Ооо,боже!!! / Ohhh, God ! ! !

о, боже!

                 Ооо,боже!!!

Беше хладна утрин. Аз вървях след нея и… Ооооо, боже!!!

Черните и къдрици се полюшваха нежно. Черно късо сако очертаваше гърба и. Черната чанта следваше ритъма на краката и. А черната пола – оооо, боже! –  изкусно, опната до  пръсване, не просто загатваше, а показваше точно какво има там. И то също следваше ритъма на стъпките и – но за разлика от тях, се движеше нагоре-надолу.

Нагоре – надолу, нагоре – надолу, нагоре – надолу… И черната къса поличка бавно и целеустремено се преплъзваше нагоре. Оооо, боже! Още малко, още малко…

Нееее…

Една ръка – дърта моралистка – се появяваше и я смъкваше отново надолу – на приличното и местоположение. Ритъма на стъпките и се объркваше, колената и се протъркваха, а токчетата на черните обувки се заклащаха от недоволство и… След малко всичко започваше отначало. Оооо, боже!

А аз вървях след нея и не мислех, а следвайки я, постепенно влизах в ритъма на стъпките и, и се превръщах в нейна сянка – ехо на човешката форма. Тя беше живата плът, изтъкана от разум и морал, а аз – нейното безплътно превъплащение, но пропито от плътски желания.

Ние бяхме едно, но същевременно и не бяхме – както Земята и Луната. Ние бяхме самотен номад, умиращ от жажда сред безкрайните пясъци на неизвестна пустиня. Ние бяхме живота, копнеещ за своето продължение. Но ние бяхме и смъртта, изкусно облечена в тайната, която човешкия разум, изтъкан от безкрайната река на любопитството, иска да открие – какво е.

Какво е…

Беше хладна утрин. Беше пролет. Дългата и люта зима, провокираща нашето недоволство, ни направи щастливи, защото имаше за какво да си говорим, и се чувствахме по-близки от всякога, беше вече спомен. И ние отново бяхме доволни, но не и щастливи, защото не си говорехме, защото нямаше за какво да си говорим. И по-отчуждени от всякога, се разминавахме като безмълвни сенки из безкрайната пустош на неизвестна планета.

А беше пролет и сливите цъфтяха. Аз вървях след нея… Оооо, боже! След нея ли вървях?

Нееее…

Вървях след самата себе си. Бях собствената си сянка и копнеех да се съвокупля с тялото си. Защо ли? Защото беше пролет, и защото само така можех да разкрия тайните на живота и мимолетната смърт.

 

                                               Ohhh, God ! ! !

It was a chilly morning. I was walking behind her, and… Ohhhhh, God!!!

         Her black curls were swinging gently. A black, short coat was delineating her back. Her black bag was following the pattern of her legs. And the black skirt – ohhhh, God! – artfully, so tight it almost ripped, was not just hinting, but right away showing what was there. And it also followed the rhythm of her steps – but, in contrast, it was moving up and down.

         Up and down, up and down, up and down… And the black short skirt slowly and firmly was slipping upwards. Ohhhh, God! A bit more, a bit more…

         Noooo…

         One hand – an old moralist – would show up and put it back down again – on its decent location. The rhythm of the steps got irregular, her knees rubbed off, and the heels of her black shoes would swing around, out of discontent, and… After a bit, everything would start all over again. Ohhh, God!

         And I was walking behind her and was not thinking, and following her, I gradually got into the rhythm of her steps, and turned into her shadow – an echo of the human form. She was the living matter, weaved from mind and moral, and I was her incorporeal reincarnation, though soaked up in carnal desires.

We were one together, but at the same time we weren’t – like the Earth and the Moon. We were a solitary nomad, dying from thirst amid the endless sands of an unknown dessert. We were the life, longing for its own continuation. But we were also the death, artfully dressed in the secret, which the human mind, weaved from the endless river of the curiosity, wants to discover – what it is.

What it is…

It was a chilly morning. It was spring. The long and bitter winter, which provoked our discontent, made us happy, because there was stuff to talk about, and we felt closer than ever, was already in the past. And we were satisfied again, though not happy, because we didn’t talk, because there was nothing to talk about. And more estranged than ever, we walked past each other like speechless shadows in the endless wilderness of an unknown planet.

And it was spring and the plums were coming out. I was walking behind her… Ohhh, God! Was I walking behind her?

Nooo…

I was walking behind myself. I was my own shadow and I was longing to mate with my body. Why? Because it was spring, and because only in this way I could divulge life’s secrets and the ephemeral death.