Пътеки / Trails

Пътеки

Някои пътеки са нагоре, други надолу. Някои пътеки са покрити със стъпки, а други са невидими. Има пътеки, които човек сам създава и пътеки, които създават човека. Има пътеки, където хората просто се разминават, и други, където се срещат с искра в очите. Има пътеки, където да си кажем – здравей. И други, където да си кажем – сбогом. Има пътеки, където човека сам върви, и други, където стъпките са преплетени от прегръдката на влюбени. Има пътеки в света, в живота, в сънищата, има и пътеки в мислите. Видими или не видими, пътеките са паяжина покрила света ни, живота ни… Дали лъкатушат или са прави, дали са успоредни или се пресичат. Дали вятърът, дъжда или снега ги заличават или те завинаги остават… Дали са само в нашия свят или продължават и някъде в отвъдното… А дали пък не идват от там? Дали ние ги избираме или те избират нас?

Trails

Some trails are going up, others down. Some trails are covered with steps and others are invisible. There are trails being created by man alone and paths that creates human. There are trails where people just passing by, and others, where they meet each other with a spark in the eyes. There are trails where we say – hello. And others where we say – goodbye. There are trails where people walk alone and others where the steps are intertwined by the embrace of lovers. There are trails in the world, in the life and the dreams; there are trails in the thoughts too. Visible or not, the trails are cobweb that has covered our world, our lives… Whether they wind up or they are straight, whether they are parallel or intersect. Whether the wind, rain or snow erases them or they remain forever… Whether they are only in our world or they continue somewhere in the afterlife… And whether they do not come from there? Whether we choose them or they choose us?

&&&

Играя си често с децата, с цветята, с котки и зайци, с живота и мен самата. Играя си с моите мисли, с моите чувства, с моите радости и болки, с тъгата, сълзите, думите и всички останали гости, които идват при мен, както аз дойдох на земята. Животът играе с мен, аз играя с него. Понякога се гоним, понякога се крием, понякога мълчим загледани в безкрайното синьо или в отсрещния бряг на нашия свят…

Playing frequently with the kids and the flowers, with cats and rabbits, with the life and myself. Playing with my thoughts, my feelings, my joys and pains, with the sorrow, the tears, the words and all the other guests who come to me as I came to the earth. The Life plays with me, I play with him. Sometimes we are chasing each other, sometimes hiding, sometimes we keep silent staring at the endless blue or the opposite bank of our world…

***

Беше хубаво когато изнесох всички цветя на терасата… стаята стана по-голяма и просторна… имаше място за мислите на всички у дома.. и сега е хубаво, когато обратно внесох моята цветна градина в стаята… невероятно е, колко жива и свежа стана тя… а колко време има да ловя миризливки… не ми се мисли… а ще открия ли моите мисли сред толкова живот наоколо… дали ще бъдат моите мисли или тези на цветята и миризливките… а това дали аз го пиша?

It was nice when I moved all the flowers on the terrace… the room became larger and spacious… there was a place for the thoughts of all at home… and now it is nice when I took my flower garden back in the room… it is amazing how vivid and crisp it became… but how long I will have to catch green shield bugs… just I don’t want to think… and whether I will find my thoughts among such a plenty of life around… and whether they will be my thoughts or those of the flowers and green shield bugs… and whether I write this?

Среднощна салата…

Среднощна салата…
Сезоните се сменят. Понякога красиво, а друг път тъжно. Въртят се и оставят в мен по малко огън с аромат на солени сълзи, по малко дъжд с вкус на целувки, по малко цвят – на раждане, екстаз на плодове, умиращи илюзии… Красиво е, но и тъжно. Възхищавам се на мига и след него умирам, но не и спомена. Питам се, беше ли до мен… Да, беше, един глас в мене крещи – подари ми блаженство, всички цветове, аромати, бурята и дъгата, една искра в твоите очи, вълните и пяната… и болката, и сълзите. Питам се, бях ли аз до теб… Какви ли бяха моите дарове за теб… Вратата се затвори. Подпираха я хиляди крака. Има ли сезони или аз ги измислих, заради теб? Единствения сезон, който днес усещам е този на спомените. А дали не съм измислила и тях? И всички онези хора, които бързаха, създаващи илюзията за хаос. Да, илюзия е точната дума, защото всъщност те вървяха бавно, с усмихнати лица, всеки в своя свят и по своя път, един перфектен ред – точно както се сменят сезоните, както се сменят деня и нощта, както змията си сменя кожата, пиленцата се излюпват, и не в кой да е момент, а точния. Да, всичко се случва точно както и когато трябва. Казвам си – искам да знам какво ще се случи, искам толкова много да знам! Замечтах се за миг и после се зачудих – защо ли искам да знам? Ако знам, какъв ли ще е смисълът да живея? На какво ще се удивлявам? Как ще изживея внезапната радост? А как ще се справя с тъгата? Ще имам ли спомени изобщо? А ще има ли сезони? Сезони като този, който е сега навън. Есен – с аромат на пътуване, с ехо от лятната глъчка, съвкупление от дъжд и падащи листа. Красиво е, но и тъжно. Всъщност, понякога тъгата е сладко чувство…

Midnight salad…
Seasons change one after another. Sometimes beautiful and sometimes sad. They get scrolled and leave in me a little bit fire with the scent of salty tears; a little bit rain with taste of kisses; a little bit color – of birth, ecstasy of fruits, dying illusions… It is beautiful, but also sad. I admire the moment and then I’m dying, but not and the memory. I ask myself – Were you beside me? Yes, you were – a voice in me screams – you gave me bliss; all colors, flavors, the storm and rainbow; one spark in your eyes; the waves and foam; and the pain, and tears. I wonder, was I next to you? What were my gifts for you? The door closed. Thousands of feet are propped the door. Are there seasons or I invented them because of you? The only season which I feel today is that of the memories. And whether I have not invented them too? And all those people who were in a hurry, creating the illusion of chaos. Yes, illusion is the right word, because actually they walked slowly, with smiling faces, each in his own world and on his own way; a perfect order – just as the seasons changing; just as the day changes the night and contrariwise; as the snake changes its skin; eggs hatch in chicks; and not at any time but in the right time. Yes, everything happens exactly as and when needed. I’m telling to myself – I want to know what will happen, I want so much to know! I started dream for a moment and then I wondered – why do I want to know? If I know what will be the meaning to live? What will amaze me? How will I live out my sudden joy? How will I cope with the sadness? Whether will have memories at all? And will there be a seasons? Seasons like this, which is now out. Autumn – with the flavor of travel; with echoes of the summer clamor; copulation by rain and falling leaves. It is beautiful, but also sad. In fact, sometimes sadness is sweet feeling…

/ hguteva /

НИЩО ОСОБЕНО

snow...

snow…

 

 

 

 

 

 

 

НИЩО ОСОБЕНО

Сняг, сняг, сняг… Навън е бяло дори и небето.
Аз се събудих, а очите ми бяха подпухнали. Плаках… Плаках, защото се изгубих. И уж виелицата бе навън, а аз в къщи пред топлата печка, пък… се изгубих.
Днес искам да се усмихна на снежинките, но не мога. Клепачите ми тежат, а и главата ми е като балон. Някой ме попита – къде ми е душата. Не знам… Но има нещо, което е заседнало в гърлото ми. Нещо, което ми притиска гърдите ми.
А аз мислех, че съм напуснала пашкула. Мислех, че метаморфозата ми е приключила и вече летя като пеперуда от цвят на цвят. И нищо, че е зима… Някъде написах, че в душата ми е пролет. И щом е така, защо там да няма цветя и танцуваща по тях малка пеперуда!
Вчера се къпах. Водата се изливаше отгоре ми като пороен дъжд. Искаше ми се това да бяха моите сълзи. Къпех се и неусетно бях започнала да си говоря. Какво ли? Ами, нищо особено. Просто снежинки от едно далечно минало:
„Ако вярата се срине в мен
И всяко нещо смисъла изгуби,
Ако сам на мъката във плен
Душата ми самия мен погуби,
Ще си спомня аз за теб.”
Когато моята вяра се срине и губя смисъла в живота – на гости ми идват снежинки от отминалия ми живот. Снежинки, които ми връщат всичко, що губя. Връщат ме в самата мен.
Сняг, сняг, сняг… Искам да ти се усмихна, а вместо това сълзите ми потичат отново.
Сняг, сняг, сняг – кажи ми защо плача?
За да не си сам ли? Не, ти не можеш да си сам.
Но… Не разбирам, сняг, защо тъй често влизам в унисон с… времето навън, с… природата… Защо? Твърде много ли се върнах към нея или твърде близо съм нея?!
Сняг, сняг, сняг… Защо не почака? Моята крехка пролет… Ти я прогони! Защо? Не мога… не искам… да вярвам, че това не е сън.
Сняг, сняг, сняг… кажи ми, че сънувам!!! Кажи ми… защото… Вече искам да се събудя.