Зима / Winter

Когато нагазя в снега, рисунък от стъпки оставям. Кучета бездомни, хора други като мен, пресичат моята картина или просто ме следват. Паяжини в снега рисуваме, и сами в тях се улавяме, оставяйки своя отпечатък. А снежинките суетни с писък губят своите форми. Частици от тях отлитат, а други се сливат и раждат лед – жива сянка на леда, който понякога нося с надеждата да оцелея. Леда, издигащ ме над дребните мимолетни несгоди. Високо там в небесата, от където идват снежинките; а те идват и идват; и в нови форми обличат земята. Така е прекрасна в бяло було и с бели цветя по косите. Гледам я, леда топи се в мен, и отново съм любов.

150002-snow-queen

When I wade into snow I leave drawing of steps. Homeless dogs, other people like me cross my picture or just follow me. We paint cobwebs in the snow, and alone being captured in them, leaving our mark. And foppish snowflakes lose their shape with scream. Particles from them flying away, while others merge and give birth to ice – live shadow of the ice, which sometimes I carry with the hope to survive. The ice, that lifts me over the small fleeting adversities. It lifts me so high in the heavens; there from where the snowflakes come; and they come and come. Snowflakes dress the Earth in new forms. The Earth is so beautiful in white veil and with white flowers in the hair. I look at the Earth, the ice melts in me and I become a love again.

Въпроси / Questions

Така е трудно, дори невъзможно, да видя границата между небето и земята. Сиво-бяло пространство. По някоя птица прелита някъде горе, а долу тук-там клони помръдват като ехо. Дали е реалност, или просто очите ми гледат и виждат това?! Дали е вън от моята стряха или убежище, в което съм се сгушила сега?! Дали наистина я няма границата или аз не искам да я видя?! А може би въпросите са палавата игра на ума ми, който ме карат да се чувствам нещо отделно от света и земята. Аз не съм, но умът ми е…

734905_981216265292234_7970182543800597648_n

 

It is so difficult, even impossible, to see the line between the sky and the earth. Gray-white space. Birds flit somewhere up there while below here-there branches of trees move like an echo. Is it reality or just my eyes watching and seeing this?! Is it outside of my roof or refuge in which I cuddled now?! Whether really no border or I do not want to see it?! And maybe the questions are naughty game of my mind which makes me feel separate from the world and the earth. I’m not separated, but my mind is…

Есен… /Autumn…

12002834_924694224277772_5348190645344485397_n

 

Вървях по обичайната улица. Неусетно се загледах по потока от обичайните хора. Но… Това не беше обичайната река. По-скоро приличаше на планински бързей. Неравномерен и противоречив. Градски бързей от хора в началото на есента. Бързей от разтопени страсти, които препускаха лудо. Блъскаха се в камъните – носталгия, завъртаха се, оглеждаха се. Някои поемаха надолу, а други продължаваха да се въртят. Хладен вятър мина през нас, опитвайкисе да наложи своя ритъм. Капчици – погледи подскочиха нагоре, срещнаха се с летящи златни листа и заедно поеха отново надолу. Уви, вятърът се провали. Потока стана още по-неравномерен и противоречив, и още по-бърз. Вятърът просто добави слепотата. Наведени глави, невиждащи очи. А листата падаха и се блъскаха в тях с надежда да ги събудят. Уви, капките имаха своя път. Една дълга въздишка на лятото. Една точка, в която се пресичат носталгията и стремежът да се завърнеш в себе си. Есен…

 

I was walking down the usual street. Imperceptibly, I looked at the flow of usual people. But… This was not the usual river. It was rather like a mountain rapids. It was uneven and contradictory. It was city rapids from people in the early Autumn. Rapids from molten passions, rushing madly. They were buffeting in the stones – nostalgia, rotating around, looking around. Some of them were going down, while others continued to rotate. Cool wind passed through us, trying to impose its rhythm. Droplets – gazes jumped upward, met with flying gold leaves and together headed back down. Alas, the wind failed. The flow became still more uneven and contradictory, and even faster. The wind merely added the blindness. Heads bowed, eyes unseeing. And the leaves were falling and pushing in them, hoping to awaken them. Alas, the drops had their path. A long sigh of the summer. One point where intersect the nostalgia and the drive to come back to yourself. Autumn…

12088577_10153149273156319_675855335402249431_n 2

 

Зазорява се. Мъглата се опитва да скрие тъгата на нощта, която сънища на плачещи сърца рисуват. Далеч съм от дома, и от моето сърце река от бисери се спуска; а те цветни изгреви и залези рисуват в моите мечти. С мъглата тръгвам и пътища с топъл дъх разкривам за лъчите звезден прах. Мъглата се стопява. Тъгата в цветове и птици в полет магията превръща. Денят се отваря и крещи с езика на светлината. Няма думи, а само пътуване. Думите са мост за срещи, а после стават излишни. Всяко нещо само разказва за себе си на своя безсловесен небесен език.

 

Dawn comes. The fog is trying to hide the sadness of the night painted by dreams of weeping hearts. I am far from home and from my heart also a river of pearls flows down; and they paint colorful sunrises and sunsets in my dreams. I go with the fog. I open roads with warm breath for the rays from star dust. The fog melts. Magic turns the sadness in colors and birds in flight. The day opens and screaming in the language of light. There are no words, and just traveling. The words are bridge for meetings, and then become redundant. Every thing tells for itself in its own heavenly wordless language.

Стъпки / Steps

Когато стъпя в морето, вълни около краката ми се завъртат и отплават, отнасяйки частици от мен. Разтварят ги и ги смесват със собствената си безкрайност, превръщайки ги в част от своята безсмъртност. Обичам по брега да ходя и да се докосвам до древността.

Когато по тревата зелена свежа стъпвам, мекота гали нозете ми. А след мен, тя стръкчетата свои изправя с трепет, маха ми за сбогом и все по-високо се надига и израства, за да ме следва с поглед. Обичам усещането на нейната първична мекота и тайната, която споделя с мен – колкото повече я стъпкват, толкова повече израства.

Мина ли през локва, мътилка става, а отражението ми се пречупва и изчезва. Капки се разпръскват и тя се смалява, а моите мокри обувки дълга пътека от спомени за нея рисуват. Точно както аз все още нося сладкия спомен на детето в мен, как скача от локва в локва и се радва на пръските и плясъка… Колко локви съм събудила от неосъзнатия им сън?!

Нагазя ли в снега, рисунък от стъпки оставям. Кучета бездомни, хора други като мен, пресичат моята картина или просто ме следват. Паяжини в снега рисуваме, и сами в тях се улавяме, оставяйки своя отпечатък. А снежинките суетни с писък губят своите форми. Частици от тях отлитат, а други се сливат и раждат безмилостен лед – жива сянка на леда, който понякога нося с надеждата да оцелея.

И ето че ражда се отново пролет. Стръкове любов пробиват и разтопяват ледените дири. Капки дъжд са станали снежинките. Полето зеленее, а морето синее… Заедно изживяваме кръговрата на смърт и безсмъртие, сливаме се с древността и все пак сме тук и днес.

 

10570295_722871851180977_5707430449479486775_n 2

When I step into the sea, the waves rotate around my legs and set sail, carrying away particles from me. The waves dissolve them and mix them with their own infinity, turning them in part of their immortality. I love to walk along the beach and to touch the ancient past.

When I step on the fresh green grass, softness caresses my feet. And after me, it lifts its little blades with trembling; waving me goodbye and increasingly high rises and grows in order to follow me with a gaze. I love the feeling of its original softness and the secret that it shares with me – the more been trampled on, the more it grows.

If I go through a puddle, it becomes lackluster and my reflection gets breaking and disappears. Drops spread and it becomes small; and my wet shoes paint long trail of memories for it. Just as I still carry sweet memories of the child into me, how jumping from puddle into puddle and enjoys the spatter and splash… How many puddles I have awakened from their unconscious sleep?!

If I wade into snow I leave drawing of steps. Homeless dogs, other people like me cross my picture or just follow me. We paint cobwebs in the snow, and alone being captured in them, leaving our mark. And foppish snowflakes lose their shape with scream. Particles from them flying away, while others merge and give birth to ruthless ice – live shadow of the ice, which sometimes I carry with the hope to survive.

And so the spring is born again. Stems of love drill and melt the icy trail. The snowflakes became rain drops. The field is green and sea is blue … Together we experience the cycle of death and immortality, we merge with the ancient past and yet we are here and today.

 

Дъжд / Rain

Камбанената удари. Стотици птичи криле запърхаха в облака на нейния звън и го отнесоха далеч към полето. Тревите затанцуваха, храстите ги погалиха. Мухите се събраха в рояк и се втурнаха да търсят подслон. Писък на гарван. Сянка зловеща увисна над земята и скри цветовете. Камбаната удари отново, и отново, и отново, но мракът погълна нейния звън. Един часовник спря и разбра смисъла на времето. Затишие…
Ехото се събуди и отговори на камбанения звън – капки, капки, капки дъжд…

The bell hits. Hundreds of bird wings fluttered in the cloud of its chime and carried it away to the field. Grasses danced, bushes caressed them. Flies gathered in swarm and rushed to seek shelter. Scream of raven. Ominous shadow hovered over the ground and hid the colors. The bell struck again, and again and again, but the darkness swallowed its chime. One clock stopped and knew the meaning of the time. Lull…
The echo woke up and replied to the chime – drops, drops, drops, rain…

***

1166813657_7123

art by Mahmoud Farshchian

Някога бях като вълците, скитах се и виех срещу луната… после като делфините, плувах и скачах из морето, имитирайки техните звуци, волна и щастлива… излязох на брега и се затичах като кон, а гривата ми се вееше и разкъсваше прахоляка от моите копита… полегнах и покълна розов храст, с безброй тръни и уханни цветове… приведох се да ги помириша и ми поникнаха крила, чух се да бръмча и да събирам прашец… беше твърде тежко… издигнах се нагоре и нагоре, и нагоре където облаците си определят срещи… толкова високо, че можех да виждам снежните шапки на върховете… как вълците вият срещу луната, как морето се поклаща и ражда вълните, а делфините си играят с тях, конете препускат волно из полето, което тук там грее от уханни розови храсти и рояци пчели танцуват наоколо… Боже, всичко това съм аз и какво ли не още… всичко, което го има по земята…

Once I was like the wolves, I was wandering and was howling at the moon… then, as dolphins, was swimming and jumping in the sea, imitating their sounds, free and happy… I came out ashore and ran like a horse, and my hair was flying and was shattering the dust from my hooves… I lay down and rosebush germinated with countless thorns and fragrant flowers… I leaned to smell them and wings sprouted from me, I heard myself to buzz and to collect pollen… was too heavy… I raised up and up and up where the clouds make their meetings… so high that I could see the snowy hats of the peaks… how wolves howl at the moon, how the sea was swaying and give birth to the waves; and dolphins play with them; horses gallop freely across the field, which shines here and there by fragrant rosebushes and swarms of bees dance around… God, I’m all this, even something more… I’m everything what there is on the earth…