Есен… /Autumn…

 

Вървях по обичайната улица. Неусетно се загледах по потока от обичайните хора. Но… Това не беше обичайната река. По-скоро приличаше на планински бързей. Неравномерен и противоречив. Градски бързей от хора в началото на есента. Бързей от разтопени страсти, които препускаха лудо. Блъскаха се в камъните – носталгия, завъртаха се, оглеждаха се. Някои поемаха надолу, а други продължаваха да се въртят. Хладен вятър мина през нас, опитвайкисе да наложи своя ритъм. Капчици – погледи подскочиха нагоре, срещнаха се с летящи златни листа и заедно поеха отново надолу. Уви, вятърът се провали. Потока стана още по-неравномерен и противоречив, и още по-бърз. Вятърът просто добави слепотата. Наведени глави, невиждащи очи. А листата падаха и се блъскаха в тях с надежда да ги събудят. Уви, капките имаха своя път. Една дълга въздишка на лятото. Една точка, в която се пресичат носталгията и стремежът да се завърнеш в себе си. Есен…

 

I was walking down the usual street. Imperceptibly, I looked at the flow of usual people. But… This was not the usual river. It was rather like a mountain rapids. It was uneven and contradictory. It was city rapids from people in the early Autumn. Rapids from molten passions, rushing madly. They were buffeting in the stones – nostalgia, rotating around, looking around. Some of them were going down, while others continued to rotate. Cool wind passed through us, trying to impose its rhythm. Droplets – gazes jumped upward, met with flying gold leaves and together headed back down. Alas, the wind failed. The flow became still more uneven and contradictory, and even faster. The wind merely added the blindness. Heads bowed, eyes unseeing. And the leaves were falling and pushing in them, hoping to awaken them. Alas, the drops had their path. A long sigh of the summer. One point where intersect the nostalgia and the drive to come back to yourself. Autumn…

 

Зазорява се. Мъглата се опитва да скрие тъгата на нощта, която сънища на плачещи сърца рисуват. Далеч съм от дома, и от моето сърце река от бисери се спуска; а те цветни изгреви и залези рисуват в моите мечти. С мъглата тръгвам и пътища с топъл дъх разкривам за лъчите звезден прах. Мъглата се стопява. Тъгата в цветове и птици в полет магията превръща. Денят се отваря и крещи с езика на светлината. Няма думи, а само пътуване. Думите са мост за срещи, а после стават излишни. Всяко нещо само разказва за себе си на своя безсловесен небесен език.

 

Dawn comes. The fog is trying to hide the sadness of the night painted by dreams of weeping hearts. I am far from home and from my heart also a river of pearls flows down; and they paint colorful sunrises and sunsets in my dreams. I go with the fog. I open roads with warm breath for the rays from star dust. The fog melts. Magic turns the sadness in colors and birds in flight. The day opens and screaming in the language of light. There are no words, and just traveling. The words are bridge for meetings, and then become redundant. Every thing tells for itself in its own heavenly wordless language.

Дъжд / Rain

Камбанената удари. Стотици птичи криле запърхаха в облака на нейния звън и го отнесоха далеч към полето. Тревите затанцуваха, храстите ги погалиха. Мухите се събраха в рояк и се втурнаха да търсят подслон. Писък на гарван. Сянка зловеща увисна над земята и скри цветовете. Камбаната удари отново, и отново, и отново, но мракът погълна нейния звън. Един часовник спря и разбра смисъла на времето. Затишие…
Ехото се събуди и отговори на камбанения звън – капки, капки, капки дъжд…

The bell hits. Hundreds of bird wings fluttered in the cloud of its chime and carried it away to the field. Grasses danced, bushes caressed them. Flies gathered in swarm and rushed to seek shelter. Scream of raven. Ominous shadow hovered over the ground and hid the colors. The bell struck again, and again and again, but the darkness swallowed its chime. One clock stopped and knew the meaning of the time. Lull…
The echo woke up and replied to the chime – drops, drops, drops, rain…

***

art by Mahmoud Farshchian

Някога бях като вълците, скитах се и виех срещу луната… после като делфините, плувах и скачах из морето, имитирайки техните звуци, волна и щастлива… излязох на брега и се затичах като кон, а гривата ми се вееше и разкъсваше прахоляка от моите копита… полегнах и покълна розов храст, с безброй тръни и уханни цветове… приведох се да ги помириша и ми поникнаха крила, чух се да бръмча и да събирам прашец… беше твърде тежко… издигнах се нагоре и нагоре, и нагоре където облаците си определят срещи… толкова високо, че можех да виждам снежните шапки на върховете… как вълците вият срещу луната, как морето се поклаща и ражда вълните, а делфините си играят с тях, конете препускат волно из полето, което тук там грее от уханни розови храсти и рояци пчели танцуват наоколо… Боже, всичко това съм аз и какво ли не още… всичко, което го има по земята…

Once I was like the wolves, I was wandering and was howling at the moon… then, as dolphins, was swimming and jumping in the sea, imitating their sounds, free and happy… I came out ashore and ran like a horse, and my hair was flying and was shattering the dust from my hooves… I lay down and rosebush germinated with countless thorns and fragrant flowers… I leaned to smell them and wings sprouted from me, I heard myself to buzz and to collect pollen… was too heavy… I raised up and up and up where the clouds make their meetings… so high that I could see the snowy hats of the peaks… how wolves howl at the moon, how the sea was swaying and give birth to the waves; and dolphins play with them; horses gallop freely across the field, which shines here and there by fragrant rosebushes and swarms of bees dance around… God, I’m all this, even something more… I’m everything what there is on the earth…

Пътеки / Trails

Пътеки / Trails.

Пътеки / Trails

Пътеки

Някои пътеки са нагоре, други надолу. Някои пътеки са покрити със стъпки, а други са невидими. Има пътеки, които човек сам създава и пътеки, които създават човека. Има пътеки, където хората просто се разминават, и други, където се срещат с искра в очите. Има пътеки, където да си кажем – здравей. И други, където да си кажем – сбогом. Има пътеки, където човека сам върви, и други, където стъпките са преплетени от прегръдката на влюбени. Има пътеки в света, в живота, в сънищата, има и пътеки в мислите. Видими или не видими, пътеките са паяжина покрила света ни, живота ни… Дали лъкатушат или са прави, дали са успоредни или се пресичат. Дали вятърът, дъжда или снега ги заличават или те завинаги остават… Дали са само в нашия свят или продължават и някъде в отвъдното… А дали пък не идват от там? Дали ние ги избираме или те избират нас?

Trails

Some trails are going up, others down. Some trails are covered with steps and others are invisible. There are trails being created by man alone and paths that creates human. There are trails where people just passing by, and others, where they meet each other with a spark in the eyes. There are trails where we say – hello. And others where we say – goodbye. There are trails where people walk alone and others where the steps are intertwined by the embrace of lovers. There are trails in the world, in the life and the dreams; there are trails in the thoughts too. Visible or not, the trails are cobweb that has covered our world, our lives… Whether they wind up or they are straight, whether they are parallel or intersect. Whether the wind, rain or snow erases them or they remain forever… Whether they are only in our world or they continue somewhere in the afterlife… And whether they do not come from there? Whether we choose them or they choose us?

&&&

Играя си често с децата, с цветята, с котки и зайци, с живота и мен самата. Играя си с моите мисли, с моите чувства, с моите радости и болки, с тъгата, сълзите, думите и всички останали гости, които идват при мен, както аз дойдох на земята. Животът играе с мен, аз играя с него. Понякога се гоним, понякога се крием, понякога мълчим загледани в безкрайното синьо или в отсрещния бряг на нашия свят…

Playing frequently with the kids and the flowers, with cats and rabbits, with the life and myself. Playing with my thoughts, my feelings, my joys and pains, with the sorrow, the tears, the words and all the other guests who come to me as I came to the earth. The Life plays with me, I play with him. Sometimes we are chasing each other, sometimes hiding, sometimes we keep silent staring at the endless blue or the opposite bank of our world…

***

Беше хубаво когато изнесох всички цветя на терасата… стаята стана по-голяма и просторна… имаше място за мислите на всички у дома.. и сега е хубаво, когато обратно внесох моята цветна градина в стаята… невероятно е, колко жива и свежа стана тя… а колко време има да ловя миризливки… не ми се мисли… а ще открия ли моите мисли сред толкова живот наоколо… дали ще бъдат моите мисли или тези на цветята и миризливките… а това дали аз го пиша?

It was nice when I moved all the flowers on the terrace… the room became larger and spacious… there was a place for the thoughts of all at home… and now it is nice when I took my flower garden back in the room… it is amazing how vivid and crisp it became… but how long I will have to catch green shield bugs… just I don’t want to think… and whether I will find my thoughts among such a plenty of life around… and whether they will be my thoughts or those of the flowers and green shield bugs… and whether I write this?

Среднощна салата…

Среднощна салата…
Сезоните се сменят. Понякога красиво, а друг път тъжно. Въртят се и оставят в мен по малко огън с аромат на солени сълзи, по малко дъжд с вкус на целувки, по малко цвят – на раждане, екстаз на плодове, умиращи илюзии… Красиво е, но и тъжно. Възхищавам се на мига и след него умирам, но не и спомена. Питам се, беше ли до мен… Да, беше, един глас в мене крещи – подари ми блаженство, всички цветове, аромати, бурята и дъгата, една искра в твоите очи, вълните и пяната… и болката, и сълзите. Питам се, бях ли аз до теб… Какви ли бяха моите дарове за теб… Вратата се затвори. Подпираха я хиляди крака. Има ли сезони или аз ги измислих, заради теб? Единствения сезон, който днес усещам е този на спомените. А дали не съм измислила и тях? И всички онези хора, които бързаха, създаващи илюзията за хаос. Да, илюзия е точната дума, защото всъщност те вървяха бавно, с усмихнати лица, всеки в своя свят и по своя път, един перфектен ред – точно както се сменят сезоните, както се сменят деня и нощта, както змията си сменя кожата, пиленцата се излюпват, и не в кой да е момент, а точния. Да, всичко се случва точно както и когато трябва. Казвам си – искам да знам какво ще се случи, искам толкова много да знам! Замечтах се за миг и после се зачудих – защо ли искам да знам? Ако знам, какъв ли ще е смисълът да живея? На какво ще се удивлявам? Как ще изживея внезапната радост? А как ще се справя с тъгата? Ще имам ли спомени изобщо? А ще има ли сезони? Сезони като този, който е сега навън. Есен – с аромат на пътуване, с ехо от лятната глъчка, съвкупление от дъжд и падащи листа. Красиво е, но и тъжно. Всъщност, понякога тъгата е сладко чувство…

Midnight salad…
Seasons change one after another. Sometimes beautiful and sometimes sad. They get scrolled and leave in me a little bit fire with the scent of salty tears; a little bit rain with taste of kisses; a little bit color – of birth, ecstasy of fruits, dying illusions… It is beautiful, but also sad. I admire the moment and then I’m dying, but not and the memory. I ask myself – Were you beside me? Yes, you were – a voice in me screams – you gave me bliss; all colors, flavors, the storm and rainbow; one spark in your eyes; the waves and foam; and the pain, and tears. I wonder, was I next to you? What were my gifts for you? The door closed. Thousands of feet are propped the door. Are there seasons or I invented them because of you? The only season which I feel today is that of the memories. And whether I have not invented them too? And all those people who were in a hurry, creating the illusion of chaos. Yes, illusion is the right word, because actually they walked slowly, with smiling faces, each in his own world and on his own way; a perfect order – just as the seasons changing; just as the day changes the night and contrariwise; as the snake changes its skin; eggs hatch in chicks; and not at any time but in the right time. Yes, everything happens exactly as and when needed. I’m telling to myself – I want to know what will happen, I want so much to know! I started dream for a moment and then I wondered – why do I want to know? If I know what will be the meaning to live? What will amaze me? How will I live out my sudden joy? How will I cope with the sadness? Whether will have memories at all? And will there be a seasons? Seasons like this, which is now out. Autumn – with the flavor of travel; with echoes of the summer clamor; copulation by rain and falling leaves. It is beautiful, but also sad. In fact, sometimes sadness is sweet feeling…

/ hguteva /

ОЧАКВАНИЯ / EXPECTATIONS

ОЧАКВАНИЯ / EXPECTATIONS.

С А Л А Т А

С А Л А Т А.

С А Л А Т А / Salad

salad…

                                  С А Л А Т А

Днес, коминът отсреща като че ли по-слабо пуши. Всъщност, едва ли, сигурно е заради облаците.

Аз сладостно дърпах от цигарата – една от малкото, които бяха останали в къщи.

Бетонобъркачката подплаши козите, които пасяха покрай пътя. Глупавият Джон се скрил от дъжда, като скочил в реката…

Червеният тролей пресечи пътя на една цистерна. Всеки от тях извади късмета да си продължи по маршрута.

Какво ли намират кравите да пасат в началото на Януари?

Таксита, таксита… фучат.

А вятърът подгони облаците. И тримата овчари седнаха на припек. Защо ли чак сега? Всъщност, само единият е овчар, а другите – кравар и козар.

А като си помисля, че това е Варна… Не, не ми се мисли, по-скоро се двоумя, дали да не си прочистя съзнанието с чашка уиски.

Интересно, защо ли по този път не минават конски или магарешки каруци? Но пък твърде много трабанти минаха за пет секунди.

Не помня съня си, но пък още не съм си измила очите. Дали съм се събудила, изобщо? Може би все още сънувам…

Как да повярвам, че същото това слънце, което се опитва да надникне през прозореца ми, огрява и каньона от моя календар!

А, ето и един камион с празни каси от кока-кола. Кварталните кучета наблюдават добитъка. Овчарите се размърдаха.

Всъщност, белият тролей се забелязва от далеко, не по-малко от червеният. Но пък червения се движи по-бързо. Аз предпочитам краката си. Защото…

Животът – това съм аз. Станем ли повече – вече не е живот, а съжителстване. Орел, рак и щука, и четвъртото – каквото се пръкне. Сякаш живеем на облак.

На матросът крачката му никога не е толкова маршова и ентусиазирана, както когато се прибира в отпуск у дома. Ако не му тежеше шинела, сигурно би се и затичал.

Скоро нощта ще се спусне и ще отнеме живота на пъплещите сенки. Сенките ги има, заради светлината. А светлината я има, защото го има мракът. Светлината създава звездите, а не обратното. Значи – звездите са крадци на светлина! Явно затова падат, защото Вселената ги наказва за престъплението им.

„В една река можеш да се изкъпеш само веднъж.” *

Всичко е по веднъж, защото всичко се променя, но пък от друга страна песента е една и съща, само дето е на нов глас.

Водата тече и сапуненото чудовище се превръща в човек!

Е, салатата е готова!

Всъщност ще прибавя и още нещо. Чашата на болката не можеш никога да изпиеш до дъно – тъй че повече никога да не пиеш от нея. Докато те има, ще ги има и чашите, и те винаги ще са пълни:

– С болка, с радост, със самота, с тъга, с екстаз, с носталгия… и последната винаги е тази с надеждата.

Това е! Остава да украся масата… Например с цвете. Да, гербери! О, какво означават герберите?

Аз не знам, но че ми прилича на женска гърда, в това не бих се усъмнила нито за миг. Само че понякога…

Я, по-добре да оставя тези фантазии на мъжете…

*/ Хераклит /

Salad

Today  the chimney on the opposite side seems emitting  less smoke. In fact I doubt  it, probably is because of the cloudiness.

I tugged from my cigarette blissfully. One of the few left at home.

The concrete mixer scares the goats that grazed along the road. The stupid John has hidden himself from the rain by jumping into the river…

The red trolleybus crossed the track of one tank truck. Each one of them had a chance to continue on its way.

I wonder what these cows find to graze at the beginning of January.

Taxis, taxis … are roaring along the way.

And the wind chased the clouds. The three shepherds sat down under the sun. Why didn’t they do it before? In fact, only one of them is a shepherd, and the others are a cowman and a goatherd.

And to think this is city of Varna… No, I do not want to think; rather I hesitate whether to clear my consciousness with a glass of whiskey.

Interestingly, why on this road do not pass horse or donkey drawn carts? But too many Trabants passed for five seconds.

I don’t remember my dream, but I still have not washed my eyes. Have I waked up at all? Maybe I’m still dreaming…

How can I believe that the same sun that peeking in my window shines over the canyon from my calendar!

Haa! Here’s a truck carrying empty boxes of Coke. The street dogs are looking at the livestock. The shepherds stirred up.

In fact, the white trolleybus is able to be seen from a distance not less than the red one. But the red is moving faster. I prefer my feet. Because…

Life – it’s me. When we become more people it is no longer living but coexistence. Eagle, crab and pike and fourth whatever popping up. It’s like living on a cloud.

The pace of the sailor had never been so much marching and enthusiastic as when he comes home on leave. If his coat was not so heavy he would probably start running.

Night will come down soon and it will take the life of the crawling shadows. Shadows are there because of the light. And the light is there because of the darkness. The light creates the stars, not the opposite. So the stars are thieves of light! Apparently they fall because the universe punishes them for  the crime committed.

„You can’t cross the same river twice“ /Heraclitis/

Everything is only once because everything is changing, but from the other side the song is the same, only it’s at a new voice.

The water flows and the soapy monster becomes a man!

Well, the salad is ready!

In fact, I’ll add one more thing. Cup of pain you can never drink to the bottom, so not to drink from it anymore.

All your life there will be cups, and they will always be full:

“With pain, joy, loneliness, with sadness, ecstasy, nostalgia … and the last is always the one with hope.”

That’s it! All that remains is to decorate the table … For example, with a flower. Yes, Gerbera! Oh, what it means Gerbera?

I don’t know, but that it definitely looks like a woman’s breast and I wouldn’t doubt it even for a moment. But sometimes … Oh, it’s better to leave these fantasies to the men…

ОЧАКВАНИЯ

ОЧАКВАНИЯ.

СЦЕНА / Stage

СЦЕНА / Stage.

СКИТНИЦИ / Wanderers

СКИТНИЦИ / Wanderers.

СВЪРШИ СЕ / It’s Over…

СВЪРШИ СЕ / It’s Over….

Реката / The River

ЗА СЕБЕ СИ / The River.

ЕДИН ДЕН… / One Day…

buddha

ЕДИН ДЕН…

Тъмнината угасна и разпиля сенките по света. Едно дете се разплака – не искаше да се събужда. Котката измяука в краката на случаен минувач, търсейки милувка. Там – на пейка в парка – пиян мъж се събуди и изръмжа с гласа на скопен бик. А на гробището всички мъртви души се завърнаха в домовете си да починат до следващата нощ.

Слънцето разпръсна лъчите си по събуждащата се зеленина и накара цветята да се усмихнат. А по пътищата плъзнаха бързоходни  разноцветни гъсеници. Свирка на кораб напомни, че морето е някъде там и очаква наближаващото лято.

Една жена проля последната сълза за любовта, която изневиделица изникна като остров насред океана и днес отново потъна, разпилявайки горчиво солени вълни. И отрони още една, защото плачещата китара на „Металика” й припомниха за първата любов, отдавна заровена под дървото на техните срещи.

Куция пес полегна до мизерната барака, а проскубаната му приятелка – измършевяла и смирена котка се излегна, облягайки се на корема му. А безброй работливи мравчици тъчаха паяжини около тях, устремили се в търсене на прехрана – задружни и целеустремени – за тях нямаше прегради.

Но в сърцето на един мъж преграда разделяше живота му на две. В едната половина се ширеше сигурността, а в другата като срамежлива мимоза, свила си листенцата, тайничко надничаше любовта. Онази любов, която носи както сладостта от живота, така и болката от реалността.

А денят си отиде… Сенките отново се стопиха в безжалостната тъма. Чайките изкрякаха за последно, а някъде от безкрая на света се обади първата сова. Едно сребърно огледало изгря в дълбините на космоса и призова своите събратя – глутница вълци, виещи от болка по изгубения навеки водач.

Светулките и горе и долу се множаха и напомняха, че имало е нявга и слънце. Влюбените разпиляваха своите страсти като дъжд над земята. А самотните поливаха болката с глътки от огъня на змея, за да изгорят и по изгрев наново да се родят с надеждата – да намерят своята сродна душа…

                                                            One Day…

       Darkness went out and threw shadows all around the world. A child started to cry – it did not want to wake up. The cat meowed in the legs of a random passer-by, seeking petting. There – on a bench in the park – a drunken man was waking up and growled out with the voice of an emasculated bull. And in the graveyard, all the dead souls returned to their homes, so they could relax until the next night.

      The sun dispersed its rays amongst the awaking vegetation and made the flowers smile. And fast-walking variegated caterpillars slid down the roads. The whistle of a ship reminded that the sea is out there and is waiting for the upcoming summer.

       A woman shed the last tear for the love, which popped up out of the blue, like an island in the middle of the ocean, and today it sunk again, dispersing bitterly salty waves. And she shed another one, because the wailing guitar of Metallica reminded her of the first love, buried long ago under the tree of their meetings.

       The limping mutt laid himself close to the miserable hut, and his friend, a skinny and meek cat with some of its feathers pulled up, laid down, leaning its stomach on him. And a countless number of hard-working little ants were weaving webs around themselves, headed for the procurement of subsistence – united and purpose-driven – there were no boundaries for them.

      But in the heart of one man a boundary was dividing his life in two. In one of the halves security was the ruler, and in the other one, like a shy mimosa that was turning its leaves towards itself, love was secretly taking a look. That kind of love, which brings delight from life, as well as pain from reality.

      And the day went by… The shadows again melted in the merciless darkness. The seagulls gave off their final cry, and somewhere, in Earth’s infinity, called the first owl. A silver mirror rose like the sun in the depths of the cosmos and summoned its brethren – a pack of wolves, howling from pain because of the eternally lost leader.

     The fireflies at the top and at the bottom were multiplying themselves and were a reminder that in the past there used to be a sun. Those in love dispersed their passions like rain on the earth. And the lonely ones were pouring sips from the dragon’s fire on the pain, in order to burn out and become born again at sunrise with the hope that they will find their soulmate.

Н Я М А М Е / I’m Gone

                                     

  I’m Gone

НЯМА МЕ

Отплаваха тъмните облаци, а долетяха птиците. Замириса на окосена трева и бяла акация. Малките котета проходиха и се затичаха към кофите за смет. Уличните песове смениха припека със сянката. А хората

– Tи знаеш, лято е…

А мен ме няма…

Взирам се в картините, нарисувани от живота. Виждам ги, но ми се изплъзват. Нещо повече, минават през мен като през отворена врата и заминават. Къде ли? Не знам.

Аз съм призрак в собствения си живот. И вече не помня мига, в който бях жива. И в мен бушуваха евини страсти през деня, а нощем в съня си прелюбодействах. Бях влюбена…

– В кого – навярно искаш да попиташ.

– Няма кого…

А може би имаше… Вече не помня. Беше отдавна, толкова отдавна, колкото дори човечеството не помни. Но аз помня… Помня, че бях жива и жадно поглъщах света. Пиех от снежните капки и се хранех с чуждото щастие. Танцувах от радост и завихрях света в шаманския си танц. Бях влюбена, щастлива и  заразявах с порочността си дори и децата.

А днес… Днес ме няма. Аз съм просто картинка или ред от буквички, а може би електрони. Ще искаш да попиташ:

– Какво се случи? – А аз ще отговоря простичко:

– Не знам… Ти знаеш ли какво се случва в този или онзи миг в живота? Нещо… И ако го знаеш… по-богат ли ще станеш или по-жив?!

Не знам, не знам какво се случи! Но каквото и да е било – то вече е минало, както минават дните, нощите, сезоните, годините… Виенското колело се върти! Влакчетата обикалят в кръг, а Земята около себе си. Всичко се движи, бълбука, щурее… Единствено аз съм застинала в някакъв неземен покой. Издухана, нежива и изгубена.

–Тъжно нали!

Да, тъжно е. Всъщност… не знам. И не бих могла да зная. Аз съм призрак – нямам сянка, нито отражение. И чужди са ми вече  мислите, копнежите и страстите, даже и съня.

Обаче… знаеш ли, има нещо готино в това! Да, не се шегувам. Готино е да те няма! И знаеш ли защо? Няма ли те – няма го света, и другите ги няма, няма… нищо няма. Няма ги дори и болките. Няма пътища, нито прегради. Няма го и времето. За нищо не мисля, нищо не искам и нищо не чувствам. Просто се рея някъде там…

Не е ли готино, кажи?!

                                 I’m Gone

The dark clouds sailed away, and the birds came. A scent of mowed grass and black locust got around. The little cats learnt how to walk and ran to the dustbins. The street mutts switched from sun-light to shade. And the people:

“You know, it’s summertime…”

         And I’m gone…

I gaze into the paintings, drawn by life. I see them, but they slip away from me. Something more, they go through me as if I’m an open door and they leave. Where to? I don’t know.

I am a ghost in my own life. And I no longer remember the moment, when I was alive. Eve’s passions were raging inside me during the day, and at night, in my sleep, I was fornicating. I was in love…

“In whom?” you probably want to ask.

“There is none…”

And maybe there was… I don’t remember anymore. It was a long time ago, so long ago that humankind does not even remember. But I remember… I remember that I was alive and I was avidly absorbing the world. I was drinking from the snow drops and I was feeding myself with other people’s happiness. I danced with happiness and I stormed the world in my shamanistic dance. I was in love, I was happy, and I infected with depravity even the children.

And today… today I’m gone. I am just an image or a line of letters, and maybe electrons. You may want to ask:

“What happened?” And I will simply answer:

“I don’t know… Do you know what happens in this or that moment in life? Something… And if you know it… do you get richer or livelier?”

I don’t know, I don’t know what has happened! But whatever it was – it’s already in the past, like the days, nights, seasons, years go by… The Ferris wheel turns around! The little trains go around in circles, and the Earth – around itself. Everything is moving, babbling, footling… It’s only me who is standing still in some unearthly peace. Blown away, un-live, and lost.

“It’s sad, isn’t it!”

Yes, it is sad. Actually… I don’t know. And I couldn’t know. I am a ghost – I neither have a shadow, nor a reflection. And the thoughts, aspirations and passions, and even the sleep are all foreign to me.

However… you know, there’s something cool in this! Yes, I am not joking. It’s cool that you’re gone! And do you know why? You’re gone – the world’s gone, and the others are gone, everything… everything is gone. Even the pains are gone. The roads are gone, the boundaries are gone. The time is also gone. I don’t think about anything, I don’t want anything, and I don’t feel anything. I am just wandering somewhere over there.

Isn’t it cool, tell me?!

СЦЕНА / Stage

ти гледаш мен, аз гледам теб...

СЦЕНА

Животът е игра. И всички сме актьори, и всички сме зрители. Както в общи линии го е казал Шекспир.

Танцува птицата мъжкар и показва своя чар на нехаещата женска. Вълкът се бие със събрата си, за да заеме мястото си на водач и да спечели сърцето на младата вълчица. А богомолката изяжда бащата на своите деца, за да има с какво да ги нахрани и да пребъде живота.

Мухата, влетяла в моята стая, плаща с живота си за своята грешка. Тя вижда пътя, но аз виждам нея. Играта има правила. Макар и улична, кучката се грижи всеотдайно за новородените си палета. И при все, че е крехка, тревичката пробива асфалта.

Увиснало на рибарската кукичка, нямото попче се мята и бори, за да продължи по пътя си в дълбините на морето. Розата се надува с прелестта си и мисли, че е защитена от бодлите по стеблото си, но греши. Аз я откъснах. Но колкото и да ми се иска, не мога да хвана огънят.

Един човек разби сърцето ми, а аз направих същото с друг. Жена плаче на гроба на мъжа си, а незнайно как озовал се там, уличен пес я гледа безизразно застинал.

Разхождам из зоопарка и надничам в клетките на животните, а те откъснати от своя свят завинаги, ме зърват отегчени с крайчеца на окото си. А малките едва забележими рибки в големия аквариума любопитно се блъскат в стъклото насреща ми. Дали си мислят, че са в океана или ми завиждат, че аз съм в своя.

Синът ми ме стреля с новата си пушка и ми вика:

– Лягай, ти си убита!

А дъщеря ми ме докосва с вълшебната си пръчка и ме превръща в жаба, после крещи:

– Скачай на четири крака и крякай!

Мъжът ми гледа и се смее. Но след време той е гръмнат, а после е кон и дъщерята го язди. Тогава аз се смея.

Циркът отново е тук!

Аз гледам актьорите, а те гледат мен.

А понякога успявам да видя самата себе си през очите на случаен минувач…

 

                                                                Stage

 

Life is acting. And we are all actors, and we are all spectators. As it was said in general by Shakespeare.

The male bird dances and shows his charm to the negligent female. The wolf fights his brother, in order to take his place as leader and to win the heart of the young she-wolf. And the mantis eats the father of her children, so that she may have stuff to feed them with and make their life prosper.

The fly, which came into my room, pays with her life for her mistake. She sees the road, but I see her. The acting game has its rules. Although living on the street, the bitch cares selflessly for her newborn puppies. And although it’s brittle, the grass drives through the asphalt.

Hanging on the fishing hook, the mute goby twists and fights, in order to continue on its way towards the sea depths. The rose swaggers with its beauty and thinks that it is protected by the thorns on its stems, but it is wrong. I rooted her up. But no matter how much I want it, I can’t catch the fire.

One man broke my heart, and I did the same with another one. A woman weeps on her husband’s gravestone, and some street mutt, who no-one knows how he got there, watches her still, without any expression.

I am walking around the zoo and I am peering into the animals’ cells, and they, separated forever from their own world, look at me, bored, out of the corner of their eye. And the little, hardly noticeable fish in the big aquarium curiously dash into the glass in front of me. Are they thinking that they are in the ocean, or they are jealous that I am in mine.

My son shoots at me with his new gun and shouts:

“Get down, you are murdered!”

And my daughter touches me with the magic wand and turns me into a frog, then she yells:

“Leap on four legs and croak!”

My husband watches and laughs. But after some time passes, he gets shot, and then is a horse, and my daughter rides him. Then I laugh.

The circus is here once again!

I watch the actors, and they watch me.

And sometimes I manage to see myself through the eyes of some random passer-by…

 

Реката / The River

Тя беше като реката. Всеки ден бе различна, нещо повече – всеки час бе различна, с всяка минута се различаваше от себе си. Не можеше дори за миг да застане на едно място. Движеше се непрестанно, макар понякога да изглеждаше, че се завихря и сякаш тръгва назад. Постоянно се променяше, при все това, обаче, винаги си оставаше същата – точно като реката.

Както всяка друга стихия, тя не осъзнаваше своята сила, а също и заплахата, която представляваше за другите. И бидейки пълноводна – тържествуваше – чувстваше се силна и свободна, не признаваше бреговете, нямаше препятствие, което да и препречи пътя. И така се разливаше, че никой не можеше да долови нейните граници. И залети от води и, околните потъваха в нейния свят.

Друг път се случваше да изглежда, като че ли всеки момент ще се затрие от лицето на земята. Едва, едва се долавяха капчици живот. Високо горе в небето, слънцето грееше ярко и заплашително. То като че ли бе жадно, да погълне тези капчици, да си изплакне морната усмивка с тях, и да продължи по пътя си.

Фата Моргана, Слънце! Това не са капчици вода! Поне не вода, която ти можеш да погълнеш. Не! Това са бисери живот, чакащи да се размножат и да станат синци, синци, синци… Да се роди ручея и  да потече отново… реката.

Тя беше като реката. Дори и да пресъхваше понякога, а друг път да наводняваше света със себе си, винаги се връщаше в своето корито, отново и отново. И също като реката, за нея нямаше нищо по-прекрасно от това – да се лее по своето корито, да знае, че го има и че там е нейното място.

Дори и да се променяше, и неспирно да го правеше, си оставаше в там – в своето корито, защото то бе нейния дом. Единственото място, където тя можеше да бъде себе си. Да бъде река…

/ снимка направена от автора hguteva/

 

She was like the river. Each day she was different, moreover – each hour she was different, with each minute she got differentiated from herself. She couldn’t stay in one place even for a second. She moved constantly, although it looked that she swirled up and seemed to go backwards. She constantly changed, yet she remained, however, the same – just like the river.

Like any other force of nature, she did not realize her own strength, and also the menace, which she represented to the others. And being high tide – celebrating – she felt strong and free, did not acknowledge the coasts, there was no obstacle, which could be in her way. And she poured in such a way that nobody could sense her boundaries. And flooded by her water, those around her sank into her world.

At another occasion it appeared as though any second she will be effaced from the face of the earth. Droplets of life were hardly, hardly noticeable. High up in the sky, the sun was shining brightly and menacingly. It was as though thirsty to gulp down these droplets, to rinse out its weary smile with it, and to keep moving on its way.

Fata Morgana, Sun! These are not droplets of water! At least not water that you can gulp down. No! These are pearls of life, waiting to be multiplied and to become beads, beads, beads… so that the stream may be born and the river… start flowing again.

She was like the river. Even if she got dried out sometimes, and the next time flooded the world with itself, she always returned into her own bed, again and again. And just like the river, for her there was no place more beautiful than this – to pour water along its bed, to know that it’s there and that her place is there.

Even if she changed, and if she constantly did it, she remained there – in her bed, because it was her home. The only place, where she could be herself. To be a river…

                                                                         

Издухах се… / Blown Away…

Издухах се…

Издухах се… Издухах се от живота, който сама си избрах.

Издухах се… Издухах се от собствените си мислени недомислени амбиции и желания. Издуха ми се радостта, издуха ми се тъгата. Издуха ми се съня, издуха ми се страстта. Издуха ме зимния вятър и ме запрати в черната дупка на всепоглъщащото безразличие.

Вървя по снежните пътеки, а гарваните прелитат над главата ми и ми напомнят за тънката граница между земята и небето. Котките подремват, свити на кълбо без капка терзание към околния свят и няма как да знаят, че аз им завиждам. Куцият пес, безропотно приел своя недъг, ме поглежда изотдолу сякаш ме пита – ти можеш ли тъй? А аз го поглеждам отгоре и поклащам глава, с което отвръщам – бих ти казала, но не знаеш човешки.

Издухах се… Смея се на глупости, защото друго няма, защото все на нещо трябва да се смея, за да не забравя. Не знам дали смехът е полезен, но може да е вреден, ако се задавиш от смях. Сигурно ще ме попиташ какво ме разплаква. Какво ме разплаква ли? Нима забрави, че съм в черната дупка. Може да се напънеш да се засмееш, но я се напъни да се разплачеш… Обаче децата го могат…

Обаче… Аз се издухах… Аз се издухах, както човек го прави, когато има хрема, за да опразни онова мъничко пространство в носа си, което обикновено не бива да е пълно. И го прави – за здраве и комфорт.

А аз се издухах… Главата ми е празна. Комфорт! – Не бих казала. Но сигурно е здравословно. Когато на човек му дойде в повече – или му се пръска главата, или се опразва. А аз се издухах… Главата ми е празна. Празна е, но по-важното е, че е цяла. И щом е празна – значи, че ще дойде ден, когато ще почне да се пълни.

Издухах се… И, нека, ми завиждат ония, на които им се пръскат главите… Ако могат… Аз мога… Мога всичко, защото главата ми е празна!

                                              Blown Away…

            I got blown away… I got blown away by the life, which I chose independently. I got blown away… I got blown away by my own thought or under-thought-out ambitions and dreams. My joyfulness got blown away, my sorrow got blown away. My sleep got blown away, my passion got blown away. I was blown away by the winter wind and it sent me into the black hole of the all-absorbing indifference.

         I am walking on snow roads, and crows are flying above my head, reminding me about the thin boundary between the earth and the sky. The cats are taking a nap, rolled up like a ball, without a drop of torment towards the outer world. They have no way of knowing that I am envious towards them. The limping mutt, who has resignedly put up with his defect, looks at me from below, as if he is asking me: “Can you do it this way?” And I look from above and shake my head, which is how I reply: “I would tell you, but you don’t know the human language.”

         I got blown away… I laugh at silly stuff, because there is nothing else, because I have to laugh at something anyway, so that I won’t forget how to do it. I don’t know if laughter is healthy, but it might be harmful, if you suffocate from it. You would probably ask me what makes me cry. What makes me cry, eh? So you forgot that I am in the black hole. You can strain yourself to get laughing, but just try to strain yourself to cry… Children can do it, though.

         However… I got blown away… I got blown away, like you would do it, when you have a cold, to empty that little space in the nose, which ordinarily should not be full. And you do it – for good health and for comfortableness.

         And I got blown away… My head is empty. Comfortableness! I wouldn’t say so. But it is probably healthy. When you get enough of it – either your head bursts, or it gets empty. And I got blown away… My head is empty. It is empty, but it’s more important that it’s a whole head. And since it is empty – that means the day will come, when it will start to get full.

         I got blown away… And, let the ones whose heads burst envy me… If they can… I can… I can do everything, because my head is empty!

СВЪРШИ СЕ / It’s Over…

                  СВЪРШИ СЕ

Спирачките изсвистяха. Слънцето се скри. Острият сърп на луната преряза нощната тъма и довя ехо на самотник, търсещ себе си. Недоволен гарван събуди краставите жаби. Стъклата изгубиха своята роля и се превърнаха в частици, побрали вечността… Фасът изгоря. Изгоряха и страстите в малкия залив. Прасковата не издържа и се прероди в бадем. А спиралата се затвори в кръг. Затвори се и времето в орехова черупка. Черупката пък я отнесе вълна в океан безбрежен.

Свърши се…

Гласът ми бе до тук. Подарявам ти смъртта си. Животът си е мой. И нека облаците се движат. И деня да смени нощта. И нека щъркелите да дойдат. А на есен лястовиците да заминат. Нека призракът на Господ да броди из земята и да възнамерява живота. А дяволът да влачи своите трупове към ада. Нека върти се Земята… вълните се люшкат, а човекът нека ридае над своята съдба, изгубил навеки живота, който е в него самия.

Дъхът ми бе до тук. От очите ми рукват солени надежди. Празно е орловото гнездо. Обаче, нека огънят гори. Нека пируват паразитите и маймуните да скачат и крякат там зад решетките. И слънцето да не спира да сънува. Света да грее от безбройните цветове – на радостта, на тъгата, на болката и гнева, на спомените…

И някой ден след векове дано наново се родя.

 

                                                                It’s Over…

The brakes whizzed. The sun hid. The sharp sickle of the moon cut the night darkness and blew an echo of a loner, looking for himself. A dissatisfied crow woke up the scabby frogs. The glasses lost their role and turned into particles, containing the eternity… The butt burned up. The passions in the small bay also burned up. The peach tree could not help it and got reborn as an almond. And the spiral closed into a circle. Time also closed itself into a nutshell. The nutshell was taken away by a wave into a boundless ocean.

It’s over…

My voice ended here. I am giving you away my death. My life is mine. And let the clouds move. And let the day change the night. And let the storks come in. And let the swallows leave. Let God’s ghost wander round the world and intend life. And let the devil drag his corpses to hell. Let the Earth spin… let the waves sway, and let the human sob over his fate, having lost forever his life, which is inside him.

My breath ended here. Salty hopes spring from my eyes. The eagle’s nest is empty. Let the fire burn, however. Let the parasites have a feast and the monkeys jump and croak there behind the bars. And let the sun never stop dreaming. Let the world shine from the numerous colors – of joy, of sorrow, of pain and anger, of memories…

And some day, after ages, I hope I will be born again.

 

ЛИСТО / A leaf

беше ноември

                    ЛИСТО

Беше ноември. Мрачни облаци скриваха слънцето. Вятърът бе засвирил със своята есенна флейта и като че ли се опитваше да издуха и последните спомени за топлото лято. Хората започваха да сe навличат със зимните си дрехи, а дърветата обратно на тях – събличаха своята премяна.

Светът около мен посрещаше есента, а аз в душата си – пролетта. За първи път в живота си я посрещах, и я виждах толкова красива, но същевременно съзнавах, че е и много крехка. Не исках това да е илюзия или игра на моето въображение. Не исках да е просто измислица. С вярата си в нея, в пролетта, се опитвах да прогоня страха, който ми навяваше мисли за загуба, за пропадане отново в тъмната бездна.

Не спирах да си повтарям: “навън е есен, но вътре в мен е пролет. И там – в душата ми – слънцето припича все по-силно и топли, и сгрява. И за живот се надигат цветята. И нежен аромат се понася.”

Вървях си по тясна пътечка из парка. Не чувствах студа, защото ме сгряваха моите мисли. За първи път – зрънцето мъка в мен бе отстъпило своето място на радостта, която ме изпълваше с лекота, и аз не просто вървях, а се носех като перце. Носех се, носех се… Идваше ми да литна. Идваше ми да викна: „пролетта тича по вените ми, животът в мен се пробужда”.

Но… Бях сама. Нямаше кой да сподели радостта ми. А кой ли би я разбрал? Бях сама… Не можех да викна. Не можех и да литна. Не можех и да танцувам…

Вървях си кротко по пътечката из парка. Изведнъж осъзнах, че и радостта е толкова тежка, колкото и мъката… когато си сам.

А в действителност, какво ли значи да не си… сам? Кой ли, освен ти самият, би могъл да оцени твоята радост или твоето страдание? Навярно Бог! Той – когото го е имало, преди да се родиш, а ще го има и след като вече те няма…

И като че ли в потвърждение на моите мисли за Бог – едно пожълтяло листо падна в ръцете ми. Аз се спрях и се загледах в него. Очите ми се просълзиха.

– Боже, дори и да те има, листо ли ми изпращаш за другар? – прошепнах аз – В света на хомосапиенс аз да споделя радостта си с едно листо, което дори и дървото вече е отпратило като ненужна му дреха?!

Вече не исках да литна, а да легна. Да легна и листата да ме затрупат. Да се слея с тях, с тревата. Да се превърна в семенце. И от него в някой топъл ден да покълне цвете или стрък трева…

Радостта ми започна да пожълтява и умира като листото, което държах. Моята пролет искаше да ме напусне, навярно защото, съзнавайки крехкостта и, за миг изгубих вярата си в нея. Обаче, за да съм жива, за да ме има – аз не биваше да й позволявам да ме напусне. Не биваше…

– О, Боже, дори и да ми се разсърдиш, не ти искам листото – казах аз и го освободих, за да намери своето място сред другите.

Мушнах си ръцете в джобовете и продължих. Нямах желание да споделям радостта си с мъртви твари. Те не само че не биха ме разбрали, а напротив – биха ми отнели радостта, биха ми сринали вярата, биха ме направили като тях. Аз искам да живея. Искам пролетта да тича по вените ми. Искам светлината да царува в мен. Искам…

И макар че е есен, макар че съм сама… и няма кой да сподели малката ми радост, та дори и да я чувствам като тежест, аз не бих се лишила от нея. Не бих се лишила от никоя радост. Не бих се лишила и от зрънцето мъка, което понякога ми идва като на гости.

Всъщност е толкова хубаво, че съм сама! Сама със своята радост. Вървя си по тясната пътечка из парка. Вятърът носи около мен мъртви листа, които пречупени през призмата на моята вяра, ми приличат по-скоро на ято долитащи лястовици.

Светът посреща есента. А после… ще се здрависа и със зимата. Студът ще скове живота на Земята, а снегът ще я откъсне от небето. Хората ще се затворят в домовете си пред топлата печка, а аз… Аз ще се затворя в себе си и ще се наслаждавам на своята пролет.

Навън е есен. Навън е Ноември. Навън цветовете избледняват. Навън животът някак си замира.

Време е… Време е да надзърна в душата си. Там е светло, там е топло. Там съм аз – тази, която роди пролетта.

                                                          A leaf

It was November. Dark clouds were hiding the sun. The wind had started playing his autumn flute and as if he was trying to blow out the last memories of the warm summer nights. People began to put on their winter clothes and the trees contrary to them – were stripping its dresses.
The world around me was meeting the autumn. And I was meeting the spring in my heart. I was meeting her for the first time in my life, and I saw her so beautiful, but I felt that she is very fragile. I did not want that feeling to be an illusion or a play of my imagination. I did not want to be just fiction. With faith in her, in the spring, I was trying to drive away the fear bringing to my mind thoughts about losses and sinking once again into the dark abyss.

I just kept telling myself: “It is autumn outside, but it is spring inside me. And there – in my soul – the sun was shining more brightly and was warming and heating. And the flowers were rising for a new life. And delicate aroma was carried over. “
I was walking on a narrow path through the park. I didn’t feel cold, because my thoughts were warming me up. The grain of sorrow inside me for the first time ceded its place to the joy that filled me with ease, and I was not just walking but I was drifting like a feather. I was floating; hovering … I came to fly. I came to call “spring runs in my veins, life awakens in me.”

But … I was alone. There was no one to share my joy. And who would be able to get this? I was alone … I could not cry out. I could not fly. I could not dance …
I was walking quietly on the path through the park. Suddenly I realized that joy is as heavy as the pain when you are alone.
In fact, what does it means to be not alone? Who could be able to assess your joy and your pain if not only yourself?

Perhaps God! That God who had been here before you were born and would be here once you are already gone…

As if to confirm my thoughts about God – one yellow leaf fell into my hands. I stopped and looked at it. Tears filled my eyes.

– God, even if you are up there, are you sending me a leaf to be my friend? – I whispered – In the world of Homo sapiens, to share my joy with one leaf, which even the tree, had already sent off as a useless garment?

I no longer wanted to fly, but I did want to lie down. To lie down and the leaves to cover me. I wanted to merge with them and the grass. To become a seed. And a flower or blade of grass to germinate from it some warm day…

My joy began to turn yellow and die as the leaf which I held.

My spring wanted to leave me, perhaps because, knowing its fragility I lost my faith in it for a moment.

However to be alive, to be there – I should not have let her leave me. You should not have…

– Oh God, even to get angry with me, I do not want the leaf – I said and freed it to let it find its place among the others.

I slipped my hands in my pockets and continued. I had no desire to share my joy with lifeless creatures.

They could not understand me, they could only take my joy, destroy my faith and make me like them. I want to live. I want spring to run in my veins. I want the light to reign inside me. I want…And though it is autumn, though I’m alone … and there are no one to share my little joy, which I feel like a burden, I would not go without it. I could not deny myself any joy. I could also not go without the grain of suffering, which sometimes comes as my guest.

In fact it is so good that I’m alone! Alone with my joy. I am walking along the narrow path through the park. The wind brings around me some dead leaves, which are refracted through the lens of my faith and resemble a flock of flying swallows.

The world welcomes the autumn. And then … will shake hands with the winter. The cold will grip life on Earth, and the snow will break it away from the heaven. People will shut themselves up in their homes before the hot stove, and I … I will shut myself up and will enjoy my spring.

Outside it’s autumn. Outside it’s November. Outside the colors fade. Outside life is somehow fading.
It is time… It is time to look into my soul. It is light there, it is warm there. It is me there the one that give birth to the spring.

СКИТНИЦИ / Wanderers

времето                   и                          светът

СКИТНИЦИ

Те бяха двама, но светът беше между тях. И не само той… Самите те бяха преграда помежду си. Това, което беше вътре в тях, бе същото и което ги разделяше. Те бяха като две клонки от едно дърво. И всяка една от тях искаше да расте, да заяква, да се раззеленява и да цъфти, дори и да се разклонява.

Те бяха двама, но животът им стоеше между тях.

Те бяха двама, а пътят им бе един и той ги събираше, но ги и разделяше. Събираше ги, за да им покаже, че не са изгубени навеки, че ги има, че никой от тях не е сам, поне докато се увери, че другият все още диша. Събираше ги, защото не е по силите на никой природен закон да държи разделени толкова дълго двете половини на едно цяло. Събираше ги, защото всеки един от тях бе извор с жива вода за другия, а те имаха нужда да пият, да се зареждат със сили, да възраждат живота в себе си. Събираше ги, за да се огледат един в друг и да видят себе си.

Събираше ги, за да им покаже, че както в едно сърце има преграда и всяка от половините му работи, макар и в ритъм с другата, все пак сама за себе си – то и те, при вее че са обвързани навеки, навеки са и разделени. Събираше ги пътят им, но ги и разделяше. Разделяше ги, за да продължи всеки по своята магистрала, всеки по своята пътека към върха. Все по-нависоко и по-нависоко към върха. Към онзи връх, където: боговете пируват.

Разделяше ги, защото, макар да бяха двама и пътят им да бе един, в този свят всеки е сам. Сам със своите илюзии. Сам със своята реалност. Сам със света, изграден от собствените му мисли. Сам със спомените, които пък го свързват в някаква отминала реалност със света на другия.

Те бяха и остават двама. Един срещу друг стоят. Лице в лице. Очи в очи се взират и искат илюзията да превърнат в реалност, а мигът – във вечност… Но искат и да продължат да живеят. Всеки по своя път да върви.

Нейде в закътано място от нашия свят те стоят на маса един срещу друг и изглежда така сякаш са двама – сами… Но не са. Между тях е преградата. Между тях е светът. Цвете… Роза с бодли… Запалена тлееща свещ… Пепелник, пълен с угарки, и две димящи цигари. Две струни трептят на една честота. Две ръце се блъскат в преградата и ту на бодли се натъкват, ту огън ги парва. Лицата им в тъжни гримаси се изкривяват, но не при вида на кръвта. Не… Бичува болката сърцата им. Болката, че те са двама и толкова много искат да са сами, ала не са. Пътят им е между тях.

Днес те са един срещу друг. И след миг, и след два… всеки ще се завърне в своята реалност. А в някой по-следващ миг ще се запита: наистина ли го видях? Наистина ли я видях? Това

наистина ли бяхме ние? И какво ли толкова имаше помежду ни, че приличахме повече на два шарана, които с очи си говореха.

Те са двама, но помежду им е времето – далечното, което ги сближи, след него другото, което ги раздели; една мъгла, в която се срещнаха отново и… бъдещето, което пак ще ги откъсне един от друг.

Те са двама. Скитници в този свят.

Керуак навярно би казал – „бродягите на Дхарма“.

Вечно търсещите себе си. А понякога намирайки се един друг.

Те са двама. И макар че времето е помежду им – те двамата са извън времето. И макар ясно да виждат преградата помежду си – за тях няма прегради, няма рамки. Пътят им е един и той няма край.

Те бяха двама… И каквото и да имаше между тях – то същото ги и събираше. И пътят… И светът… И животът… И времето… Миналото и бъдещето. Уличното кафене. Цветето, свещта. Забулени в цигарен дим. Смълчана болка… Пулсиращо сърце.

Гладни… Жадни… Но опрели ръце в преградата.

И двамата мислят за нея. И двамата искат да я няма. При все това обаче и двамата и благодарят, че я има. Тя е техният шанс. Изчезне ли тя… Ще рухне илюзията. Ще се развали магията. Изчезне ли тя – между тях ще застане раздялата.

Те са двама и не искат раздяла, макар да са разделени. Те искат преграда. Искат я, за да не се докосват. Искат я, за да говорят само очите им. Искат я, за да си мислят за нея и да и се ядосват, че я има. Искат я, за да са сигурни, че няма друго какво да ги разделя – освен преградата.

Те са двама и се обичат, а мразят преградата. Мразят я, но я и обичат, защото я има. Ако я нямаше – навярно и тях нямаше да ги има.

Те са двама и вместо да са влюбени един в друг – те са влюбени в преградата. Влюбени са във всичко, което е помежду им. В света, в живота, във времето, в цветето, в огъня, в пътя.

Те бяха двама… Някога преди много години бяха само двама.

Но не и днес.

Wanderers

There were two of them, but the world was between them. And not only that… The two of them were a boundary between themselves. What was inside them was the same that separated them. They were like two small branches from the same tree. And each of them wants to grow, to get stronger, to get green and to blossom, even to branch out.

They were two, but their life was standing between them.

They were two, and their road was one and it brought them together, but also separated them. It brought them together, to show them that they are not lost forever, that they exist, that none of them was alone, at least until he makes sure that the other is still breathing. It was bringing them together, because it is not within the force of any natural law to keep separated for so long the two halves of one whole. It was bringing them together, because each one of them was a spring of water of life for the other one, and they needed to drink, to replenish their forces, to resurrect the life in them. It was bringing them together, so that they may look into each other and see themselves.

It brought them together, to show them that just as in the heart there is a boundary and each of the halves works, though in rhythm with the other one, after all for itself – so do they, even though they are bound forever, they are also forever separated. The road was bringing them together, but it also separated them. It separated them, so that each can continue on his own highway; each on his path to the peak. Higher and higher towards the peak. Towards that peak, where: the gods had a feast.

It separated them, because even though there were two of them, and the road was one, in this world each is alone. Alone with his illusions. Alone with his reality. Alone with the world, built by his thoughts. Alone with the memories, which connected him in some past reality with the other one’s world.

There were two of them, and they remain two. They stand against each other. Face to face. They gaze, eyes into eyes, and want the illusion to turn into a reality, and the moment – into eternity… But they want also to continue living. Each to go on his own way.

Somewhere in some obscure place of our world, they are sitting at one table, one against the other, and it looks like there are two of them – alone… But they are not. Between them, there is a boundary. Between them, there is the world. Flower… Rose with thorns… Lit smoldering candle… Ashtray, full with butts, and two smoking cigarettes. Two strings tremble at one frequency. Two hands shove into the boundary and they find themselves onto thorns or get scorched by the fire. Their faces get distorted into sad expressions, but not at the sight of blood… No… The pain lashes at their hearts. The pain of there being two of them and of their wanting to be alone so much, but they are not. The road is between them.

Today they are one against the other… after a second, and also after two… each will go back to his reality. And in some latter moment, he’ll ask himself: did I really see him? Did I really see her? Was that really us? And what was there between us, we looked more than two carps; who were speaking with their eyes.

There are two of them, but between them is the time – distant, which brought them closer; after that the other, which separated them; one fog, in which they met again, and… the future, which will separate them again from one another.

They are two… wanderers in this world.

Kerouac would probably say: “Dharma Bums”.

Always looking for themselves. And sometimes finding each other.

They are two. And though time is between them – they are both outside the time. And though they see clearly the boundary between them – for them there are no boundaries, no frames. Their road is one and it doesn’t have an end.

They were two… And whatever was between them – it brought them together. The road… And the world… And life… And time… past and future. The street coffee shop. The flower, the candle. Veiled in a cigarette smoke. Silenced pain… Pulsing heart.

Hungry… thirsty… But touching the boundary with their hands.

They are both thinking about it. They both don’t want it to exist. Yet they both thank it for existing. It is their chance. If it disappears… the illusion will come down. The magic will break; if it disappears, the break-up will come between them.

They are two and they don’t want a break-up, although they are separated. They want a boundary. They want it, so that they don’t touch each other. They want it, so that their eyes only speak. They want it, so that they think about it and get mad at its existence. They want it, so that they are sure that nothing separates them – except for the boundary.

They are two and love each other, and hate the boundary. They hate it, but they also love it, because it’s there. If it wasn’t there, they probably wouldn’t be there too.

They are two and instead of being in love with one another, they are in love with the boundary. They are in love with everything, which is between them. In the world, in life, in time, in the flower, in the fire, in the road.

They were two… Sometime, many years ago they were just two.

But not today.