Рабиндранат Тагор – Rabindranath Tagore

Рабиндранат Тагор – Rabindranath Tagore


Tagore3.jpg
Роден 6 май 1861 г.
Калкута, Британска Индия
Починал 7 август 1941 г.
Калкута, Британска Индия
Професия писател, поет, философ, педагог, общественик, композитор, оратор, певец, спиритуалист
Националност индиец

Подпис Rabindranath Tagore Signature.svg

Рабиндранат Тагор (на бенгалски: রবীন্দ্রনাথ ঠাকুর, [ɾobind̪ɾonat̪ʰ ʈʰakuɾ] [ɾobind̪ɾonat̪ʰ ʈʰakuɾ]) е индийски писател, поет, философ, педагог, композитор, общественик, променил дълбоко бенгалската култура в края на 19 век и началото на 20 век. През 1913 година получава Нобелова награда за литература и става първият неевропеец, удостоен с това отличие,[1] което го превръща в един от най-широко известните по света индийци, наред с Махатма Ганди. Двамата са политически съмишленици в движението за независимост на Индия, като Ганди получава прозвището си Махатма („велика душа“) от Тагор, а от своя страна го нарича Гурудев („божествен учител“).[2]

Произхождащ от бенгалско семейство от кастата на брахмините,[3][4][5][6] Рабиндранат Тагор започва да пише стихове едва осемгодишен,[7] а на шестнадесет години вече публикува поезия под псевдонима Бханушинго[8][9] и пише първите си разкази и пиеси.

Най-важните си произведения пише на бенгали, но превежда голяма част от поезията си и на английски. Сред най-известните му произведенията са стихосбирките „Гитанджали“ и „Градинарят“, романа „Го̀ра“ (1910) и сборника с философски есета „Са̀дхана“.

Биография

Рабиндранат Тагор е роден на 07 май 1861 година в Калкута в знатно бенгалско семейство с вековни традиции. На бенгалски език името му означава „Повелител на Слънцето“.[10] От най-ранно детство Рабиндранат се развива във високо интелектуална и напредничава среда. Неговият баща Дебендранат Тагор е един от най-дейните членове и организатори на религиозното общество Брахмо Самадж, което води борба с идолопоклонството, със старите обреди и предразсъдъци и с ограниченията на кастовата система. Шарада Деби — майката на Рабиндранат — дарила Дебендранат с общо 15 деца — четиринадесетото, от които е Рабиндранат. Негов дядо е Дварканат Тагор, роден през 1794 г., създател на първата индийска банка и първата индийска флотилия, основател на медицинската академия в Калкута и основен дарител на почти всички големи институции в Бенгалия. Фамилното богатство достигнало своя връх по време на живота и кариерата му. Бащата, задълбочен в своето съзерцание, прекарва по-голямата част от своето време като отшелник в имението си Шантиникетан и предприема дълги пътувания из Хималаите. На едно от своите пътувания взима и малкия Тагор, което оказва всестранно влияние за оформянето на бъдещия световноизвестен поет.[11]

Обучението на Рабиндранат започва рано и се води главно от частни учители. Той изучава санскрит и богатата съкровищница на древнооиндийската литература. Брат му — Джйотиндранат — се грижи за музикалното му образование. Други преподаватели се занимават с анатомия, английски език, дори с борба.

Педагогическото училище и Бенгалската академия не задоволяват младия Рабиндранат. Поетът казва за себе си: „Никой друг, освен самия мене, не беше виновен за това, че нищо не можеше да ме накара да вървя много дни наред по утъпканата пътека на учението. Щом ми хрумнеше, аз криввах настрана и пълнех своята торбичка най-безразборно с всяко зрънце знание, което ми се случеше на пътя.“ По решение на семейството, на седемнадесетгодишна възраст, Рабиндранат отива в Англия да следва право. Много скоро напуска университета и насъбрал нови впечатления от Европа и живота на западните народи, усъвършенствал английския език и прочел много произведения на английската литература, той се връща в Калкута. Първата творба на Тагор, „Историята на поета“, се появява, когато той е едва петнадесетгодишен, в издаваното от семейството му списание „Бхарати“. Това семейно списание, излиза почти половин век.

Тагор се оженва на 22-годишна възраст, има 5 деца. След седемнадесет години семеен живот загубва жена си Мринолини и три от децата си.

През 1901 г. в семейното имение Шантиникетан, Рабиндранат основава училище, чиято програма се отличава от програмата на английските училища и предвижда задълбочено изучаване на бенгалски език, индийска и световна литература, природни науки и математика. Заниманията се провеждат сред природата и се състоят главно от свободни беседи между учителя и учениците според най-добрите примери на древните училища. През 1921 г. училището се превръща в университета Вишва Бхарати. Животът на поета в Шантиникетан е много плодовит по отношение на творчеството му. Тук написва: „Читра“, „Царят на тъмния чертог“, „Поща“, романът „Крушение“, „Го̀ра“, „Дом и свят“ и др.

През 1912 г. Рабиндранат Тагор заминава на голяма обиколка из Европа и Америка. По време на посещението си в Англия той се среща с видни интелектуалци и творци. Възхитен от интензивната духовност на поезията му, изразена в сетивни образи, ирландският поет Уилям Бътлър Йейтс пише знаменития си предговор към стихосбирката „Гитанджали“[12] През 1913 г. Рабиндранат Тагор е удостоен с Нобелова награда за стихосбирката си „Гитанджали“, а скоро след това получава и английска благородническа титла. През 1919 г., в писмо до вицекраля на Индия, Тагор се отказва от тази титла, в знак на протест срещу кърваво потушения мирен протест в Амритсар.[13]

През 1926 година Тагор прави голяма обиколка на Европа. След Атина, Букурещ и Белград на 17 и 18 ноември 1926 г. великият хуманист посещава София и изнася две беседи.[14]

През юли следващата година започва голямото пътуване на писателя в Югоизточна Азия и Япония, а през 1932 г. посещава Персия, Ирак и Цейлон. През ранната 1930 г. той напуска родната си Бенгалия за едногодишно пътуване в Европа и Съединените Щати. Оттогава датира приятелството му с Алберт Айнщайни Хърбърт Уелс. В лекциите си, които изнася в Европа и Америка, освен философките теми за „хуманността на Бога и за човека като Вечност“, той споделя и огорчението си от „тъмната бездна на надменността“, която отделя англичаните от индийците. През същата година Тагор посещава Съветския съюз и в писма до племенницата си Индира пространно описва впечатленията си от мащабите на ограмотяването и мястото на индивида в колективизацията на тази страна.[15]

В края на живота си Тагор открива рисуването като нова форма на изява на творечския си гений[16].

Великият индийски писател умира на 7 август 1941 г. Огромно е литературното наследство на Р. Тагор — 12 романа, над 100 разказа, около 2000 песни, около 30 поеми и 50 стихосбирки и други.

Той е единствения поет удостоен с честта да бъде автор на химните на две държави. Стихотворението му „Джана Гана Мана“ става химн на Индия[17], а стиховорението му „Амар Сонар Бангла“ – химн на Бангладеш[18]

„Затворихме вратата, за да не влезе заблудата, но сега как ще влезе истината? Реката на истината протича през каналите на заблужденията. Всичко безкрайно свършва. Водата в каната е прозрачна; водата в морето е тъмна. Какъв е твоят език, море? — Езикът на вечния въпрос. Какъв език е твоят отговор, небе? — Езикът на вечното мълчание. Щастието е в това да отдадеш сърцето си на другия. Звездите не се боят, че ще ги помислят за светулки. Когато е звяр, човек е по-лош и от звяра. Дори шайка разбойници трябва да се подчинява на някои морални правила. Те могат да ограбят целия свят, но за да останат банда, не трябва да крадат един от друг. Хората са жестоки, но човекът е благороден. „

 

Rabindranath Tagore

Tagore c. 1915, the year he was knighted by George V.
Close-up on a Bengali word handwritten with angular, jaunty letters.
Signature in Bengali script.

Rabindranath Tagoreα[›]β[›] (7 May 1861 – 7 August 1941),γ[›] sobriquet Gurudev,δ[›] was a Bengali polymath who reshaped his region’s literature and music. Author of Gitanjali and its „profoundly sensitive, fresh and beautiful verse“,[1] he became the first non-European Nobel laureate by earning the 1913 Prize in Literature.[2] In translation his poetry was viewed as spiritual and mercurial; his seemingly mesmeric personality, flowing hair, and other-worldly dress earned him a prophet-like reputation in the West. His „elegant prose and magical poetry“ remain largely unknown outside Bengal.[3]

A Pirali Brahmin[4][5][6][7] from Kolkata, Tagore wrote poetry as an eight-year-old.[8] At age sixteen, he cheekily released his first substantial poems under the pseudonym Bhānusiṃha („Sun Lion“), which were seized upon by literary authorities as long-lost classics.[9][10] He graduated to his first short stories and dramas—and the aegis of his birth name—by 1877. As a humanist, universalist internationalist, and strident anti-nationalist he denounced the Raj and advocated for independence from Britain. As an exponent of the Bengal Renaissance he advanced a vast canon that comprised paintings, sketches and doodles, hundreds of texts, and some two thousand songs; his legacy endures also in the institution he founded, Visva-Bharati University.

Tagore modernised Bengali art by spurning rigid classical forms and resisting linguistic strictures. His novels, stories, songs, dance-dramas, and essays spoke to topics political and personal. Gitanjali (Song Offerings), Gora (Fair-Faced), and Ghare-Baire (The Home and the World) are his best-known works, and his verse, short stories, and novels were acclaimed—or panned—for their lyricism, colloquialism, naturalism, and unnatural contemplation. He composed two national anthems: the Republic of India‘s Jana Gana Mana and Bangladesh‘s Amar Shonar Bangla.

                                              ***

A mind all logic is like a knife all blade. It makes the hand bleed that uses it.

Age considers; youth ventures.

Beauty is truth’s smile when she beholds her own face in a perfect mirror.

Bigotry tries to keep truth safe in its hand with a grip that kills it.

By plucking her petals, you do not gather the beauty of the flower.

Clouds come floating into my life, no longer to carry rain or usher storm, but to add color to my sunset sky.

Death is not extinguishing the light; it is only putting out the lamp because the dawn has come.

Depth of friendship does not depend on length of acquaintance.

Do not say, ‘It is morning,’ and dismiss it with a name of yesterday. See it for the first time as a newborn child that has no name.

Don’t limit a child to your own learning, for he was born in another time.

Emancipation from the bondage of the soil is no freedom for the tree.

Every child comes with the message that God is not yet discouraged of man.

Every difficulty slurred over will be a ghost to disturb your repose later on.

Everything comes to us that belongs to us if we create the capacity to receive it.

Facts are many, but the truth is one.

Faith is the bird that feels the light when the dawn is still dark.

From the solemn gloom of the temple children run out to sit in the dust, God watches them play and forgets the priest.

Gray hairs are signs of wisdom if you hold your tongue, speak and they are but hairs, as in the young.

He who is too busy doing good finds no time to be good.

I have become my own version of an optimist. If I can’t make it through one door, I’ll go through another door – or I’ll make a door. Something terrific will come no matter how dark the present.

Read more: http://www.brainyquote.com/quotes/authors/r/rabindranath_tagore.html#ixzz1jdDWzqTh

Джубран Халил Джубран / Kahlil Gibran

жива вода

животът е шествие

ДЖУБРАН    ХАЛИЛ   ДЖУБРАН / Kahlil Gibran /

(1883-1931)   писател и художник от ливански произход, живял и творил в САЩ

  • Великодушието се състои не в това ти да ми дадеш нещо такова, от което аз се нуждая повече от теб, а да ми дадеш онова, без което ти самият не можеш.

  • Вечно крача по този бряг, между пясък и пяна. Приливът ще изличи стъпките ми, вятърът ще отвее пяната. Ала морето и брегът ще пребъдат вовеки…

  • В края на краищата това не е чак толкова лош затвор, само дето не ми харесва стената, която отделя моята камера от съседната. Но, признавам си, че изобщо не мисля да упреквам стражата или Онзи, който е построил този затвор.

  • Всички ние сме затворници, но едни килии имат прозорци, а други – не…

  • Възможно е онзи, който ти дава змия, когато ти го молиш за риба, да няма какво друго да ти даде. Значи според него това е великодушие.

  • Животът е шествие. Който крачи бавно, го намира за твърде бързо и го напуска. А който крачи бързо, го намира за твърде бавно и също го напуска…

  • Какво е тъгата, ако не стена между две градини.

  • Когато ми казвате: „Не те разбираме“, това е възхвала, за която аз не съм достоен, и оскърбление, което вие не заслужавате…

  • Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя.

  • Макар вълната от думи вечно да се надига в нас, нашите дълбини са вечно безмълвни.

  • Мъдрост е за сакатия да не строшава патериците си о главата на своя враг…

  • Много учения прилича на прозоречно стъкло. Ние виждаме истината през него, но то ни и отделя от истината.

  • Нека онзи, който си изтрива ръцете в дрехата ти, да я вземе за себе си. Тя може още да му потрябва, а не тебе — никога вече.

  • Ненавистта е нещо мъртво. Кой от вас би искал да стане гробница?

  • Обичайте се, но не превръщайте в окови любовта. Тя нека е морето между бреговете на сушите ви. — Пророкът

  • Само немият завижда на многословния.

  • Случва се измамата да донесе успех, но тя винаги приключва живота със самоубийство.

  • Странно е, че всички ние браним кривото у нас по-ревностно отколкото правото…

  • Ти пиеш вино, за да се напиеш, а аз го пия, за да прогоня пиянството от друго вино.

  • Човечеството е река от светлина, която тече от праведността към вечността.

  • Приятели мои, спътници мои, горко на народ, който е пълен с вярвания и празен откъм вяра.

    Горко на народ, който се облича с дреха, неизтъкана от него, яде хляб, непожънат от него, и пие вино, неизцедено от неговата собствена преса.

    Горко на народ, който приветства побойника като герои и смята блестящия завоевател за щедър.

    Горко на народ, който насън презира някоя страст, а наяве и робува.

    Горко на народ, който издига глас само когато крачи в погребална процесия, гордее се само с руините си и се съпротивява само когато вратът му е поставен между меча и дръвника.

    Горко на народ, чиито държавници са лисици, философите му са фокусници, а изкуството му е изкуство на кърпежа и подражанието.

    Горко на народ, който посреща своя нов водач с фанфари, а го изпраща с пищялки, само за да посрещне друг отново с фанфари.

    Горко на народ, чиито мъдреци са онемели с годините, а силните му мъже са още в люлката.

    Горко на народ, разделен на части, всяка от които си въобразява, че е народ.

  • Желал бих щото да можех да сбера къщите ви в шепа и като сеяч да можех да ги пръсна из полето и леса.

    Желал бих щото долините да са улици, а зелените лъки — алеи, та да се търсите един друг из лозята и дрехата ви да се пропие със земното ухание. (1926)

  • Веднъж Красотата и Грозотата се срещнаха на морския бряг. И си рекоха една на друга:

    — Хайде да се изкъпем в морето.

    И те се съблякоха и заплуваха сред вълните. А подир малко Грозотата излезе на брега, сложи си дрехата на Красотата и продължи по пътя си.

    А Красотата на свой ред излезе, ала не намери дрехата си; и понеже бе твърде свенлива, та да остане голо, сложи си дрехата на Грозотата.

    И Красотата продължи по пътя си.

    И оттогава насетне мъжете и жените бъркат едната с другата.

    Ала има такива, които са зърнали лицето на Красотата и я разпознават въпреки дрехата. И има други, които познават лицето на Грозотата и нейната дреха не я прикрива от очите им. — от „Странникът“

  • — Учителю, говори ни за битието. Какво е да бъдеш?

    — Днес да бъдеш означава да бъдеш мъдър, но не безучастен към безразсъдния; да бъдеш силен, но не за да унищожаваш слабия; да играеш с малките деца не като баща, а по скоро като другар, който би искал да научи техните игри;

    Да бъдеш непринуден и простосърдечен с възрастните мъже и жени, да присядаш с тях в сянката на старите дъбове, въпреки че самият ти все още вървиш с Пролетта;

    Да знаеш, че светецът и грешникът са братя близнаци, чийто отец е нашият Всемилостив Цар, и че единият се е родил само миг преди другия и заради това ние го приемаме за Престолонаследника;

    Да следваш Красотата, дори когато тя те води към ръба на пропастта; и въпреки че тя е окрилена, а ти си безкрил, и въпреки че тя ще прекрачи ръба, ти я последвай, защото там, където няма Красота, няма нищо.

    http://www.searchquotes.com/quotes/author/Kahlil_Gibran/

    http://en.wikipedia.org/wiki/Khalil_Gibran

    http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BB_%D0%94%D0%B6%D1%83%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD

     

Четвъртък – ден за медитация

 

 

лицето на дявола

медитация

 

Четвъртък едно време беше „несвъртък”. За пояснение – да не те свърта… Но не за това ми е думата. А докато стигна до нея… Та значи, днес вятърът е утихнал, но не си е довършил работата – мрачни облаци все още висят от небето. Ама то като стане дума за работа…

С радост намирам котката да спи, а и папагалите също. Е, те щом ме зърнаха и веднага се размърдаха, но поне не ми се перчат с любовните си занимания.

Та освен за „ несвъртъка” когато е четвъртък се сещам и за „Благодатния четвъртък” на Стайнбек. А от там нататък за какво ли не още. Днес обаче, се спирам на будизма.

И веднага решавам да превърна готвенето в медитация. Посягам към една тенджера, вземам я и я поставям на котлона, съответстващ на дъното и. Вдигам и капака, вземам го и прекосявайки кухнята, го поставям на масата. После продължавам по същия начин с всичко останало, свързано с процеса – готвене. И така, стъпка по стъпка, без да мисля за нищо друго, освен за действията, които извършвам.

Но… Щом поставих месото на масата и посегнах да го режа, любопитната котка, а може би и гладна, веднага се намести пред острието на ножа. И от тук нататък медитацията ми вече бе свързана с това – как да не нарежа и котката заедно със свинския бут.

Е, не че не можех да я изгоня и да си продължа, но… Да си призная – стана ми забавно. То, тази игра не бе първата. Нещо повече… Всеки път когато трябваше да режа месо, котката бе неизменно там – седеше спокойно и наблюдаваше. Така накълцването на месото се бе превърнало в ритуал и за двете ни.

На мен, както казах ми бе забавно, обаче не знаех как стоят нещата с котката. Надявах се да се задоволи единствено и само с играта, защото от месото определено нямаше да и дам. Никога не бях го правила и така щеше да е и за в бъдеще.

Глождеше ме въпроса – каква и е целта? Отговора, разбира се, не закъсня. Щом разкарах месото от масата, тръгвайки към мивката да го измия, и едно случайно обръщане назад от моя страна ме накара да се опуля. Котката усърдно и старателно ближеше кръвта по найлоновата торбичка и дъската.

– По дяволите! – прошепнах аз – Котката ми е вампирясала!

И продължих, но наум. Може пък винаги да си е била такава. А това значи, че митовете и легендите не са просто измислица. Но… все пак говорим котка, която си е хищник, така че… единственото добро в случая бе, Том не беше черен, дори не бе породист, просто от така наречените – „улични превъзходни”.

И все пак за мен остана въпроса – кой ли всъщност е виждал всичките лица на дявола?