Архив на категория: пътеписи / travelogues
ПО ПЪТЯ КЪМ РОДОПИТЕ / On The Way to the Rhodopes
Сбогом, Родопи! / Farewell to the Rhodopes
ПО ПЪТЯ КЪМ РОДОПИТЕ
ПО ПЪТЯ КЪМ РОДОПИТЕ / On The Way to the Rhodopes
***
ПО ПЪТЯ КЪМ РОДОПИТЕ
Необятния син воал остана зад гърба ни. Морските нимфи ни помахаха, а гларусите изкрякаха за сбогом. Пред нас земята все повече се набръчкваше от най-различни по големина и форма, обрасли с дървета, старопланински масиви. А по сгушените в нозете им миниатюрни заблатени полета съсредоточено крачеха в крак с времето дългокраки щъркели.
Отдалечавайки се от морето, ние навлизахме в един друг свят, из пустял от човешко присъствие и едновременно с това, а може би точно заради него, изпълнен с живот и мир, с движение, но и със спокойствие.
Наскоро цъфнали слънчогледи ни се усмихваха със заслепително златисто. Покрай пътя клони отрупани с жълти сливи се покланяха и ни приветстваха с „добре дошли”.
Имах странното усещане, че пътуваме и все повече се приближаваме към слънцето. И ако това бе просто усещане или химера, то онова, което очите ми улавяха през прозореца на автобуса бяха картини от приказен свят, дотолкова ми изглеждаше далечно и непознато. А бързината, с която се движехме, го правеше на моменти дори непознаваемо.
И да… Ето едно същество, приличащо на бял кон, но с осанка на еднорог, което препускаше свободно и величествено из своето малко царство – последната зелена поляна. И то преди да ни погълне, застроения и въплътен с човешко присъствие, свят, хищнически спотаил се между огромните скалисти масиви.
На входа ни посрещна, наежен и обгърнат с грижи за своите кокошки, петел. Той риеше с крак и неспирно се оглеждаше. Прелитащото огромно чудовище, в което бяхме ние, го накара бързо и тревожно да събере харема си. А после… После не знам.
***
Стюардесата съобщи, че в града няма да има престой и ни пусна музика. Припевът неспирно набиваше в ушите ми – „не, не поглеждай назад, не се връщай в отминало време”.
Как ли бих могла да го направя, след като в този момент дори и трошичка спомен не беше останала от онова, което бе зад гърба ми. То ми приличаше на… Да, ето точно на това – скелет на изяден от ръждата автобус, който с времето навярно щеше да изчезне безследно.
И щом го зърнах, усетих как ме прободе една мисъл като светъл лъч, но вместо радост, почувствах тъга. Всичко изградено от човека, както и самия той, и живота му, и света му – е преходно, подвластно на времето.
Какво ли значи нещо да е зад теб или пред теб, след като всяко преживяване е просто миг и той не е в кой да е, а настоящия и не къде да е, а в теб самия.
***
А над нас небето се покри с тъмни облаци. Вятърът сърдито задуха, вдигна прахта по пътя ни, заогъва клоните, разтрака знаците и табелите, и започна да ни цели с капки дъжд. Аз примигвах с очи и се опитвах да видя нещо през размацания прозорец. Там отвън, през мъглата и времето, да надникна в душата на лятната буря, да попия от страстите на природата.
А когато го открих, разбрах, че по-скоро съм търсила огледало, отразяващо моята душа – една малка козичка, бяла с черни петънца по гърба, стоеше със спокойствието на великан, качила се, незнайно кога и как, върху каменен зид. Веднага след това зърнах повехнало и съхнещо слънчогледово поле. А после… Отклониха ни по един черен път, защото била катастрофирала някаква цистерна.
Автобусът се затлачи с хода на крокодил, изгубил реката си. Мъглата от прах стана още по-гъста и непроницаема. И все пак на един завой успях да видя пъплещите пред нас автомобили. Заприличаха ми на семейство огромни трудолюбиви мравки.
Една пчела пък, навярно подгонена от прахта, неистово се блъскаше ли блъскаше в прозореца ми отвън. Помислих си – иска да избяга, да се скрие… А само да можеше да знае, че истинската опасност за нея е точно зад тази невидима преграда. Обаче тя не знае…
Често пъти ми се е случвало да съм на нейното място, и също като нея, не съм знаела. Кой ли знае? Соколите, които прелитаха над нас дали знаеха, а лястовиците, а чучулигите…
***
Най-сетне излязохме от мъглата, едновременно с това се отдалечавахме и от старопланинските възвишения. Горските нимфи ни помахаха за сбогом. Стадо от крави, пасящи на една наскоро ожъната нива, ни посрещнаха с доволно мучене и сластно преживяне.
Срамежливо навели глави, поле слънчогледи се сбогуваха с живота си, пренасяйки се в жертва на човека. Вятърът беше утихнал. Капките дъжд изчезнаха, а небето просветля и изчисти взорът ни километри напред и встрани. И сякаш с едничка цел, да видим как величествено и неподвластни на времето, някъде в далечината пред нас, се издигат Родопите.
Гледах ги и имах чувството, че автобусът не се движеше. Дълго време те ми приличаха на огромни скупчени белезникави облаци, кацнали върху земята. Чудех се, защо са там. Дали за да ни бранят от сърдите богове, защото изглеждаха като стражи. Или са скътали пътя, който води към милостивите богове, защото изглеждаха обгърнали тайнство, достойно за малцина.
***
Родопите бяха моята отправна точка, но те ли бяха целта или самото пътуване – все още не знаех. Не знаех също и дали ще ме приемат и приютят, дали ще ми дадат, макар и временно убежището, от което имах нужда. Не знаех и стъпвайки там с какво ще се сбогувам и какво ще открия. Не знаех дали ще поискам да остана там завинаги или завинаги да си тръгна, без да се обръщам назад към отминалото време.
Не знаех за бъдното, а също и за миналото, и за настоящето, дали бягам от нещо или към нещо. А може би просто пътувах, за да откривам за себе си нови светове, нови чувства, нова форма на живот и най-вече самата себе си.
***
И ето че родопските масиви започнаха да растат и вече не приличаха на облаци, а на огромни тъмнозелени динозаври – цяло стадо – застинали във времето и пространството. И ставаха все по-големи и по-големи. Тръпки на вълнение и страхопочитание ме разтресоха за миг.
Потърсих покой, свеждайки глава и тогава ги видях – нива цъфнала царевица се перчеше на друга със изсъхнали слънчогледи, а едно охранено кафеникаво магаре лежеше помежду им и сънуваше. Странно, помислих си!
Но защо да е странно, че магарето беше намерило покой между разцъфващия живот и другия – замиращия.
Та сънят не е ли точно това – пътуване между живота и смъртта. А какво е живота, ако не пътуване към смъртта. А какво е смъртта, ако не жертвоприношение в името на друг живот. И всичко е толкова преходно, че е сравнимо единствено със съня, независимо колко дълго продължава и колко далече отвежда, и никой не знае дали има връщане назад, и къде е изобщо краят. Има ли край или всяка отправна точка е временна.
***
Още миг, втори и… Ето че се почувствах нищожество в краката на титани, жалко влачещо се по следите, оставени от стъпките им. Въздуха беше напоен с аромата на бор, горски треви, билки, гъби и Вечност!
Вечност, хранеща древното и пренасяща го през времето, за да ни дари с мъдростта, че живота е миг – и то миг, в който ние сме гости. Само гости…
On The Way to the Rhodopes
The vast blue veil remained behind our back. The sea nymphs waved at us, and the herring gull squawked to say goodbye. The earth in front of us was increasingly getting wrinkly, due to varying in size and form, overgrown with trees, old mountain chains. And at the snuggled in their feet miniature swampy fields there were long-legged storks, which were marching in sync with the time, making concentrated efforts.
Getting farther from the sea, we entered a different world, deserted from human presence and simultaneously, and maybe precisely because of it, filled with life and peace, with movement, but also with calmness.
Recently blossomed sunflowers were smiling to us with blinding golden. Along the road, branches, heaped with yellow plums, were bowing and greeted us with “welcome”.
I had the strange sensation that we are travelling and getting closer to the sun. And if this was just a sensation or a chimera, then what my eyes were capturing through the bus window were paintings from a fairy tale’s world, it looked so distant and unfamiliar. And the speed, at which we moved, made it at some moments even unknowable.
And yes… here’s a being, looking more like a white horse, but having the carriage of a unicorn, which was galloping freely and magnificently in its own little kingdom – the last green field. And it happened before it swallowed us, the constructed and incarnated with human presence world, predatorily lurking between the enormous rocky chains.
A rooster met us at the entrance, bristled up and full of concerns for his chickens. He was unearthing with his leg and was consistently looking around. The flying and huge monster, in which we were, made him bring together his harem fast and anxiously. And then… Then I don’t know.
***
The stewardess declared that there is no stay in the city and put on some music for us. The refrain relentlessly hammered in our ears: “no, don’t look behind your back, don’t go back in the time that is in the past”.
How could I have done it, since at that moment not a pinch of memory had remained from that particular stuff, which was behind my back. It looked to me like… Yes, exactly like this – a skeleton of a rust-corroded bus, which would probably disappear without a trace, as time passes.
And once I saw him, I felt how one thought pierced through me like a bright ray, but instead of joy, I felt sorrow. Everything built by man, as well as himself, his life, and his world – is transient, subordinate to time.
What does it mean if something is behind or in front of you, since every experience is just a moment and it’s exactly in the present one, and exactly in you.
***
And above us the sky got filled with dark clouds. The wind started to blow grumpily, raised the dust on our way, began to bend the branches, rattled the signs and labels, and started to aim at us with drops of rain. I blinked with my eyes and tried to see something through the blurry window. There, outside, through the fog and time, I wanted to peer into the soul of the summer storm, to soak in the passions of nature.
And when I discovered it, I realized that I was rather looking for a mirror, reflecting my soul – a small goat, white with black specks on the back, was standing with the calmness of a giant, having put herself up on a stone wall, unknown when and how. Immediately afterwards I saw a withering and drying up sunflower field. And then… They digressed onto a local road, because some cistern had gotten into an accident.
The bus acquired the slowness of a crocodile, which has lost his river. The dust fog got more dense and impenetrable. Yet at one turn I managed to see the crawling cars in front of us. They looked to me like a family of huge hard-working ants.
One bee, perhaps chased away by the dust, was making all efforts to bang into my window from outside. I thought – it wants to escape, to hide… And only if it knew that the real danger for her is just behind this invisible boundary. It, however, doesn’t know…
I have often been in her position, and just like her, I didn’t know. Who knows? Did the falcons, which were flying above us, know, and did the swallows, and did the skylarks…
***
We finally got out of the fog, while at the same time we distanced ourselves from Stara Planina’s hills. The forest nymphs were waving us goodbye. A herd of cows, grazing on a recently reaped field, welcomed us with a satisfied mooing and lustful rumination.
Bashfully bending down their heads, a field of sunflowers were bidding farewell to their life, making a sacrifice for man. The wind had subdued. The drops of rain disappeared, and the sky got bright and cleaned our gaze some kilometers to the front and to the sides. And seemingly with one goal – to see how magnificently and insubordinate to time, somewhere in the distance in front of us, the Rhodopes were rising.
I watched them and I had the feeling that the bus was not moving. They looked to me for a long time like giant huddled up whitish clouds, which had perched on the earth. I was wondering why they are there. Was it to protect us from the grumpy gods, because they looked like guards. Or they had preserved the path, which leads to the merciful gods, because they looked like they enveloped a sacrament, worthy of few.
***
The Rhodopes were my reference point, but were they the aim or just the travel – I didn’t know this yet. I didn’t know, neither, if they would take me in and give me shelter, if they will give me, though temporarily, the refuge, which I needed. I didn’t know also what I would bid farewell to and what I would discover, when I set my foot over there. I didn’t know if I would want to stay there forever or forever leave it, without looking back to the passed time.
I didn’t know about the future, as well as about the past, and about the present, if I am running from something or towards something. And maybe I was just travelling, so that I could discover new worlds, new feelings, new form of life and above all, my own self.
***
And then the Rhodopes’ chains started to grow and did not look like clouds anymore, but instead like huge dark-green dinosaurs – a whole herd – standing still across time and space. And they were getting greater and greater. Thrills of excitement and awe shook me for a moment.
I looked for rest, lowering my head and then I saw them – a field of blossomed corn was swaggering to another one, which had dried out sunflowers, and one well-fed brownish donkey was lying behind them and was dreaming. Strange, I thought.
But why was it strange that the donkey had found peace between the blossoming life and the other – the dying away one.
Isn’t the dream exactly this – travel between life and death. And what is life, if not a travel towards death. And what is death, if not a sacrifice in the name of another life. And everything is so transient, that it is comparable only to a sleep, regardless how long its duration is and how far it takes you, and nobody knows if there is a point of return, and where is the end, in general. Is there an end or each reference point is temporary.
***
One more moment, second one, and… there, I felt like a non-entity in the feet of titans, mournfully dragging behind the traces left by their steps. The air was saturated with the aroma of a pine, forest grass, herbs, mushrooms and Eternity!
Eternity, nourishing the ancient and taking it through time, in order to give us the piece of wisdom that life is a moment – and a moment, in which we are guests. Only guests…
Сбогом, Родопи! / Farewell to the Rhodopes
облаци, върхове и борове…
Сбогом, Родопи!
Сбогом, стогодишни борове! Сбогом, пъстроцветни поляни! Сбогом, Родопи! Сбогом, планински гарвани! Сбогом, пътеки! Сбогом, пастири непознат! Сбогом, ти най-високия от всички, връх „Снежанка”! Сбогом!
Настъпи момента да извървя обратния път, който обаче не е път назад към отминалото време, а просто пътят към дома, морето и гларусите. Потегляйки, усещам тялото си леко и подвижно като на планинска коза, душата си чиста и нежно галеща света около мен като планински поток, а главата и сърцето си – натежали от спомени и чувства като плодно дърво.
Вече не съм същата. Дълбоко в мен бе настъпила промяна, но все още беше твърде рано, за да осъзная каква точно. И ако на отиване не знаех къде и как ще ме отведе пътят, то сега знам – познато до отегчение, съдържащо и болката и радостта, както още покоят и тревогата – мястото, наречено мой дом.
Но при все това, ме гъделичкаше едно приятно чувство за всичко, което ме очаква както по пътя, така и в края му.
И ето го последния сигнал – семафорът светна зелено, чу се пронизителен звук от свирка. Змеят изпусна парата и закрачи бавно, следвайки стъпките на своя създател. Трак – трак – трак…
От коридора на вагона се разнесе женски умоляващ глас:
– Няма ли да тичаш с влака?! Хайде, тичай, тичай! Така се прави… – поясни тя и продължи – Тичай, моля те, тичай! Тичай, тичай…
– Ту – ту ууу… – в отговор на молитвата и изсвири влакът.
Една баба се прекръсти, по-младата до нея се усмихна добродушно. На ум аз отроних „амин”, а войникът подпря глава с ръката си към прозореца и заспа.
Трак – трак – трак. Родопите изчезнаха завинаги от погледа ми. А дори и да се случеше да ги посетя отново някой ден, едва ли щях да ги видя по същия начин, едва ли…
В корема на змея беше смазващо горещо, задушно и мръсно. А през открехнатите прозорци в купето нахлуваха семена от глухарчета, насекоми и още прах, и нажежен въздух.
– Дядо! Дядо, виж гробище! – детско гласче изпищя в коридора.
– Да, Тисе, село… – отвърна той.
– Не, дядо, гробище! – поправи го недоволно момиченцето.
– Да, дядовото, село. Село е… – настояваше мъжът.
– Не, дядо, – ядоса се детето – Това беше гробище!
Трак – трак – трак.
На мен ми се прииска битника с китарата да е тук. Онзи, дето тихичко погалваше струните ей там отзад в автобуса, който ни отне от прегръдките на Родопите. Но… Останах си с утешението, че поне нося спомена за него, и та успях макар и за миг да се почувствам по-малко самотна. За миг…
Излязох да изпуша една цигара в коридора. Зареяла поглед през прозореца, изведнъж дочувам сърдит мъжки глас, който прозвуча достатъчно силно, за да ми привлече вниманието:
– Я, стига тръска тази пепел!
Обърнах се да го погледна и разбрах, че отправя забележката си към мен. Най-учтиво му отвърнах:
– Извинявайте!
– Какво ще ми се извиняваш! Стига пуши! Този вагон и без друго не е за пушачи… – и явно все още беше достатъчно доволен от себе си, защото продължи – Веднъж те погледнах, втори път… Аааа…
– Така ли?! – изненадах се аз – Не видях, не съм поглеждала към Вас.
– Какво ще ме гледаш?! – още по-сърдито изрева той.
Тогава аз се обърнах цялата към него, огледах го и констатирах:
– Да, така е… Ти не си и за гледане.
И изглежда, че беше съгласен с мен, защото веднага се скри в купето си.
А в съседното на нашето се вихреше друг скандал, само че между кондуктора и пътниците, които протестираха, че дават толкова пари, а не стига мръсотията, ами и прозорците не се отварят. В последна сметка се оказа, че всички са жертви и никой нищо не може да направи. И ето какво прави горещината с хората – разгорещява още повече техните страсти.
А ето пък че и змеят огладня. Нададе писък и спря. Бабата се прекръсти и заедно с другата си тръгнаха. Войникът пък го извикаха на карти. И отново свирка, пара и трак – трак – трак. Ту – ту ууу!
Провериха ни билетите. Предложиха ни пиене, хапване и вестници. Войникът се завърна.
– Как е? – попитах го аз.
– Към купон – отвърна ми той, ама някак си уморено и побърза да извади тубичка с разтворими витамини и аналгин. Пусна една таблетка в чаша с вода и след малко заедно с хапчето я изпи. После се върна към нормалното си състояние на сън.
Трак – трак – трак. И гари, гари, гари… В купето ни влизаха хора с единствената реплика:
– Има ли свободни места?
Настаняваха се удобно и след спирка две си тръгваха мълчаливо. Изглежда или не ни зачитаха за хора или им бяха непознати поздравите – „добър ден”, „довиждане”… Е, ще го отдадем на горещината.
А тя продължаваше, както и пътуването, разбира се. Семената пък, които вятъра довяваше в купето, вече бяха толкова много, че ако ги съберях – със сигурност можех да напълня цяла възглавница.
Ту – ту ууу! В купето ни се настаниха по-впечатляващи образи. Първо дойде един младеж със завидно нежно лице и също такъв глас. Като за края на Юли беше срамно бял. Навярно бе студент и сигурно здраво е залягал над книгите, защото бе с очила, които му придаваха значително интелигентна осанка.
След него нахълта втори, по-едър и грубоват, с уокмен на кръста, слушалки на ушите и пронизващ околните с питащ поглед – „какво? Какво искаш?” – а може би – „преча ли? Да не би да ви преча?” Не, не ни пречиш, младежо, но ние все пак чухме какво си слушаш тайничко – „Хиподил”. И не коя да е песен, ами точно – „Бате Гойко, ти си мъж…” Не се съмнявай, младежо, мъж си, личи си!
Бате Гойко на трена през пустошта, а ето ги и конете там на полето, по-нататък са и кравите. Ето го и индианското селище и потомците, които мигом се разтичаха покрай релсите – тъмнички, дългокоси и почти голички – и викаха ли викаха – ууу, яаа, ууу! Колко му трябва на човек да си помисли, че се намира в уестърн филм!
Трака – трак, трака – трак! Аз излизах да пуша и изглежда, че вече никой нямаше забележки към това, дори и кондукторите, при все че вагонът действително не беше за пушачи.
Войникът още няколко пъти го викаха на карти, докато накрая самия той не издържа и се принеси там с багажа си. Явно не беше му съдено да се наспи във влака. А аз пък използвах намалението и се настаних на неговото място до прозореца. И най-сетне успях на спокойствие да се отдам на прелитащите навън картини.
Всъщност нямаше нищо впечатляващо, освен това че облаците вече бяха твърде високо. И не че и преди не са били там, но идвайки от планината, където имах усещането, че мога да ги докосна с двете си ръце, да им ида на гости, да потъна в тях и да се изгубя, сега ми изглеждаха толкова високо, високо… и далеко, далеко…
А онова, към което ние приближавахме, бе Стара планина. И този път наистина ми заприлича на стара, грохнала и смазана от времето, старица и ако не цялата, то поне онази част, покрай която минавахме в момента.
Малки, едва загатващи възвишения, смешни и жалко напомнящи за планина. И изведнъж се запитах, как ли биха ми изглеждали Родопите, ако идвах от Хималаите. И сама си отговорих – човек изгражда оценката си на база сравнение, което пък е по- жалко от каквото и да било друго.
Трака – трак, трака – трак. Релсите се вият и се гърчат като змия и на какви ли не посоки. Докато се движихме на север, изведнъж завивахме на изток и се гмуркахме в синевата. После отново се отправяхме на север.
Трака – трак, трака – трак и ето че пътуваме право към слънцето и нагазваме в червенината на неговия залез. И това моментално ми напомни, че в раницата си нося бутилка „мавруд”.
Да, дълбоко в мен един дълго стаяван копнеж бе започнал да се разгаря, все повече ме обладаваше силно неописуемо вълнение, а радостта ми растеше, растеше и направо ме влудяваше. И не от приближаващата нощ, и не заради домът ми, от който ме деляха час два, а заради срещата ми с морето. И щом е така – навярно то е моят истински дом. То е просторът в душата ми, покоят в мислите ми, вълнението в сърцето ми. Огледалото, в което се оглеждаме аз, слънцето, луната и звездите. Исках да го видя час по-скоро. Търпението ми се изпепеляваше.
Трака – трак, трака – трак. Извадих си и аз уокмена, пуснах си Оливър Шанти, сложих си слушалките и си отворих бутилката „мавруд”. Вечерницата ми се усмихна, луната ми помаха с двата си рога и все повече светлини някъде в далечината започнаха да намигат весело и закачливо.
Опитах се гадая, дали пък не идват от морето. Ето онази голямата дали не е фар, а другите там скупчените – дали не са на някой кораб. Не, все още не бяха. Ставаше все по-тъмно, и все по-трудно можеше да се разбере кое какво е.
Трака – трак, трака – трак. Аз надигам бутилката червено вино и се взирам в тъмнината навън през процепа на отворения прозорец. Вятърът брулеше лицето ми и разгонваше косите ми, а аз си представях, че съм на покрива на влака, и ми идваше да се затичам напред по вагоните към локомотива и още по-напред, за да стигна колкото може по-бързо до морето.
Вече улавям мириса му! Да, няма грешка! Точно подминаваме Девня.
– Девня, Девня! – идваше ми да викна. – Обичам те, Девня! Вече не искам Девин, а Девня! Искам Девня! Сбогом, Девин! Не искам връх! Искам Варна и какво от това, че е най-голямата дупка на България, при все че е морската столица. И пак си е дупка, независимо, че има море, а може би точно заради него. Всъщност, аз не искам Варна, а морето!
Ето го и каналът и първият кораб – огромен и надупчен от светлини, чиито отражения накъсваха повърхността на водата на безброй редуващи се – бяло и черно – ивици.
Аз надигах бутилката вино и махах с ръка на кораба. Трака – трак, трака – трак!
– Здравей, море! Аз се завръщам…
А, ето го и Аспаруховият мост! Как само се е опънал в тъмната нощ пред погледа ми и свири най-милата за душата ми песен – песента за завръщането ми у дома.
И светлините му – тези нежни струни се оглеждат във водата. Всичко се оглежда във водата. Във водата искам час по-скоро и аз да се огледам. Да се пречистя, да се преродя, да пренаредя в себе си всичко онова, което преживях по пътищата и отвъд тях, и съхраня наученото, като захвърля ненужното – сякаш е скъсана и изтъркана дреха.
Да приема тъгата като дар, щастието като наказание, болката като учител и да открия начина, по който да стигна до тъй трудно достъпния Божествен план.
Животът ми е струна,
Опната между
Морето и
Върха планински,
Напоена с глътка от
„Мавруд”.
Farewell to the Rhodopes
hguteva 