ОАЗИС / Oasis

оазис в пустинята цивилизация

                          ОАЗИС

Когато за първи път я видях си помислих, че тя е човек, който страда точно толкова, колкото е и различна от мен и от другите. Страда заради начина, по който изглеждаше, заради простотата, която излъчваше.

***

Тя бе застинала на онази точка от развитието си, където човек ни най-малко се опитва да скрие простотата на движенията си, празния поглед и инфантилните си реакции, издаващи липсата на както на зрялост, така и на необходимия за възрастта интелект. Достатъчно бе веднъж да я съзреш, за да усетиш и простотата на нейното душевно състояние.

Независимо от толкова ярко отличаващия я вид, сравнен с този на нейните познати, тя не чувстваше смут, не проявяваше и най-малки наченки на срам, а напротив. Тя приемаше вида си като предимство, което в общуването и с другите – не ги отблъскваше, а провокираше тяхната благосклонност към недъзите на природата.

Не беше грозна, но не и красива. Суетата и бе чужда. Нищо по нея не бе подправено. Бе се оставила изцяло в ръцете на природата. И докосвайки се до нея човек, пред него се разгръщаше в цялата си светлина едно недорасло дете, при все, че отдавна бе навлязла в годините на зрелостта. Едно не усетило – кога е пораснало – дете. С прошарени коси, позагрубели форми, с мазоли по ръцете, с пожълтели от цигарите и времето, и все по-оредяващи, зъби. Един, навяващ тъга, клоун извън пределите на цирка.

Заговореше ли я човек, моментално оставаше с неприятното усещане, че го прави като през фуния. Защото всичко, което достигаше до отвора и, се плъзгаше по стените, и заминаваше. Очите повече приличаха на бинокъл със спуснати капачета. Погледнеше ли те – не би могъл да си сигурен, че изобщо те вижда.

Простотата, която излъчваше бе и властелинът в нейното съзнание. Всичко, което можеше да съзре – бе продиктувано от простотата на възприятието и. За нея съществуваха най-вече простичките елементи от цялото, които иначе човек с годините престава да забелязва.

Но… където и беше, тя се разгръщаше като вятъра. И също като него обгръщаше всеки, който и поднасяше зрънце радост. За нея нямаше прегради. Изглеждаше, че няма нещо в света ни, което да може да я спре.

***

Смея да си призная, че когато я видях, тя породи малко насмешка в мен, която обаче с времето ме накара да се почувствам виновна. А скоро след това, обхваналата ме обърканост ми донесе ново състояние – на тъга и състрадание.

И колкото повече я гледах и разговарях по мъничко с нея, все повече се убеждавах, че тя в действителност е щастлива. Очите и бяха в готовност всеки един момента да заблестят като две езерца, огрени от ярки слънчеви лъчи. А тялото и започваше да се полюшва като фиданка, докосната от вятъра. Заговореше ли – гласът и сменяше своята тоналност – от писклив детски до дрезгав мъжки.

Вида и я обличаше в самотата на грозното патенце сред ято наперени гъски. Аз обаче, не бих казала, че съм попаднала в приказката. Това не беше и сън. Бе реалност, до която за първи път се докосвах. И не просто се докосвах, а от раз се намерих в сърцевината и. Тук бликаше живот, за който дори не съм и подозирала, че съществува някъде. Живот в най-чистата и проста човешка форма.

Запитах се… Как се бе формирал този живот? Кой бе посял зрънцето? Нямах отговор и не знаех дали искам да го получа. Удивителното в средата, където се бях озовала бе, че обратно на приказката за „грозното патенце” – всички присъстващи не просто се опитваха да заприличат на него, а вече го бяха направили. Бяха попили от простотата на тази жена и като че ли ползващи я за учител – бяха усвоили нейния изказ, спонтанните и изблици на радост, блясъка в очите и.

По необясним за мен начин, тя бе повлияла на всички около себе си да забравят за зрелостта, за суетния си вид и лъскавина, за монотонно звучащите си гласове. Бе свалила и закопала надълбоко маските им. Бе ги изкарала от сложността на властващата цивилизация, връщайки ги към, безгрижното и застлано с килим от мънички прости радости, детство – най-чистата, най-простата и щастлива форма на съществуване на човека. Онази, която – странно защо – човек бърза да надрасне, но иначе продължава да я носи като сладък спомен.

Вглеждах се във всеки един от присъстващите и с изненада откривах трепета на възбудата от възраждащото се детство. А в купом, макар и все още тромави, те заприличваха на части от един организъм. И при все това поглеждаха завистливо към лекотата, с която тяхното „грозно патенце” не просто живееше, а се носеше точно като птицата в далечния небесен простор.

Това не бе просто събрали се група хора. Това бе оазис сред пустинята, наречена цивилизация, изискваща от обитателите си да носят маски на зрялост. Оазис на чисто детско възприятие. Грозното патенце поръсвайки всички с жива вода, бе родило вечността, в която те се къпеха. Къпеха се в собственото си наскоро родило се щастие.

Аз бях една от тях…

 

                                                        Oasis

 

When I saw her for the first time, I thought that she’s a person, who suffers just as much as she is different from me and from the others. She suffers for the way that she looked, for the simplicity, which emanated from her.

                                                                        ***

She was frozen at that point of her development, where one least tries to hide the simplicity of her movements, the empty look and her infantile reactions, giving away the lack of maturity, as well as the necessary for the age intellect. It was enough just to see her once, to feel the simplicity of her spiritual state.

Regardless of her so vividly prominent look, compared with that of her acquaintances, she didn’t feel bothered, did not feel the smallest rudiments of shame – rather, it was on the contrary. She took in her looks as an advantage, which in her communication with the others – did not repel them, and it provoked their favor towards nature’s defects.

She wasn’t ugly, but she wasn’t beautiful either. Vanity was a foreign thing to her. Nothing in her was created by the human touch. She had put herself entirely in the hands of nature. And if one got in touch with her, an immature child was unfolding in its full light in front of her, while considering that she had entered the age of maturity long ago. A child, which did not feel the moment when she grew up. With her hair going gray, roughened up shapes, with calluses on the hands, with yellow from the cigarettes and time, and getting fewer, teeth. A clown, bringing sorrow, outside the circus’s boundaries.

When someone started to talk to her, they were immediately left with the unpleasant sensation, that she was doing it as if through a funnel. Because everything that reached her opening was sliding across the walls and then was gone. Her eyes looked more like a binocular with lids on. When she looked at you – you couldn’t be sure that she saw you at all.

The simplicity, which she was giving off, was also the master in her consciousness. Everything that she could see was dictated by the simplicity of her perception. To her, it was mostly the simple elements of the whole that existed, which people stop noticing with the passage of years.

But… wherever she was, she unfolded like the wind. And just like it, she embraced everybody, who brought her a grain of happiness. To her, there were no boundaries. It seemed that there was nothing in our world, which could stop her.

                                                                                     ***

I dare admit that when I saw her, she caused a little bit of derision in me, which however, with time’s passage made me feel guilty. And soon after this, the confusion that engulfed me brought a new state – of sorrow and commiseration.

And the more I looked at her and talked a bit with her, the more I got convinced that she’s in fact happy. Her eyes were ready, at each instant, to shine like two lakes sunlit by the bright sun rays. And her body started to sway like a sapling that was touched by the wind. When she started to talk – her voice changed its tonality – from shrill childish to hoarse manly.

Her looks dressed her with the loneliness of the ugly duckling, which happened to be among a flock of swaggering ducks. I couldn’t say, however, that I found myself in the fairy tale. This wasn’t a dream, either. It was a reality, which I was touching for the first time. And I didn’t just touch, but found myself in its core from the get-go. Life was springing here; life that I never even imagined existed anywhere. Life in its purest and simplest human form.

I asked myself… How did this life take its form? Who had planted the seed? I didn’t have an answer and I didn’t know if I wanted to receive it. The amazing thing in the environment, in which I found myself, was that contrary to the tale of the “ugly duckling”, all the present beings were not simply trying to look like her. They had already done it. They had soaked the simplicity of this woman, and were seemingly using her as a teacher – they had absorbed her manner of speech, her spontaneous outbursts of joy, the glitter in her eyes.

In an unexplainable to me way, she had influenced everyone around her in forgetting the maturity, the conceited looks and gloss, the monotonously sounding voices. She had taken off and buried deep their masks. She had taken them out of the complexity of the domineering civilization, bringing them back to their childhood, which was carefree and covered with a carpet of small, simple joys. This childhood was the purest, simplest and happiest form of human existence. The one, which – strange why – people rush to outgrow, but, anyway, continue to carry as a sweet memory.

I looked into each of the present individuals and was surprised to find the thrill of the excitement for the resurgent childhood. And as a bundle, though still cumbersome, they looked like parts of one organism. And with that being said, they envied the lightness, with which their “ugly duckling” not just lived, but also floated, just like the bird in the faraway sky.

This wasn’t just a group of congregated people. This was an oasis in the dessert, called civilization, requiring its dwellers to put on the masks of maturity. Oasis of a pure, childish perception. The ugly duckling, sprinkling everyone with the water of life, had engendered the eternity, in which they were bathing. They bathed themselves in their own, recently born happiness.

I was one of them…