по снежните пътища
ШЕПА МОНЕТИ
През цялата нощ вятърът виеше. Огъваше голите клони на дърветата. Поклащаше дори и високите метални стълбове на уличните лампи.
Танита ту се събуждаше и се ослушваше, ту се унасяше отново в сладка дрямка. Твърде за кратко обаче, защото по терасата на нейната спалня една капачка от буркан така и не си намираше мястото. Вятърът я разнасяше, а тя се суркаше по плочките и звънкаше като камбана. Спреше ли все пак за малко, тогава тръгваше пластмасовата бутилка от минерална вода. Тя пък направо подскачаше като футболна топка, в резултат на което се чуваше почукване.
Танита отваряше очи и започваше да се взира в тъмнината, за да види колко е часът и дали случайно това почукване не идва от входната врата. През това време вятърът подкарваше и капачката, и бутилката. Сънена, Танита се усмихваше на измамните звуци и за сетен път се опитваше да заспи. „Няма да ви се дам, боклуци такива, и ще утре ще ви махна оттам!“ – каза си тя наум и се унесе.
Сънят и я върна към далечното детство. Тогава Танита живееше при баба си и дядо си в едно село. Къщата им се намираше в центъра, в близост до хлебарницата и до сладкарницата, и до кръчмата, както и до училището, детската градина, селсъвета. Така че ежедневно покрай нея минаваха поне половината от съселяните и. И всеки един от тях подвикваше по нещо. Някои се спираха, други бързаха.
Оттам минаваше и един старец на име Крум. Той живееше наблизо. Къщата му беше малка, но дворът и беше голям, и освен огромния орех, чиито клони се простираха от оградата до покрива на дома, нищо друго нямаше – нито животни, нито лехи. Танита не знаеше дали Крум има братя или сестри, но че няма съпруга и деца, беше сигурна. И ако съществуваше неписан закон във всяко село да има по някой самотник, то в това Крум беше този самотник.
В съня си Танита освен че го виждаше като висок, едър мъж с посивели коси, колкото и да се взираше – чертите на лицето му не можа да различи. Искаше и се да надникне в очите му, ала цялата му глава бе обвита в мъгла и тя само можеше да гадае.
Дядо Крум, както баба й беше казвала да го нарича, не изглеждаше много стар, нито пък болен и отивайки към кръчмата, обикновено вървеше бързо. Връщайки се оттам обаче, приличаше малко на нестинарка – пристъпваше бавно и ту наляво, ту надясно, като мъничко все пак се придвижваше и на пред. И ако бабата на Танита бе някъде из двора и го видеше, казваше:
– А, ей го Крум! Тичай да посрещнеш дядо Крум!
Първия път, когато това се случи. Танита хем се срамуваше, хем и беше смешно, а и малко се страхуваше, защото не знаеше какво следва да се случи. Тя излезе от двора и смутено застана до оградата. Когато старецът я доближи на крачка две, баба и се провикна:
– Дядо Круме! – изглежда, за да му привлече вниманието.
Той спираше, олюляваше се и, намирайки все пак точката на равновесие, вдигаше глава, като бавно я извиваше по посока на гласа, който бе доловил. Танита малко потреперваше, но се усмихваше. С усмивка и отговаряше и дядо Крум:
– А… Ахааа… Чакай да видим… – едва разбираемо казваше той и посягаше към задния джоб на панталона си.
Олюлявайки се и пристъпвайки от крак на крак, старецът изваждаше черно мъжко портмоне. Отваряше го и започваше да вади оттам стотинки – 10, 20. Подрънкваше ги в шепата си и протягайки я към момиченцето, фъфлеше:
– Ела… дай… – навярно искаше да каже „ръка“, но за състоянието, в което беше, изглежда му бе непосилно да изрече тази дума.
Танита предпазливо предлагаше малката си шепичка, а баба и някъде изотзад подвикваше:
– Още… Още…
Това смущаваше Танита и тя бе в готовност да побегне, но дядото послушно бръкваше отново в портфейла, мърморейки:
– Да… да… – подрънкваше ги отново в шепата си и усмихвайки се, благо, я протягаше към детето с думите – Дай… дай си…
Танита не издържаше повече. Стисваше монетите в ръката си и побягваше. Искаше и се да се зарадва на тези парички, но вместо това очите й се просълзяваха. А баба и пак я подканваше:
– Хайде иди сега да си купиш нещо от сладкарницата! Виждайки я обаче с натъжени очи, възкликваше:
– А, какво стана?
– Нищо… – хлипайки, отвръщаше момичето.
– Как нищо? – настояваше бабата.
– Ами ти защо така…
– За дядо Крум ли? Той е самотен човек. Няма си никой. Няма си внуци, но е добър човек. Малка си още. Не мисли за това.
Танита обаче не можеше да не мисли. Тя наистина бе твърде малка, за да разбере – дядо Крум действително ли сам решаваше да и даде парички и защо изобщо го правеше. Ако ставаше дума за пари – та нейният дядо и даваше всеки ден, а и много повече.
Въпросът не беше в парите, нито пък отговорът.
Ала този сън в зимната нощ в съпровод с фучащия вятър и разнасяните от него по терасата капачка и бутилка я накараха вече от позицията на зрял човек да се замисли отново.
Будна, но все още не откъснала се от съня, Танита прозря смисъла на тази странна случка от нейното детство. Скочи бързо от леглото. Облече се. Отваряйки вратата на терасата, видя, че вятърът бе утихнал и всичко бе покрито със сняг. Изрови набързо капачката и бутилката и влезе в стаята.
Изми ги, подсуши ги и ги сложи на масата в кухнята. Седна срещу тях и се замисли. Спомни си, че в това село живя три четири години и почти всеки ден дядо Крум бе пълнил шепичката и с монети. А оттогава насам бяха изминали поне двайсет и две или може би двайсет и три или пет. Не и се напрягаше да ги сметне колко са. Така или иначе бяха много. И всичките бяха изминали бързо и неусетно. И Танита нито веднъж през тях не бе се сетила за стареца. Не знаеше дори дали е умрял, а това навярно бе станало. Кога…? Гробът му обаче, със сигурност бе в селото. А последното бе далече… Всъщност не чак толкова, а и Танита обичаше да пътува. Но дали пътищата в тази зима биха и позволили. При такова време обикновена селата остават откъснати от света. Обикновено – да, но не със сигурност, така че една проверка по телефона би дала отговора.
Танита скочи пъргаво от стола и се засили към телефона. Набра номера и се поинтересува за състоянието на пътищата. Информацията не беше особено обнадеждаваща, но си струваше да опита.
Облече си топли и удобни за пътуване дрехи. Напълни един сак с разни дреболии, които евентуално биха и послужили за нещо, като добави още бутилката и капачката. Повика си едно такси и излезе. По пътя помоли шофьора да спре пред магазинче за алкохол.
Че дядо Крум си попийваше, в това Танита не се и съмняваше – но какво? Навярно ракийка – какво ли друго би могъл да пие в селската кръчма. Тя обаче искаше да купи нещо малко – по-скоро като символ. Огледа петдесетграмовите шишенца и си избра едно с уиски. „Какво пък – каза си Танита – и това е ракия, нищо че е шотландска“. Плати го и се качи отново в таксито. Отправиха се към автогарата. За щастие, подготвяха кола за най-близкия до селото град, но до потеглянето и имаше още час.
Танита бе предвидила и това. Седна в чакалнята и си извади книга. Така времето мина неусетно.
Из града пътищата бяха почистени и автобусът сравнително бързо напусна пределите му. Оттам нататък обаче на Танита и се наложи отново да извади книгата. Дори си и подремна малко. В едно междинно градче шофьорът спря колата и обяви кратка почивка. Танита използва момента да хапне, защото вече минаваше обяд. Скоро пак потеглиха.
След около час-два пристигнаха. Както и се очакваше – за селото автобус нямаше и никой не обещаваше да пусне. Танита се поогледа за такси. Говори с някои от шофьорите, но те като че ли не искаха и да чуят.
Тя обаче, стигнала веднъж дотук – не се отказваше. Поразходи се из автогарата. Взираше се в хората. И ето че все пак видя познат. Всъщност… по-скоро само по физиономия. Ала щом го поздрави, той веднага възкликна:
– Танита!
Поговориха си малко и се разбра, че мъжът има намерение да пътува към селото, обаче не му се искало да е сам, така че работата се нареждаше направо шест!
Мъжът се казваше Коста. Автомобилът му бе „Москвич“, но той го наричаше „див мустанг“ и побърза хем да се похвали, хем да я успокои:
– Да знаеш само, ние с моя „див мустанг” през какви места сме минавали! По какви пътища сме карали! Този снежец изобщо не може да ни уплаши…
Танита го гледаше и се усмихваше, но не посмя нищо да му отговори. Искрено се надяваше „този снежец“ наистина да не ги уплаши.
Най-сетне потеглиха. На Танита и се искаше Коста да наблегне на шофирането, ала той явно не можеше да си държи устата затворена. Навярно и затова си търсеше компания за път.
– Е, какво те води в нашето село, и то през зимата? Трябва да е нещо много важно, а… – питаше Коста и се обръщаше да я види.
– Не бих казала, че е много важно… – отвърна Танита, чудейки се какво да излъже.
– Току така да тръгнеш във време, в което дори и автобусите не вървят… – настояваше той.
– Остави това, ами кажи какво има из селото? Нещо ново – старо…
– Е, че село! Какво да има? Ами ти от кога не си идвала?
– Ти сигурно знаеш по-добре от мен – пошегува се Танита и се засмя.
– Хм, бъзикаш се ти, ама си права. Ама и какво да се прави, така си е на село. Ех, ама като си спомня за твоята баба… Голяма работа беше, да знаеш! Какво ли ти разправям аз… Като те гледам, и ти не си по-малка. На нея си се метнала – говореше Коста и дъх не можеше да си поеме.
Танита де слушаше, де не… Но най-вече гледаше пътя. Беше в готовност и от колата да скочи, само и само да не и се налага да прегърне някое дърво край пътя.
– Е, ти няма ли да кажеш как е в града? – подхващаше отново Коста.
– Като на село… – машинално отвърна тя.
– Голяма майтапчийка си! Ама и баба ти беше такава!
– Нали на нея съм се метнала!
– Ще ме умориш!
– А ти, и двама ни, ако не гледаш пътя – не се сдържа Танита.
– Той, моят „див мустанг”, си знае пътя – гордо каза Коста и пусна волана – Ето, виж!
Колата обаче се поднесе и затанцува. Мъжът хвана кормилото и започна да го върти наляво надясно. Танита стисна здраво дръжката на вратата. Колата мина през една преспа от лявата страна, после през друга от дясната. Постепенно се укроти и влезе отново в едва забележимите коловози.
– Твоят мустанг е голяма работа! А може ли сега вече ти да го управляваш – с треперещ глас проговори Танита.
– Обещавам, няма да се повтори! Това беше само за, как му викате в града, покачване на адреналина! Нали така! Виж, и ние ги разбираме тези работи! – и след тези думи Коста наистина се умълча. Подкара по-бавно автомобила и си гледаше само пътя.
Ако изобщо имаше път… Но явно по някое време оттук бе минал камион или нещо подобно голямо и беше оставил зад себе си коловози.
Наближавайки селото, Коста попита:
– Е, къде ще слезеш?
Танита дълго време мълча и се чудеше какво да отговори. Тя много добре знаеше къде отива, но не и се искаше да му обяснява. При все това бе започнало и да се здрачава. Танита не изпитваше страх от гробищата, дори по тъмно, но какво щеше да прави след това…
– Коста, случайно в селото да има хотел или нещо подобно? – най-сетне проговори тя.
Мъжът се засмя гръмко и отвърна:
– Разбира се, че има! Дори е безплатен!
– Сериозно питам – настоя Танита.
– Че аз не се шегувам.
– Частен ли е? – поинтересува се тя.
– Разбира се, че е частен? За какво и е на държавата да вдига хотел в едно село?
– Твой ли е хотелът? Или просто искаш да ми кажеш, че мога да пренощувам у вас?
– Разбирай го, както искаш. И последно, къде да спра?
Бяха навлезли в селото. Танита броеше пресечките и се опитваше да си спомни коя от тях водеше до гробището. Коста като че ли и четеше мислите.
– Ама ти наистина си голяма работа! По това време ли смяташ да ходиш там – и той кимна с глава. – Тъмно е вече. Таласъмите излизат. Нали се сещаш… духове, вампири, призраци… Защо не оставиш за утре?
– Не мога… – каза Танита и се замисли.
– Аз съм от село, ама… Повярвай ми, те няма да избягат. Оттам никой не е избягал. Поне тук, на село, не сме чували за такива. В града не знам как е.
– Ние да не сме братовчеди по бабината ми линия? Като те слушам, и ти си се метнал на нея.
Коста спря мустанга си и се обърна към Танита:
– Не знам при кого отиваш… Но че е на гробището… разбрах. И понеже те познавам, а те и доведох до тук… Не мога просто ей така в настъпващата нощ да те оставя насред село. Загрижен съм.
– Трогната съм… – умислена изрече Танита.
– Ами… ако… те придружа донякъде… – неловко предложи Коста.
Ала тя мълчеше. Трудно и беше да вземе каквото и да било решение. Дори в един момент се запита, защо изобщо е дошла дотук. Но така или иначе, вече бе пристигнала.
– Помниш ли дядо Крум? – малко плахо попита Танита.
– Кой дядо Крум? Онзи, който имаше огромен орех в двора си ли?
– Имаше, да. А къщата му беше малка. И той живееше сам – заобяснява тя.
– Всъщност аз никога не съм го виждал, но съм на племенника му син, тъй че сме роднини, казано направо.
– Наистина ли? – изненада се Танита.
– Истина е. И като ми припомняш за него, се сещам, че той е починал през една такава зима, ама преди колко години… Може би ако се напъна, ще ги сметна.
– Направи го, моля те! – настоя тя.
– Толкова ли е важно? – учудено попита Коста.
– Снощи го сънувах и… Мисля, че му дължа нещо.
– И си тръгнала в това време, за да му посетиш гроба? Какво толкова би могла да му дължиш? Та, той… Той е бил един пияница. Не разбирам какво би могъл да направи за теб, че да се чувстваш длъжна.
Танита усети как гняв и тъга се преплетоха в нея. Позамисли се малко и реши, че е добре да разкаже на Коста каквото си спомня за този старец. Той непременно трябваше да знае, че дядо Крум не е бил просто пияница. А дори и да си е пийвал, не е бил лош човек.
Отдавна се беше стъмнило. Танита сладко разказваше всичко, което си спомняше, а Коста я слушаше изненадан, но и натъжен. Родителите му явно нямаха добро мнение за дядо Крум и доста го бяха очернили пред сина си. Но ето че днес – след толкова години – Коста все пак чу и нещо добро за своя роднина. Нещо повече… Той не издържа и възкликна:
– Сега те разбирам! Знаеш ли, никога не съм стъпвал на гроба на дядо Крум. Искам да дойда с теб. Искам веднага да отидем. Какво от това, че е тъмно? Ще оставя фаровете на колата да светят. Става ли?
– Разбира се, че става – усмихна се Танита.
Коста запали двигателя и подкара своя „див мустанг” към…
Бавно и трудно, но все пак успяха да стигнат точно до входната врата. Колкото и да бяха силни фаровете на колата – не вършеха особена работа. Затова пък фенерчето, което Танита носеше в сака си, помогна. Дълго се лутаха из това „селце“, но накрая все пак го откриха. И този му дом изглеждаше скромен. Всъщност имаше един дървен кръст и на него бяха издълбани имената на дядо Крум и годините, през които бе живял.
– През тази стават 15 – прошепна Коста.
Танита отвори сака си. Извади оттам бутилката, а също и един нож. Изряза тясната част, така че шишето кажи-речи се превърна във ваза. Коста я наблюдаваше и не смееше дума да обели.
– Можеш ли, вместо да ме гледаш, да изкопаеш една дупка до кръста? – ровейки из сака, каза тя.
– Щом казваш… – отвърна Коста и се зае със задачата.
Когато привърши, Танита забучи в земята една изкуствена роза и до нея – петдесетграмовото шишенце уиски, а бутилката използва като похлупак. Последния затиснаха добре с пръст, за да не го духне вятърът.
– А това… – започна Танита, подавайки му капачката – можеш да си запазиш за спомен.
– За спомен ли? – учудено попита Коста – Капачка… От кого за…
Танита го гледаше и се усмихваше.
– При определени обстоятелства звънка като монети!
– А, да! Като монети… Разбира се… Звънка като монети…
– Като шепа монети! – потвърди тя и замислено допълни – Колко ли неща все още не знаем за себе си, а и за другите около нас…
hguteva 