха да съзрат – два кафеникаво – черни ствола, които вместо корона носеха чудото на природата – човешко същество. От него се излъчваха вибрации, които все по-дълбоко навлизаха в нея. И в резултат кръвта й завираше. Вените й сякаш се пропукваха и съдържанието им се изливаше върху тялото й, което бавно, но неспирно и неотменно се оцветяваше в червено.
Все още неприспаното й съзнание за части от секундата й показваше откъслечни картини на вида, който придобиваше. Подклаждаше желанието й да не се поддава на нереалността, която сякаш безвъзвратно я отнемаше от нейния свят. Макар и атеистка да мозъка на костите си, Салина не се подвоуми да се обърне дори и към религията.
– Господи! – наум призоваваше силата, чието съществуване иначе отричаше. – Ще повярвам, че те има, ако в този миг ме направиш като нея. По-добре да съм с черна кажа, отколкото жертва в ръцете на безмилостния звяр, скрит под маската на човека.
Но при все че дивото струеше от черната грация, тя не беше звяр, а още по-малко хищник, причакващ жертвата си. Напротив, водена от своя хедонизъм – искаше да раздава от себе си. И колкото повече даваше – се чувстваше все по-заможен владетел на енергията. С безпогрешния си усет тя приклекна внимателно и протегна ръце към обляното от червенина лице на Салина, при което последната изгуби и малкото, което беше останало от нейното съзнание.
Уморените й клепачи най-сетне се отпуснаха и очите й не само, че вече нищо не виждаха, а и самото им съществуване представляваше загадка. Енергията, бликаща от двете тела, стремително встъпваше в апогея на своята манифестация. Оркестър от звуци съпровождаше скромното шествие в света на дивото. За Салина – те бяха мистерия, която обаче не можеше да разгадае, защото способността й да различава гласовете се бе затрила заедно със съзнанието й.
Двете тела, като че ли напуснали пределите на Земята, губеха своите форми и все повече заприличваха на преливащи се флуиди. И ако Салина приемаше това като ново и непознато измерение както за света, който бе сигурна, че познава, така и за нейния устремил се към съвършенство разум, то за черната грация – бе живот.
Енергията тържествуваше.
Тялото на Салина се обагряше от най-различни нюанси на цветовете. На места избледняваше, на други посиняваше, а на трети червенината биваше залята от кафеникаво-черно. Тя усещаше тези внезапно и постоянно връхлитащи тялото й промени, и при всяка новопоявила се от гърлото й се изтръгваше ревът на дивото. Салина не съществуваше. Нея я нямаше. Над съществото, което тя доскоро обитаваше, се бе възцарила и властваше първичната същност на човека. Дивият звяр най-сетне бе свободен, най-сетне бе покорил разума.
Покорена изглеждаше и черната грация. Но в действителност тя знаеше какво прави. Къпеше се в животворния извор. А зърнеше ли белота по тялото си – възраждаше се. За нея животът означаваше да дава. И дотолкова се бе сраснала с това желание, че нито за миг не би се подвоумила да дари дори и цвета на своята кожа.
Лудешкият танц на дивия звяр все повече забавяше ритъма си. Възбудата отдавна бе стигнала и дори прехвърлила връхната си точка и сега бавно се спускаше надолу по хребета, за да стигне отново онази дълбочина, където я очаква сънят.
Салина отвори очи и пред погледа й се разстла залезът. Хълмът, прегърнал и вече скрил от зрението й Слънцето, чернееше. Над него огненочервената завивка постепенно избледняваше, минавайки през розово, жълто, бяло, докато накрая се потапяше в синия мрак. Някъде между преливащите се цветове блестеше звезда…
– Реално ли е това? – запита се Салина – Светлина и мрак се преплитат. Светлината заспива, за да се събуди мракът. А после мракът ще умре, за да се роди светлината. Кой ли миг от деня или нощта е реално изживян, ако не онзи, за който споменът е най-ярък и най-дълго живее.

“ Здравей и сбогом, залез!
Здравей за първи път и сбогом за последен!
Не знам коя съм днес, не знам коя ще бъда утре.
Но… Щастлива съм, че те съзрях.”

залез

залез

/Снимка, направена от автора hguteva/

 

Sunset

No existing thing disgusted her as much as the naked human body, and particularly the white one. This was mostly because on this background the dark hair, beauty spots, points, brownish-reddish nipples of the breasts became so prominent. In reality, though, she did not hate the white color. In her consciousness it was associated with the light, with purity. And, relating it to the human body, for her – it took the shape of a physical characteristics, which elevated its carrier. And looking at it in this light, the white human body turned into a sacred thing. Consequently, even the most deliberate touch with it – in her imagination, brought thoughts of its soiling, for its desecration. She was living in a white body. She did not give it too much care, but she was safeguarding it, like the hen safeguards its little chicks from the hovering above her falcon. She was hiding it under layers of clothes, as she lacked the courage to cover only her hands and face. She was keeping an eye on it day and night, the way you keep an eye on a treasure. She was safeguarding it from the most innocent foreign touch, because for her it was sacrilege of her own essence. She, Salina, was not religious. And being such, she never thought about the question – what’s God’s body color. If, after all, she would even for a second let in her consciousness thoughts about Him – he would always and unwaveringly be white. But that’s why she would often return to the wish that came to life in her childhood – to become a nun. As a single motive for it was the aspiration to hide the whiteness of her body under the black garments. To Salina, being a product of the parent’s production did not mean anything in comparison to being a creation of the cosmic mind. And being his creation, she would bring inside herself a tiny part of this mind. And the whiteness of her body did not just incite her ambitions to develop this part of the mind, but it straight away made her take on and steadily move along the only real way – the way of spiritual growth, which in the final reckoning would give sense to her existence. Salina was walking on this way. And just as she was safeguarding her white body, she would protect her consciousness from everything that was dark and degrading, as she called it, which would take her away from her spiritual evolution. In her imagination she could not put the concepts of the body’s whiteness and the dark thoughts.
Does one know, however, wherever he goes, what will come on his way? A human being appeared in front of Salina’s eyes. A black one with black thoughts. And not just human, and not just a woman. She looked as if she had collected the gracefulness of all the nymphs and the brownish-black of all chocolates. Even the smallest of her movements gave off the wild in this world. The wild… the primal form of the human. Its initial manifestation as a living being. The lowest step in humans’ evolution. The wild – that, which can be put to sleep only with the mind and the consciousness. But… Only put to sleep. And as such, it is completely possible to be awakened – at every moment, regardless of the time and place. And this black grace did not just give off the wild; it looked like a living personification of the primal nature in humans. All she had to say could be read in her eyes. And when Salina looked into them, she read the most mysterious writing until then: “Take me in your embraces! Hug me strongly. You may even take a bite off of me, because I am sweet like chocolate. I will melt due to your warmth and will pour down along your body. I was born to safeguard that, which humankind seeks to evade. And not just safeguard, but also give it away. Through the darkness of my body you may see the light of yours, which would shine down on the path of your growth. Salina gazed at her for a long, long time. And deep inside her she started to feel like a priest, who was put before the Devil’s temptation. With each second, the temptation was growing, and the strength to assert herself was decreasing. And just like when a starving human starts to slobber, when a plate of food is put in front of his eyes, so did Salina’s mouth get filled with saliva, which was almost choking her.
For the first time in her conscious life, she did not rush to seek the truth. She did not ask where this liquid was springing from, and she was swallowing it with fierceness and thirst. And the more she swallowed, the wilder the stream of her saliva got. And what else could it be, if not the stream of life, seeking its manifestation. The ice, created by Salina’s mind, in this moment started to crack and melt from the sparkles, dispersed by the black grace’s fiery body. And the steam that was coming off – like a balloon – was taking her and bringing her yet faster towards the ridge of excitement.

Until this moment, Salina had not met a being, which awakened so deeply her asleep – up to freezing – primal essence. Accustomed to living with the complete consciousness of everything, which happened to her, the confusion that had engulfed her made her feel as if she was losing ground. This unusual for her condition prompted her to deny reality: “This can’t be that way! This is not true! I am not like this, I am not a wild animal. I am in a white body. I cannot let it get dirty. The white is light and I should not let it become obsessed by the forces of the darkness.” Whatever words she was setting in her thoughts, Salina could not overcome the wild, which was rising in her and was taking hold of her so much that everything else got lighter and melted. Even her otherwise hard bones, as if they all had suddenly turned into a softened clay and she slowly started to come down on the earth. All her efforts to return her firmness prompted her towards the most incredible movements, at which, looked at from the side, Salina looked like a snake distorted in agony.

Did the dark grace with her dreamy, filled with excitement look, saw her this way, or not? What she saw, all in all, remained her own secret. There was no place for an articulate speech here! Dense and impenetrable fog was wrapping both of them and was smashing their perceptions, so characteristic for their daily life, which were connecting them with the world in which they lived. If Salina, used by then to leaning only on them, was now bending over under the weight of the energy, springing from her awakened primal essence, then the black grace, with its whole magnificence of a wild animal, was standing firmly on her legs. She was displaying not just readiness to use this energy, but also the skill to master it. Her manifestation was taking as an original cause of her existence. In her attempts to stand up on her feet, Salina had crawled up to the only bulwark that her eyes could see – two brownish-black trunks, which instead of a treetop carried nature’s wonder – a human being. Vibrations were coming off of it, which entered her deeper and deeper. And as a result, her blood was boiling up. Her veins seemed to crack and its content was gushing onto her body, which slowly but surely was getting colored in red. Her not yet put to sleep consciousness was showing, for parts of the second, fragmentary paintings of the appearance she was assuming. It stirred up her desire not to submit to the un-reality, which seemed to irreversibly take her away from her world. Although she was an atheist to the marrow of her bones, Salina did not hesitate to appeal even to religion.
“Dear Lord!” she was summoning in her mind the force, whose existence she otherwise denied. “I will believe you are out there, if in this moment you make me like her. I’d be better off with a black skin, than be a victim in the hands of the merciless beast, disguised as a human. But even though the wild was streaming from the black grace, she was not a beast, even less a predator laying in ambush for her victim. On the contrary, she was led by her hedonism – she wanted to give away from herself. And the more she was giving, the more she felt like a wealthy ruler of her energy. With her impeccable flair she kneeled down carefully and extended her arms towards Salina’s face, which was bathed in redness, at which the latter lost the little she had left from her consciousness. Her tired eyelids were finally getting relaxed and her eyes could not see anything, their existence being a mystery on their own. The energy, which was coming off of the two bodies, impetuously entered the apogee of their manifestation. An orchestra of sounds was concomitant to the humble procession in the world of the wild. For Salina, they were a mystery, which she could not unravel, because her capability to differentiate between voices had disappeared together with her consciousness. The two bodies, which seemed to have left Earth’s boundaries, were losing their shapes, and were increasingly starting to look like overflowing fluids. And if Salina was recognizing this as a new and unfamiliar dimension for both the world, which she was sure she knew, and her driving towards perfection mind, for the black grace it was life. The energy was jubilant. Salina’s body was getting painted with all kinds of color variations. At times, it was getting pale, at others it was getting blue, and at third the redness was getting poured down on by the brownish-black. She was sensing changes, which were swooping down on her body so suddenly and constantly, and at each new one the wild’s roar was heaved from her throat. Salina did not exist. She was not there. The primal essence of the human was ruling and exerting power over the being, which she until recently inhabited. The wild beast was finally subdued; she had finally conquered the mind. The black grace also looked subdued. But in reality she knew what she was doing. She was bathing in the life-creating spring. And when she spotted whiteness on her body, she would get regenerated. For her, life meant to give. And she had become one with this desire so much, that she did not hesitate for a second to give away even the color of her skin.
The wild dance of the wild beast was increasingly slowing down her rhythm. The excitement had long ago reached and even gone past the apogee, and was now slowly descending down the ridge, so she may reach again that depth, where the sleep was awaiting her. Salina opened her eyes and in front of her eyes the sunset was spreading out. The hill, embraced and already hidden the Sun from her sight, was growing black. Above him, the fiery-red cloth was gradually getting pale, going through the pink, yellow and white, until it eventually sank into the blue darkness. Somewhere, between the overflowing colors, a star was shining… “Is this real?” Salina asked herself. “Light and darkness entwine. Light falls asleep, so that darkness may be awakened. And then, darkness will die out, so that light may be born. Which moment of the day or night is experienced in reality, if not the one, where the memory is brightest and lives longest.

“Hello and farewell, sunset!

Hello for the first time and farewell for the last one!

I don’t know who I am today, don’t know who I will be tomorrow.

But… I am happy that I saw you.”

Някои правила за живота на човека

Не можеш вечно да бягаш...

кой казва, че е лесно?!

 

 

Някои правила за живота на човека

• Всеки урок ще се повтаря, докато го усвоиш.
• След това идва проверката.
• Издържиш ли изпита, преминаваш към следващия урок.
• Вчерашният ден е вече история, утрешният е загадка, а днешният е дар.
• Когато търсиш истинския урок в дадена ситуация, ти всъщност се пречистваш.
• Припомняй си, че си тук, за да учиш.
• Обръщай внимание на всичко, което преживяваш.
• Бъди прилежен в действията си, за да разбереш урока.
• Питай и ще получиш отговор.
• Проучвай всички възможни варианти.
• Открий ефекта на огледалото в своето отношение към околните.
• Приемай всяка трудност като предоставена възможност.
• Вярвай в себе си.
• Довери се на интуицията си и нека тя те води във всеки избор.
• Бъди състрадателен към себе си.
• Помни, че няма грешки, има само уроци.
• Обичай себе си, доверявай се на своя избор и всичко ще бъде възможно!

Препоръките на един Лама

Препоръките на един Лама
1. Животът не винаги изглежда справедлив, но все пак е хубав.
2. Когато се съмняваш, просто направи следващата малка крачка.
3. Животът е прекалено кратък и хубав, за да си губим времето, мразейки някого.
4. Твоята работа няма да се грижи за теб, ако се разболееш, но твоите родители и приятели ще го направят. Поддържай връзка с тях.
5. Изплащай вноските по кредитните си карти всеки месец.
6. Няма нужда да печелиш всеки спор. Съгласи се, че не си съгласен.
7. Поплачи си с някой. По-лечебно е, от колкото да плачеш сам.
8. ОК е да се ядосаш на Бог. Той може да го понесе.
9. Живей Тук и Сега, защото точно този миг е единствен и неповторим.
10. Когато става въпрос за шоколад, съпротивата е безсмислена.
11. Бъди в мир с миналото си, за да не ти вреди на настоящето.
12. Няма нищо лошо в това децата ти да те видят да плачеш.
13. Не се сравнявай с другите. Нямаш си и най-малка представа какъв е техния живот.
14. Ако във връзката има тайни, не е добре ти да си част от нея.
15. Всяко нещо може да се промени с едно мигване на Бог. Но не се тревожи – Бог никога не мига.
16. Поеми дълбоко въздух, това успокоява ума.
17. Освободи се от всичко, което не е нито полезно, нито красиво, нито приятно.
18. Това, което не те убива, наистина те прави по-силен.
19. Никога не е прекалено късно за второ детство. То обаче зависи само и единствено от теб.
20. Когато става въпрос за твоите мечти, не приемай Не за отговор.
21. Изгори свещите, използвай хубавите чаршафи, носи луксозното бельо. Не ги пази за специални случаи. Днес денят е специален.
22. Следвай знаците по Пътя и спокойно се пусни по течението на реката на Живота.
23. Бъди ексцентричен сега. Не чакай до дълбока старост, за да носиш лилаво.
24. Най-важният сексуален орган е мозъка.
25. Никой друг не е отговорен за твоето щастие освен ти.
26. За всяко така наречено нещастие се запитай: Ще има ли значение това след 5 години?
27. Винаги избирай живота!
28. Прощавай всичко на всеки.
29. Това кой какво мисли за теб не е твоя работа…
30. Времето лекува всичко. Просто си дай време.
31. Колкото и хубава или лоша да е една ситуация, тя ще се промени.
32. Винаги вярвай в чудеса!
33. Бог те обича заради това, което е Той, а не защото ти си или не си направил нещо.
34. Върви по нови пътеки, прокарай своя уникален път, остави следа.
35. Да остарееш е по-добро от колкото да умреш млад.
36. Не се приемай на сериозно. Никой друг не го прави.
37. Твоите деца ще имат само едно детство.
38. Това, което наистина има значение, е че в крайна сметка си обичал.
39. Излизай всеки ден навън. Чудесата чакат на всяка крачка.
40. Без значение как се чувстваш, стани, облечи се и излез.
41. Предай се на Живота!
42. Тревата винаги е по-зелена от другата страна на оградата.
43. Завистта е загуба на време. Вече имаш всичко, от което имаш нужда.
44. Най-доброто тепърва предстои.
45. Бъди честен със себе си. Бъди такъв и към другите. И другите ще са честни към теб. Истината носи спокойствие.
46. Приятелите са семейството, което сами избираме за себе си…
47. Дори и 100 пъти да паднеш… стани, изправи се и продължи смело напред.
48. Дай на света най-доброто от себе си!
49. Благослови съдбата си, че се намираш тук и сега.
50. Господ днес ти направи подарък от 86 400 секунди. Използва ли едничка, за да кажеш благодаря?

изгрева

Денят започва...

Е Р Е Т И Ч Н О / ***

еретично

еретично

Е Р Е Т И Ч Н О

Някога от някъде дойдох… Бях сама, а не исках да е така.

Измислих деня и нощта, слънцето и луната, всички светила и цялата вселена.

За да не съм сама – реших първо да е ден и добавих дърветата, цветята и тревите. Но за какво са те, ако ги няма – птиците и животните, моретата и рибите в тях, насекомите и земноводните…

Аз измислих и себеподобните, които да ми помагат да виждам онова, до което не мога да стигна и да научавам неща, които не мога да преживея. Измислих ги, за да се оглеждам в тях, за да виждам в очите им ориентирите на своя път. Измислих ги, за да не се изгубя и да мога да реша накъде да поема.

Аз измислих и труда, за да има какво да правят моите себеподобни и да се променя светът ми. Измислих ги различни. Едни могат да свирят и да пеят, за да се насладя на гласа си. Други да могат да рисуват, за да се насладя на въображението и ловкостта на ръцете си. Трети да пишат книги, за да достигне моето слово до целия измислен от мен свят.

Аз измислих тялото си, за да ми спасява душата когато съм объркана. Измислих болката, за да разбирам когато греша. Измислих и радостта, за да съм убедена, че съм на пътя си.

А за да мога, все пак, да оставам в покой със себе си – измислих и нощта. И в този покой да побродя из мислите си и да достигна до онова, което през деня се оттегля и се скрива в някое дълбоко кътче. И намирайки го, да мога да го използвам, за да продължавам да подобрявам света.

Така измислих сезоните… За да мога през зимата да охладя своите страсти, през лятото да разтопя ледовете в душата си, през есента да се сбогувам с илюзиите, които вече са остарели и ненужни. А през пролетта – да мога да си припомням мига, в който съм започнала да създавам света.

Аз измислих часовника и времето, за да се браня от себеподобните и от себе си, когато увлечена в някоя своя недомислица, се самозабравям.

Измислих и смъртта, за да не спира движението и прогреса. Измислих смъртта, за да има смисъл живота в моя свят, защото какво би било онова нещо, което носи смисъл, ако не това, което води до промяна.

Аз измислих смъртта на тялото си, за да не се отегча от себе си и от света, който съм създала – в най-добрия случай. А в лошия – ако съм сбъркала непоправимо – някой ден да мога да започна отначало.

Всъщност – смъртта беше първото нещо, което измислих, защото нямаше как да създам себе си и света, в който съм, ако преди това не бях умряла – там от където съм дошла. А единственото, което знам за това място е, че там не можеш да създадеш и да измислиш нищо, дори и себе си.

Защото… Там… Просто… Те има…

 

***

I came from somewhere times ago … I was alone but didn’t want it so.

I figured out the day and night, the sun and moon, all the stars and the universe.

Not to be alone I decided the first to be day and added trees, flowers and grass. But what are they, if birds and animals, seas and fish in them, insects and amphibians are not there…

I figured out also my own kind to help me see what I can not reach and to learn things that I can not experience. I figured out mankind, to look at my self in them, to see in their eyes the signs on my own way. I figured out them not to get lost and be able to decide which way to go.

I figured out and the labor to made the mankind busy and my world to get changed. I invented them to be different. Some I invented to be able playing instruments and singing to enjoy my own voice and others to do paintings to enjoy the imagination and skill of my hands. Yet other ones to write books in order my words to reach the whole world I had invented.

I invented my body to save my soul when I’m confused. I figured out the pain to know when I’m wrong. I figured out also the joy, to convince myself that I am on my way.

And still to be able to remain in peace with myself I figured out also the night. In this resting time to roam through my thoughts and reach what had taken back during the day and had remained hidden in some deep corner, and when finding it out to use it in order to continue improving the world.

This way I invented the seasons … To be able in the winter to cool my passions, in the summer to melt the ice in my soul and in the autumn to say goodbye to the illusions that are outdated and unneeded. While in the spring to recall the moment I began to create the world.

I figured out the clock and time to get protection from the mankind and myself when absorbed in some stupidity I had become arrogant.

I invented also the death not to stop the movement and progress. I made the death to make the life meaningful because what will be this thing which brings meaning if not what leads to change.

I invented the death of my body not to get bored from myself and that world I had created, and that being best case scenario. At the worst case if I made all wrong some day I could start from the beginning.

Actually the death was the first thing that I figured out because I could not create myself and the world in which I am if before that I did not die there where I came from. And the only thing I know about that place is that there you cannot create and invent nothing not even yourself.

Because… There…Just… You are there…