НИЩО ОСОБЕНО

snow...

snow…

 

 

 

 

 

 

 

НИЩО ОСОБЕНО

Сняг, сняг, сняг… Навън е бяло дори и небето.
Аз се събудих, а очите ми бяха подпухнали. Плаках… Плаках, защото се изгубих. И уж виелицата бе навън, а аз в къщи пред топлата печка, пък… се изгубих.
Днес искам да се усмихна на снежинките, но не мога. Клепачите ми тежат, а и главата ми е като балон. Някой ме попита – къде ми е душата. Не знам… Но има нещо, което е заседнало в гърлото ми. Нещо, което ми притиска гърдите ми.
А аз мислех, че съм напуснала пашкула. Мислех, че метаморфозата ми е приключила и вече летя като пеперуда от цвят на цвят. И нищо, че е зима… Някъде написах, че в душата ми е пролет. И щом е така, защо там да няма цветя и танцуваща по тях малка пеперуда!
Вчера се къпах. Водата се изливаше отгоре ми като пороен дъжд. Искаше ми се това да бяха моите сълзи. Къпех се и неусетно бях започнала да си говоря. Какво ли? Ами, нищо особено. Просто снежинки от едно далечно минало:
„Ако вярата се срине в мен
И всяко нещо смисъла изгуби,
Ако сам на мъката във плен
Душата ми самия мен погуби,
Ще си спомня аз за теб.”
Когато моята вяра се срине и губя смисъла в живота – на гости ми идват снежинки от отминалия ми живот. Снежинки, които ми връщат всичко, що губя. Връщат ме в самата мен.
Сняг, сняг, сняг… Искам да ти се усмихна, а вместо това сълзите ми потичат отново.
Сняг, сняг, сняг – кажи ми защо плача?
За да не си сам ли? Не, ти не можеш да си сам.
Но… Не разбирам, сняг, защо тъй често влизам в унисон с… времето навън, с… природата… Защо? Твърде много ли се върнах към нея или твърде близо съм нея?!
Сняг, сняг, сняг… Защо не почака? Моята крехка пролет… Ти я прогони! Защо? Не мога… не искам… да вярвам, че това не е сън.
Сняг, сняг, сняг… кажи ми, че сънувам!!! Кажи ми… защото… Вече искам да се събудя.