Във вихъра на пролетта

възраждане

пролетта дойде

ВЪВ  ВИХЪРА  НА  ПРОЛЕТТА

Седя пред празния лист, а там мига една черна чертичка. Искам да напиша за пролетта, която ни възражда за живот и за чудесата, които той пък ни поднася. Искам толкова много неща да ви разкажа, но…. Не мога.

Не мога, защото съм във вихъра на едно от тях. И не просто във вихъра, а частица от него. И не съм на земята, не съм и на небето. Не знам къде съм. Навярно съм Алиса в страната на чудесата. И около мен е пълно с врати и всяка една от тях отваря ново чудо, за което дори не съм си и помисляла, че може да съществува.

До скоро бях Дон Кихот, нали знаете кой е?! И аз като него се борех с мелници. Сражавах се с невидимите врагове в себе си, като си мислех, че те са там пред мен. Но не – събудих се – и видях, че те са вътре в мен. Разбрах – единственият мой враг съм самата аз за себе си.

И не точно аз – а моите мисли, изпълнени с болка, тъга и гняв. Нагласата ми – че губя себе си, живота си. Останала бе мечти и желания, дори поисках да съм мъртвия пес там край пътя, скелет на гълъб, оглозган от някоя котка или просто празна черупка от орех.

Да, отказах се от живота, от всичко… Спрях да се боря. Спрях да искам да побеждавам. Спрях да искам да получавам. Спрях дори и да давам. Замръзнах в безвремие и в безтегловност. И само тънка едва забележими нишка се проточваше между мен и света – подобно на хвърчило.

Обаче… Дойде пролетта… както обикновено, разбира се. Както всяка година по това време. Дойде… и както обикновено изцапа света със своите драсканици – зелени, бели, розови… Както обикновено, както всяка година…

Но… За мен – не бе така. Идвайки, тя сякаш ме поръси със своите вълшебни боички. Също като в приказката за Пепеляшка и феята. Поръси ме и аз се събудих. Отворих очи за живота. Отворих очи и пред мен, като гъби след дъжд, изникнаха безброй чудеса.

Отворих очи и видях, че съм жива. Толкова жива, колкото никога, никога, никога до днес не съм била. Жива, по-жива от всякога! Облечена в нова премяна – от горе до долу в мисли, желания, страсти, копнежи. Блестяща и цъфтяща, примамливо ароматна – крехка млада фиданка.

И лек ветрец разпръскваше аромата навред по света, дарявайки хората, птиците, котки и кучета, пчели, щурци и пеперуди с живот и чудеса.

А аз се чувствах щастлива, че отново мога да дам. И давайки да получа отговора на всички въпроси – любовта! Любовта, която възражда и движи живота. Любовта, заради която все още го има света и хората и… всичко. Любовта – най-голямото чудо на нашата малка планета Земя.