Есен… /Autumn…

12002834_924694224277772_5348190645344485397_n

 

Вървях по обичайната улица. Неусетно се загледах по потока от обичайните хора. Но… Това не беше обичайната река. По-скоро приличаше на планински бързей. Неравномерен и противоречив. Градски бързей от хора в началото на есента. Бързей от разтопени страсти, които препускаха лудо. Блъскаха се в камъните – носталгия, завъртаха се, оглеждаха се. Някои поемаха надолу, а други продължаваха да се въртят. Хладен вятър мина през нас, опитвайкисе да наложи своя ритъм. Капчици – погледи подскочиха нагоре, срещнаха се с летящи златни листа и заедно поеха отново надолу. Уви, вятърът се провали. Потока стана още по-неравномерен и противоречив, и още по-бърз. Вятърът просто добави слепотата. Наведени глави, невиждащи очи. А листата падаха и се блъскаха в тях с надежда да ги събудят. Уви, капките имаха своя път. Една дълга въздишка на лятото. Една точка, в която се пресичат носталгията и стремежът да се завърнеш в себе си. Есен…

 

I was walking down the usual street. Imperceptibly, I looked at the flow of usual people. But… This was not the usual river. It was rather like a mountain rapids. It was uneven and contradictory. It was city rapids from people in the early Autumn. Rapids from molten passions, rushing madly. They were buffeting in the stones – nostalgia, rotating around, looking around. Some of them were going down, while others continued to rotate. Cool wind passed through us, trying to impose its rhythm. Droplets – gazes jumped upward, met with flying gold leaves and together headed back down. Alas, the wind failed. The flow became still more uneven and contradictory, and even faster. The wind merely added the blindness. Heads bowed, eyes unseeing. And the leaves were falling and pushing in them, hoping to awaken them. Alas, the drops had their path. A long sigh of the summer. One point where intersect the nostalgia and the drive to come back to yourself. Autumn…

12088577_10153149273156319_675855335402249431_n 2

 

Зазорява се. Мъглата се опитва да скрие тъгата на нощта, която сънища на плачещи сърца рисуват. Далеч съм от дома, и от моето сърце река от бисери се спуска; а те цветни изгреви и залези рисуват в моите мечти. С мъглата тръгвам и пътища с топъл дъх разкривам за лъчите звезден прах. Мъглата се стопява. Тъгата в цветове и птици в полет магията превръща. Денят се отваря и крещи с езика на светлината. Няма думи, а само пътуване. Думите са мост за срещи, а после стават излишни. Всяко нещо само разказва за себе си на своя безсловесен небесен език.

 

Dawn comes. The fog is trying to hide the sadness of the night painted by dreams of weeping hearts. I am far from home and from my heart also a river of pearls flows down; and they paint colorful sunrises and sunsets in my dreams. I go with the fog. I open roads with warm breath for the rays from star dust. The fog melts. Magic turns the sadness in colors and birds in flight. The day opens and screaming in the language of light. There are no words, and just traveling. The words are bridge for meetings, and then become redundant. Every thing tells for itself in its own heavenly wordless language.

Дъжд / Rain

Публикувано на от veronika66

Камбанената удари. Стотици птичи криле запърхаха в облака на нейния звън и го отнесоха далеч към полето. Тревите затанцуваха, храстите ги погалиха. Мухите се събраха в рояк и се втурнаха да търсят подслон. Писък на гарван. Сянка зловеща увисна над земята и скри цветовете. Камбаната удари отново, и отново, и отново, но мракът погълна нейния звън. Един часовник спря и разбра смисъла на времето. Затишие…
Ехото се събуди и отговори на камбанения звън – капки, капки, капки дъжд…

The bell hits. Hundreds of bird wings fluttered in the cloud of its chime and carried it away to the field. Grasses danced, bushes caressed them. Flies gathered in swarm and rushed to seek shelter. Scream of raven. Ominous shadow hovered over the ground and hid the colors. The bell struck again, and again and again, but the darkness swallowed its chime. One clock stopped and knew the meaning of the time. Lull…
The echo woke up and replied to the chime – drops, drops, drops, rain…

***

Публикувано на от veronika66

1166813657_7123

art by Mahmoud Farshchian

Някога бях като вълците, скитах се и виех срещу луната… после като делфините, плувах и скачах из морето, имитирайки техните звуци, волна и щастлива… излязох на брега и се затичах като кон, а гривата ми се вееше и разкъсваше прахоляка от моите копита… полегнах и покълна розов храст, с безброй тръни и уханни цветове… приведох се да ги помириша и ми поникнаха крила, чух се да бръмча и да събирам прашец… беше твърде тежко… издигнах се нагоре и нагоре, и нагоре където облаците си определят срещи… толкова високо, че можех да виждам снежните шапки на върховете… как вълците вият срещу луната, как морето се поклаща и ражда вълните, а делфините си играят с тях, конете препускат волно из полето, което тук там грее от уханни розови храсти и рояци пчели танцуват наоколо… Боже, всичко това съм аз и какво ли не още… всичко, което го има по земята…

Once I was like the wolves, I was wandering and was howling at the moon… then, as dolphins, was swimming and jumping in the sea, imitating their sounds, free and happy… I came out ashore and ran like a horse, and my hair was flying and was shattering the dust from my hooves… I lay down and rosebush germinated with countless thorns and fragrant flowers… I leaned to smell them and wings sprouted from me, I heard myself to buzz and to collect pollen… was too heavy… I raised up and up and up where the clouds make their meetings… so high that I could see the snowy hats of the peaks… how wolves howl at the moon, how the sea was swaying and give birth to the waves; and dolphins play with them; horses gallop freely across the field, which shines here and there by fragrant rosebushes and swarms of bees dance around… God, I’m all this, even something more… I’m everything what there is on the earth…

послания… / messages…

Публикувано на от veronika66

послания…

Не е нужно дълго време човек да се оглежда или ослушва, за да усети посланията на света към нас. Светът крещи към нас, че сме слаби, зависими, малки или големи, сами и самотни, че сме грозни или красиви, че сме глупави или умни, че сме раними и нараняваме другите, че сме лоши, зли, егоисти, себевлюбени, твърде много обичащи или неумеещи да обичат, че не можем да бъдем зрели, че сме лоши родители, че сме затворени или твърде много говорим, че сме греховни и мръсни, че сме богоизбрани или забравени от бога, че сме отхвърлени, или отхвърляме другите, че сме престъпници, крадци, убийци, прелюбодейци, че сме слепи или глухи, че сме заспали и сънуваме, или че сме будни, но живеем в кошмар, че твърде много плачем или твърде много се смеем, че сме хедонисти или че не знаем как да се забвляваме, че сме енергийни вампири, или твърде много раздаваме от себе си, че сме воайори или ексхибиционисти, че сме пасивни или активни, че твърде много вярваме или ни липсва вяра, скептици, атеисти, лицемери, аморални или твърде морални, твърде емоционални или ограничени в здравия разум…
Светът ни налага да поставяме етикети на всичко, което се случва, на всичко, което е около нас, на всички хора, включително и на себе си, на всяко състояние, на всяка крачка, на всяко движение. Светът ни превръща в стока, а себе си в огромен магазин, където всичко зависи от това какъв е твоят етикет, какво пише на него. Просто думи, но думи, които могат да те смажат и да сринат живота ти…или да те сложат в някой красив замък, а ти да не знаеш какво да правиш там… Светът ти продава стока или ти си стоката, която светът купува и продава…
Помниш ли кой беше преди светът да ти каже кой трябва да бъдеш?

messages…

It does not take a long time for a man to look around and listen, in order to feel the messages of the world to us. The world is screaming at us that we are weak, dependent, small or big, alone and lonely, that we are ugly or beautiful, that we are stupid or smart, that we are vulnerable and hurting others, that we are bad, evil, selfish, self-loving, too much loving or with no ability to love, that cannot be mature, that we are bad parents, we are locked or too much talking, that we are sinful and dirty, that we are chosen by God or God has forgotten of us, that we are rejected or reject others, that we are criminals, thieves, murderers, adulterers, we are blind or deaf, that we are sleeping and dreaming, or that we are awake, but we live in a nightmare, that we cry too much or laugh too much, we are hedonists or do not know how to having fun, that we are energy vampires or we are too much giving persons, that we are voyeurs or exhibitionists, passive or active, too much believe or we lack faith, that we are skeptics, atheists, hypocrites, immoral or too moral, too emotional or common sense limited…
The world requires from us to put labels on everything that happens, everything that is around us, on all people, including yourself, any condition, at every step, every movement. The world converts us into a commodity, and the world itself converts into huge store, where everything depends on what is your label, what is written on it. Just words, but words that can crush you and destroy your life… or to put you in a beautiful castle, and you not to know what to do there… The world sells to you a product or you are the product which world buys and sells…
Can you remember who you were, before the world told you who you should be?

Пътеки / Trails

Публикувано на от veronika66

Пътеки

Някои пътеки са нагоре, други надолу. Някои пътеки са покрити със стъпки, а други са невидими. Има пътеки, които човек сам създава и пътеки, които създават човека. Има пътеки, където хората просто се разминават, и други, където се срещат с искра в очите. Има пътеки, където да си кажем – здравей. И други, където да си кажем – сбогом. Има пътеки, където човека сам върви, и други, където стъпките са преплетени от прегръдката на влюбени. Има пътеки в света, в живота, в сънищата, има и пътеки в мислите. Видими или не видими, пътеките са паяжина покрила света ни, живота ни… Дали лъкатушат или са прави, дали са успоредни или се пресичат. Дали вятърът, дъжда или снега ги заличават или те завинаги остават… Дали са само в нашия свят или продължават и някъде в отвъдното… А дали пък не идват от там? Дали ние ги избираме или те избират нас?

Trails

Some trails are going up, others down. Some trails are covered with steps and others are invisible. There are trails being created by man alone and paths that creates human. There are trails where people just passing by, and others, where they meet each other with a spark in the eyes. There are trails where we say – hello. And others where we say – goodbye. There are trails where people walk alone and others where the steps are intertwined by the embrace of lovers. There are trails in the world, in the life and the dreams; there are trails in the thoughts too. Visible or not, the trails are cobweb that has covered our world, our lives… Whether they wind up or they are straight, whether they are parallel or intersect. Whether the wind, rain or snow erases them or they remain forever… Whether they are only in our world or they continue somewhere in the afterlife… And whether they do not come from there? Whether we choose them or they choose us?

&&&

Публикувано на от veronika66

Играя си често с децата, с цветята, с котки и зайци, с живота и мен самата. Играя си с моите мисли, с моите чувства, с моите радости и болки, с тъгата, сълзите, думите и всички останали гости, които идват при мен, както аз дойдох на земята. Животът играе с мен, аз играя с него. Понякога се гоним, понякога се крием, понякога мълчим загледани в безкрайното синьо или в отсрещния бряг на нашия свят…

Playing frequently with the kids and the flowers, with cats and rabbits, with the life and myself. Playing with my thoughts, my feelings, my joys and pains, with the sorrow, the tears, the words and all the other guests who come to me as I came to the earth. The Life plays with me, I play with him. Sometimes we are chasing each other, sometimes hiding, sometimes we keep silent staring at the endless blue or the opposite bank of our world…

***

Публикувано на от veronika66

Беше хубаво когато изнесох всички цветя на терасата… стаята стана по-голяма и просторна… имаше място за мислите на всички у дома.. и сега е хубаво, когато обратно внесох моята цветна градина в стаята… невероятно е, колко жива и свежа стана тя… а колко време има да ловя миризливки… не ми се мисли… а ще открия ли моите мисли сред толкова живот наоколо… дали ще бъдат моите мисли или тези на цветята и миризливките… а това дали аз го пиша?

It was nice when I moved all the flowers on the terrace… the room became larger and spacious… there was a place for the thoughts of all at home… and now it is nice when I took my flower garden back in the room… it is amazing how vivid and crisp it became… but how long I will have to catch green shield bugs… just I don’t want to think… and whether I will find my thoughts among such a plenty of life around… and whether they will be my thoughts or those of the flowers and green shield bugs… and whether I write this?

Среднощна салата…

Публикувано на от veronika66

Среднощна салата…
Сезоните се сменят. Понякога красиво, а друг път тъжно. Въртят се и оставят в мен по малко огън с аромат на солени сълзи, по малко дъжд с вкус на целувки, по малко цвят – на раждане, екстаз на плодове, умиращи илюзии… Красиво е, но и тъжно. Възхищавам се на мига и след него умирам, но не и спомена. Питам се, беше ли до мен… Да, беше, един глас в мене крещи – подари ми блаженство, всички цветове, аромати, бурята и дъгата, една искра в твоите очи, вълните и пяната… и болката, и сълзите. Питам се, бях ли аз до теб… Какви ли бяха моите дарове за теб… Вратата се затвори. Подпираха я хиляди крака. Има ли сезони или аз ги измислих, заради теб? Единствения сезон, който днес усещам е този на спомените. А дали не съм измислила и тях? И всички онези хора, които бързаха, създаващи илюзията за хаос. Да, илюзия е точната дума, защото всъщност те вървяха бавно, с усмихнати лица, всеки в своя свят и по своя път, един перфектен ред – точно както се сменят сезоните, както се сменят деня и нощта, както змията си сменя кожата, пиленцата се излюпват, и не в кой да е момент, а точния. Да, всичко се случва точно както и когато трябва. Казвам си – искам да знам какво ще се случи, искам толкова много да знам! Замечтах се за миг и после се зачудих – защо ли искам да знам? Ако знам, какъв ли ще е смисълът да живея? На какво ще се удивлявам? Как ще изживея внезапната радост? А как ще се справя с тъгата? Ще имам ли спомени изобщо? А ще има ли сезони? Сезони като този, който е сега навън. Есен – с аромат на пътуване, с ехо от лятната глъчка, съвкупление от дъжд и падащи листа. Красиво е, но и тъжно. Всъщност, понякога тъгата е сладко чувство…

Midnight salad…
Seasons change one after another. Sometimes beautiful and sometimes sad. They get scrolled and leave in me a little bit fire with the scent of salty tears; a little bit rain with taste of kisses; a little bit color – of birth, ecstasy of fruits, dying illusions… It is beautiful, but also sad. I admire the moment and then I’m dying, but not and the memory. I ask myself – Were you beside me? Yes, you were – a voice in me screams – you gave me bliss; all colors, flavors, the storm and rainbow; one spark in your eyes; the waves and foam; and the pain, and tears. I wonder, was I next to you? What were my gifts for you? The door closed. Thousands of feet are propped the door. Are there seasons or I invented them because of you? The only season which I feel today is that of the memories. And whether I have not invented them too? And all those people who were in a hurry, creating the illusion of chaos. Yes, illusion is the right word, because actually they walked slowly, with smiling faces, each in his own world and on his own way; a perfect order – just as the seasons changing; just as the day changes the night and contrariwise; as the snake changes its skin; eggs hatch in chicks; and not at any time but in the right time. Yes, everything happens exactly as and when needed. I’m telling to myself – I want to know what will happen, I want so much to know! I started dream for a moment and then I wondered – why do I want to know? If I know what will be the meaning to live? What will amaze me? How will I live out my sudden joy? How will I cope with the sadness? Whether will have memories at all? And will there be a seasons? Seasons like this, which is now out. Autumn – with the flavor of travel; with echoes of the summer clamor; copulation by rain and falling leaves. It is beautiful, but also sad. In fact, sometimes sadness is sweet feeling…

/ hguteva /

Oliver Shanti & Friends-Mirror Sea reflects the Mind / Paramahansa Yogananda /

Oliver Shanti & Friends-Mirror Sea reflects the Mind /  Paramahansa Yogananda /

http://en.wikipedia.org/wiki/Paramahansa_Yogananda

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B0%D1%85%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%B0_%D0%99%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B0

http://www.yogananda.com.au/gurus/yogananda02quotes.html