ВСЕКИ СВОЕТО СИ

чакащия...

Измори се Дирещият Своето Си и оглеждайки се, спря както се разбира – при Чакащият Своето Си. Взира се известно време в лицето му, и след като се убеди, че не е нито мъртъв, нито заспал, а просто мълчаливо чакащ, го заговори:

– Чакаш ли?

– Търсиш ли? – му отвърна той.

– Вече не… – каза Дирещият и продължи – много път изминах… Много неща видях, някои преживях, други научих от книгите. И не просто стигнах, а прозрях онези дълбини, от където почват корените на живота. Вяравах, че колкото по-дълбоко слизам, толкова повече смисъл ще открия. Обаче, ме постигна точно обратното. Защо ли? Дали пък животът в своята същина не е илюзия или навярно, е обгърнат в илюзии. И когато ги разбулиш, да остава истина, и тя да е, че няма живот.

– Да, това е истина, но… – проговори Чакащият – е истина, само когато си слязъл и се намираш в онази дълбина, където животът наистина го няма.

– И как това е възможно? – учуди се Дирещият – Аз, който съм живот, да сляза в такава дълбина, където няма живот. Какво съм аз, тогава?

– Нима в своето търсене, не си открил какво си? Ти си семе, което е търсило своята благодатна почва, за да покълне, израсте и открие живота.

– Но аз…

– Да, ти си семе, събрало и носещо паметта на един достойно изминат житейски път в търсене на себе си. Но вместо това, открило истини и разбулило тайни, които са засенчили истинската ти цел. Ти си бил живот, докато си търсил, а сега си краят на живота, който си живял и същевременно, си началото на живот, който можеш да започнеш, но… вече в търсене на самия живот, и когато го намериш, ще си намерил себе си.

– А, от къде минава пътя към живота? – смирено попита Дирещият Своето Си.

– Пътят към живота минава през простотата на битието – отвърна Чакащият Своето си, разпервайки ръце около себе си.

– Това… – напрегна се в мислите си Дирещият.

– То е това, от което си бягал толкова дълго. Защото човек не търси нещо, ако не бяга от друго. И то е все едно… Човек бяга от себе си, за да намери себе си. И ако ти искаш да се върнеш към живота, да го преоткриеш като същина и прелест, това е единственото, което можеш да направиш… Да минеш през простотата на битието.

– А какво, всъщност, е простотата на битието?

– Когато толкова дълго и стремливо бягаш от нещо, постепенно забравяш какво е било и как е изглеждало. Единственото, което ти е останало, е да помниш, че не бива да спираш да бягаш. А, каква е простотата на битието ли? Това е потапяне в реката на простите неща. Нещата, които са горе на повърхността и не е нужно да ги търсиш… те просто са там, около теб. И не е нужно да ги подреждаш, те са си на местата. Нещата на повърхността не е нужно да ги променяш, защото там където са, те са непроменими… непроменима е същността им. А същността е там, от където идваш ти. И ако си успял там да промениш нещо, огледай се сега и сам ще разбереш, дали е така. Хайде, ела да седнеш на моето място, че е време и аз да потърся нещо.

– Какво? – попита озадачено Дирещият.

– Вода и храна, то се видя, че ти нищо няма да дадеш на бедния слепец…

TO EACH HIS OWN

The One Who Was Seeking His Own grew tired and while he was looking around, he stopped, as it is understood – by the One Who Was Waiting For His Own. He gazed for a little while at his face, and after he made sure he was neither dead nor asleep, but just quietly waiting, he approached him:

“Are you waiting?”

“Are you seeking,” he replied.

“Not anymore,” the Seeking One said and continued, “I fared a long way… I saw many things, some of them I experienced, and others I learnt from the books. And I didn’t just reach, but besides I saw through those depths, where life’s roots begin. I believed that the deeper I descended, the more meaning I would find. The opposite came upon me, though. Why, you ask? Isn’t it possible that life, in its essence, is an illusion, or perhaps it is enveloped in illusions. And when you unveil them, should truth remain, it being that there is no life.

“Yes, this is true, but…” the Waiting One started talking, “it is truth only when you have descended and you are located in that depth, where does not really exist.”

“And how is this possible?” the Seeking One said, surprised. “I, the one who is life, must descend into such a depth, where there is no life. What am I, then?”

“So in your seeking, you have not found what you are? You are the seed, which has been looking for its own fruitful soil, so that it may sprout, grow up, and find life.”

“But I…”

“Yes, you are seed, which has collected and which is carrying the memory of a life, experienced in dignity and in the seeking of oneself. But instead of this, it discovered truths and unveiled secrets, which have overshadowed your true aim. You have been a life, while you were seeking, and now you are the end of the life, which you have lived, and, at the same time, you are the beginning of this life, which you can begin, but… now you can do it in seeking life itself, and when you find it, you will have found yourself.”

“And where does the way towards life pass?” humbly asked The Seeking For His Own.

“The way towards life goes through the simplicity of being”, The Waiting His Own replied, extending his arms around himself.

“This…”, The Seeking One strained his thoughts.

“It is what you have evaded for so long. This is because man does not look for stuff, if he is evading something else. And this is like… One evades himself, in order to find himself. And if you want to go back to life, to re-discover it in its essence and beauty, this is the only thing that you can do. To go through the simplicity of being.”

“And what, in reality, is the simplicity of being?”

“When you have evaded something for so long and so persistently, you gradually forget what it was and the way it looked. The only thing that you have left is to remember that you shouldn’t run away. Oh, what is the simplicity of being? This is sinking in the river of simple things. Things which are up there on the surface and it’s not necessary for you to seek them… they are just out there, around you. And it’s not necessary for you to rearrange them, they are in their respective places. Things on the surface needn’t be changed, because they are where they are, they are unchangeable… their essence is unchangeable. And the essence is where you are coming from. And if you have managed to change anything, look around yourself now and you will find out on your own if it’s true. Come on, sit down in my place, because it is time for me to seek something.”

“What is it?” the Seeking One asked in confusion.

“Water and food, it is evident that you will not give anything to the dire blind man…”

Д Е З И Р Е / DESIREE

sun

Д Е З И Р Е

Дезире живееше сама. Имаше си приятели, но рядко се виждаше с тях. Всъщност, събираха ги единствено празниците, рождените дни или някой наслуки избран уикенд за безгрижно веселие. Ала кои бяха те и коя бе тя – това като че ли оставаше зад завесата, отвън сцената на забавленията им. Неписан закон възпираше всеки един от тях да се интересува от другия – като от човек, драпащ по зъбера на живота. Така че, събирайки се единствено да се забавляват, не оставаха и пролука, през която би могъл да се прокрадне някой проблем.

А такива навярно всеки един от тях имаше. За Дезире понякога те никнеха като гъби след дъжд. Тя обаче, разчиташе само на себе си и в повечето случаи успяваше някак да се справи с тях.

Често чуваше хората около нея да споменават името Божие и да търсят упование в него. Виждаше ги как понякога дори и пръста си не помръдват, а само казват:

– Господ си знае работата! – сякаш наистина вярваха, че го има.

За Дезире не стояха така нещата. А и животът и бе като планински бързей, така че изобщо не и оставаше време да се замисля – има ли Господ, а кой е Бог, къде са те, каква им е силата…

Напоследък обаче, животът й сякаш забави своя ритъм… И не само това. Самота изпълни дните и дори вече не се събираше с компанията. Дезире се чувстваше някак потисната, нещо й тежеше в гърдите. Един ден разбра, че неясно по каква причина и защо, но някъде в дълбините на душата и ставаше нещо. Трудно и бе да разбере какво е, но подозираше, че е гняв. Към какво бе насочен и като как… Тя не можеше да си обясни. Но усещаше, че това нещо се надигаше, надигаше и сякаш бе готово да изригне. Дезире за малко да възкликне:

– О, Боже! – но още преди да го беше изрекла, като че се сепна от самата си мисъл и вместо това каза – А аз знам ли кой е той, че го зова?

Дезире се поблазни от идеята за някаква сила, която би и помогнала в този момент, но дълбоко в себе си усещаше, че нейното лице не би могъл да бъде Бог.

***

Гневът сякаш бе изчистил главата и от каквито и да било мисли и желания, което за нея бе ново и непознато състояние. И единственото, което и хрумна ей така изневиделица беше – да излезе навън сред навалицата на града – с надеждата гневът и да няма смелостта да се прояви там.

Дезире тръгна бавно по тротоара. Взираше се в сградите, тайничко надзърташе в очите на минувачите, не пропускаше и автомобилите, които сякаш прелитаха по пътното платно. За да избяга от себе си, Дезире напрегна и слуха си.

– Да го ритна този Клинтън… – дочу тя да си мърмори един доста омърлушен и с намръщено лице мъж.

Дезире не се сдържа и се усмихна. Веднага след това насреща и се зададе майка, чието дете изглеждаше много сърдито.

– Сега мама ще купи на момчето една книжка и то ще спре да плаче! – се опитваше да го успокоява тя.

И преди Дезире да си помисли каквото и да било, слухът й долови:

– Толкова я мразя! Мразя я! – злобно повтаряше възрастна жена на друга, а тя пък на свой ред й обясняваше:

– Недей така, ще се разболееш. Потърпи още малко…

След тях вървяха две млади и хванати под ръка жени.

– … да си обръсна краката… Ама знам ли го моя… Ще вземе да побеснее, току-виж ме пребил или изгонил.

– Ти пък! – чудеше се другата. – Какво толкова!

– Какво ли? Ти не го познаваш!

– Ти познаваш ли го? – дочу Дезире зад гърба си женски глас. – Не. Не го познавам, обаче… – последва отговорът от друг такъв.

– Какво? – попита я първата.

– Обичам го! Обожавам го!

– Не говориш сериозно, нали?

– Напротив! Не мога да спя… Не мога… нищо… Все за него мисля…

– Ти си болна. Я се стегни!

– Мисля, че просто съм влюбена, но е толкова хубаво…

На Дезире и стана неудобно волно неволно да подслушва този разговор и реши да забави крачка, за да ги остави да я подминат. И щом го направи, слухът й долови следващия раз- говор.

– Тя е само на тринайсет, представяш ли си? На тринайсет е и плаче, че е още девствена… – тревожно обясняваше жена.

– Боже! Какво поколение! – дивеше се събеседничката и.

– Приятелките и я изоставиха. А тя иска аз, майка и, да и намеря мъж, който да я обезчести, можеш ли да си го побереш в главата?!

Дезире изтръпна. Направо се ужаси от това, което чуваше, и изобщо от самия факт – как хората си споделяха проблемите помежду си, и то вървейки па улицата. Тази улица – по която толкова пъти минаваше и като че ли досега нито веднъж не бе забелязвала минувачите, не бе дочувала дори гласовете им. Тя за първи път виждаше колко е оживен градът, и не само защото тротоарът приличаше на река от хора, а защото именно тези хора, докато се движеха по него, си говореха за толкова лични неща от живота си.

***

Размишленията и за тези хора я откъснаха от улицата. Инерцията я водеше напред. В един миг обаче, дойде на себе си и видя, че е стигнала до едно магазинче, в което никога до сега не беше влизала. Спря се пред витрината и се замисли. „Ако това е ден, през който ще върша необичайни за мен неща – си каза тя – защо да не вляза и тук.”

Натисна смело дръжката и отвари вратата. Вътре я посрещна усмихнатото и дружелюбно лице на строен и привлекателен мъж. Виждайки го, Дезире моментално си спомни един от разговорите: „Не го познавам, но го обичам!” – бе казала влюбената жена. Опитвайки се да прогони тази нелепа мисъл, тя разтърси глава и усмихвайки се, поздрави:

– Добър ден!

– Добър ден! – вежливо отвърна той и я попита. – Нещо специално ли търсите? За подарък или за спомен?

– Не… аз… – започна неуверено Дезире.

Мъжът замълча, но така и не откъсваше поглед от нея, като че ли се опитваше да и отгатне желанието. Тя пък, скована от притеснение, се въртеше на пета и вече се чудеше сама на себе си, защо изобщо е влязла в тази дупка.

– Магазинчето ми наистина прилича повече на дупка – за почна той, сякаш бе прочел мислите и – но за нещата, които продавам, е възможно най-подходящото място – завършисъс спокоен и уверен тон.

– Да, навярно е така… – тихичко каза Дезире. – Не съм влизала друг път. Аз…

– Така е – потвърди мъжът. – Но не е имало защо.

– Аз… – едва доловимо потрепера тя – и сега не знам защо го направих.

– Напротив, знаете. Дори и аз знам

– Вие… – учудено го изгледа Дезире.

– Да. Знам защо вие влязохте. И всеки друг, който го прави, също знам защо… Такава ми е работата. Знам дори и защо толкова много други хора не влизат.

– И аз защо съм влязла? – любопитно и с лек присмех в гласа попита тя.

Мъжът се подпря на тезгяха и заговори:

– Животът е един път, по който човек върви. И този път не винаги е прав и гладък. Понякога е надолу, друг път нагоре. Когато човек се изкачва по него се чувства добре. Но акосе търкулне надолу… Тогава той осъзнава, че има нужда от нещо, което да го спре. Нещо специално! – усмихна се той – Вие търсите точно такова нещо! Не съм ли прав?

„Разбира се, че си прав!” – помисли си Дезире, но беше толкова изненадана, че за момент изгуби ума и дума. И опитвайки се да скрие своето вълнение, тя изви глава наляво, надясно, нервно сплете ръцете си, загледа се в тях и най-накрая попита:

– А как разбрахте?

– По лицето ви… Очите ви говорят вместо вас.

Дезире се почувства смутена. Този непознат мъж бе надникнал в душата й. И не за да я наскърби, а напротив – показваше разбиране и загриженост.

– Елате! – покани я той.

Дезире тръгна след него. Направиха няколко крачки и се спряха до един рафт, върху който бяха подредени най-различни фигурки от дърво.

– Протегни ръка! – подкани я мъжът.

Като послушно момиченце тя последва указанията му.

– Какво чувстваш? – попита той.

Дезире малко се стъписа, но един глас в нея неистово я молеше да се довери на мъжа. Постепенно тя се опита да се съсредоточи единствено над усещането, което би могла да изпита, плъзгайки си ръката над фигурките.

– Само една от тях можеш да почувстваш – прошепна той. – Затвори очи! – още по-тихо каза, сякаш се страхуваше, че с гласа си би разрушил хармонията, конто всеки момент трябваше да се роди между Дезире и някоя от фигурките.

Всъщност мъжът вече знаеше коя е тя. Още щом жената влезе в магазинчето му, той видя как тънката нишка мигом я обвърза с еднаот фигурките. Ала нямаше право да и каже коя е.

А Дезире, в опитите си да се съсредоточи върху усещанията си, изведнъж осъзна, че по-скоро мисли за продавача, отколкото за стоката му. Силата, която той излъчваше, не можеше да я сравни с тази на фигурките.

Тя наистина търсеше нещо специално и за миг бе повярвала, че ръката и ще го намери. Духът и обаче я теглеше към живота. Живота, който сякаш извираше от този странен непознат мъж.

Дезире стоеше пред фигурките – неподвижна и с протегната ръка. Не чувстваше никоя от тях. По-скоро искаше да почувства допира на мъжа.

– Усещаш ли нещо? – попита я той.

– Теб… – отвърна му тя. Отвори очи и се обърна към него.

– Но ти не търсеше мен. Не азсъм ти нужен. Аз съм просто дърво край твоя път.

– По-скоро те чувствам като извор на сила… А аз имам нужда точно от това!

– Сила имаш и ти… – започна да и обяснява мъжът – Просто не си се научила да я използваш и в повечето случаи я пилееш. Имаш нужда от нещо, което да те накара да видиш себе си и силата си. Тук има една фигурка, която е свързана с теб, откриеш ли я, тя ще ти помогне. Ти не вярваш в Бог, а и тя не би могла да стане твой бог, но в нея ще видиш себе си.

– Не мога да я открия. Пък и това ми прилича на приказка, само дето не знам как да повярвам, че ти си магьосник…

– Опитай отново! – подкани я мъжът.

Дезире се чувстваше объркана. Идваше и да си излезе от магазина, но вместо това отново протегна ръка над фигурките. Тогава изведнъж усети, че нещо я парва по дланта. Отвори очи и я видя – тя беше с формата на слънце. В първия миг, когато го погледна, то грееше. Лъчите му преливаха в най-различни нюанси на естествения дървесен цвят. Дезире не се сдържа и му се усмихна.

– Това е! – също усмихнат потвърди и мъжът. – С лъчите си то ще улавя това, което ти неволна пилееш. Ще множи силата ти и ще ти я връща, също като огледалото или лупата. То е твоят фенер, докато се луташ в мрака. Излезеш ли обаче на светло, то ще се превърне за теб в обикновена дървена фигурка.

– Невероятна е! – възкликна Дезире и продължи – Не мога да си обясня… Първо всички ми изглеждаха еднакви, а сега… То направо свети! Прекрасно е!

– То… вече работи за теб! – посочи го мъжът и обясни – Прекрасно е, защото ти носиш в себе си прекрасното. То свети, защото ти го огряваш. Всеки човек е едно слънце в собствения си живот. За да го види обаче, трябва да навлезе в мрака на душата си. Иначе не би могло да стане, защото онова на небето е толкова силно и ярко, че заслепява всички останали.

– Затова ли… – започна Дезире.

– Затова! – прекъсна я той. – Затова, както ти обясних още в началото, тази дупка е възможно най-подходящото място за нещата, които продавам.

– Сега наистина разбирам… – поклати глава тя. – А мога ли да си взема фигурката?

– Та нали за нея влезе! Твоя е! – усмихна се мъжът.

– Ти си знаел… наистина си знаел… – говореше по-скоро на себе си Дезире. – Ама защо още първия път не я почувствах? Защо чак сега…

– Ако не чувстваш себе си като слънце, както би трябвало да бъде, тогава много лесно можеш да приемеш някой другкато такова. Аз не бях това, което ти търсеше, и ти го казах. Грубо звучи, но е така. Ти трябваше да ме изхвърлиш от главата си, от мислите си, да ме запокитиш в дълбините на мрака като мъж, който не разбира от жени, да ме затиснеш с тонове пръст и да забравиш, че съществувам – каза той и завърши – Не може да видиш слънцето, когато седиш под сянката на някое дърво…

Дезире се чувстваше толкова променена, като че ли бяха минали години от нейния живот, а всъщност нямаше и час. Фигурката и изглеждаше толкова скъпа, че беше готова да даде за нея всичките си спестявания, което естествено не се случи, защото тя си беше просто стока – обикновена дървена фигурка.

След години и за Дезире се превърна в такава.

/изображението е от линка: http://www.worldbazaarimports.com/ /

DESIREE

Desiree was living by herself. She had friends, but she rarely met up with them. Actually, the reasons to meet were only these: holidays, birthdays, or some randomly chosen weekend for carefree revelry. But who they were and who she was – this seemed to remain behind the curtains, beyond the stage of their entertainment. An unwritten law stopped each one to take interest in others – like a man, fighting for himself on the crest of life. So, gathering with the only purpose of getting entertainment, they did not leave a crevice, through which problems could sneak up.

And, perhaps, everyone had problems. For Desiree they were cropping up like mushrooms after rainfall. She, however, leaned only on herself and in most cases she somehow managed to deal with them.

She would often hear people around her mention the name of God and find solace in him. She would see how sometimes they wouldn’t lift a finger, and they would only say:

“God knows what he’s doing!” as if they really believed that he exists.

Things didn’t sit this way for Desiree. And life was like a mountain current, so she didn’t have any time at all to think over – is there God, and then who is God, where are they, what is their power…

Recently, however, life seemed to slow down its rhythm… and not only that. Loneliness filled her days and she didn’t even bother join the company. Desiree was feeling somewhat depressed, there was some heaviness in her chest. One day she found out that without any clear reason, something was happening in the depths of her soul. It was hard for her to figure out what it was, but she suspected it was anger. What was it aimed at and as wha… She could not explain it. But she felt that something was rising, it was rising and it seemed ready to erupt. Desiree was only short of exclaiming:

“Oh, God!” but even before saying it, she got startled and instead said, “And do I know who he is, before I start summoning him?”

Desiree was tempted by the idea of some force, which would help her in that moment, but deep inside she was feeling that its face could not be God.

*******

Anger seemed to have cleared her head from all thoughts and desires, which was a new and unknown state. And the only thing that she came up with, all of the sudden, was that she should go out and join the crowds of the city, hoping that her anger will not have the audacity to manifest itself there.

Desiree slowly started walking on the sidewalk. She gazed in the buildings, surreptitiously peeking into the eyes of passers-by, not omitting the automobiles, which seemed to fly on the roadway. In order to escape from herself, Desiree strained her hearing.

“I would so kick this Clinton guy…” she overheard the murmuring of one low-spirited and frown-faced man.

Desiree could not help but smile. Immediately afterwards, she saw a mother coming her way, whose child was looking very grumpy.

“Now mom will buy her boy a book and he will stop crying!” she tried to soothe him.

And before Desiree could think up whatever it may be, she heard:

“I hate her so much! I hate her!”, one mature woman was repeating to another one, who in turn was explaining to her:

“Don’t act like this, you are going to fall sick. Have some more patience.”

Two young women were walking behind them, holding each other’s hands.

“… to shave my legs… But how can I predict my lovebird… he might just as well get mad, and I can see him beating me up or kicking me out of the house.”

“What are you talking about!”, the other one was wondering. “What’s the fuss?”

“What’s the fuss? You don’t know him!”

“Do you know him?” Desiree heard behind her back a female voice. “No. I do not know him, but…” followed the reply from another female voice.

“What?” the first one asked.

“I love him! I adore him!”

“You are not being serious, are you?”

“Quite the opposite! I can’t sleep… I can’t do… nothing… I am always thinking about him…”

“You are sick. Get yourself together!”

“I think I am just love-struck, but it is so good…”

Desiree felt uncomfortable, because she was eavesdropping this conversation with or without her volition. She decided to decrease her walking tempo, so that they can go past her. And when she did, she could hear the next conversation.

“She is only thirteen, can you imagine? She’s thirteen and is now crying, because she is still a virgin”, one woman was anxiously explaining.

“God! What a generation!” her interlocutor was marveling.

“Her friends left her behind. And she wants from me, her mother, to find her a man, who would dishonor her; can you understand this?!”

Desiree felt thrills. She was horrified by what she was hearing, and in general by the fact that people were sharing their problems while they were walking on the street. She had walked on this street so many times and she had not noticed the passersby until this time, she hadn’t noticed even their voices. She saw the vibrancy of the city for the first time, which was not only due to the river of people on the sidewalk, but more so because the people walking on it were talking for such personal things from their lives.

*******

Her musings about these people detached her from the street. Inertia was keeping her going. In a flash, however, she came to her senses and saw that she has arrived at one little shop, where she had never before stepped in. She stopped by the window and thought. “If this is a day, when I will do unusual things” she said, “why shouldn’t I just hop in here.”

She pushed bravely the handle and opened the door. The smiling and friendly face of a slender and attractive man welcomed her inside. Upon seeing him, Desiree instantaneously remembered one of the conversations: “I do not know him, but I love him!” the love-struck woman had said. Trying to expel this absurd thought, she shook her head, and greeted with a smile:

“Good afternoon!”

“Good afternoon!” he answered courteously and asked her, “Are you looking for something specific? Is it for a gift or just a souvenir?”

“No… I…” Desiree began unconfidently.

The man became quiet, but he did not take his eyes off of her, as if he was trying to guess her desire. She was petrified by her anxiety, span on her heel, and was already amazed by herself, by the reason why she entered this hole.

“My shop really looks more like a hole” he began, as if he had read her thoughts, “but for the things I am selling, this is probably the most opportune place” he ended with a relaxed and confident tone.

“Yes, this is probably true…” quietly said Desiree. “I have not come in before. I…”

“That’s true.” the man confirmed. “But there had been no reason”

“I…” she quivered hardly noticeably, “even now, I don’t know why I did it.”

“I don’t think so; I think you know. Even I know.”

“You…” Desiree gave him a puzzled look.

“Yes. I know why you came by. And I know why everyone, who comes by, does it… It is my job. I even know why so many other people never come in.”

“And why did I come?” she asked with a curiosity and a slight mockery in her voice.

The man leaned on the counter and said:

“Life is a road, upon which men walk. And this road is not always straight and smooth. Sometimes it goes downwards, sometimes upwards. When man goes up on it, he feels good. But if he tumbles down… Then he comes to the realization that he needs something, which can stop him. Something special!” he smiled. “You are looking for such a thing! Am I right?”

“Of course you are right!”, Desiree thought, but she was so surprised that she lost her cool and tongue. And, trying to cover her excitement, she turned her head to the left, to the right, she nervously entwined her hands, began looking at them, and finally asked:

“How did you know?”

“Because of your face… Your eyes are speaking on your behalf.”

Desiree felt confounded. This unfamiliar man had seen through her soul. And not to grieve her, but rather to display understanding and caring.

“Come!” he asked her.

Desiree went after him. They made a few steps and stopped by a shelf, upon which various wooden figures were set up.

“Extend your arm!” the man asked her.

Like an obedient little girl, she followed his instructions.

“What do you feel?”

Desiree felt a little startled, but an inner voice was frantically asking her to put trust in the man.

She gradually started to concentrate entirely on the sensation, which she could feel by sliding her hand over the figures.

“You can feel only one of them” he whispered. “Close your eyes!” he said even quieter, as if scared that with his voice he might upset the harmony, which was about to be born between Desiree and one of the figures.

Actually the man already knew which one it was. Ever from the woman’s entrance into the shop, he could see the thin thread connecting her instantly with one of the figures. But he did not have the right to tell her which one it was.

And Desiree, in her attempts to concentrate on her perceptions, all of the sudden realized, that she was rather thinking about the salesman, and not about his goods. The power which he was exuding could not be compared to the one by the figures.

She was really looking for something special and for a moment she believed that her hand would find it. Her spirit, however, was pulling her towards life. Life, which seemed to spring forth from this strange, unfamiliar man.

Desiree was standing in front of the figures, still and with an extended arm. She could not feel any of them. She rather wanted to feel the touch of the man.

“Do you feel anything?” he asked her.

“You…” she replied to him. She opened her eyes and looked at him.

“But you were not looking for me. I am not necessary to you. I am just a tree around on your way.

“I rather feel you as a source of power… And I just need this!”

“You also have power…” started explaining the man. “You just have not learnt how to use it and in most cases you are wasting it. You need something, which will make you see yourself and your power. There is a figure, which is connected to you; if you find it, it will help you. You don’t believe in God, and she cannot, also, be your God, but you will see yourself in it.

“I cannot find it. This reminds me anyway of a fairy tale, but I just don’t know how to believe that you are a wizard.”

“Try again!” the man urged her.

Desiree felt confused. She felt like going out of the shop, but instead she extended again her arm over the figures. Then she felt, out of the blue, that something was scalding her palm. She opened her eyes and saw it – it was shaped like a sun. The first time looked at him, it was beaming. Its rays were overflowing in many different nuances of the natural wooden color. Desiree could not help it but smile at it.

“This is it!” the man confirmed, smiling. “With its rays, it will capture what you are involuntarily wasting. It will multiply your power and it will get it back to you, just like the mirror or the lens. It is your torch, when you are trying to find your way in the darkness. If you go out in daylight, it will turn into an ordinary wooden figure to you.

“It is incredible!” Desiree exclaimed and continued. “I cannot explain it… First, they all looked to me the same, and now… It is shining straight out! It is wonderful!”

“It is… already working for you!” the man pointed at it and explained. “It is wonderful, because you are carrying inside yourself the wonderful. It shines, because you set your rays on him. Each person is a sun in his own life. In order to see it, however, he has to step inside the darkness of his soul. Otherwise, it cannot work out, because the one in the sky is so strong and bright that it blinds all others.”

“Is this why…” Desiree began.

“That’s why!” he interrupted her. “That’s why, as I explained to you even from the start, this hole is the most appropriate place for the things, which I sell.”

“Now I really understand…” she nodded with her head. “And can I take the figure?”

“Didn’t you just come in for her! It is yours!” the man smiled.

“You knew… you really knew…” Desiree was rather talking to herself. But why didn’t I feel it the first time? Why just now…”

“If you don’t feel yourself like the Sun, as you should be, then it is very easy to accept someone else as such. I wasn’t the thing which you were looking for, and I told you this. It sounds arrogant, but it’s true. You had to throw me out of your mind, out of your thoughts, to put me in the depths of the darkness as a man, who doesn’t know much about women, to put tons of dust on me and forget that I exist”, he said and finished. “You can’t see the Sun, when you are sitting in the shade of another tree.”

Desiree felt so different, as if years had passed in her life – yet only an hour had gone by. The figure looked so dear to her, that she was ready to give all her savings. This, naturally, did not happen, because it was just one of the goods – a simple wooden figure.

When years passed, it also turned into a figure for Desiree.

СЕМЕНАТА на ЯБЪЛКАТА / Seeds of the Apple

и напусна Бог своето убежище…

СЕМЕНАТА на ЯБЪЛКАТА

Седи си Бог в своето удобно и спокойно убежище и си размишлява:

– Много време мина… Отдавна не съм слизал. Говоря си аз от тук, ама никой не ме слуша. Пращам разни предзнаменования, сигнали, ама никой не ги забелязва. Какво става там долу? Тези хора оглушаха ли, ослепяха ли? Заспаха ли? Какво стана с тях? Забравиха ли кои са и за какво са родени? Твърде много въпроси – тъжно заключи Той.

Свежда глава, поглежда надолу, почесва се по брадата, после по главата и решава:

– Слизам и точка, пък каквото ще да става! За толкова години хората видяха какво ли не, тъй че аз бих минал за всичко друго, но не и за Бог. Поне не такъв, какъвто ме знаеха ееехеее, кога беше то?! Пък и тези, които са ме виждали, отдавна ги няма. Претопяват се хората, претопява се живота там долу, а аз само си гледам от тук. Затова… слизам!

*******

И Бог се заспуска надолу. Хем му е любопитно, къде ще се озове, хем пък си държи очите затворени, защото му се иска да попадне на случайно място. А си и тананика, за да не би да дочуе някой интересен разговор, та да му се прище точно там да кацне.

*******

И ето Го вече на земята. Завърта се на пета и се оглежда, търси хора. Напряга очи, долавя някакви сенки. Взира се, прави крачка напред и не може да разбере – има ли някой, няма ли. Прави още крачка две, позакашля се и ето че забелязва, как сенките се раздвижват. Приближава още и проговаря:

– Здравейте, може ли да ви питам нещо?

– О, боже! Пак ще ни анкетират! – възкликва един от мъжете – Ами питай… Питай, човече, ние вече сме свикнали.

Бог се позасмива, позамисля, та накрая решава да приеме ролята, която бързо му отредиха.

– Така – започва Той в духа на анкетьор – Какъв по природа е човекът за вас?

– Лош.

– Злобен.

– Скъперник – отговарят бързо мъжете.

Бог смръщва вежди, замисля се, но преди да зададе следващия си въпрос, заваляват нови отговори:

– По природа, де… А иначе си е добър…

– Как? – недоумяващо пита Бог.

– Добър актьор – уточнява друг.

– Нали се сещаш за Шекспир, дето е казал, че „ светът е сцена, а ние сме актьори” – допълва третия.

– Ако не си чувал за Шекспир, то поне за японския театър с маските не се ли сещаш?

– Те, такъв е човекът. Гледа си интереса. А как да го прави, ако не преиграва тук-таме!

– Това е… Друго да питаш?

– Не, друго нямам какво да питам. Много ви благодаря! – усмихва се Бог, слага ръка на сърцето и е готов да си тръгне.

– Чакай, чакай… – спират го мъжете – Няма ли да ни питаш за имената? А и в кой вестник ще ни пишеш? Или по телевизията ще ни съобщаваш?

– Амиииии, книга… Книга ще пиша. И не само аз, цял колектив сме. Голям труд ще бъде… – казва Бог с надеждата да му повярват и бързо да се измъкне, ама не…

– Тогава, като излезе тази книга, да ни донесеш по една. Ей тъй за децата…

– Така, де… Нали и нас ни пише в нея…

– Да, разбира се, ще ви пратя по една. Довиждане и всичко хубаво!

– Довиждане!

И Бог тръгва, подсмихвайки се, а му се ще да се затича. Отдалечава се, отдалечава се, пък и надава слух. И какво дочува?

– Щял да прати книга! Дрън-дрън! Мошеник!

– Ами, да… Какъв бил човекът по природа?! То заради такива като него, човекът е станал лош. Такива, дето се бъркат в живота на хората.

– Че се и усмихваше надменно, от високо! Прави се на бог!

– Да, бе, наистина се държеше сякаш току-що пада от горе, ама не като круша, ами като Бог!

– Е, че то днес кой ли не се държи като бог, пък дори и ние понякога, не е ли така?!

– Така си е.

Продължава Бог по пътя си и мисли над чутото.

– Значи – казва си Той – явно не трябва да се усмихвам. Тъй да бъде. Ще се самоубия, ако от тук нататък се усмихна.

*******

Върви си Бог и се оглежда за други хора. Нищо не вижда, ама дочува смях и се забързва в нея посока. Пристига и преди да свари да си отвори устата, се обръщат към него:

– Ей, човече, защо си толкова тъжен?

– Да не си се изгубил?

– Спокойно! Ей сега ще те упътим, само да ти кажем най-новия виц.

– Е, стига де, виц ще му казваш! Може на човека да не му е до смях.

– Може… Ама ти ми кажи, какво е най-важно за човека? Ще ти кажа… Емоцията! Всъщност, какво друго е човека, ако не емоция! По какво можеш да познаеш, дали един човек е жив или мъртъв, ако не по емоцията.

– Ей, по-леко, че може засегнеш човека. Той може да си има сериозна причина да е тъжен. Може да е изгубил близък, да преживява раздяла.

– Разбирам те, но аз не говоря случайно за емоцията. Каквото и да му се случи на човека, той трябва да поддържа доброто си настроение, защото точно то е това, което дава сили, за да може да се преживяват тежките моменти. Весел ли си, нищо трагично не ти се случва, ама отдадеш ли се на тъгата, свършен си. Това е!

– Добре, добре… Хайде, разкажи го този виц, че… Ама къде се дяна онзи човечец?

– Бог знае. Пък може и да ни се е сторило, че има някой.

– Неее… Имаше, сигурен съм. Ама и ние…

– Ти! Не ние!

*******

„ Бог знае. Бог знае! Единственото, което знам е, че съм на земята, ама и в това не съм съвсем сигурен. Обаче, щом веднъж съм слязъл, поне да се раздвижа, наговоря и наслушам за… Я, по-добре да не се заричам за колко време.”

*******

Върви Бог, долавяйки все още ехото от смеха и навел глава, се почесва зад ухото. И изведнъж дочува:

– Ох, извинявайте! Не исках да Ви блъсна, аз просто… Нещо съм се замислила и…

– Не се тревожете, нищо не се е случило – прави опит бързо да я успокои Той.

– Как да се успокоя? Как да не се тревожа? То има ли друго в живота на човека, освен тревоги. Тревоги, тревоги и за какво ли не. Децата, мъжа ми, работата… Че и днес, точно взех да готвя, печката се развали и сега съм тръгнала за майстор. Колко ли ще ми вземе? Напоследък парите за нищо не стигат. Как ще я караме, само Бог знае! И сега пък Ви блъснах, нараних ли Ви? Толкова съм отнесена… не знам какво да правя. Пък и без да Ви познавам, Ви говорих толкова време за моите проблеми. Простете ми! Извинявайте! Много съжалявам! Ох, да ме прости Бог! Простете ми и Вие!

– Прощавам Ви! Успокойте се! Всичко ще се оправи. Вие сте толкова добра и обичлива жена. Убеден съм, че и Бог Ви прощава!

– Мислите ли?

– Убеден съм! – повтаря Бог и слагайки ръка на рамото на жената, примигва леко с клепачи, при което тя се усмихва и отронва:

– Благодаря Ви!

Бог примигва още веднъж и поема по пътя си нататък.

„ Тя се усмихна така, сякаш ме позна. Дали вярва, че ме има? Но пък ако вярваше, едва ли щеше да казва ей така – само Бог знае…” – мисли си Той.

*******

Преди да успее да довърши размишлението си, дочува:

– Ти щеше да ме прередиш, сигурен съм.

– Не е вярно, исках само да погледна.

– Лъжец! Уж да погледнеш и хоп, пред мен. Знам ви аз… Знам ги такива като теб! Усмихват се, усмихват се… Сладки думи и докато се усетиш, застанали отпред. Човек да го е страх да излезе вън от дома.

– Параноик! Това знам пък аз. Такива като теб са параноици. Има ли нещо, от което да не се страхуваш?

– Аз ли съм параноик?! Не знам какво е туй, ама знам, че днес от всичко ме е страх, защото светът е станал един такъв… И то, заради такива като теб. И като теб – допълва той, обръщайки се към Бог – Като теб, да! Какво ме гледаш? И ти ли смяташ да ме прередиш? Бог ми е свидетел, че някой път така ще се ядосам, че ще се разхвърчи перушина.

– Аз само минавам от тук – отронва Бог.

– Онзи само да погледнел, този само минавал, а след малко сигурно ще се появи трети, който само ще си купи… А аз будалата, да чакам! Къде е Бог, питам аз, та да види какъв свят е създал и какви хора е сътворил?

– Той светът си е хубав, ама такива параноици като теб ще го погубят!

– Аз ли ще погубя света, аз ли…

Бог поклаща отчаяно глава и бързо се оттегля, мислейки си- „ Имаше време, когато хората ги беше страх от мен. Мислеха си, че ще ги накажа. Е, те всъщност, сами се наказваха, ама поне бяха по-благоразумни. А днес? Днес ме споменават тук-там, а в действителност, се страхуват един от друг.”

*******

Продължава Бог по пътя, а пред него се изправя мъж и го пита:

– Работа ли търсиш? За какво те бива? Казвай бързо, че не си само ти. Хайде, до кога ще те чакам? Какво можеш да правиш?

– Каква работа предлагаш? – пита Бог.

– Не се прави на важен, ами ми кажи за какво те бива?

– За всичко, господине, – отговаря смирено Бог.

– Как за всичко, ти да не си Бог? Мене такива не ми минават! Кажи ми нещо конкретно, което можеш да правиш. Онова, което най-добре правиш. Какво си правил до сега?

– Помагах на хората, съветвах ги. Творец съм…

– Виж какво, мой човек, хората нямат нужда от съвети, а от производство, от стоки. Трябва пазара да е богат, за да имат хората избор. Днес човекът е човек, ако може да си купи, да притежава най-новата стока! А как ще си я купи, ако няма пари? А, за да има пари, трябва да работи! А, за да работи, той трябва да знае каква функция изпълнява в производствената машина. Ясно ли ти е? А сега, казвай по-бързо, че виж колко хора се натрупаха зад теб! Тук, аз съм царя, аз съм бога! А на теб ако не ти харесва, върви по дяволите!

– Разбрах…

– Какво ме интересува, хайде чупка!

И Бог послушно се чупва с мисълта – за какво ли го бива? Какво ли би могъл да работи, ако остане да живее в света на хората? Бързо обаче усеща, че всичко това изобщо не му се нрави и отмята глава с думите – „ Много съм си добре там горе!”

*******

Върви си Той, върви си и дочува:

– Декарт си го е казал пределно ясно – „ мисля, следователно съществувам”.

– Добре го е казал, но аз мисля, че не е нужно само да мислиш, за да съществуваш. Разумът си е разум, но човекът има и чувства.

– Човекът има чувства, но ако не мисли, как ще стигне до тях? Така че човекът е най-вече мислещо същество, та нали точно мисленето ни отличава от животните!

– И речта, драги, речта… Защото речта е тази, която материализира мисълта. Тя превръща мисълта в действие. А действието показва, че човекът е активен, което ще рече, жив! Как би изглеждал човек, който мисли, а иначе нищо не прави? Ще ти кажа… мъртъв, това е!

– Не е така. Ако човекът наистина мисли, той и ще действа. Я ми кажи, щеше ли и днес да ни има, ако не бяхме мислещи същества?! Точно на мисленето дължим живота си. А за медицината какво ще кажеш?

– Жалко, че тогава ще бъдем мъртви, за да ти кажа, че на мисленето ще дължим и смъртта си. И ти много добре знаеш, какво имам в предвид. Оръжия! Ядрени, неутронни… Та значи, мисленето си е мислене, но не е достатъчно, за да си човек. Ако само мислиш, ти ще си мислеща машина. Нужни са и чувства, които да ти предадат човешкия, живия облик. Ето, виж този човек, например – посочва той Бог – застанал е до нас и ни слуша. Сигурно си мисли нещо, но не се ли обади, нито ще разберем, че е бил там, нито че си е тръгнал. Ще речеш призрак, дух на мъртвец.

– Що да не е и Бог или извънземен, чиито език да не знаем? И той, примерно, да се опитва да ни каже нещо, ама ние да не разбираме…

– Ето че стигнахме и до Бог. И кой е го споменава? Та какво е Бог? Не се ли е появил Той, точно в резултат на мисленето на човека? А какво ще кажеш за връзката, мислене – възприятие? И къде е Бог в тази връзка?

– Той е в архаичното мислене.

– А в модерното мислене кой е Бог? Ще ти кажа… машината, изкуствения интелект. Ето на този Бог днес се клани човека. И знаеш ли защо? Заради Декарт. Заради това, че човек набляга най-вече на мисленето и забравя, че е човек.

*******

Бог се отдръпва тихомълком от бойното поле на диспута и усеща как едва сдържа усмивката си. Вдига ръка към устата си, после се почесва по врата и накрая просто въздъхва. Лек повей на облекчение го лъхва, но преди да успее да му се отдаде, пред очите му се появяват проблясъци и един сърдит мъжки глас изревава:

– Ти какво се разхождаш блажено и безцелно? На какъв се правиш? На Бог ли? Той умря. А и да не е умрял, тук на земята вече не важи. На земята човекът е Бог! Човекът е всичко! И ще ти кажа защо. Защото в този миг твоят живот зависи от мен. Каквото и да реша да направя, няма кой да ме спре, няма кой на теб да помогне. Ама кой ти е виновен? Човекът е действие, разбираш ли? Той е движение, промяна. А ти какво правиш? Просто си вървиш. И какво е туй, ако не хабене на живот, хабене на въздух. Тъпчеш майката земя и ще ми кажеш ли, с какво и се отплащаш? Какво правиш за нея? Не ми отговаряй. Аз виждам. Нищо не правиш. Просто си вървиш. От горе ли си паднал, та не знаеш, че тук не може така? Тук всеки прави нещо. Тук всеки има власт над нещо. А ти над какво имаш власт? Земята трябва да се прочисти от такива като теб. Тя има нужда от храна, има нужда от кръв. От кръвта на такива като теб, за да не можете да посявате семената на своето безделие, на своето безгрижие. Знаеш ли каква е моята работа, каква е моята мисия? Да се грижа за земята. Това и ще направя. Преди това, обаче, ми отговори на един въпрос. Ако изобщо можеш да говориш. Знаеш ли кой съм аз?

– Ти си този, който държи нож – отговаря Бог.

– Още, още…

– Съпругът на Земята.

– Още, още…

– Издънка на човек.

– Сбърка, тъпако! Още един шанс ти давам. Казвай!

– Ти си моят Бог.

– Позна! И знаеш ли какво се случва с този, който види Божия лик? Ти спечели наградата да дариш майката земя с кръвта си. Спечели, спечели! Ти си голям късметлия… – и мъжът надавайки ужасяващ вик, посяга към сърцето на Бог.

Бог обаче не помръдва. Стои си на мястото и го гледа. Мъжът още по-разярено вика и размахва ножа. Уви! Не се появява нито рана, нито кръв, нито пък образът изчезва.

– Какво си ти, по дяволите? – изкрещява мъжът.

– Ти обичаш гатанките. Сега е твой ред. Познай кой съм аз? – пита го Бог.

– Ти си мекотело.

– Още, още…

– Ти си измислица.

– Още, още…

– Ти си дявола.

– Още, още…

– Ти си Бог.

– Бинго! И каква награда си избираш?

– Не може да бъде…

– А защо мислиш, че не можеш да ме убиеш?

– Аз не убивам. Аз храня земята. И ако не мога с теб да я нахраня, ще го направя със себе си – и мъжът посяга с ножа към сърцето си, ала Бог го изтръгва от ръката му. Тръсва го веднъж, дваж, при което ножът се превръща във въже. С него Бог завързва мъжа и го понася нагоре.

*******

Седи си Бог в своето спокойно и удобно убежище, гледа към градината, усмихва се блажено и слуша:

– Ева, опитай този портокал – казва Адам , подавайки и плода – А пък от корите му можем да си направим шапки.

– Да, но аз се тревожа, какво ще стане със семената – глези се тя.

– Хайде, хапни си, пък аз ще ти разкажа един виц през това време – подканва я Адам.

– Ами ако Бог разбере…

– Ако разбере и не му хареса, ще смени плода…

– Ха, ха, ха… – смее се Бог.

/ автор на снимката – George Palov – http://www.geopalstudio.com/

Seeds of the Apple

God is sitting down in his comfortable and untroubled refuge and is pondering:

“A lot of time passed… I haven’t been down under for a long time. I am talking from out of here, but nobody listens to me. I am sending some omens, some signals, but nobody notices. What’s happening down there? Did these people get deaf, did they get blind? Did they fall asleep? What’s going on with them? Did they forget who they are and what they are born for? Too many questions – He sadly concluded.

He bows down his head, looks below, rubs his beard, then his head, and decides:

“I am coming down. Period. May whatever happen, I don’t care! People saw so many things for so many years, so I would pass for anything except for God. At least not the one, whom they knew geeeee, when was it?! And those, who have seen me, have long since been gone. The people are melting down, the life down there is melting down, and I am just watching from here. That’s why… I’m coming down!

***

And God descended downwards. He’s curious where he’ll find himself and holds his eyes closed, because he wants to get into some random place. And he’s humming to himself, so that he doesn’t hear some interesting conversation and start wanting to land right there.

***

And there He is already on earth. He turns around on his heel and looks around, looking for people. He’s straining his eyes, catches some shadows. He gazes, makes a step forward and cannot understand – is there someone out there or not. He makes one or two more steps, coughs up, and then he notices how the shadows start moving. He approaches and starts talking:

“Hello, may I ask you something?”

“Oh, God! They are going to hold a poll for us again!” one of the men exclaims. “Well then, ask… Ask us, man, we are all used to it.”

God laughs, thinks up and finally decides to accept the role, which they quickly assigned him.

“So” he starts in the vein of a poll-maker. “What is by nature man for you?”

“Bad”

“Spiteful”

“A miser” the men quickly answered.

God frowns, ponders, but before asking his next question, new answers start falling:

“Yes, by nature… Otherwise he is good…”

“How?” God asks, perplexed.

“A good actor” somebody clarifies.

“You remember Shakespeare, who said that ‘the world is a stage, and we are actors’” a third one adds.

“If you haven’t heard of Shakespeare, you must be aware of the Japanese theatre with the masks.”

“So, that’s what man is. He is keen on his own interests. And how is he to do it, if he doesn’t overact here and there!”

“That’s it… Something else you want to ask?”

“No, I don’t have anything else. Thank you so much!” God smiles, put his hand on his heart and is ready to leave.

“Wait, wait…” the men stop him. “Won’t you ask us for our names? And in which newspaper are you going to write about us? Or you’re going to announce it on the TV?”

“Weeell, book… I’m going to write a book. And it’s not just me, we’ve got a whole team. It’s going to be a big study…” God says with the hope that they’ll believe him and let him get out quickly, but it doesn’t happen…

“Then, when the book comes out, bring us one copy. Just for the kids…”

“You know… We’ll be in it, too, right…”

“Yes, of course, I will send you one. Goodbye and all the best!”

“Goodbye!”

And God leaves, laughing, and he wants to run. He goes further, further, and he tries to hear something. And what does he hear?

“He was going to send us a book! Bullshit! Swindler!”

“Oh, yes… What was by nature man?! Because of people like him, man has gotten bad. People that interfere in other people’s lives.”

“And he had a haughty smile, coming from above! He makes out he’s God!”

“Yeah, he really acted as though he just falls from above, not like a pear, but instead like God!”

“Well, who doesn’t act like he is God today, and even we do sometimes, ain’t that right?”

“That’s right.”

God keeps going on his way and thinks about what he heard.

“So” he says to Himself, “apparently I should not smile. May this happen. I will commit suicide, if from now on I smile.”

***

God is walking and looking for other people. He doesn’t see anything, but he hears laughter and hurries up in this direction. He arrives and before he even manages to open his mouth, they address him:

“Hey, man, why are you so sad?”

“Have you lost your way?”

“Easy! We’ll give you directions, just let us tell you the newest joke.”

“Come on, now, cut out this telling a joke thing! That guy may not be in the mood for laughing.”

“Maybe… But tell me, what is most important for any man? I’ll tell you… Emotion! Actually, what else is man, if not an emotion? How can you guess if a man is dead or alive, if not by the emotion.”

“Hey, easy on this, because you might offend that guy. He may have a serious cause to be sad. He might have lost a close person, or go through a break up.”

“I understand you, but I am not talking randomly about the emotion. Whatever happens to man, he must maintain his good mood, because that’s what gives you strength, so that the hardest moments can be lived through. If you are cheery, nothing tragic will happen to you, but if you commit yourself to the sorrow, you’re finished. That’s it!”

“Okay, okay… Come on, tell this joke, cuz… Hey, where did that guy go?”

“God knows. And maybe it just appeared to us, that there’s someone there.”

“Nooo… there was someone, I am sure. But we also…”

“You! Not we!”

***

„ God knows. God knows! The only thing I know is that I’m on earth, but I am not sure about this, as well. However, since I’m already on earth, let me just move around, talk a bit, and listen for… you know, it’d be better if I don’t swear for how long.”

***

God is walking, still hearing the echo from the laughter, and with his head bowed down, he rubs the area behind the ear. And all of a sudden, he hears:

“Oh, excuse me! I didn’t want to push you, I just… I am sort of thinking over and…”

“Don’t worry, nothing’s happened.” He makes a quick effort to relax her.

“How am I supposed to relax? How am I supposed not to worry? Is there something else in man’s life, except for worries. Worries, worries and for all kinds of things. The kids, my husband, work… And today, I just decided to cook, the oven got broken and now I am looking for a technician. How much is he going to charge me? Recently, there has not been enough money. How we’re going to dwell, only God knows! And now I pushed you, did I injure you? I am so absent-minded… I don’t know what to do. And without knowing you, I talked to you so much about my problems. I beg your pardon! Excuse me! I am very sorry! Oh, God forgive me! You forgive me as well!”

“I forgive you! Relax! Everything is going to be all right. You are such a good and loving woman. I am sure God also forgives you!”

“You think so?”

“I know so!” God repeats and puts his hand on the woman’s shoulder, winks slightly with his eyelids, at which she smiles and utters:

“Thank you!”

God winks once more and takes on his road further.

„ She smiled as though she knew me. Does she believe I exist? But if she believed, she wouldn’t be just saying – only God knows…” He thinks.

***

Before he manages to finish his pondering, he hears:

“You were going to cheat and get in front of me in the queue, I am sure.”

“This is not true, I just wanted to take a look.”

“Liar! You say you want to take a look, and bam, you are in front of me. I know people of your ilk… I know people like you! They smile and smile… Sweet words and before you realize it, they put themselves in front of you. You should be afraid to get yourself out of your own home.”

“Paranoid! That’s what I know. People like you are paranoids. Is there something that you are not afraid of?”

“Am I the paranoid?! I don’t know what this is, but I know that today I am afraid of everything, because the world has gotten sort of… And that’s because of people like you. And like you”, he adds, addressing God. “Like you, yes! Why are you gaping at me? Do you also intend to pass in front of me? God is my witness that someday I will get so mad, that feathers are going to fly.”

“I am just passing through here.” God utters.

“The first one just looked, the second was just passing, and after a short while a third one will probably appear, who will just buy for himself… And I, the simpleton, am just waiting. Where is God, I am asking, so that he may see what a world he has created and what people he has created?’

“The world by itself is nice, but paranoids like you will ruin it!”

“Is it me who is going to ruin it, is it me…”

God shakes desperately his head and quickly retreats, thinking: “There was a time, when people were afraid of me. They thought that I will punish them. Well, they actually punished themselves on their own, but at least they were more prudent. And today? Today they mention me here and there, and in reality they are afraid of each other.”

***

God keeps going on his way, and a man stands in front of him and asks him:

“Are you looking for a job? What are you good for? Talk to me quickly, because you are not the only one. Come on, for how long am I going to wait you? What can you do?”

“What kind of job are you offering?” God asks.

“Don’t put on airs, and tell me what you’re good for?”

“For everything, sir” God answers humbly.

“What do you mean everything, don’t tell me you’re God! I am not impressed by such words. Tell me something precise, that you can do. The thing that you’re best at doing.”

“I helped people, I advised them. I am a creator…”

Listen, my man, people don’t need advice, they need production, goods. The market must be rich, so that people have a choice. Today, the man is a man, if he can buy, if he can own the most recent good! And how is he going to buy it, if he doesn’t have money? And to get money, he must work. And in order to work, he must know what function he has in the production machine. Is that clear? And now, tell me faster, because look at how many people have amassed behind you! Here, I am the king, I am the god. And if you don’t like it, go to hell!”

“I got it…”

“What do I care, come on, beat it!”

And God obediently beats it with the thought – what is he good for? What could he work as, if he stayed in the world of the humans? He quickly senses that all of that isn’t to his liking at all, and tosses back his head with the words: “I am doing just fine up there!”

***

He is walking, and hears:

“Descartes said it crystal clear – “I think, therefore I am.”

“He had a good point, but I think that it’s not necessary to think only, in order to exist. Reason is reason, but man has also feelings.”

“Man has feelings, but if he doesn’t think, how is he going to get to them? So man is mostly a thinking being, isn’t thinking exactly what distinguishes us from the animals?”

“And speech, dear, the speech… Because speech is what makes thoughts material. It transforms the thought into an action. And the action shows, that man is active, which means, alive! What would a man look, if he is thinking, and he doesn’t do anything? I will tell you… dead, that’s it!”

“That’s not right. If man really thinks, he will also act. Tell me, would we be here today, if we weren’t thinking beings?! We owe our life precisely to our thinking. And what would you say about medicine?”

“It’s a pity that we’ll be dead then, to tell you that we owe our death to thinking. And you know very well what I mean. Weapons! Nuclear, neutron… So, thinking is thinking, but it’s not enough to be a man. If you are just thinking, you will be a thinking machine. You need feelings, too, which will give you a human, live look. Here, look at this man, for example – he shows God – he’s standing next to us and is listening to us. He’s probably thinking something, but if he doesn’t speak, we won’t know neither that he has been there, nor that he has left. You’ll say it was a ghost, a spirit of a dead man.”

“Why wouldn’t he be God or some extraterrestrial, whose language we don’t know? And he, for example, might be trying to say something, but we won’t understand…”

“Here, we got to God. And who mentions him? What is God? Didn’t He appear, just as a result of man’s thinking? And what would you say about the link between thinking and perception? And where’s God in this connection?

“He’s in the archaic thinking.”

“And who is God in modern thinking? I will tell you… the machine, the artificial intelligence. That’s the God that man bows to today. And you know why? Because of Descartes. Because man emphasizes mostly the thinking and forgets that he is human.”

***

God withdraws silently from the battlefield of the dispute and senses how he can hardly hold his smile. He raises his hand towards his mouth, then rubs his neck, and finally he just sighs. A light puff of relief wafted him, but before he even manages to commit himself to it, gleams appear in front of his eyes and one grumpy male voice roars:

“Why are you walking blissfully and aimlessly? Who are you pretending to be? God? He died. And even if he hasn’t died, he is no longer of any importance on earth. On earth man is God! Man is everything! And I will tell you why. Because in this instant your life depends on me. Whatever I decide to do, nobody can stop me, nobody can help you. But who is to blame? Man is action, you get that? He is movement, change. And what do you do? You are just walking. And what’s that, if not waste of life, waste of air. You are stomping on mother earth and will you tell me, what are you paying her back with? What do you do for her? Don’t answer me. I can see. You can’t do anything. You are just walking. Did you fall from above, because you don’t know that you can’t do this here? Here, everyone does something. Here, everyone has power over something. And what do you have power over? The earth needs to be cleansed from people like you. It needs food, it needs blood. The blood of people like you, so that you cannot sow the seeds of your idleness, of your lack of concern. Do you know what my job is, what my mission is? To take care of the earth. That’s what I am going to do. Before that, however, answer one question for me. If you can answer at all. Do you know who I am?”

“You are the one who holds a knife.” God answered.

“More, more…”

“The husband of earth.”

“More, more…”

“A human offshoot.”

“You are wrong, you dolt! I am giving you one more chance. Say it!”

“You are my God.”

“That’s right! And do you know what happens to the one who sees the Divine look? You won the prize of giving your blood to mother earth. You won, you won! You are one lucky man…” and the man, giving a horrifying roar, reaches for the heart of God.

God doesn’t move, however. He’s standing in his place and watches him. The man roars even more enraged, swinging a knife. Alas! No wound appears, no blood either, and the form stays the same.

“What are you, dammit?” the man yells.

“You like the riddles. Now it’s your turn. Guess who I am?” God asks him.

“You are a spineless creature.”

“More, more…”

“You are fiction.”

“More, more…”

“You are the devil.”

“More, more…”

“You are God.”

“Bingo! And what prize do you choose?”

“That can’t be right…”

“And why do you think, that you can’t kill me/’

“I don’t kill. I feed the earth. And if I can’t feed her with you, I will do it with myself” and the man reaches with his knife for his heart, but God tears it up from his hand. He shakes it once, twice, at which the knife turns into a rope. With it, God ties the man up and takes him upwards.

***

God is sitting in his calm and comfortable refuge, looks at the garden, smiles blissfully and listens:

“Eve, try on this orange” Adam says, giving her the fruit. “And we can make hats out of its peels.”

“Yes, but I am bothered by what’s going to happen with the seeds.” she acts spoiled.

“Come on, eat some, and I will tell you a joke in the meantime.” Adam urges her.

“What if God finds out…”

“If he finds out and he doesn’t like it, he’ll change the fruit…”

“Ha, ha, ha…” God laughs.

Шепа монети / A Handful of Coins

по снежните пътища

ШЕПА МОНЕТИ

През цялата нощ вятърът виеше. Огъваше голите клони на дърветата. Поклащаше дори и високите метални стълбове на уличните лампи.

Танита ту се събуждаше и се ослушваше, ту се унасяше отново в сладка дрямка. Твърде за кратко обаче, защото по терасата на нейната спалня една капачка от буркан така и не си намираше мястото. Вятърът я разнасяше, а тя се суркаше по плочките и звънкаше като камбана. Спреше ли все пак за малко, тогава тръгваше пластмасовата бутилка от минерална вода. Тя пък направо подскачаше като футболна топка, в резултат на което се чуваше почукване.

Танита отваряше очи и започваше да се взира в тъмнината, за да види колко е часът и дали случайно това почукване не идва от входната врата. През това време вятърът подкарваше и капачката, и бутилката. Сънена, Танита се усмихваше на измамните звуци и за сетен път се опитваше да заспи. „Няма да ви се дам, боклуци такива, и ще утре ще ви махна оттам!“ – каза си тя наум и се унесе.

Сънят и я върна към далечното детство. Тогава Танита живееше при баба си и дядо си в едно село. Къщата им се намираше в центъра, в близост до хлебарницата и до сладкарницата, и до кръчмата, както и до училището, детската градина, селсъвета. Така че ежедневно покрай нея минаваха поне половината от съселяните и. И всеки един от тях подвикваше по нещо. Някои се спираха, други бързаха.

Оттам минаваше и един старец на име Крум. Той живееше наблизо. Къщата му беше малка, но дворът и беше голям, и освен огромния орех, чиито клони се простираха от оградата до покрива на дома, нищо друго нямаше – нито животни, нито лехи. Танита не знаеше дали Крум има братя или сестри, но че няма съпруга и деца, беше сигурна. И ако съществуваше неписан закон във всяко село да има по някой самотник, то в това Крум беше този самотник.

В съня си Танита освен че го виждаше като висок, едър мъж с посивели коси, колкото и да се взираше – чертите на лицето му не можа да различи. Искаше и се да надникне в очите му, ала цялата му глава бе обвита в мъгла и тя само можеше да гадае.

Дядо Крум, както баба й беше казвала да го нарича, не изглеждаше много стар, нито пък болен и отивайки към кръчмата, обикновено вървеше бързо. Връщайки се оттам обаче, приличаше малко на нестинарка – пристъпваше бавно и ту наляво, ту надясно, като мъничко все пак се придвижваше и на пред. И ако бабата на Танита бе някъде из двора и го видеше, казваше:

– А, ей го Крум! Тичай да посрещнеш дядо Крум!

Първия път, когато това се случи. Танита хем се срамуваше, хем и беше смешно, а и малко се страхуваше, защото не знаеше какво следва да се случи. Тя излезе от двора и смутено застана до оградата. Когато старецът я доближи на крачка две, баба и се провикна:

– Дядо Круме! – изглежда, за да му привлече вниманието.

Той спираше, олюляваше се и, намирайки все пак точката на равновесие, вдигаше глава, като бавно я извиваше по посока на гласа, който бе доловил. Танита малко потреперваше, но се усмихваше. С усмивка и отговаряше и дядо Крум:

– А… Ахааа… Чакай да видим… – едва разбираемо казваше той и посягаше към задния джоб на панталона си.

Олюлявайки се и пристъпвайки от крак на крак, старецът изваждаше черно мъжко портмоне. Отваряше го и започваше да вади оттам стотинки – 10, 20. Подрънкваше ги в шепата си и протягайки я към момиченцето, фъфлеше:

– Ела… дай… – навярно искаше да каже „ръка“, но за състоянието, в което беше, изглежда му бе непосилно да изрече тази дума.

Танита предпазливо предлагаше малката си шепичка, а баба и някъде изотзад подвикваше:

– Още… Още…

Това смущаваше Танита и тя бе в готовност да побегне, но дядото послушно бръкваше отново в портфейла, мърморейки:

– Да… да… – подрънкваше ги отново в шепата си и усмихвайки се, благо, я протягаше към детето с думите – Дай… дай си…

Танита не издържаше повече. Стисваше монетите в ръката си и побягваше. Искаше и се да се зарадва на тези парички, но вместо това очите й се просълзяваха. А баба и пак я подканваше:

– Хайде иди сега да си купиш нещо от сладкарницата! Виждайки я обаче с натъжени очи, възкликваше:

– А, какво стана?

– Нищо… – хлипайки, отвръщаше момичето.

– Как нищо? – настояваше бабата.

– Ами ти защо така…

– За дядо Крум ли? Той е самотен човек. Няма си никой. Няма си внуци, но е добър човек. Малка си още. Не мисли за това.

Танита обаче не можеше да не мисли. Тя наистина бе твърде малка, за да разбере – дядо Крум действително ли сам решаваше да и даде парички и защо изобщо го правеше. Ако ставаше дума за пари – та нейният дядо и даваше всеки ден, а и много повече.

Въпросът не беше в парите, нито пък отговорът.

Ала този сън в зимната нощ в съпровод с фучащия вятър и разнасяните от него по терасата капачка и бутилка я накараха вече от позицията на зрял човек да се замисли отново.

Будна, но все още не откъснала се от съня, Танита прозря смисъла на тази странна случка от нейното детство. Скочи бързо от леглото. Облече се. Отваряйки вратата на терасата, видя, че вятърът бе утихнал и всичко бе покрито със сняг. Изрови набързо капачката и бутилката и влезе в стаята.

Изми ги, подсуши ги и ги сложи на масата в кухнята. Седна срещу тях и се замисли. Спомни си, че в това село живя три четири години и почти всеки ден дядо Крум бе пълнил шепичката и с монети. А оттогава насам бяха изминали поне двайсет и две или може би двайсет и три или пет. Не и се напрягаше да ги сметне колко са. Така или иначе бяха много. И всичките бяха изминали бързо и неусетно. И Танита нито веднъж през тях не бе се сетила за стареца. Не знаеше дори дали е умрял, а това навярно бе станало. Кога…? Гробът му обаче, със сигурност бе в селото. А последното бе далече… Всъщност не чак толкова, а и Танита обичаше да пътува. Но дали пътищата в тази зима биха и позволили. При такова време обикновена селата остават откъснати от света. Обикновено – да, но не със сигурност, така че една проверка по телефона би дала отговора.

Танита скочи пъргаво от стола и се засили към телефона. Набра номера и се поинтересува за състоянието на пътищата. Информацията не беше особено обнадеждаваща, но си струваше да опита.

Облече си топли и удобни за пътуване дрехи. Напълни един сак с разни дреболии, които евентуално биха и послужили за нещо, като добави още бутилката и капачката. Повика си едно такси и излезе. По пътя помоли шофьора да спре пред магазинче за алкохол.

Че дядо Крум си попийваше, в това Танита не се и съмняваше – но какво? Навярно ракийка – какво ли друго би могъл да пие в селската кръчма. Тя обаче искаше да купи нещо малко – по-скоро като символ. Огледа петдесетграмовите шишенца и си избра едно с уиски. „Какво пък – каза си Танита – и това е ракия, нищо че е шотландска“. Плати го и се качи отново в таксито. Отправиха се към автогарата. За щастие, подготвяха кола за най-близкия до селото град, но до потеглянето и имаше още час.

Танита бе предвидила и това. Седна в чакалнята и си извади книга. Така времето мина неусетно.

Из града пътищата бяха почистени и автобусът сравнително бързо напусна пределите му. Оттам нататък обаче на Танита и се наложи отново да извади книгата. Дори си и подремна малко. В едно междинно градче шофьорът спря колата и обяви кратка почивка. Танита използва момента да хапне, защото вече минаваше обяд. Скоро пак потеглиха.

След около час-два пристигнаха. Както и се очакваше – за селото автобус нямаше и никой не обещаваше да пусне. Танита се поогледа за такси. Говори с някои от шофьорите, но те като че ли не искаха и да чуят.

Тя обаче, стигнала веднъж дотук – не се отказваше. Поразходи се из автогарата. Взираше се в хората. И ето че все пак видя познат. Всъщност… по-скоро само по физиономия. Ала щом го поздрави, той веднага възкликна:

– Танита!

Поговориха си малко и се разбра, че мъжът има намерение да пътува към селото, обаче не му се искало да е сам, така че работата се нареждаше направо шест!

Мъжът се казваше Коста. Автомобилът му бе „Москвич“, но той го наричаше „див мустанг“ и побърза хем да се похвали, хем да я успокои:

– Да знаеш само, ние с моя „див мустанг” през какви места сме минавали! По какви пътища сме карали! Този снежец изобщо не може да ни уплаши…

Танита го гледаше и се усмихваше, но не посмя нищо да му отговори. Искрено се надяваше „този снежец“ наистина да не ги уплаши.

Най-сетне потеглиха. На Танита и се искаше Коста да наблегне на шофирането, ала той явно не можеше да си държи устата затворена. Навярно и затова си търсеше компания за път.

– Е, какво те води в нашето село, и то през зимата? Трябва да е нещо много важно, а… – питаше Коста и се обръщаше да я види.

– Не бих казала, че е много важно… – отвърна Танита, чудейки се какво да излъже.

– Току така да тръгнеш във време, в което дори и автобусите не вървят… – настояваше той.

– Остави това, ами кажи какво има из селото? Нещо ново – старо…

– Е, че село! Какво да има? Ами ти от кога не си идвала?

– Ти сигурно знаеш по-добре от мен – пошегува се Танита и се засмя.

– Хм, бъзикаш се ти, ама си права. Ама и какво да се прави, така си е на село. Ех, ама като си спомня за твоята баба… Голяма работа беше, да знаеш! Какво ли ти разправям аз… Като те гледам, и ти не си по-малка. На нея си се метнала – говореше Коста и дъх не можеше да си поеме.

Танита де слушаше, де не… Но най-вече гледаше пътя. Беше в готовност и от колата да скочи, само и само да не и се налага да прегърне някое дърво край пътя.

– Е, ти няма ли да кажеш как е в града? – подхващаше отново Коста.

– Като на село… – машинално отвърна тя.

– Голяма майтапчийка си! Ама и баба ти беше такава!

– Нали на нея съм се метнала!

– Ще ме умориш!

– А ти, и двама ни, ако не гледаш пътя – не се сдържа Танита.

– Той, моят „див мустанг”, си знае пътя – гордо каза Коста и пусна волана – Ето, виж!

Колата обаче се поднесе и затанцува. Мъжът хвана кормилото и започна да го върти наляво надясно. Танита стисна здраво дръжката на вратата. Колата мина през една преспа от лявата страна, после през друга от дясната. Постепенно се укроти и влезе отново в едва забележимите коловози.

– Твоят мустанг е голяма работа! А може ли сега вече ти да го управляваш – с треперещ глас проговори Танита.

– Обещавам, няма да се повтори! Това беше само за, как му викате в града, покачване на адреналина! Нали така! Виж, и ние ги разбираме тези работи! – и след тези думи Коста наистина се умълча. Подкара по-бавно автомобила и си гледаше само пътя.

Ако изобщо имаше път… Но явно по някое време оттук бе минал камион или нещо подобно голямо и беше оставил зад себе си коловози.

Наближавайки селото, Коста попита:

– Е, къде ще слезеш?

Танита дълго време мълча и се чудеше какво да отговори. Тя много добре знаеше къде отива, но не и се искаше да му обяснява. При все това бе започнало и да се здрачава. Танита не изпитваше страх от гробищата, дори по тъмно, но какво щеше да прави след това…

– Коста, случайно в селото да има хотел или нещо подобно? – най-сетне проговори тя.

Мъжът се засмя гръмко и отвърна:

– Разбира се, че има! Дори е безплатен!

– Сериозно питам – настоя Танита.

– Че аз не се шегувам.

– Частен ли е? – поинтересува се тя.

– Разбира се, че е частен? За какво и е на държавата да вдига хотел в едно село?

– Твой ли е хотелът? Или просто искаш да ми кажеш, че мога да пренощувам у вас?

– Разбирай го, както искаш. И последно, къде да спра?

Бяха навлезли в селото. Танита броеше пресечките и се опитваше да си спомни коя от тях водеше до гробището. Коста като че ли и четеше мислите.

– Ама ти наистина си голяма работа! По това време ли смяташ да ходиш там – и той кимна с глава. – Тъмно е вече. Таласъмите излизат. Нали се сещаш… духове, вампири, призраци… Защо не оставиш за утре?

– Не мога… – каза Танита и се замисли.

– Аз съм от село, ама… Повярвай ми, те няма да избягат. Оттам никой не е избягал. Поне тук, на село, не сме чували за такива. В града не знам как е.

– Ние да не сме братовчеди по бабината ми линия? Като те слушам, и ти си се метнал на нея.

Коста спря мустанга си и се обърна към Танита:

– Не знам при кого отиваш… Но че е на гробището… разбрах. И понеже те познавам, а те и доведох до тук… Не мога просто ей така в настъпващата нощ да те оставя насред село. Загрижен съм.

– Трогната съм… – умислена изрече Танита.

– Ами… ако… те придружа донякъде… – неловко предложи Коста.

Ала тя мълчеше. Трудно и беше да вземе каквото и да било решение. Дори в един момент се запита, защо изобщо е дошла дотук. Но така или иначе, вече бе пристигнала.

– Помниш ли дядо Крум? – малко плахо попита Танита.

– Кой дядо Крум? Онзи, който имаше огромен орех в двора си ли?

– Имаше, да. А къщата му беше малка. И той живееше сам – заобяснява тя.

– Всъщност аз никога не съм го виждал, но съм на племенника му син, тъй че сме роднини, казано направо.

– Наистина ли? – изненада се Танита.

– Истина е. И като ми припомняш за него, се сещам, че той е починал през една такава зима, ама преди колко години… Може би ако се напъна, ще ги сметна.

– Направи го, моля те! – настоя тя.

– Толкова ли е важно? – учудено попита Коста.

– Снощи го сънувах и… Мисля, че му дължа нещо.

– И си тръгнала в това време, за да му посетиш гроба? Какво толкова би могла да му дължиш? Та, той… Той е бил един пияница. Не разбирам какво би могъл да направи за теб, че да се чувстваш длъжна.

Танита усети как гняв и тъга се преплетоха в нея. Позамисли се малко и реши, че е добре да разкаже на Коста каквото си спомня за този старец. Той непременно трябваше да знае, че дядо Крум не е бил просто пияница. А дори и да си е пийвал, не е бил лош човек.

Отдавна се беше стъмнило. Танита сладко разказваше всичко, което си спомняше, а Коста я слушаше изненадан, но и натъжен. Родителите му явно нямаха добро мнение за дядо Крум и доста го бяха очернили пред сина си. Но ето че днес – след толкова години – Коста все пак чу и нещо добро за своя роднина. Нещо повече… Той не издържа и възкликна:

– Сега те разбирам! Знаеш ли, никога не съм стъпвал на гроба на дядо Крум. Искам да дойда с теб. Искам веднага да отидем. Какво от това, че е тъмно? Ще оставя фаровете на колата да светят. Става ли?

– Разбира се, че става – усмихна се Танита.

Коста запали двигателя и подкара своя „див мустанг” към…

Бавно и трудно, но все пак успяха да стигнат точно до входната врата. Колкото и да бяха силни фаровете на колата – не вършеха особена работа. Затова пък фенерчето, което Танита носеше в сака си, помогна. Дълго се лутаха из това „селце“, но накрая все пак го откриха. И този му дом изглеждаше скромен. Всъщност имаше един дървен кръст и на него бяха издълбани имената на дядо Крум и годините, през които бе живял.

– През тази стават 15 – прошепна Коста.

Танита отвори сака си. Извади оттам бутилката, а също и един нож. Изряза тясната част, така че шишето кажи-речи се превърна във ваза. Коста я наблюдаваше и не смееше дума да обели.

– Можеш ли, вместо да ме гледаш, да изкопаеш една дупка до кръста? – ровейки из сака, каза тя.

– Щом казваш… – отвърна Коста и се зае със задачата.

Когато привърши, Танита забучи в земята една изкуствена роза и до нея – петдесетграмовото шишенце уиски, а бутилката използва като похлупак. Последния затиснаха добре с пръст, за да не го духне вятърът.

– А това… – започна Танита, подавайки му капачката – можеш да си запазиш за спомен.

– За спомен ли? – учудено попита Коста – Капачка… От кого за…

Танита го гледаше и се усмихваше.

– При определени обстоятелства звънка като монети!

– А, да! Като монети… Разбира се… Звънка като монети…

– Като шепа монети! – потвърди тя и замислено допълни – Колко ли неща все още не знаем за себе си, а и за другите около нас…

A Handful of Coins

The wind howled through the whole night. He bent the bare branches of the trees. It was swaying even the tall metal posts of the street lights.

Tanita was repeatedly waking up and listening closely, then nodding off again into a sweet nap. It happened in too short of a time, though, because on the balcony of her bedroom a jar lid could not find its place. The wind was picking her up, and it was brushing against the tiles and jingled like a bell. If it stopped for a second, then the plastic bottle of mineral water got going. It was bouncing straight up like a football, as a result of which a tapping could be heard.

Tanita would open her eyes and start staring at the darkness, so that she could see what time it was and if the tapping wasn’t coming from the front door by any chance. In the meantime the wind would swirl both the lid and the bottle. Sleepy, Tanita smiled to the deceptive sounds and tried to fall asleep yet another time. “I am not going to give in to you, you scum, and tomorrow I’ll get rid of you there!” she said to her silently and dozed off.

Her sleep brought her to the distant childhood. Then, Tanita lived with her grandmother and grandfather in one village. Their house was located in the center, in proximity to the bread shop and the pastry shop, and the pub, as well the school, the kindergarten, the village council. So every day at least half of her fellow villagers would pass by her. And each one of them would shout out something. Some stopped, others were in a hurry.

An old man named Krum also passed by. He lived nearby. His house was small, but the yard was so big and except for the huge walnut tree, whose branches spread from the fence to the house’s roof, there was nothing else – no animals, no flowerbeds. Tanita didn’t know if Krum had any brothers or sisters, but she was sure that he didn’t have a wife and children. And if there was an unwritten law that in each village there be at least one loner, then in this one Krum was that loner.

In her sleep Tanita would see him as a tall, large man with gray hair, but besides, no matter how much she would gaze – she couldn’t distinguish the features of his face. She wanted to peek into his eyes, but his whole head was wrapped in fog and she could only guess.

Grandpa Krum, as her grandma had told her to name him, did not look very old, neither did he look sick, and when he would go to the pub, he usually walked fast. When he would return from it, though, he looked a bit like a firewalker – he would step up slowly and alternate between going left and right, and he would slightly move forward. And if Tanita’s grandma was somewhere in the yard, she would say:

‘Ha, there is Krum! Run and welcome grandpa Krum!”

The first time this happened. Tanita was both ashamed and amused, and she was also a bit afraid, because she didn’t know what was going to happen. She went out of the yard and stood frustrated by the fence. When the old man was one or two steps away, her grandma gave a shout:

“Grandpa Krum!” apparently, so that she can attract his attention.

He would stop, stagger and, finding after all the point of balance, he would lift his head, as he would slowly bend it in the direction of the voice, which he had intercepted. Tanita would slightly shiver, but she smiled. Grandpa Krum answered with a smile, too.

“A… Ahemmm… Let’s see…” hardly intelligibly he would say and reached for his pants’ back pocket.

Staggering and stepping from one leg to the other, the old man took out a black male wallet. He would open it and start taking out coinis: 10, 20. He would clink them in his hand and, extending it to the little girl, he lisped:

“Come… give me…” he probably wanted to say “hand”, but for the condition, which he was in, apparently it was beyond his strength to say this word.

Tanita would cautiously offer her small hand, and her grandmother would shout somewhere from behind:

“More… more…”

This frustrated Tanita and she was ready to run, but the old man obediently stuck his hand in the wallet again, mumbling:

“Yes… yes…”, he would clink them in his hand and smiling kindly, he extended it towards the child with the words: “Give… give your…”

Tanita would not stand it anymore. She would squeeze the coins in her hand and run away. She wanted to be happy for this money, but instead her eyes would give off tears. And her grandmother urged her again:

“Come on, go now to buy something from the pastry shop!”

Seeing her with saddened eyes, however, she would exclaim:

“Huh, what happened?”

“Nothing…” the girl replied, sobbing.

“What do you mean, nothing?” the grandmother insisted.

“But why are you so…”

“For grandpa Krum? He is a lonesome person. He doesn’t have anybody. He doesn’t have grandchildren, but he is a good man. You are too young. Don’t think about that.”

Tanita could not stop thinking, however. She really was too young to know – was grandpa Krum really making his own decision to give her money and why was he doing it. If we were talking about money, her own grandfather was giving her money every day, and in greater quantities.

The question was not in the money, nor was the answer.

But this winter night’s dream in conjunction with the soughing wind and the lid and bottle, carried around by him on the balcony, made her think again, this time from the position of a mature person.

Awake, but still not torn away from her sleep, Tanita saw through the meaning of this incident from her childhood. She jumped abruptly from the bed. She put on some clothes. Opening the door of the balcony, she saw that the wind had subdued and it was all covered with snow. She dug the lid and bottle out and entered the room.
She washed them, dried them out, and put them on the table in the kitchen. She sat in front of them and started thinking. She remembered that she lived in this village three or four years and almost every day grandpa Krum had filled her little hand with coins. And twenty two or maybe twenty three or five years had passed since then. She did not strain to calculate how many they are. This way or another, they were a lot. And all of them had passed quickly and unnoticeably. And Tanita never remembered about the old man, not a single time. She did not know if he had died, and that had probably happened. When?… His gravestone, however, was definitely in the village. And the latter was definitely far away… Actually, it wasn’t that far, and Tanita liked travelling. But would the roads in this winter let her do it. At this kind of weather, the villages usually get isolated from the world. Usually – yes, but not positively, so a telephone check would give the answer.

Tanita jumped briskly from the chair and sped up to the phone. She called the number and got interested in the state of the roads. The information was not particularly promising, but it was worth the attempt.

She put on some warm and travel-comfy clothes. She filled a duffel bag with various small things, which could potentially serve her for something, and she added the bottle and the lid. She called a taxi cab and went out. On the way, she asked the chauffeur to stop at one alcohol shop.

Tanita did not doubt that grandpa Krum liked to drink, but what? Probably rakia – what else could he drink in the village pub. She wanted, however, to buy something small – more like a symbol. She took a look at the 50 gram bottles and chose one with whiskey in it. “So what” Tanita told herself, “this is also rakia, it’s just a Scottish one.” She paid for it and got on the taxi cab again. They headed to the bus station. Luckily, a car was getting prepared for the closest to the village town, but there was an hour before its leaving.

Tanita had expected this. She sat in the waiting room and took out a book. This way, the time went by unnoticeably.

The roads in the city were cleaned and the bus relatively easy left its boundaries. From then on, however, Tanita was forced to take out the book again. She even took a little nap. In one town before the destination, the chauffeur stopped the car and announced a short rest. Tanita used the opportunity to eat, because it was already past lunchtime. They set off again soon.

After an hour or two, they arrived. As was expected, there were no buses going to the village, and nobody was promising to run any. Tanita looked around for a taxi cab. She talked with some of the chauffeurs, but they seemed not to want to even hear about it.

She, however, already arrived here, did not give up. She walked around the bus station. She gazed into the people. And there she saw an acquaintance, after all. Actually… it was just a face she knew. But once she greeted him, he immediately exclaimed:

“Tanita!”

They talked a bit and it became known that the man intended to travel towards the village, but he didn’t want to be alone, so the deal was getting perfect!

The man’s name was Kosta. His car was a Moskvich, but he called it “a wild mustang” and he quickly both boasted and relaxed her:

“If you only knew, what places we’ve been through with my “wild mustang”! What roads we’ve travelled! This little snow cannot make us scared at all…”

Tanita was watching him and was smiling, but she did not dare give him any answer. She sincerely hoped this “little snow” really would not make them scared.

They finally set off. Tanita wanted Kosta to focus on the driving, but he apparently could not keep his mouth shut. Probably that’s why he was looking for a company for the travels.

“Well, what brings you to our village, and, also, over the winter? It must be something of great importance, huh…” Kosta asked and turned around to see her.

“I wouldn’t say it’s of great importance…” Tanita said, wondering what to use as a lie.

“You are going for no apparent reason in a weather, in which even the buses don’t go…” he insisted.

“Forget about that, and tell me what’s new in the village? Something new, something old…”

“Well, it’s a village! What could be new? But how long has it been since you last came?”

“You probably know better than me” Tanita joked and laughed.

“Hm, you are joking, but you are right. But what can you do, that’s how it goes in the village. Hey, when I remember about your grandmother… She was a big deal, you should know this! Why am I telling you all this… Watching you, you are no less of a big deal. You are an offshoot of hers.” Kosta was talking and he could not take a breath.

Tanita was partially listening, partially not… But she was mostly looking at the road. She was ready to jump off the car, just as long as she doesn’t have to embrace some tree on the road.

“Well, wouldn’t you say how it was in the city?” Kosta started again.

“Like it is in the village…” she answered automatically

“You are quite the joker! Your grandma was the same!”

“Didn’t you say I am an offshoot of hers!”

“You are killing me!”

“You will kill both of us, if you are not keeping an eye on the road.” Tanita could not hold it.

“He, my wild mustang, knows his way.” Proudly said Kosta and let the steering wheel go. “Here, look!”

The car slipped and started dancing. The man grabbed the steering wheel and started spinning it left and right. Tanita squeezed the door handle. The car went through a snowdrift on the left side, then another one on the right side. It gradually subdued and entered the hardly noticeable rut.

“Your mustang is a big deal! Can you now be the person who manages it?” Tanita spoke with a trembling voice.

“I promise, this won’t be repeated! This was just to, how do you say it in the city, adrenaline rush! Isn’t that right! Look, we also know about these things!” and after these words Kosta really grew silent. He ran the car more slowly and watched only the road.

If there was a road at all… But apparently some time ago a truck or something similarly big had gone through here and had left grooves behind him.

Approaching the village, Kosta asked:

“Well, where are you getting off?”

Tanita was silent for a long time and wondered what to reply. She knew very well where she was going, but she didn’t feel like explaining to him. Besides, it had started to get dusky. Tanita did not have a fear of graveyards, even at dark time, but what would she do afterwards…

“Kosta, is there a hotel or something else in the village, by any chance?” she spoke eventually.

The man laughed it up loudly and replied:

“Of course there is! It’s even free!”

“I am asking seriously.” Tanita insisted.

“I am not joking.”

“Is it private?” this piqued her curiosity.

“Of course it is private? Why would the state put up a hotel in some village?”

“Is the hotel yours? Or you just want to tell me, that I can stay for the night with you?”

“Take it however you want. And for last time, where should I stop?”

They had entered the village. Tanita was counting the small streets and was trying to remember which one led to the graveyard. It was as though Kosta was reading her thoughts.

“You really are a big deal! Are you thinking of going there at this time?” and he nodded with his head. “It’s dark already. The ghosts are coming out. You know… spirits, vampires, ghosts… Why don’t you leave it for tomorrow?”

– “I can’t”… Tanita said and started thinking.

“I am from a village, but… Trust me, they are not going to run away. Nobody has run away from it. At least here, in the village, we haven’t heard of any. I don’t know how it goes in the city.”

“Are we cousins by my grandmother’s side? When I listen to you, I think you have also inherited something from her.”

Kosta stopped the mustang and turned around to Tanita:

“I don’t know who you are going to… But I know… that it is at the graveyard. And because I know you, and I also brought you here… I can’t just leave you in the middle of the village in the forthcoming night. I am worried.”

“I am moved.” Tanita said, thinking.

“What… if… I accompany you up to somewhere…” Kosta offered awkwardly.

But she was silent. It was hard for her to make whatever decision. She even asked herself, why she had reached that point at all. But this way or another, she had already arrived.

“Do you remember Grandpa Krum?” a bit timidly Tanita asked.

“Which Grandpa Krum? The one that had a giant walnut tree in his yard?”

“He had one, yes. And his house was tiny. And he lived by himself.” she started explaining.

“Actually, I never heard of him, but I am the son of his nephew, so we are relatives, to tell you the truth.”

“Oh, really?” Tanita was surprised.

“Really. And as you are reminding me of him, I remember that he passed away in one such winter, but how many years ago was it… Maybe, if I strain myself, I will calculate them.”

“Please, do it!” she insisted.

“Is it so important?” Kosta asked surprised.

“I had him in my dreams last night and… I think I owe him something.”

“And you are going in this weather, to visit his grave? What could you possibly owe to him? He actually… He was a drunkard. I don’t understand what he could have done for you, so that you may feel owing to him.”

Tanita felt anger and sorrow intertwining in her. She thought for a bit and decided, that it will be good if she tells Kosta what she remembers about this old man. He definitely had to know that Grandpa Krum was not just a drunkard. And even if he drunk a bit, he was not a bad person.

It had been dark for a while. Tanita was giving a sweet talk about all she remembered, and Kosta listened to her surprised, but also saddened. His parents apparently did not have a good opinion of Grandpa Krum and had defamed him for his son. But here today – after so many years – Kosta finally heard something good about his relative. Something more… He could not help it and exclaimed:

“Now I understand you! You know, I never set foot on Grandpa Krum’s grave. I want to come with you. I want to go there with you now. It’s dark but so what? I will let the car lights on. Is that okay?”

“Of course, it is.” Tanita smiled.

Kosta slowly started the engine and rode his “wild mustang” towards…

Slowly and with difficulties, but they managed to get to the front door. No matter how strong were the car lights – they were of no particular use. But here the flashlight, which Tanita carried in her bag, helped. They wandered in this “little village” for a while, but they finally discovered it. His home looked humble. Actually, it had a wooden cross and on it were carved the names of Grandpa Krum and the years, when he was alive.

“This year it will be 15 years.” Kosta whispered.

Tanita opened her bag. She took out the bottle, as well as a knife. She cut out the narrow part, so the bottle sort of turned into a vase. Kosta looked at her and did not dare say a word.

“Can you, instead of staring at me, dig a hole next to the cross?” she said, ransacking her bag.

“If you say so…” Kosta said and took up the task.

When he finished, Tanita stuck an artificial rose in the ground and next to her – the 50 g bottle of whiskey, and she used the bottle as a lid. They secured the latter with dirt, so that the wind doesn’t pick it up.

“And this…” Tanita started, giving him the lid, “you may keep as a memory.”

“As a memory?” Kosta asked surprised. “A lid… from whom to…”

Tanita was looking at him and smiled.

“At certain circumstances it clinks like coins do!”

“Oh, yes! Like coins… Sure… It clinks like coins do…”

“Like a handful of coins!” she confirmed and added, thoughtfully: “How many things we don’t know about ourselves, and also about the others around us…”

ОАЗИС / Oasis

оазис в пустинята цивилизация

ОАЗИС

Когато за първи път я видях си помислих, че тя е човек, който страда точно толкова, колкото е и различна от мен и от другите. Страда заради начина, по който изглеждаше, заради простотата, която излъчваше.

*******

Тя бе застинала на онази точка от развитието си, където човек ни най-малко се опитва да скрие простотата на движенията си, празния поглед и инфантилните си реакции, издаващи липсата на както на зрялост, така и на необходимия за възрастта интелект. Достатъчно бе веднъж да я съзреш, за да усетиш и простотата на нейното душевно състояние.

Независимо от толкова ярко отличаващия я вид, сравнен с този на нейните познати, тя не чувстваше смут, не проявяваше и най-малки наченки на срам, а напротив. Тя приемаше вида си като предимство, което в общуването и с другите – не ги отблъскваше, а провокираше тяхната благосклонност към недъзите на природата.

Не беше грозна, но не и красива. Суетата и бе чужда. Нищо по нея не бе подправено. Бе се оставила изцяло в ръцете на природата. И докосвайки се до нея човек, пред него се разгръщаше в цялата си светлина едно недорасло дете, при все, че отдавна бе навлязла в годините на зрелостта. Едно не усетило – кога е пораснало – дете. С прошарени коси, позагрубели форми, с мазоли по ръцете, с пожълтели от цигарите и времето, и все по-оредяващи, зъби. Един, навяващ тъга, клоун извън пределите на цирка.

Заговореше ли я човек, моментално оставаше с неприятното усещане, че го прави като през фуния. Защото всичко, което достигаше до отвора и, се плъзгаше по стените, и заминаваше. Очите повече приличаха на бинокъл със спуснати капачета. Погледнеше ли те – не би могъл да си сигурен, че изобщо те вижда.

Простотата, която излъчваше бе и властелинът в нейното съзнание. Всичко, което можеше да съзре – бе продиктувано от простотата на възприятието и. За нея съществуваха най-вече простичките елементи от цялото, които иначе човек с годините престава да забелязва.

Но… където и беше, тя се разгръщаше като вятъра. И също като него обгръщаше всеки, който и поднасяше зрънце радост. За нея нямаше прегради. Изглеждаше, че няма нещо в света ни, което да може да я спре.

*******

Смея да си призная, че когато я видях, тя породи малко насмешка в мен, която обаче с времето ме накара да се почувствам виновна. А скоро след това, обхваналата ме обърканост ми донесе ново състояние – на тъга и състрадание.

И колкото повече я гледах и разговарях по мъничко с нея, все повече се убеждавах, че тя в действителност е щастлива. Очите и бяха в готовност всеки един момента да заблестят като две езерца, огрени от ярки слънчеви лъчи. А тялото и започваше да се полюшва като фиданка, докосната от вятъра. Заговореше ли – гласът и сменяше своята тоналност – от писклив детски до дрезгав мъжки.

Вида и я обличаше в самотата на грозното патенце сред ято наперени гъски. Аз обаче, не бих казала, че съм попаднала в приказката. Това не беше и сън. Бе реалност, до която за първи път се докосвах. И не просто се докосвах, а от раз се намерих в сърцевината и. Тук бликаше живот, за който дори не съм и подозирала, че съществува някъде. Живот в най-чистата и проста човешка форма.

Запитах се… Как се бе формирал този живот? Кой бе посял зрънцето? Нямах отговор и не знаех дали искам да го получа. Удивителното в средата, където се бях озовала бе, че обратно на приказката за „грозното патенце” – всички присъстващи не просто се опитваха да заприличат на него, а вече го бяха направили. Бяха попили от простотата на тази жена и като че ли ползващи я за учител – бяха усвоили нейния изказ, спонтанните и изблици на радост, блясъка в очите и.

По необясним за мен начин, тя бе повлияла на всички около себе си да забравят за зрелостта, за суетния си вид и лъскавина, за монотонно звучащите си гласове. Бе свалила и закопала надълбоко маските им. Бе ги изкарала от сложността на властващата цивилизация, връщайки ги към, безгрижното и застлано с килим от мънички прости радости, детство – най-чистата, най-простата и щастлива форма на съществуване на човека. Онази, която – странно защо – човек бърза да надрасне, но иначе продължава да я носи като сладък спомен.

Вглеждах се във всеки един от присъстващите и с изненада откривах трепета на възбудата от възраждащото се детство. А в купом, макар и все още тромави, те заприличваха на части от един организъм. И при все това поглеждаха завистливо към лекотата, с която тяхното „грозно патенце” не просто живееше, а се носеше точно като птицата в далечния небесен простор.

Това не бе просто събрали се група хора. Това бе оазис сред пустинята, наречена цивилизация, изискваща от обитателите си да носят маски на зрялост. Оазис на чисто детско възприятие. Грозното патенце поръсвайки всички с жива вода, бе родило вечността, в която те се къпеха. Къпеха се в собственото си наскоро родило се щастие.

Аз бях една от тях…

Oasis

When I saw her for the first time, I thought that she’s a person, who suffers just as much as she is different from me and from the others. She suffers for the way that she looked, for the simplicity, which emanated from her.

***

She was frozen at that point of her development, where one least tries to hide the simplicity of her movements, the empty look and her infantile reactions, giving away the lack of maturity, as well as the necessary for the age intellect. It was enough just to see her once, to feel the simplicity of her spiritual state.

Regardless of her so vividly prominent look, compared with that of her acquaintances, she didn’t feel bothered, did not feel the smallest rudiments of shame – rather, it was on the contrary. She took in her looks as an advantage, which in her communication with the others – did not repel them, and it provoked their favor towards nature’s defects.

She wasn’t ugly, but she wasn’t beautiful either. Vanity was a foreign thing to her. Nothing in her was created by the human touch. She had put herself entirely in the hands of nature. And if one got in touch with her, an immature child was unfolding in its full light in front of her, while considering that she had entered the age of maturity long ago. A child, which did not feel the moment when she grew up. With her hair going gray, roughened up shapes, with calluses on the hands, with yellow from the cigarettes and time, and getting fewer, teeth. A clown, bringing sorrow, outside the circus’s boundaries.

When someone started to talk to her, they were immediately left with the unpleasant sensation, that she was doing it as if through a funnel. Because everything that reached her opening was sliding across the walls and then was gone. Her eyes looked more like a binocular with lids on. When she looked at you – you couldn’t be sure that she saw you at all.

The simplicity, which she was giving off, was also the master in her consciousness. Everything that she could see was dictated by the simplicity of her perception. To her, it was mostly the simple elements of the whole that existed, which people stop noticing with the passage of years.

But… wherever she was, she unfolded like the wind. And just like it, she embraced everybody, who brought her a grain of happiness. To her, there were no boundaries. It seemed that there was nothing in our world, which could stop her.

***

I dare admit that when I saw her, she caused a little bit of derision in me, which however, with time’s passage made me feel guilty. And soon after this, the confusion that engulfed me brought a new state – of sorrow and commiseration.

And the more I looked at her and talked a bit with her, the more I got convinced that she’s in fact happy. Her eyes were ready, at each instant, to shine like two lakes sunlit by the bright sun rays. And her body started to sway like a sapling that was touched by the wind. When she started to talk – her voice changed its tonality – from shrill childish to hoarse manly.

Her looks dressed her with the loneliness of the ugly duckling, which happened to be among a flock of swaggering ducks. I couldn’t say, however, that I found myself in the fairy tale. This wasn’t a dream, either. It was a reality, which I was touching for the first time. And I didn’t just touch, but found myself in its core from the get-go. Life was springing here; life that I never even imagined existed anywhere. Life in its purest and simplest human form.

I asked myself… How did this life take its form? Who had planted the seed? I didn’t have an answer and I didn’t know if I wanted to receive it. The amazing thing in the environment, in which I found myself, was that contrary to the tale of the “ugly duckling”, all the present beings were not simply trying to look like her. They had already done it. They had soaked the simplicity of this woman, and were seemingly using her as a teacher – they had absorbed her manner of speech, her spontaneous outbursts of joy, the glitter in her eyes.

In an unexplainable to me way, she had influenced everyone around her in forgetting the maturity, the conceited looks and gloss, the monotonously sounding voices. She had taken off and buried deep their masks. She had taken them out of the complexity of the domineering civilization, bringing them back to their childhood, which was carefree and covered with a carpet of small, simple joys. This childhood was the purest, simplest and happiest form of human existence. The one, which – strange why – people rush to outgrow, but, anyway, continue to carry as a sweet memory.

I looked into each of the present individuals and was surprised to find the thrill of the excitement for the resurgent childhood. And as a bundle, though still cumbersome, they looked like parts of one organism. And with that being said, they envied the lightness, with which their “ugly duckling” not just lived, but also floated, just like the bird in the faraway sky.

This wasn’t just a group of congregated people. This was an oasis in the dessert, called civilization, requiring its dwellers to put on the masks of maturity. Oasis of a pure, childish perception. The ugly duckling, sprinkling everyone with the water of life, had engendered the eternity, in which they were bathing. They bathed themselves in their own, recently born happiness.

I was one of them…

ПЕЩЕРНО УТРО

Публикувано на 22/02/2011 от veronika66

на ръба на скалата

„… Да не умреш, когато има възможност да се умре – това

е наказание, наложено от природата…”

Лиедзъ Ян Джу

Събудих се без да съм сънувала и това, както никога до сега, ме зарадва. Точно така и исках да бъде, да не би някакъв си сън да засенчи преживяването ми през тези дни на Камен бряг, което надминаваше дори мечтите ми. Вълните шепнеха нещо на скалите, а крясъкът на светлината все повече заглушаваше и прогонваше тъмнината.

Аз се измъкнах тихо от завивките, които бяха дотолкова пропити с влага, че чак и дънките ми лепнеха. Пещера на брега на морето… какво ли друго бих очаквала. Обух си маратонките и усетих как сърцето ми заподскача при мисълта, че за последно ги обувам в този сън наяве.

Запристъпвах леко, излизайки от нощното убежище. Съзнанието ми бе обсебено от една единствена мисъл – не искам да свършва! А тя пък събуди гнева ми срещу света и правилата му.

Не исках, по дяволите, не исках да свършва този сън! А гневът, разбира се, е само гняв и с нищо не би могъл да допринесе за желанието ми, освен – да убие последните ми мигове – затова и побързах да се отърся от него.

Приближих се до ръба на скалите и погледнах надолу към морето. Беше бистро, прозрачно и с нюанси от синьо до зелено, отдалечено на пет шест метра под мен. От брега го отделяше бяла надиплена пелена, приличаща на разбита сметана. Това моите сълзи ли бяха или неговите – запитах се аз – начало ли предвещаваха или край?

От изток се раждаше огнена дъга, която постепенно се запълваше до сектор от кръг и прогонваше целеустремено тъмнината. А на запад звездите една по една умираха…

Трудно ми беше да се откъсна от тази картина, но страшно ми се искаше да запълня последните си мигове с какво ли не… с всичко… Затичах се обратно към пещерата. Грабнах каквото ми хрумна и се върнах на скалата.

Седнах на самия ръб, отпускайки краката си да висят над пропастта. И докато се подготвях да снимам, половината слънце вече висеше в цял ръст над морето като полилей. Гледката беше до толкова необикновена, та чак нереална! Бързах да снимам, докато то все още висеше там. Снимах и гледах… Бях се забавила за не повече от 30 – 40 секунди… през които сектора бе пораснал до кръг! Да не повярваш!

Никога не бях се замисляла за скоростта, с която се движи земята ни. Изпуснах една невероятна снимка… Но… и тази си струваше. За първи път ми се случваше да видя как изгрява слънцето над, ширнало се в безкрайността, море. Гледах го и попивах този миг от небитието.

Сложих си слушалките и си пуснах касетката с дзен музика, запалих си цигара и се оставих на цялата палитра от звуци и цветове да ме носи накъдето пожелае.

Спомних си, че в мечтите ми присъстват високите скалисти и покрити със сняг върхове на Хималаите, безкрайните пясъчни полета на пустините, малък самотен остров насред океана… Все места, където не съм стъпвала, и при все това съм живяла с убеждението, че ще се почувствам щастлива, ако поне за миг бъда на някое от тях. Но знам ли дали наистина ще е така…

Е, в този момент и на това място, за което нито бях чувала, нито мечтала разбрах, че не е така. Мечтите ми поддържат в мен някакво усещане за бленувано щастие, но… осъществят ли се… става ясно, че то е било мнимо, било е надежда, а може би просто илюзия, заради която да живея.

Разбрах… истинското щастие идва от неизвестното, немечтаното, непредубеденото. То настъпва спонтанно и за него не е нужно да се подготвяш. Не е нужно нищо друго да правиш, освен да признаеш, че е настъпило.

Цигарата ми догаряше. И при все че бях скътана между скалите, усетих сутрешния бриз, който ме сковаваше и прогонваше сакралността на последните ми мигове тук. Изтичах да си взема якето и се върнах обратно там – на скалата.

И понеже си бях свалила слушалките, когато отново застанах на ръба, чух че морето вече припяваше. Преди да седна, реших да погледна надолу. Повърхността на водата се люлееше като махало на часовник.

И колкото повече я съзерцавах, толкова по-ясно се очертаваше едно странно желание в мен. Толкова неочаквано… и толкова силно, толкова силно… че за миг не знаех какво да направя. Да му се отдам или да го възпра, и като как да го направя… как?

Та, аз стоях на ръба и се люлеех в ритъма на водната повърхност и не можех да спра. Бездната под мен ме викаше, зовеше ме, теглеше ме. Невидим дух се беше надигнал из дълбините и сграбчил ме в обятията си, ме дърпаше към себе си, а аз нямах сили да му се противопоставя и… не ми се искаше. Той като че ли бе проникнал в душата ми и видял, че нямах желание да си тръгвам от това място, нито да се събуждам от този сън, не исках и да се сбогувам с неочакваното щастие, което ме бе споходило.

Всъщност, точно сега думата „щастие” ми изглеждаше празна, суха и безсъдържателна. Това, което преживявах беше нещо далеч по-голямо и силно от щастието, освен ако не е било самото то… Просто истината да е в това, че за първи път го усещах толкова силно и реално. И ако си тръгнех от тук, то щеше да стане като всичко останало в света ни – преходно… после спомен и накрая съмнение, че изобщо го е имало.

А може би този невидим дух да е бил моят, поради който ме има, както и моите усещания и желания, и най-вече – да избера смъртта пред раздялата с щастието, да предпочета да умра вместо да се събудя от съня наяве в това пещерно утро.

Сантиметърът, делящ ме от смъртта, се оказа капката здрав разум, който за миг се пробуди в мен и ми напомни, че не просто не съм се сбогувала с близките си, а че съм им нужна, за да могат и те да почувстват истинското щастие… някой благословен ден.

Независимо обаче, че преодолях този толкова силен импулс, в мен все пак нещо умря или по-скоро остана там на скалата, и… не знам… Но мисля, че дори и някой ден отново да дойда тук, едва ли бих могла да си я взема обратно. Навярно това ще е мястото, където ще се срещам със себе си.

„… Далечният, безкраен път на природата се образува от само себе си; безстрастният неделим път на природата се движи от само себе си. Нито небето, нито земята могат да го нарушат; нито мъдрият, нито знаещият могат да му се противопоставят…”

Лиедзъ Ян Джу

/Снимка, нправена от автора hguteva/

СБОГУВАНЕ / СРЯДА /

СБОГУВАНЕ

Срядата е ден за сбогуване. Цветята се сбогуваха със сушата, защото ги полях. Дрехите с мръсотията, защото ги изпрах. Съдовете с остатъците от храна, защото ги измих. И де да можеше всичко да свърши до тук.

Било е сряда, когато аз съм се сбогувала с небитието и съм изплакала за първи път. Беше сряда, когато се сбогувах за последно с баща ми. И отново в сряда се сбогувах, с детството си.

Беше наскоро и сряда, когато се сбогувах с малкото вълнисто, жълто на цвят, папагалче. Защо ли го наричахме Папу – не знам. Но знам, че си отиде, издъхна в ръцете ми. Натъжих се… Да можех да бъда бащата пеликан, който намирайки децата си мъртви, разкъсал своята гръд и с кръвта си им върнал живота. Но… Не. А големият и празен кафез дълго ни гледа самотен и сърдит, и още по-дълго така внезапно настъпилата тишина ни пронизваше сърцата.

Издържахме до следващата сряда. Сбогувахме се с тъгата и си купихме този път – две наскоро родени и отново вълнисти – папагалчета. Макар и в кафез, те изглеждаха щастливи. Възможно е да са брат и сестра, но определено се държаха като семейство. А нас пък, определено ни стана ясно, че животът сам – не е живот – поне за папагалите.

Не след дълго и отново в сряда, когато котаракът Том се поболя. Поизмъчихме го, и то пак в сряда, с надеждата да го излекуваме, но уви… На следващата сряда се сбогувахме и с него. Беше трудно, тежко и сълзливо. Дарихме го с нещо, което той никога не беше вкусвал – свободата. Пуснахме го вън сред природата и неговите братя и сестри. Докторът ни успокои, че котките са по-оправни и от хората. Боже, защо ли не съм се родила котка.

Днес е сряда и аз се сбогувам с всички тези „сбогувания”. Някой ми беше казал, не помня, беше ли сряда – „ животът е преходно нещо”. За живота не знам, но че всичко в него е такова – идва и си отива. Вземаш и даваш. Даваш и вземаш. Едно постоянно движение и нищо никога не си остава на мястото, където е било. А може би си отива точно на мястото, но дали е последното…

Пясъчен часовник

На пробуждане Дона усети, че цялото и тяло се тресе. Стана и загърната в халата, тръгна да търси термометъра. Благодарение на педантичността си по отношение на реда в дома, тя бързо го намери. Мушна го под мишницата си и се върна в топлото легло. Изчака пет минути и го извади. Съдейки по своите усещания, не се учуди от показанията му: 39 градуса по Целзий.

На Дона не й се случваше често да боледува, но този път й се доплака. Първата и мисъл бе, че болестите избират най-малко подходящото време да нападнат човека. Стана и отваряйки аптечката си, започна да търси хапчетата, които смяташе, че е добре да глътне в момента. Наля си чаша вода, взе си един банан и отново се намести под завивките.

Не след дълго Дона усети, че се унася. Тя нямаше сили да се съпротивлява, така че се отпусна и се отдаде на съня.

Дали беше заспала и откога спеше – не знаеше, но видя маса, върху която бяха подредени пясъчни часовници с най-различна големина. Над всеки един от тях кръжеше нещо като светулка, която шептеше:

– Този ли да взема?

А около нея самата кръжеше друга, която казваше:

– Харесват ми, но този път само ще ги погледам!

Когато Дона чу това, масата с часовниците мигом изчезна от погледа и. На мястото и се появи табелка с надпис – „Хората с бъдеще носят дрехи с минало”. Рояк светулки кръжиха на около и бръмчаха:

– Минало? Кай го знае това минало? Чие е това минало?

– Бъдеще ли? Зависи кой какво разбира под бъдеще?

– Защо ли просто не са написали „дрехи втора употреба”, което си е самата истина?

– А какво стана с поговорката „По дрехите посрещат, по ума изпращат”?

Дона погледна своето поизтъркано яке, а една светулка мина пред очите й:

– Трябва да си купя ново! – каза тя.

– А какво да направя със старото? – обади се друга.

– Вярно че то има някакво минало… Цели три години! – подхвана трета.

– Но аз искам да ги забравя – появи се нова светулка. – Би ли могла моята дреха с измъчено минало да даде цветущо бъдеще на някого? – питаше следващата.

Дона разтърси глава и табелката изчезна. А тя се взираше в

една книга и четеше изречението: „Човек нищо не прави безкористно”.

– „Корист”, това е материална изгода, облага – поясни една светулка.

– А „безкористен”, който е лишен от корист – допълни втора. Тогава се обади трета:

– А съществува ли човек, чиито действия да са лишени от корист?

– Навярно този, който пуска петак на просяка… – предположи друга.

– Не! – сряза я нова. – Защото той си мисли „дай, за да ти се даде!”

– А майката? – попита следваща светулка.

– Майката си е майка. След като е родила деца, ги отглежда, пък и тайно се надява, че когато един ден пораснат, те ще й помагат – отговори друга.

– Днес май човек нищо не може да направи без корист.

– Да, в днешния материален свят в дъното на всяко действие стои облагата.

– И ако не е така, докъде ли би стигнал човек?

– Тази дума си е изживяла времето.

– Но времената се менят!

– И хората се променят, според времето.

След заключителните думи на последната светулка, Дона вече не виждаше нито изречението, нито книгата. Настъпи странна празнота. Липсваха форми, които да напомнят за предмети от материалния свят, от този, който тя познаваше най-добре. Около нея беше тишина и пустота. Царството на светулките… И прелитайки пред очите и, всяка една от тях казваше по нещо:

– Днес е четвъртък.

– А аз съм болна.

– Трябва да лежа и да спя.

– Лошо е, че съм сама.

– Няма кой да ми направи чай.

– Какво ли си мислят колегите?

– Кога ли ще мога да стана?

– О, Боже!

– Има ли Бог?

– А има ли нещо в хладилника ми?

– Трябва да се храня, за да имам сили да се боря с болестта. Но аз спя, спя, спя…

– Този месец дали платих тока?

– А откога не съм се обаждала на майка си?

– Не искам да идва Нова година.

– Ако можеше да не свършва лятото…

– Явор дали ще ми се обади днес?

– Всъщност… него само за секс го бива.

– Лъжа!

– На мен ми харесва да правя секс с него.

– Той е единственият, който ме е докарвал до оргазъм.

– Французите наричат оргазма „малката смърт“. Това е странно.

– Защо точно смърт?

– А значи ли, че смъртта е оргазъм?

– Да можех да умра, за да разбера дали е така…

– Но после пак да се съживя.

– Не съм поляла цветята.

– Те ще умрат!

– Е, само ще увехнат.

– Като че ли чух да се звъни на вратата.

– Но къде съм аз?

– Защо не виждам вратата?

– О, забравих, че спя и сънувам.

– Забравих и вестника да прочета.

– Защо трябваше да го чета?

– Сетих се, да разбера какво са решили в събранието относно смъртната присъда.

– Какво ли толкова ме интересува?

– Ако смъртта е оргазъм, значи осъждат престъпника да преживее голямо удоволствие.

– Но пък знае ли някой какво е смъртта?

– Само дето французите твърдят, че оргазмът бил малката смърт.

– А източните религии, че се прераждаме, че и доказателства имат.

– Ако осъдят един престъпник на смърт, в какво ли ще се прероди той?

– Защо ли хората си мислят, че смъртта е най-голямото наказание?

– Какво да кажем за СПИН?

– Това е идея!

– Трябва да се обадя в Народното събрание и да им предложа нова, по-страшна и от смъртта присъда… да заразят заслужилия престъпник със СПИН.

– Чудя се, как още никой не се е сетил за това!

– То си е истинско наказание и спасение от него няма.

– А да не би болните ат СПИН днес да са били престъпници в предишния си живот?

– А аз защо ли си губя времето с такива мисли?

– Пак се звъни.

– Сигурно сънувам.

– Светлина!

– Каква е тази светлина?

Светулките като че ли изчезнаха и настъпи мрак. Дона нищо не виждаше, но усещаше, че се носи из някаква бездна. Надолу, надолу, надолу…

Една почти невидима светулка мина покрай нея.

– Къде отивам? – каза съвсем тихичко тя.

А Дона продължи да се носи все по-надолу като листо, падащо от дървото. Надолу, надолу…

За миг проблесна светлинка и изчезна. Отново настъпи мрак, по-зловещ от преди.

– Дона! Дона! Чуй ме! Събуди се! – едва, едва долови тя един мъжки глас, който като че ли идваше от светлинни години разстояние, за да я изведе от тъмната бездна.

– Някой ме вика! – каза мъничка светулка, прелитайки край нея.

– Ах, Дона, защо не ми се обади? Дона! – не спираше мъжът да и говори.

Появи се друга светулчица:

– Това е Явор! – възкликна тя.

Дона се почувства някак неподвижна. Като че ли вече не слизаше надолу, но не сеи изкачваше. Бе застинала на място.

– Силна си, Дона! Бори се! Къде си тръгнала? Ела! Дона! – крещеше Явор през сълзи.

От два часа той и екип от лекари се опитваха да я върнат към живота на Земята. А тя продължаваше да лежи все така безжизнена на леглото.

– Дона, знам, че ме чуваш! Дона, спомни си французите какво казват! Дона! – не спираше да повтаря името й той.

Явор знаеше, че в такъв момент е много важно тя да чува своето име. То би й върнало представата за нейната самоличност във физическия свят.

– Дона! Дона! Дона! – долавяше все по-силно тя мъжкия глас, който я зовеше.

– Явор ме вика – каза една светулчица.

И Дона почувства, че отново се движи, но вече нагоре. Отдалечаваше се от мрака и около нея закръжиха безброй малки светулки.

– Чакай ме, скъпи, идвам!

– Не ме оставяй!

– Аз съм Дона! Дона!

– Ти си Дона! – крещеше Явор. – Отвори очи, Дона! Имаш още толкова неща да преживееш тук, на Земята. Предстои ти да научиш толкова много истини преди тази последната… за смъртта… Върни се, моля те, Дона!

– Толкова много истини… – повтори една светулка.

– Навярно колкото са зрънцата пясък в един пясъчен часовник – предположи друга.

Пред очите на Дона отново се появи масата.

– Този път ще избера! – бръмчеше голяма и ярка светулка.

– Няма да взема най-малкия… – каза друга.

– Нито пък най-големия… – обади се трета.

Тогава Дона видя, че имаше само един, който в този момент отброяваше времето. Протегна ръка да го вземе и се стресна от допира.

– Дона, знаех си, че ще се върнеш! Дона! – чу тя радостния възглас на Явор.

– Пясъчният часовник… – каза Дона.

– Не, миличка, това не е пясъчен часовник! – побърза да поясни той. – Това е система.

– Но аз виждам пясъчните зрънца – тихо и бавно говореше тя, все още не отворила очи.

– Това са капки жива вода, Дона! Ти си жива! Жива си! Жива си! Дона… – повтаряше Явор.

– Къде са светулките? – питаше тя – Те имат ли корист? А носят ли дрехи с минало?

– Бълнува… – заключи един от лекарите. – Но вече е вън от опасност. Можем да я оставим да се наспи.

– И други съм връщал към живота – започна негов колега – но за първи път чувам за светулки.

– Е… – обади се Явор – аз пък като чуя „корист“ и „дрехи“, първо за човека се сещам.

– Във всеки случай не е Господ – засмя се сестрата и допълни – Какво ли не съм чувала за Него, но не и това.

– Абе, кой знае – каза посъвзелият се най-сетне студент по медицина. – Ако ние не можем да заприличаме на Него, току виж, Той заприличал на нас.

Когато Дона се събуди, усети, че ръката й държи нещо. Вдигайки я пред лицето си, видя пясъчен часовник. Същият, към който бе посегнала.

– За този ли говореше? – попита я Явор.

– Хм, хм, хм… – усмихвайки се, клатеше глава тя.

– Как си?

– Аз май…

– Защо не мисе обади?

– Но аз имах само температура, пък и се нагълтах с хапчета – обясняваше Дона – Така че…

– Да, да, да… – усмихваше се Явор – само че нищо не си глътнала!

– Но как? – учуди се тя – аз помня…

– Помниш, ама сигурно си го сънувала.

– Сънувала… – замисли се тя – А какво казват французите?

– Като се възстановиш, ще ти покажа! – закани и се Явор.

П	В	С	Ч	П	С	Н
		1	2	3	4	5
6	7	8	9	10	11	12
13	14	15	16	17	18	19
20	21	22	23	24	25	26
27	28	29	30	31