Тя беше като реката. Всеки ден бе различна, нещо повече – всеки час бе различна, с всяка минута се различаваше от себе си. Не можеше дори за миг да застане на едно място. Движеше се непрестанно, макар понякога да изглеждаше, че се завихря и сякаш тръгва назад. Постоянно се променяше, при все това, обаче, винаги си оставаше същата – точно като реката.
Както всяка друга стихия, тя не осъзнаваше своята сила, а също и заплахата, която представляваше за другите. И бидейки пълноводна – тържествуваше – чувстваше се силна и свободна, не признаваше бреговете, нямаше препятствие, което да и препречи пътя. И така се разливаше, че никой не можеше да долови нейните граници. И залети от води и, околните потъваха в нейния свят.
Друг път се случваше да изглежда, като че ли всеки момент ще се затрие от лицето на земята. Едва, едва се долавяха капчици живот. Високо горе в небето, слънцето грееше ярко и заплашително. То като че ли бе жадно, да погълне тези капчици, да си изплакне морната усмивка с тях, и да продължи по пътя си.
Фата Моргана, Слънце! Това не са капчици вода! Поне не вода, която ти можеш да погълнеш. Не! Това са бисери живот, чакащи да се размножат и да станат синци, синци, синци… Да се роди ручея и да потече отново… реката.
Тя беше като реката. Дори и да пресъхваше понякога, а друг път да наводняваше света със себе си, винаги се връщаше в своето корито, отново и отново. И също като реката, за нея нямаше нищо по-прекрасно от това – да се лее по своето корито, да знае, че го има и че там е нейното място.
Дори и да се променяше, и неспирно да го правеше, си оставаше в там – в своето корито, защото то бе нейния дом. Единственото място, където тя можеше да бъде себе си. Да бъде река…
/ снимка направена от автора hguteva/
She was like the river. Each day she was different, moreover – each hour she was different, with each minute she got differentiated from herself. She couldn’t stay in one place even for a second. She moved constantly, although it looked that she swirled up and seemed to go backwards. She constantly changed, yet she remained, however, the same – just like the river.
Like any other force of nature, she did not realize her own strength, and also the menace, which she represented to the others. And being high tide – celebrating – she felt strong and free, did not acknowledge the coasts, there was no obstacle, which could be in her way. And she poured in such a way that nobody could sense her boundaries. And flooded by her water, those around her sank into her world.
At another occasion it appeared as though any second she will be effaced from the face of the earth. Droplets of life were hardly, hardly noticeable. High up in the sky, the sun was shining brightly and menacingly. It was as though thirsty to gulp down these droplets, to rinse out its weary smile with it, and to keep moving on its way.
Fata Morgana, Sun! These are not droplets of water! At least not water that you can gulp down. No! These are pearls of life, waiting to be multiplied and to become beads, beads, beads… so that the stream may be born and the river… start flowing again.
She was like the river. Even if she got dried out sometimes, and the next time flooded the world with itself, she always returned into her own bed, again and again. And just like the river, for her there was no place more beautiful than this – to pour water along its bed, to know that it’s there and that her place is there.
Even if she changed, and if she constantly did it, she remained there – in her bed, because it was her home. The only place, where she could be herself. To be a river…
hguteva 