ЗАЛЕЗ / Sunset

ЗАЛЕЗ

Не съществуваше друго нещо, което да я отвращава толкова много, колкото голото човешко тяло, и по-точно бялото. И най-вече заради това, че на този фон се открояваха така ярко тъмните косъмчета, бенките, точките, кафяво-червеникавите зърна на гърдите.
В действителност обаче, тя не мразеше белия цвят. В нейното съзнание той се асоциираше със светлината, с чистотата. И съотнасяйки го към човешкото тяло, за нея – той приемаше формата на физически белег, който извисява носителя му над другите живи твари. А погледнато в тази светлина то, бялото човешко тяло, се превръщаше в светиня. Вследствие на това дори и най-преднамерен допир до него в представите й извикваше мисли за омърсяването му, за оскверняването му.
Тя живееше в бяло човешко тяло. Не полагаше особени грижи за него, но го пазеше, както клочката пази своите пиленца от кръжащия над нея сокол. Скриваше го под катища дрехи, като не й достигаше смелост да покрие единствено ръцете си и лицето си. Бдеше над него денонощно, както се бди над съкровище. Пазеше го и от най-невинния чужд допир, защото за нея той представляваше светотатство над самата й същност.
Тя, Салина, не беше религиозна. И като такава не беше разсъждавала над въпроса – какъв цвят на тялото има Бог. Ако все пак дори и за миг понякога допускаше в съзнанието си мисли за Него – той винаги и неизменно бе бял. Но затова пък често се връщаше към появилото се през детските й години желание да стане монахиня. Като единствен мотив за него си оставаше стремежът да скрие белотата на своето тяло под черните одежди.
За Салина, че е продукт на родителското производство, нищо не означаваше в сравнение с това, че е творение на космическия разум. И бидейки негово творение, тя носеше в себе си частица от този разум. А белотата на нейното тяло не просто подклаждаше амбициите й да развива частицата разум, а направо я задължаваше да поеме и неотклонно да се движи по единствения истински път – пътя на духовното израстване, което в последна сметка да предаде смисъл на съществуването й.
Салина вървеше по този път. И както пазеше бялото си тяло, така охраняваше и съзнанието си от всичко тъмно и деградиращо, както го наричаше тя, което би я отклонило от духовното й еволюиране. В нейните представи не можеха да се вместят – белотата на тялото и черните помисли.
Знае ли обаче човек – накъдето и да върви – какво ще му се изпречи на пътя? Пред очите на Салина се появи човек. Черен и с черни по- мисли.
И не просто човек, и не просто жена. Тя изглеждаше така, сякаш е събрала грацията на всички нимфи и кафеникаво – черното на всички шоколади.
И най-малкото й движение излъчваше дивото в този свят.
Дивото… първичната форма на човека. Началното му проявление като живо същество. Най-ниското стъпало в еволюцията на човека.
Дивото – това, което може да бъде приспано единствено с разум и съзнание. Но… Само приспано. И като такова е напълно възможно и да бъде събудено – във всеки един момент, независимо от времето и мястото.
И тази черна грация не просто излъчваше дивото, а изглеждаше живо олицетворение на първичната природа в човека. Всичко, което имаше да каже, се четеше в очите й. И когато Салина надникна в тях, прочете най-тайнственото писание до сега:
– Вземи ме в обятията си! Прегърни ме силно. Можеш дори да си отхапеш от мен, защото съм сладка като шоколад. От твоята топлина аз ще се разтопя и ще се разлея по тялото ти. Аз съм родена да съхраня онова, от което човечеството се стреми да избяга. И не просто да го съхраня, а да го раздавам. Чрез тъмнината на моето тяло ти можеш да видиш светлината на своето, което да огрява пътя на твоето израстване.
Дълго и предълго Салина я съзерцаваше. И дълбоко в себе си започна да се чувства като свещеник, който е изправен пред съблазънта на Дявола. С всяка секунда изкушението растеше, а силите й да отстоява себе си – намаляваха. И както на един умиращ от глад човек му потичат лигите, когато пред очите му има плато с храна, така и на Салина устата се изпълваше със слюнка, която почти я задавяше.
За първи път в съзнателния си живот тя не се впусна да търси истината. Не се запита откъде извира тази течност, а настървено и жадно я преглъщаше. И колкото повече преглъщаше, потокът на слюнката ставаше все по-буен. А какво ли друго би могъл да бъде той, ако не потокът на живота, търсещ своето проявление. Ледът, сътворен от разума на Салина, в този миг се пропукваше и топеше от искрите, разпръсквани от огненото тяло на черната грация. А парата, която се отделяше – подобно на балон – я поемаше и носеше все по-бързо към хребета на възбудата.
До този миг Салина не беше срещала същество, което да събуди толкова дълбоко приспаната й – до замръз – първична същност. Свикнала да живее с пълното съзнание за всичко, което се случва с нея, обхваналата я в този миг обърканост я накара да се чувства така, като че ли губи почва под краката си. Това необичайно за нея състояние я подтикна към отричане на реалността:
– Не може да бъде! Това не е истина! Аз не съм такава, не съм диво животно. Аз съм в бяло тяло. Не мога да позволя то да бъде омърсено. Бялото е светлина и аз не бива да допускам да го обсебят силите на мрака.
Каквито и думи да редеше в мислите си, Салина не можеше да се пребори с дивото, което се надигаше в нея и дотолкова я завладяваше, че всичко друго олекваше и се стопяваше. Дори и иначе така твърдите й кости, като че ли изведнъж се бяха превърнали в размекнат пластелин и тя започна бавно да се свлича на земята. Всичките й усилия да възвърне твърдостта си, я подтикваха към най-невероятни движения, при което, погледнато отстрани – Салина бе заприличала на гърчеща се в агония змия.
Дали обаче черната грация с премрежения си от възбуда поглед я виждаше като такава, или не? Какво изобщо виждаше, си оставаше нейна тайна. За членоразделна реч тук нямаше място!
Гъста и непроницаема мъгла обвиваше двете и смазваше техните така характерни за ежедневието им възприятия, свързващи ги със света, в който живееха. И ако Салина, свикнала до момента да се опира единствено на тях, сега се превиваше под тежестта на енергията, избликваща от пробудената й първична същност, то черната грация, с цялото си величие на диво животно, стоеше твърдо на краката си. Тя показваше не просто готовност да използва тази енергия, а умението си да я владее. Проявлението й приемаше като първопричина на своето съществуване.
В опитите си да се изправи на крака, Салина бе допълзяла до единствената твърдина, която очите й можеха да съзрат – два кафеникаво – черни ствола, които вместо корона носеха чудото на природата – човешко същество. От него се излъчваха вибрации, които все по-дълбоко навлизаха в нея. И в резултат кръвта й завираше. Вените й сякаш се пропукваха и съдържанието им се изливаше върху тялото й, което бавно, но неспирно и неотменно се оцветяваше в червено.
Все още неприспаното й съзнание за части от секундата й показваше откъслечни картини на вида, който придобиваше. Подклаждаше желанието й да не се поддава на нереалността, която сякаш безвъзвратно я отнемаше от нейния свят. Макар и атеистка да мозъка на костите си, Салина не се подвоуми да се обърне дори и към религията.
– Господи! – наум призоваваше силата, чието съществуване иначе отричаше. – Ще повярвам, че те има, ако в този миг ме направиш като нея. По-добре да съм с черна кажа, отколкото жертва в ръцете на безмилостния звяр, скрит под маската на човека.
Но при все че дивото струеше от черната грация, тя не беше звяр, а още по-малко хищник, причакващ жертвата си. Напротив, водена от своя хедонизъм – искаше да раздава от себе си. И колкото повече даваше – се чувстваше все по-заможен владетел на енергията. С безпогрешния си усет тя приклекна внимателно и протегна ръце към обляното от червенина лице на Салина, при което последната изгуби и малкото, което беше останало от нейното съзнание.
Уморените й клепачи най-сетне се отпуснаха и очите й не само, че вече нищо не виждаха, а и самото им съществуване представляваше загадка. Енергията, бликаща от двете тела, стремително встъпваше в апогея на своята манифестация. Оркестър от звуци съпровождаше скромното шествие в света на дивото. За Салина – те бяха мистерия, която обаче не можеше да разгадае, защото способността й да различава гласовете се бе затрила заедно със съзнанието й.
Двете тела, като че ли напуснали пределите на Земята, губеха своите форми и все повече заприличваха на преливащи се флуиди. И ако Салина приемаше това като ново и непознато измерение както за света, който бе сигурна, че познава, така и за нейния устремил се към съвършенство разум, то за черната грация – бе живот.
Енергията тържествуваше.
Тялото на Салина се обагряше от най-различни нюанси на цветовете. На места избледняваше, на други посиняваше, а на трети червенината биваше залята от кафеникаво-черно. Тя усещаше тези внезапно и постоянно връхлитащи тялото й промени, и при всяка новопоявила се от гърлото й се изтръгваше ревът на дивото. Салина не съществуваше. Нея я нямаше. Над съществото, което тя доскоро обитаваше, се бе възцарила и властваше първичната същност на човека. Дивият звяр най-сетне бе свободен, най-сетне бе покорил разума.
Покорена изглеждаше и черната грация. Но в действителност тя знаеше какво прави. Къпеше се в животворния извор. А зърнеше ли белота по тялото си – възраждаше се. За нея животът означаваше да дава. И дотолкова се бе сраснала с това желание, че нито за миг не би се подвоумила да дари дори и цвета на своята кожа.
Лудешкият танц на дивия звяр все повече забавяше ритъма си. Възбудата отдавна бе стигнала и дори прехвърлила връхната си точка и сега бавно се спускаше надолу по хребета, за да стигне отново онази дълбочина, където я очаква сънят.
Салина отвори очи и пред погледа й се разстла залезът. Хълмът, прегърнал и вече скрил от зрението й Слънцето, чернееше. Над него огненочервената завивка постепенно избледняваше, минавайки през розово, жълто, бяло, докато накрая се потапяше в синия мрак. Някъде между преливащите се цветове блестеше звезда…
– Реално ли е това? – запита се Салина – Светлина и мрак се преплитат. Светлината заспива, за да се събуди мракът. А после мракът ще умре, за да се роди светлината. Кой ли миг от деня или нощта е реално изживян, ако не онзи, за който споменът е най-ярък и най-дълго живее.

“ Здравей и сбогом, залез!
Здравей за първи път и сбогом за последен!
Не знам коя съм днес, не знам коя ще бъда утре.
Но… Щастлива съм, че те съзрях.”

залез

/Снимка, направена от автора hguteva/

 

Sunset

No existing thing disgusted her as much as the naked human body, and particularly the white one. This was mostly because on this background the dark hair, beauty spots, points, brownish-reddish nipples of the breasts became so prominent. In reality, though, she did not hate the white color. In her consciousness it was associated with the light, with purity. And, relating it to the human body, for her – it took the shape of a physical characteristics, which elevated its carrier. And looking at it in this light, the white human body turned into a sacred thing. Consequently, even the most deliberate touch with it – in her imagination, brought thoughts of its soiling, for its desecration. She was living in a white body. She did not give it too much care, but she was safeguarding it, like the hen safeguards its little chicks from the hovering above her falcon. She was hiding it under layers of clothes, as she lacked the courage to cover only her hands and face. She was keeping an eye on it day and night, the way you keep an eye on a treasure. She was safeguarding it from the most innocent foreign touch, because for her it was sacrilege of her own essence. She, Salina, was not religious. And being such, she never thought about the question – what’s God’s body color. If, after all, she would even for a second let in her consciousness thoughts about Him – he would always and unwaveringly be white. But that’s why she would often return to the wish that came to life in her childhood – to become a nun. As a single motive for it was the aspiration to hide the whiteness of her body under the black garments. To Salina, being a product of the parent’s production did not mean anything in comparison to being a creation of the cosmic mind. And being his creation, she would bring inside herself a tiny part of this mind. And the whiteness of her body did not just incite her ambitions to develop this part of the mind, but it straight away made her take on and steadily move along the only real way – the way of spiritual growth, which in the final reckoning would give sense to her existence. Salina was walking on this way. And just as she was safeguarding her white body, she would protect her consciousness from everything that was dark and degrading, as she called it, which would take her away from her spiritual evolution. In her imagination she could not put the concepts of the body’s whiteness and the dark thoughts.
Does one know, however, wherever he goes, what will come on his way? A human being appeared in front of Salina’s eyes. A black one with black thoughts. And not just human, and not just a woman. She looked as if she had collected the gracefulness of all the nymphs and the brownish-black of all chocolates. Even the smallest of her movements gave off the wild in this world. The wild… the primal form of the human. Its initial manifestation as a living being. The lowest step in humans’ evolution. The wild – that, which can be put to sleep only with the mind and the consciousness. But… Only put to sleep. And as such, it is completely possible to be awakened – at every moment, regardless of the time and place. And this black grace did not just give off the wild; it looked like a living personification of the primal nature in humans. All she had to say could be read in her eyes. And when Salina looked into them, she read the most mysterious writing until then: “Take me in your embraces! Hug me strongly. You may even take a bite off of me, because I am sweet like chocolate. I will melt due to your warmth and will pour down along your body. I was born to safeguard that, which humankind seeks to evade. And not just safeguard, but also give it away. Through the darkness of my body you may see the light of yours, which would shine down on the path of your growth. Salina gazed at her for a long, long time. And deep inside her she started to feel like a priest, who was put before the Devil’s temptation. With each second, the temptation was growing, and the strength to assert herself was decreasing. And just like when a starving human starts to slobber, when a plate of food is put in front of his eyes, so did Salina’s mouth get filled with saliva, which was almost choking her.
For the first time in her conscious life, she did not rush to seek the truth. She did not ask where this liquid was springing from, and she was swallowing it with fierceness and thirst. And the more she swallowed, the wilder the stream of her saliva got. And what else could it be, if not the stream of life, seeking its manifestation. The ice, created by Salina’s mind, in this moment started to crack and melt from the sparkles, dispersed by the black grace’s fiery body. And the steam that was coming off – like a balloon – was taking her and bringing her yet faster towards the ridge of excitement.

Until this moment, Salina had not met a being, which awakened so deeply her asleep – up to freezing – primal essence. Accustomed to living with the complete consciousness of everything, which happened to her, the confusion that had engulfed her made her feel as if she was losing ground. This unusual for her condition prompted her to deny reality: “This can’t be that way! This is not true! I am not like this, I am not a wild animal. I am in a white body. I cannot let it get dirty. The white is light and I should not let it become obsessed by the forces of the darkness.” Whatever words she was setting in her thoughts, Salina could not overcome the wild, which was rising in her and was taking hold of her so much that everything else got lighter and melted. Even her otherwise hard bones, as if they all had suddenly turned into a softened clay and she slowly started to come down on the earth. All her efforts to return her firmness prompted her towards the most incredible movements, at which, looked at from the side, Salina looked like a snake distorted in agony.

Did the dark grace with her dreamy, filled with excitement look, saw her this way, or not? What she saw, all in all, remained her own secret. There was no place for an articulate speech here! Dense and impenetrable fog was wrapping both of them and was smashing their perceptions, so characteristic for their daily life, which were connecting them with the world in which they lived. If Salina, used by then to leaning only on them, was now bending over under the weight of the energy, springing from her awakened primal essence, then the black grace, with its whole magnificence of a wild animal, was standing firmly on her legs. She was displaying not just readiness to use this energy, but also the skill to master it. Her manifestation was taking as an original cause of her existence. In her attempts to stand up on her feet, Salina had crawled up to the only bulwark that her eyes could see – two brownish-black trunks, which instead of a treetop carried nature’s wonder – a human being. Vibrations were coming off of it, which entered her deeper and deeper. And as a result, her blood was boiling up. Her veins seemed to crack and its content was gushing onto her body, which slowly but surely was getting colored in red. Her not yet put to sleep consciousness was showing, for parts of the second, fragmentary paintings of the appearance she was assuming. It stirred up her desire not to submit to the un-reality, which seemed to irreversibly take her away from her world. Although she was an atheist to the marrow of her bones, Salina did not hesitate to appeal even to religion.
“Dear Lord!” she was summoning in her mind the force, whose existence she otherwise denied. “I will believe you are out there, if in this moment you make me like her. I’d be better off with a black skin, than be a victim in the hands of the merciless beast, disguised as a human. But even though the wild was streaming from the black grace, she was not a beast, even less a predator laying in ambush for her victim. On the contrary, she was led by her hedonism – she wanted to give away from herself. And the more she was giving, the more she felt like a wealthy ruler of her energy. With her impeccable flair she kneeled down carefully and extended her arms towards Salina’s face, which was bathed in redness, at which the latter lost the little she had left from her consciousness. Her tired eyelids were finally getting relaxed and her eyes could not see anything, their existence being a mystery on their own. The energy, which was coming off of the two bodies, impetuously entered the apogee of their manifestation. An orchestra of sounds was concomitant to the humble procession in the world of the wild. For Salina, they were a mystery, which she could not unravel, because her capability to differentiate between voices had disappeared together with her consciousness. The two bodies, which seemed to have left Earth’s boundaries, were losing their shapes, and were increasingly starting to look like overflowing fluids. And if Salina was recognizing this as a new and unfamiliar dimension for both the world, which she was sure she knew, and her driving towards perfection mind, for the black grace it was life. The energy was jubilant. Salina’s body was getting painted with all kinds of color variations. At times, it was getting pale, at others it was getting blue, and at third the redness was getting poured down on by the brownish-black. She was sensing changes, which were swooping down on her body so suddenly and constantly, and at each new one the wild’s roar was heaved from her throat. Salina did not exist. She was not there. The primal essence of the human was ruling and exerting power over the being, which she until recently inhabited. The wild beast was finally subdued; she had finally conquered the mind. The black grace also looked subdued. But in reality she knew what she was doing. She was bathing in the life-creating spring. And when she spotted whiteness on her body, she would get regenerated. For her, life meant to give. And she had become one with this desire so much, that she did not hesitate for a second to give away even the color of her skin.
The wild dance of the wild beast was increasingly slowing down her rhythm. The excitement had long ago reached and even gone past the apogee, and was now slowly descending down the ridge, so she may reach again that depth, where the sleep was awaiting her. Salina opened her eyes and in front of her eyes the sunset was spreading out. The hill, embraced and already hidden the Sun from her sight, was growing black. Above him, the fiery-red cloth was gradually getting pale, going through the pink, yellow and white, until it eventually sank into the blue darkness. Somewhere, between the overflowing colors, a star was shining… “Is this real?” Salina asked herself. “Light and darkness entwine. Light falls asleep, so that darkness may be awakened. And then, darkness will die out, so that light may be born. Which moment of the day or night is experienced in reality, if not the one, where the memory is brightest and lives longest.

“Hello and farewell, sunset!

Hello for the first time and farewell for the last one!

I don’t know who I am today, don’t know who I will be tomorrow.

But… I am happy that I saw you.”