Есен… /Autumn…

12002834_924694224277772_5348190645344485397_n

 

Вървях по обичайната улица. Неусетно се загледах по потока от обичайните хора. Но… Това не беше обичайната река. По-скоро приличаше на планински бързей. Неравномерен и противоречив. Градски бързей от хора в началото на есента. Бързей от разтопени страсти, които препускаха лудо. Блъскаха се в камъните – носталгия, завъртаха се, оглеждаха се. Някои поемаха надолу, а други продължаваха да се въртят. Хладен вятър мина през нас, опитвайкисе да наложи своя ритъм. Капчици – погледи подскочиха нагоре, срещнаха се с летящи златни листа и заедно поеха отново надолу. Уви, вятърът се провали. Потока стана още по-неравномерен и противоречив, и още по-бърз. Вятърът просто добави слепотата. Наведени глави, невиждащи очи. А листата падаха и се блъскаха в тях с надежда да ги събудят. Уви, капките имаха своя път. Една дълга въздишка на лятото. Една точка, в която се пресичат носталгията и стремежът да се завърнеш в себе си. Есен…

 

I was walking down the usual street. Imperceptibly, I looked at the flow of usual people. But… This was not the usual river. It was rather like a mountain rapids. It was uneven and contradictory. It was city rapids from people in the early Autumn. Rapids from molten passions, rushing madly. They were buffeting in the stones – nostalgia, rotating around, looking around. Some of them were going down, while others continued to rotate. Cool wind passed through us, trying to impose its rhythm. Droplets – gazes jumped upward, met with flying gold leaves and together headed back down. Alas, the wind failed. The flow became still more uneven and contradictory, and even faster. The wind merely added the blindness. Heads bowed, eyes unseeing. And the leaves were falling and pushing in them, hoping to awaken them. Alas, the drops had their path. A long sigh of the summer. One point where intersect the nostalgia and the drive to come back to yourself. Autumn…

12088577_10153149273156319_675855335402249431_n 2

 

Зазорява се. Мъглата се опитва да скрие тъгата на нощта, която сънища на плачещи сърца рисуват. Далеч съм от дома, и от моето сърце река от бисери се спуска; а те цветни изгреви и залези рисуват в моите мечти. С мъглата тръгвам и пътища с топъл дъх разкривам за лъчите звезден прах. Мъглата се стопява. Тъгата в цветове и птици в полет магията превръща. Денят се отваря и крещи с езика на светлината. Няма думи, а само пътуване. Думите са мост за срещи, а после стават излишни. Всяко нещо само разказва за себе си на своя безсловесен небесен език.

 

Dawn comes. The fog is trying to hide the sadness of the night painted by dreams of weeping hearts. I am far from home and from my heart also a river of pearls flows down; and they paint colorful sunrises and sunsets in my dreams. I go with the fog. I open roads with warm breath for the rays from star dust. The fog melts. Magic turns the sadness in colors and birds in flight. The day opens and screaming in the language of light. There are no words, and just traveling. The words are bridge for meetings, and then become redundant. Every thing tells for itself in its own heavenly wordless language.

Дъжд / Rain

Камбанената удари. Стотици птичи криле запърхаха в облака на нейния звън и го отнесоха далеч към полето. Тревите затанцуваха, храстите ги погалиха. Мухите се събраха в рояк и се втурнаха да търсят подслон. Писък на гарван. Сянка зловеща увисна над земята и скри цветовете. Камбаната удари отново, и отново, и отново, но мракът погълна нейния звън. Един часовник спря и разбра смисъла на времето. Затишие…
Ехото се събуди и отговори на камбанения звън – капки, капки, капки дъжд…

The bell hits. Hundreds of bird wings fluttered in the cloud of its chime and carried it away to the field. Grasses danced, bushes caressed them. Flies gathered in swarm and rushed to seek shelter. Scream of raven. Ominous shadow hovered over the ground and hid the colors. The bell struck again, and again and again, but the darkness swallowed its chime. One clock stopped and knew the meaning of the time. Lull…
The echo woke up and replied to the chime – drops, drops, drops, rain…

***

1166813657_7123

art by Mahmoud Farshchian

Някога бях като вълците, скитах се и виех срещу луната… после като делфините, плувах и скачах из морето, имитирайки техните звуци, волна и щастлива… излязох на брега и се затичах като кон, а гривата ми се вееше и разкъсваше прахоляка от моите копита… полегнах и покълна розов храст, с безброй тръни и уханни цветове… приведох се да ги помириша и ми поникнаха крила, чух се да бръмча и да събирам прашец… беше твърде тежко… издигнах се нагоре и нагоре, и нагоре където облаците си определят срещи… толкова високо, че можех да виждам снежните шапки на върховете… как вълците вият срещу луната, как морето се поклаща и ражда вълните, а делфините си играят с тях, конете препускат волно из полето, което тук там грее от уханни розови храсти и рояци пчели танцуват наоколо… Боже, всичко това съм аз и какво ли не още… всичко, което го има по земята…

Once I was like the wolves, I was wandering and was howling at the moon… then, as dolphins, was swimming and jumping in the sea, imitating their sounds, free and happy… I came out ashore and ran like a horse, and my hair was flying and was shattering the dust from my hooves… I lay down and rosebush germinated with countless thorns and fragrant flowers… I leaned to smell them and wings sprouted from me, I heard myself to buzz and to collect pollen… was too heavy… I raised up and up and up where the clouds make their meetings… so high that I could see the snowy hats of the peaks… how wolves howl at the moon, how the sea was swaying and give birth to the waves; and dolphins play with them; horses gallop freely across the field, which shines here and there by fragrant rosebushes and swarms of bees dance around… God, I’m all this, even something more… I’m everything what there is on the earth…

Пътеки / Trails

Пътеки

Някои пътеки са нагоре, други надолу. Някои пътеки са покрити със стъпки, а други са невидими. Има пътеки, които човек сам създава и пътеки, които създават човека. Има пътеки, където хората просто се разминават, и други, където се срещат с искра в очите. Има пътеки, където да си кажем – здравей. И други, където да си кажем – сбогом. Има пътеки, където човека сам върви, и други, където стъпките са преплетени от прегръдката на влюбени. Има пътеки в света, в живота, в сънищата, има и пътеки в мислите. Видими или не видими, пътеките са паяжина покрила света ни, живота ни… Дали лъкатушат или са прави, дали са успоредни или се пресичат. Дали вятърът, дъжда или снега ги заличават или те завинаги остават… Дали са само в нашия свят или продължават и някъде в отвъдното… А дали пък не идват от там? Дали ние ги избираме или те избират нас?

Trails

Some trails are going up, others down. Some trails are covered with steps and others are invisible. There are trails being created by man alone and paths that creates human. There are trails where people just passing by, and others, where they meet each other with a spark in the eyes. There are trails where we say – hello. And others where we say – goodbye. There are trails where people walk alone and others where the steps are intertwined by the embrace of lovers. There are trails in the world, in the life and the dreams; there are trails in the thoughts too. Visible or not, the trails are cobweb that has covered our world, our lives… Whether they wind up or they are straight, whether they are parallel or intersect. Whether the wind, rain or snow erases them or they remain forever… Whether they are only in our world or they continue somewhere in the afterlife… And whether they do not come from there? Whether we choose them or they choose us?

&&&

Играя си често с децата, с цветята, с котки и зайци, с живота и мен самата. Играя си с моите мисли, с моите чувства, с моите радости и болки, с тъгата, сълзите, думите и всички останали гости, които идват при мен, както аз дойдох на земята. Животът играе с мен, аз играя с него. Понякога се гоним, понякога се крием, понякога мълчим загледани в безкрайното синьо или в отсрещния бряг на нашия свят…

Playing frequently with the kids and the flowers, with cats and rabbits, with the life and myself. Playing with my thoughts, my feelings, my joys and pains, with the sorrow, the tears, the words and all the other guests who come to me as I came to the earth. The Life plays with me, I play with him. Sometimes we are chasing each other, sometimes hiding, sometimes we keep silent staring at the endless blue or the opposite bank of our world…