Вторникът започна призрачно. Не ми се искаше да си отварям очите, нито изобщо да се надигам от леглото. Из съня ми бродеха призраци на симпатични непознати хора и ме даряваха с нещо приятно. Не ми се случва за първи път. И винаги ми е трудно да се сбогувам с живота, който се вихреше в сънищата ми, че в последна сметка се питах – коя е реалността? Знаех, че единствено съзнанието ми прави вълшебството – всичко да изглежда реално, но при все това въпросът си оставаше.
Котката вече бе надушила будността ми, макар да бях още на границата, и вече мяукаше и драскаше по вратата ми. Е, нямаше как! По дяволите! Тя нямаше да ме остави намира, така че станах.
Обаче, моментално усетих, че някъде дълбоко в мен започва да се разиграва люта битка между призраците от съня ми и сенките от деня, от вчера, от онзи ден, от… Реалностите се смесваха. Настъпваше истински хаос от логика и чувства.
Опитах се да затворя очи и да потърся средния път. Ала щом спуснах клепачи и отново потънах в съня. Вдигнах ги, защото не това целях, но тогава ме грабваше деня. По дяволите, има ли изобщо среден път?
Не, не, не… Не може да има такъв. Няма среден път между живота и смъртта. Нито такъв, който да не е живот, а също и да не е смърт. Няма и път, който да е едновременно и двете.
Телефона иззвъня и не знам като как, но изведнъж се сетих да погледна цветята по кой път са поели. Грабнах слушалката и тръгнах покрай саксиите. Казах:
– Да! – макар да ми се искаше да е „не”.
А отсреща един мъжки глас назова името ми и после се представи… Да, разбира се, че го познавам. Симпатичен призрак от моето минало, за което в последно време се питам – дали е изживяно или е сънувано, защото беше толкова отдавна…
Помнех този призрак, но едновременно с това, го бях и забравила. А това породи в мен въпроса – коя е тази брънка от веригата в главата ми, която решава – какво да помня и какво да забравя. Той повлече със себе си и друг – кои са призраците и кои са сенките.
Затварям телефона, а въпросите продължават да ме нападат и всички са в една орбита, в центъра, на която съм аз.
Кои са призраците в живота ми? Тези от моето минало, което днес повече прилича на сън. Или другите, с които живея в момента и би ми се искало да е сън. Нямам отговори… поне за сега. В едно обаче, съм сигурна – аз не съм призрак – освен, разбира се, ако аз и всички около мен сме… призраци в нечии сън.
hguteva 