Четвъртък едно време беше „несвъртък”. За пояснение – да не те свърта… Но не за това ми е думата. А докато стигна до нея… Та значи, днес вятърът е утихнал, но не си е довършил работата – мрачни облаци все още висят от небето. Ама то като стане дума за работа…
С радост намирам котката да спи, а и папагалите също. Е, те щом ме зърнаха и веднага се размърдаха, но поне не ми се перчат с любовните си занимания.
Та освен за „ несвъртъка” когато е четвъртък се сещам и за „Благодатния четвъртък” на Стайнбек. А от там нататък за какво ли не още. Днес обаче, се спирам на будизма.
И веднага решавам да превърна готвенето в медитация. Посягам към една тенджера, вземам я и я поставям на котлона, съответстващ на дъното и. Вдигам и капака, вземам го и прекосявайки кухнята, го поставям на масата. После продължавам по същия начин с всичко останало, свързано с процеса – готвене. И така, стъпка по стъпка, без да мисля за нищо друго, освен за действията, които извършвам.
Но… Щом поставих месото на масата и посегнах да го режа, любопитната котка, а може би и гладна, веднага се намести пред острието на ножа. И от тук нататък медитацията ми вече бе свързана с това – как да не нарежа и котката заедно със свинския бут.
Е, не че не можех да я изгоня и да си продължа, но… Да си призная – стана ми забавно. То, тази игра не бе първата. Нещо повече… Всеки път когато трябваше да режа месо, котката бе неизменно там – седеше спокойно и наблюдаваше. Така накълцването на месото се бе превърнало в ритуал и за двете ни.
На мен, както казах ми бе забавно, обаче не знаех как стоят нещата с котката. Надявах се да се задоволи единствено и само с играта, защото от месото определено нямаше да и дам. Никога не бях го правила и така щеше да е и за в бъдеще.
Глождеше ме въпроса – каква и е целта? Отговора, разбира се, не закъсня. Щом разкарах месото от масата, тръгвайки към мивката да го измия, и едно случайно обръщане назад от моя страна ме накара да се опуля. Котката усърдно и старателно ближеше кръвта по найлоновата торбичка и дъската.
– По дяволите! – прошепнах аз – Котката ми е вампирясала!
И продължих, но наум. Може пък винаги да си е била такава. А това значи, че митовете и легендите не са просто измислица. Но… все пак говорим котка, която си е хищник, така че… единственото добро в случая бе, Том не беше черен, дори не бе породист, просто от така наречените – „улични превъзходни”.
И все пак за мен остана въпроса – кой ли всъщност е виждал всичките лица на дявола?
hguteva 