Срядата е ден за сбогуване. Цветята се сбогуваха със сушата, защото ги полях. Дрехите с мръсотията, защото ги изпрах. Съдовете с остатъците от храна, защото ги измих. И де да можеше всичко да свърши до тук.
Било е сряда, когато аз съм се сбогувала с небитието и съм изплакала за първи път. Беше сряда, когато се сбогувах за последно с баща ми. И отново в сряда се сбогувах, с детството си.
Беше наскоро и сряда, когато се сбогувах с малкото вълнисто, жълто на цвят, папагалче. Защо ли го наричахме Папу – не знам. Но знам, че си отиде, издъхна в ръцете ми. Натъжих се… Да можех да бъда бащата пеликан, който намирайки децата си мъртви, разкъсал своята гръд и с кръвта си им върнал живота. Но… Не. А големият и празен кафез дълго ни гледа самотен и сърдит, и още по-дълго така внезапно настъпилата тишина ни пронизваше сърцата.
Издържахме до следващата сряда. Сбогувахме се с тъгата и си купихме този път – две наскоро родени и отново вълнисти – папагалчета. Макар и в кафез, те изглеждаха щастливи. Възможно е да са брат и сестра, но определено се държаха като семейство. А нас пък, определено ни стана ясно, че животът сам – не е живот – поне за папагалите.
Не след дълго и отново в сряда, когато котаракът Том се поболя. Поизмъчихме го, и то пак в сряда, с надеждата да го излекуваме, но уви… На следващата сряда се сбогувахме и с него. Беше трудно, тежко и сълзливо. Дарихме го с нещо, което той никога не беше вкусвал – свободата. Пуснахме го вън сред природата и неговите братя и сестри. Докторът ни успокои, че котките са по-оправни и от хората. Боже, защо ли не съм се родила котка.
Днес е сряда и аз се сбогувам с всички тези „сбогувания”. Някой ми беше казал, не помня, беше ли сряда – „ животът е преходно нещо”. За живота не знам, но че всичко в него е такова – идва и си отива. Вземаш и даваш. Даваш и вземаш. Едно постоянно движение и нищо никога не си остава на мястото, където е било. А може би си отива точно на мястото, но дали е последното…
hguteva 