НОЩ на КРИСТАЛИ

  НОЩ на КРИСТАЛИ

Мастиката не струваше, макар твърдението на сервитьорката да бе друго. Можехме да се възползваме от предложението и да я върнем, но пък ни се пиеше точно мастика, така че… Констатирахме качеството и с първата глътка, и от там нататък забравихме. И до толкова се отнесохме, че на втората чаша Спящата Брада ме попита:

– Ти носиш ли пари?

– Амиии… – гледах го опулено – около десетина.

И преди още да ми беше обяснил, се досетих какво му се върти из главата, но си затраях.

– Остава ли ти се тук? – грейнал, като обедно слънце през лятото, ме попита отново.

Изглежда, че не само аз го очаквах този въпрос, защото всички избухнахме в смях. Всъщност бяхме само трима, ако не броим Селин. Бяхме пропуснали Джулая и сега си импровизирахме свой. Вярно, с два – три дни закъснение и за разнообразие бяхме скочили от Варна до Кранево. Действително скочихме – ей така – да видим как е там. И видяхме…

Та така… Платихме си сметката. Дадох пет лева на Спящата Брада и го изпратихме към Варна – да се бункерова, както му харесваше да казва, а това значеше за пари.

                                      ***

Ние с Пеещия в Нощта си поръчахме кафе. А Селин мълчаливо си стоеше в края на масата. Ако бях прочела неговото „Пътешествие до края на нощта” навярно щях да знам какво ни очаква нас. Но пък и без това, самото заглавие ми подсказваше, че едва ли оставаме в това крайбрежно селце, за да се наспим в някой хотел или бунгало.

Всяка история си има заглавие. Дори и все още да не е написана, то е някъде там. И винаги е достатъчно близо, за да го види някой, стига не само да гледа, а и да вижда. И виждайки го, да осъзнае че то е там – в очакване да бъде написана неговата история.

– Селин е с нас… – казах аз.

– Той е от нашите! – отвърна Пеещия в Нощта.

Така е, но важното е, че и в момента е с нас – наум си повторих. И поведохме Селин към плажа. Но преди да стигнем до там, минахме през един хотел, в който Пеещия в Нощта имаше познати. Искахме да проверим, за всеки случай, пътешествието до края на нощта ли ще бъде или до половината, а останалата да се натръшкаме в някоя стая и да спим или поне да повръщаме.

Ама не, не и не! Селин беше с нас и вече си беше казал тежката дума. Тази нощ няма да се спи, поне не в хотел, а още по-малко на легло.

                                   ***

Плажът беше опустял. Вечерния бриз ни поздравяваше. Слънцето вече не прежуряше и добре, защото и малкото кристали, които имаше прехвалената от сервитьорката мастика, отдавна се бяха разтопили и ние отново си припомнихме – „не беше от хубавата”!

Хубава или не, бяхме я изпили и все още се чувствахме леко замаяни. Ей това беше гадното! Иска ти се да си пийнеш една мастика, ей така да се охладиш, да ти стане по-весело, пък да си кажеш – „животът е хубав”! Е, да… Ама като си пийнеш една, ти се допива и втора. И ако е вечер, лягаш си докато не ти е станало кофти или просто продължаваш, докато се осереш и на края пак си лягаш. Това добреее… Обаче…

Ето това „обаче” ни мъчеше в момента. Не ставаше за спане, а за кристали още по-малко. Нямаше пари! Та нали и затова изпратихме Спящата Брада до Варна. Така че…

Пеещия в Нощта не се сдържа и влезе да поплува с надеждата – да избистри и малкото останало от мастиката. Ама, мамка и, и сервитьорка! Така ни подведе:

– От хубавата е, гарантирам ви!

Гарантира… Дръжки! Ама и ние, трябваше да я накараме да я плати тази гаранция, а не да мълчим като столовете в заведението! А то пък… „Венера” да го кръстят! Каква ти Венера, беше си направо Тодора. И децата знаят, че Венера е римска богиня. Венера, а? А какво имаше окачено по стените? Български народни носии и всякакви такива джунджурийки все в този дух. Какъв ти ресторант „Венера”? Беше си точно механа „Тодора”!

И на тоз завой отново се сещам – човек трябва не само да гледа, а и да вижда. Ама и ние… Че то не е ли ясно?! Щом заглавията на тия са им неадекватни, каква може да им е мастиката! Е, поне миришеше на такава. Утеха… Добре че не ни донесоха червено вино на кристали.

Позамислихме се, дали не сме на края на света или в началото му. То че беше село, такова си беше. Ама имаше претенции за курортно място. Вярно! Всъщност, ние сами си бяхме виновни. Обикаляхме в покрайнините му. Е, какво да очакваме, тогава?! Сервитьорката гарантира! Естествено! „Интереса клати феса!” Будалите сме ние…

То и друго е вярно. Бяхме тръгнали ей така – на разузнаване, пък ако се получи… Не можехме и Спящата Брада да се сърдим, щото на всички ни се отвори глътката. Той, обаче се оказа най-смелия да го предложи.

А бе, не знам как, ама се сетих за шопа дето е казал – „не е важно аз да съм добре, а на Вуте да му е зле”. Дали е бил първият, който казва или не, но важи не само за него. Защото ако беше само негово…

По дяволите, какво ми пука за шопа! Ама щом съм сетила за него, явно има нещо… Защото ако не беше той, сега можеше и да не сме на края  или в началото, още не съм сигурна, на света. Обаче бяхме. Бяхме точно там. А какво му е лошото ли? Не знам дали е лошо, но тук всичко изглежда наопаки. И понеже е така и аз ще разказвам наопаки.

                                     ***

Най-сетне след един час чакане автобусът дойде. Всъщност езиците ни така се плетяха, че беше по-лесно да го наричаме – тобусът. Не беше за вярване, но дойде и ние дори успяхме да се качим. Пеещия в Нощта каза:

– Мамка ти и тобус! Сега за наказание ще слушаш „Хиподил”!

Така и стана. Щом седнахме, аз до Спящата Брада, а Пеещия в Нощта на седалката пред нас, огласихме тобусът с глупостарските песни на, добре известната именно с това, българска банда „Хиподил”. Беше твърде рано, около 8.45, топло и пътниците малко, така че кажи-речи притеснявахме единствено тобусът. Спящата Брада, естествено, продължи да си спи, затова и си спечели името. А Пеещия в Нощта спря да пее с идването на новия ден.

А как го чакахме този автобус? Всъщност, Спящата Брада си спеше. Първо клечейки, подпрян на един зид, а по-късно направо си седна на тротоара, и… продължи да си спи, независимо че от време на време му долепяхме до ухото уокмена, от който гърмеше:

– „ Бате Гойко, ти си мъж…”

Ние пък с Пеещия в Нощта гледахме пътя и бяхме уловили някакъв странен ритъм. Нещо като буталата на двигател – единия става, другия кляка. Ставане, клякане… Горе, долу и:

– Ей, няма го този тобус! Няма и няма! – казваше той.

– Няма го, бе! Няма и няма! – повтарях и аз.

И веднага се разсмивахме, защото се сещахме за една лимка от улиците на Варна. Леко прегърбен, кльощав мъж с раздърпани дрехи и перещ ръце. Навярно единствения човек, който обаче без да осъзнава, казва истина. И колкото и силно да я крещеше, така и не можеше да събуди от летаргията целия този български народ.

– Няма, бе! Няма и няма! Няма! – крещи си той.

Народът, обаче, спи! Ако изобщо е народ, нация или племе. То поне да бяхме племе, ама повече приличаме на орел, рак и щука. Народопсихология, какво да правиш, ама за това има кой да пише, тъй че аз се връщам към понеделнишкото утро. А самото него го посрещнахме или по-точно, то ни завари в едно кафене.

                                      ***

Но в действителност, преди да се озовем на спирката, пообиколихме селото и открихме, че с течение на годините бе придобило значително по-голям градски облик от някои, които изначално са си били градове. Няма да ги споменавам, да не вземат да се засегнат. Пък и да се засегнат, какво? Истината си е истина и понякога е толкова прозрачна, друг път мътна, а трети – ще ти извади очите.

Та пустото му село си беше точно края на света. Обикаляхме го нашир и длъж, влизахме във всички отворени кръчми и :

– Няма! Няма и няма шкембе чорба! Никой не е чувал за нея и никой не знае как се прави, приготвя де!

И не, че не успяха пак да ни излъжат. Излъгаха ни и още как!

– Имате ли шкембе чорба?

– Да. Заповядайте, седнете! Ама отвън, че вътре още чистим.

И щом се настанихме, дойде готвачът.

– Знаете ли, имам шкембе, ама сосът му нещо не се получи. Мога да ви донеса, но не ви го препоръчвам. По-добре пилешка супа, много е хубава, или топчета…

Само ако знаехме, скъпи! Ама пак нещо сме пропуснали да забележим. Навярно това, че готвачът в интерес на истината, нямаше шкембе. И как да го има, та той си беше сух и изстискан като лимон. И какво? Отново гаранции, само че този път за топчета. Имах си хас, да не гарантира за топчета. От пръв поглед си личи, че е мъж. А че са му станали ташаците вече на топчета, изобщо нямаше нужда да ни гарантира.

– Ясно! – измънкахме ние, явно защото по-късно щеше да ни стане ясно – Три пъти пилешка супа, хляб и вода.

Така и стана. Проясни ни се. Направо ни светна. Гарантират ли ти за нещо, по-добре е да си поръчаш от всичко останало, но не и от това. По-безвкусно нещо на никого от нас не се бе случвало да яде. Всъщност, Спящата Брада не пропусна и тази маса. Подремна си, хапна си, пак си подремна.

Но независимо от това, по-късно и той се оплака, че по-гадна супа от тази не бил ял. Те това е! С кофти мастика ни посрещнаха, с гадна супа ни изпратиха. Псевдо село, псевдо качество, че и гаранции ти дават. Струва си единствено плажът. Шарен свят! От всичко има! Има? Ще има, ама когато онази лимка от улиците на варна започне да вика:

– Има, бе! Има, има…

Ще започне, ама друг път и по-точно в друг живот или направо в друг свят, където може и да има. Тук, обаче, няма.

– Няма, бе! Няма и няма!

И си е точно така. Ако човек се замисли и си направи една сметка, изобщо няма да му е трудно да разбере какво има и какво няма. Който и каквото и да има, все ще намери нещо, което да няма. И да го придобие, друго ще го замести. И очите му ще продължат да играят и мисълта му да се върти около онова, което няма. Придобие ли го веднъж – горкото нещо – губи  важността си, губи си властта. Изглежда е по-важно какво нямаш, а не какво имаш.

И веднага се сещам за приказката, в която един мъж гледал как съседа му всеки ден си разхождал магарето. А той самия, разбира се, нямал магаре и дотолкова завидил на съседа си, че се примолил на Господ:

– Вземи му, Господи, магарето!

/ Къде ли го е намерил този…/

И та гътнало се горкото животинче. Как се почувствал стопанинът му е ясно. По-важно е, обаче, че на молителя чак тогава му просветнало за какво е трябвало да се моли – не за болката на съседа си, естествено! Защото какво печели човек когато пожелае болката на ближния си? То и радост да му пожелае, пак е тая!

– Гледай си канчето, в своето канче! – ме съветваше моя баща.

Да си гледаш в канчето, ама ако имаш канче и ако има какво да се гледа в него. И нищо да няма в него, понякога е по-добре, отколкото гадна пилешка супа. Но супата вече е минало, макар и наопаки.

А преди да стигнем до нея, както вече казах, осъмнахме в едно кафене. И както всичко тук си беше наопаки, то едва ли е било кафене, истината обаче е, че ние пихме там кафета. Много кафета.

Така и не си спомням, нито как се казваше, нито с каква музика ни посрещнаха, затова пък ние ги нападнахме с „Хиподил”.

-„потъваме и пак се смеем

 Изчезваме, какво от тва

 Опитахме и вас да вземем,

 Но ще потънат ли лайна!” – Двамата с Пеещия в Нощта припявахме заедно с уокмена, а Спящата Брада отговаряше:

– Няма да потънат!

– Няма, бе! Няма и няма да потънат! – крещяхме ние и се смеехме…

Седнахме на първата маса, която ни хвана погледа, сложихме уокмена в центъра и, и се умълчахме в очакване на сервитьорката.

Младо гадже, запленяващо със здравината си и буйните къдрави коси, които обгръщаха с тайнственост лицето и. И ту го откриваха, показвайки ни игривия си и жаден поглед на младостта, който те кара да запееш – „възбуден съм като шишарка…”, ту го закриваха, при което неминуемо изпускаш тежка въздишка – „ …в очакване да падна долу…”

– А, това „Хиподил” ли е? – попита тя, поглеждайки кутийката на касетката.

– Да – отвърнах аз.

Тест издържан! Гаджето е от нашите, а навярно и тя си е казала същото. Донесе ни кафетата без да гарантира и добре направи. И не че те струваха, ама поне не ни даде гаранции, пък накрая пак си ги платихме. Пито платено, така си е!

Отпивахме си ние от кафето и нещо започна да ни се прояснява, ама не в главите ни, а на небето. Да, нощта си отиваше, а с нея и пътешествието свършваше. Всъщност, не самото пътешествие, защото все още бяхме някъде по пътя, все още не бяхме стигнали домът си.

Та знае ли човек кога свършва едно пътешествие, пък дори и да си е вече в къщи? Пътешествието започва в момента когато се родиш. Така си е, можеш да отбележиш началото на нещо, но няма начин да познаеш края му.

– Няма, бе! Няма и няма! Няма край! Поне докато нас ни има, край няма да има. Няма и няма!

С идването на утрото просто свършваше една тъмна част от пътешествието. До тук беше по Селин. Тук Пеещия в Нощта спря да пее, а Спящата Брада се събуди за първи път.

– Къде се намираме? Кое е това заведение? Защо не съм го виждал? – оглеждаше се той и питаше, а ние се смеехме.

Оказа се значи, че не винаги със светлината на деня, ти светва пред очите. Но пък все пак зависи от човека. На Спящата Брада взе, че му светна да хване пътя. Ей така, стана си от стола и просто тръгна. И тръгна по посоката на най-малкото съпротивление, т.е. надолу, натам откъдето си и дойдохме. Навярно спящото му съзнание го подтикваше да се върне по пътя, който бе извървял като сомнамбул и стигне до мястото, на което бе заспал.

Всъщност, това е нещо толкова естествено! Която и част от живота си да проспиш, ако един ден се събудиш и осъзнаеш, какво ти се е случило, неминуемо ти се налага да тръгнеш по обратния път, ако разбира се, държиш да продължиш напред. Стъпките на тангото – едно напред, две назад…

Та, седим си ние, слушаме „Хиподил”, гаджето ни хвърля по един поглед. Аз зъзна, защото може и да е започнало да просветлява, но не и да се затопля. И… чакаме да се завърне Спящата Брада.

Чакаме, чакаме… ама той не идва. И като казвам чакаме – тази дума направо се превърна в табу, особено за мен и Пеещия в Нощта. За това обаче – по-късно, защото е по- в началото. И именно, защото бе вече табу, не ни се искаше отново да се подлагаме на същото изтезание. Та и станах аз, и излязох на пътя. Спящата Брада не просто вървеше надолу, а направо подтичваше.

– Мамка ти! – казах аз и стартирах.

Как ми се бягаше само! Изобщо, изобщо не ми бе до това. Но си помислих, че поне може да се посгрея. Стигам до него, а той ме гледа учудено и ме пита:

– Защо бягаш? Къде отиваш?

А сега, де! Някой някому е изпил акъла, ама неговия или моя – не беше ясно.

– Ти къде отиваш? – питам го аз.

– Разхождам се… – отвръща ми той.

– И как така се разхождаш? Ставаш от масата и без да се обадиш тръгваш на някъде. Тръгваш добре, ами поне кажи кога ще се върнеш! Достатъчно те чакахме на свечеряване, искаш и на зазоряване ли да те чакаме? Хайде да тръгваме нагоре!

– Защо? – с възможно най-голямо недоумение ме пита той.

– Защото заедно сме тръгнали и заедно ще се прибираме – отвърнах му аз.

И не че особено държах на това, просто изпитвах някаква загриженост. В смисъл че – не знаех доколко той съзнаваше какво прави.

Когато стигнахме масата на просветлението, заварихме Пеещия в Нощта да обръща една касетка в уокмена – ту от А страна, ту от Б страна – и като ни видя, попита нервно:

– Къде е индианското, бе? Туй индианско ли е? Защо не чувам индианско?

– Индианско е – казвам му аз.

– Защо не го чувам? – продължава да пита той.

Вземам му уокмена от ръцете, попревъртам малко касетката и му я пускам на ухото:

– Хайя, хайя, хайя… – припяваше Оливър Шанти.

Пеещия в Нощта постави уокмена в средата на масата и махна на гаджето. Тя доприпка и преди да сварим да и поръчаме следващите кафета, я чухме как възкликва:

– Много интересна музика слушате вие!

Това вече не беше тест, ами взаимно запленяване. Значи се появи още нещо, доста голямо нещо, заради което си струва някой ден отново да дойдем тук накрая на света.

– Две кафета – казахме ние.

– Две? – попита тя, за да е сигурна, че е разбрала, защото ясно ни виждаше, че сме трима.

Пеещия в Нощта побутна Спящата Брада, за да го събуди и попита:

– Искаш ли кафе?

– Аз протестирам – отвърна той, разтърка очи, огледа се и отново отнесе.

– Две – потвърдих аз, усмихвайки се.

Гаджето отиде да направи кафетата. Ние пък наблюдавахме как едно куче с цвят лайнян изкачваше стъпалата към хотела на отсрещната страна на улицата. И ето го отговорът! Десант с „Дорс”!

– А! – извика Пеещия в Нощта – това е „Дорс”! – и изключи уокмена.

Гаджето си беше от нашите, в това вече нямаше никакво съмнение. Нямаше! Няма и няма! От тук нататък слушахме „Дорс”. На Спящата Брада, обаче, изглежда не му подейства добре, защото пак хвана пътя. Пеещия в Нощта ме погледна, а аз му казах:

– За един ден да бягам два пъти след един мъж, ми се вижда множко! Да отива където иска…

– Какво му става?

– Какво му става ли? Че какво може да му стане на един мъж като се събуди от сън?

– Ама той каза „протестирам” – продължи да ме рови Пеещия в Нощта, като че ли аз знаех тайните на спящия или по-точно на вече събуждащия се.

Вдигнах рамене в знак на безразличие и се заклатих на стола в ритъма на песента, а Пеещия в Нощта изпя като за последно:

– Камон, бейби, лайт май файър!

                                ***

Понякога, както сега например, всичко изглежда така точно подредено, сякаш е измислено и разказано от най-добрия автор. И ако ние не сме герои от нечия книга, то аз мисля, че най-добрия писател си остава самия живот.

Нощта започна забулена в мистерията на Селин и завърши с една още по-голяма, тази на „Дорс”. Врати, които ни се отваряха, за да потънем в едно състояние, от което дълго време нямаше да можем да излезем. Най-простото определение за това бе – преумора.

Но тази нощ бе и свое го рода, проверка на силата и издръжливостта. Тя ни предоставяше възможност да се сближим или отдалечим. Да видим своите тъмни страни и да ги отразим по своеобразния начин на огледалото.

Спящата Брада навярно протестираше срещу своята тъмна страна, която се оказа спяща и явно не му е харесала. Но щяха ли да бъдат тези страни тъмни ако ги харесвахме?! И какъв ли щеше да бъде светът ни ако нямахме тази възможност – да крием онова, което не харесваме – на тъмно в сянката си.

Да го крием за онази нощ, през която сме с хората, наречени приятели и за които знаем, че биха ни приели и такива, защото тъмното макар и обратно на светлото – е част от нас.

Ей такива мисли ми се завъртяха из главата, докато чаках да появи я Спящата Брада я Пеещия в Нощта, който също беше духнал на някъде. А по улицата вече имаше леко раздвижване. Мина дори и една патрулираща полицейска кола. Плъзна тихо и бездиханно надолу към плажа.

                                     ***

– Тя е от Самоков – почти ме стресна Пеещия в Нощта, защото се бях замислила, какво ли би станало, ако ченгетата ни бяха прибрали на топло.

С толкова викове и крясъци бяхме минали през селото на път за кафето, че по комунистическо 100% бихме се събудили сгрети до безобразие.

Та, Пеещия в Нощта бе успял вече да си чукне среща с гаджето за другата седмица. Преждевременно се завърна и Спящата Брада. Явно вече се бе събудил, но продължаваше да протестира под формата на мълчание. То и ние нямаше вече за какво да си говорим.

Всъщност, просто се налагаше да обсъдим още ли кафета да пием или да тръгнем по следите на шкембето, за което вече стана ясно, че го няма в това село. Няма, бе! Няма и няма! Какво да се прави, на края на света няма шкембета, това е!

                                     ***

А само как стигнахме до масата на просветлението! Ами как? Минавайки през най-тъмния гъз, разбира се! Тъмнина, тъмнина… а ние с Пеещия в Нощта викаме колкото глас имаме:

– „Юрий Гагарин къде си летял,

   Хубави путки дали ебал?”

И звезди… толкова много звезди. Ала ние вървяхме по тъмния път. Полюшвахме се и продължавахме да цепим тишината:

– „Влез ми в положение

   Да ти не вляза аз отзад”.

И знае ли човек, какво може да стане в тъмното. Току се чуваше:

– Ох, гадно!

– Не… гадно е!

Да, не беше ясно Спящата Брада продължаваше ли да спи или се бе събудил, но успешно ни риташе отзад по подметките. Този номер го бе заучил от Пеещия в Нощта, на който пък му се наложи за първи път да го изпита и… естествено, разбра колко е гадно.

                                    ***

Та преди да минем през най-тъмния гъз, тръгнахме от един по-малко тъмен, този на „Робинзон”. Гъз не гъз, тъмен не тъмен, ама изобщо не ни се тръгваше от там. Както на Спящата Брада, който недвусмислено го твърдеше, заспивайки на масата, така и на нас.

Бяхме останали единствените клиенти, ако изобщо бяхме такива, защото вече не можехме нито да ядем, нито да пием. И за да не е без хич, си поръчвахме по една малка мастика и се правехме, че я пием.

Тъпяха ни, защото освен че ни бяха добри познати, ни и влязоха в положението. Всъщност, доколко ни влязоха – не беше ясно – но един от персонала се пожертва. И наистина си беше жертва, защото твърде малко му платихме за сметка на шума, който вдигахме.

Дънихме „Хиподила” до дупка и пеехме. Пеехме и продухвахме гъза на „Робинзон”. Как ни изтрая сервитьора не знам, а още по-малко ми е ясно – как Спящата Брада спа непробудно, дори не се събуди когато от загриженост – да не се простуди – се опитах да му нахлузя един пуловер.

Ама какво ли се чудя толкова?! България е не по-малко тъмен гъз и що народ дреме и спи. Ясно е като бял ден, че какво друго да правиш в един тъмен гъз, освен да спиш. Да му мислят будните! И така си и беше…

Навън бе толкова студено, че вече нямахме и желание да излизаме, колкото и да ни се пикаеше. Нямаше как, налагаше се  да се научим да отлагаме кефа. То, на това, в нашия тъмен гъз – България – изобщо не е трудно да се научи човек.

Далеч по-трудно е да избягваш болката. И как ли можеш да я избегнеш, след като си роден с болката си. Роден си да се луташ из тъмния гъз. Каква по-голяма болка от тази – да живееш на тъмно, ако изобщо това е живот.

                                          ***

Но тази нощ в тъмния гъз на „Робинзон” имаше малко светлинка. И както обикновено, тя дойде отвън. Група руски лагернички блестяха като звездички по дансинга. И ние не ги оставяхме сами… Вряхме се из краката им и събирахме от техните слаби далечни лъчи.

О, тогава Спящата Брада бе толкова буден, толкова игрив, бе като Халеевата комета в този тъмен гъз. И за да не се чувства сам сред толкова звездички, ту аз излизах с него, ту Пеещия в Нощта, който все още не бе пропял. Вместо него, пееше една руска група и припевът така ни се наби в ушите като клин в дърво:

– „ ана хатела бъй знат всьо а сексе…”

И като ги гледахме тези руски звездички как разтропват пода, не се и съмнявахме, че отдавна знаеха, дори повече и от нас, за секса. Но звездичките са си звездички, а ние бяхме като черни дупки. И не че бяхме дупки, просто звездичките бяха добре охранявани, и ние можехме единствено да им се радваме, и да се въртим като сателити около тях.

Е, аз не пропуснах да се позавъртя на пилона. До момента не си и представях, че е такъв кеф! Къде, къде е по-добре да се въртиш около пилон, отколкото около, което и да било живо същество.

Само не знам, дали мастиките ми бяха малко или намирах публиката за мижава, че не разбих обществения етикет на съставните му части. А може би някаква частица от, останалия ми в наличност, разум е преценил, че не си струва. Или просто – това не е елемент от тъмната ми страна.

Пихме, танцувахме и кюфтета на скара похапнахме. А преждевременно Пеещия в Нощта ходи да наобикаля други дискотеки в търсене на по-добри полета за изява. Обаче, няма! Няма, бе! Няма и няма! Най-светло и живо си оставаше в този гъз с безброй руски звездички. Гъз не гъз, ама топло и свежо. Дори и да не изглеждаше така – когато отнесоха звездичките – разбрахме колко по-тъмен може да бъде без тях.

Всъщност когато дойдохме, „Робинзон” не изглеждаше толкова тъмен, макар звездичките да не се бяха появили все още. По-скоро приличаше на огромна светла дупка – небитие в битието. Една студена празнина, от която те побиват тръпки, камоли да ти се препие мастика на кристали.

Така де, ама както апетита идва с яденето, така и жаждата идва с пиенето. Пък тук поне знаехме, че няма да ни гарантират каквото и да било, което ще рече, че мастиката определено ще е от хубавата.

В интерес на истината, не ги посещавахме за първи път, както и те – естествено – не ни виждаха за първи път, а едва ли биха искали и да е за последно. Е, не беше съвсем сигурно, но… знам ли…

А като си помисля – имаше толкова много причини да пием мастика. Да изтрием срама на „Венера”, да потиснем натрупалото се напрежение на свечеряване, от мастиката глава не боли и не на последно място – беше ни писнало от текила, а от горе на всичко – просто обичахме мастика. „Ай ловю соу мач…” Те, затова и влизайки в, светлия и изпразнен от съдържание, гъз на „Робинзон”, седнахме и си я поръчахме.

                                    ***

А пътят до „Робинзон” го минахме на подтичване, защото беше започнало да захладява. И не че не беше и той тъмен… Тъмен беше и още как, а където светеше – чалгата ни хлопваше като с парен чук по главите.

Какво да се каже… Изражда се народа, та се изражда и културата му. Гъз бе, тъмен гъз! Какво да очакваш от един гъз, освен пръдни, това е! Да ме прощават чалга феновете, защото аз не мога. Не се прощава на някого, който те изнасилва, та било то и в ушите. Чалга! Мамка и!

                               ***

Мамка им и на французите, които грабнаха купата на европейското по футбол! Не е за вярване, но все пак успяхме да видим финала на този финален мач. И не че държахме за италианците, но бяхме против петлите. Както и да е… Всъщност, изобщо не си струваше да го гледаме, но нямаше да разберем това, ако не бяхме зърнали поне част от него. А от горе на всичко няма и да го забравим… Няма и няма! Няма!

                             ***

Седим си ние с Пеещия в Нощта в Кафето на Срещата, жабуркаме си устите с вода и гледаме ту финала, ту пътя. И няма, бе! Няма и няма! Нито гол, нито Спяща Брада, по-точно в случая – Липсваща Брада! Няма и няма!

Няма и пари, та затова сме и на вода. Много скоро и цигарите щяха да се заразят с нямане. На финалния мач и ние вървяхме към финала и това като че ли е нещо естествено, когато човек се намира на края на света.

– Ето го! Ето го!

Но не голът, а Спящата Брада. Най-сетне  дойде, след като го чакахме близо три часа. Влезе в Кафето на Срещата, ухили се и каза:

– Идва ми да изпия всичкия алкохол!

А какво ни идваше на нас, ще го спестя! Ще спомена само това, че излях отгоре му чашата си с вода и си поръчах какво? – Мастика, естествено! Поприказвахме си малко кого как са прекарали на свечеряване в очакване на победния гол и се изнизахме, за да напишем историята на пътешествието до края на нощта.

                                    ***

А в какво затъмнение бяхме изпаднали ние с Пеещия в Нощта, направо не е за разправяне! Както си чакахме Спящата Брада да се завърне от Варна, според уговорката – в Кафето на Срещата – около 20 часа изгасна тока.

Та, пиехме си кафе и гледахме пътя, че и часовниците си. Обаче няма го, няма и няма! Не идва… Нито Спящата Брада, нито тока. Времето напредваше. Небето притъмня. Аз си извадих фонокартата и се засилих към първия телефон. Е, да… ама като тръгне – върви!

Всяко затъмнение е толкова праволинейно, че направо да ти стане скучно. Обаче аз изобщо не скучаех! Не скучаех, защото трябваше да търся телефон. И не че нямаше… Телефони колкото искаш, ама бяха като паметници. Едни такива хубави, оранжеви със сребърни бутончета, със зелени прозорчета – да се ненагледаш! И само за това ставаха.

Нямат бе, нямат и нямат сигнал! Сините имаха, обаче за тях аз пък нямах карта. Като тръгне – върви направо по мед и масло! От телефон на телефон, заприличах на пчеличката Мая. И няма, и няма! А стана и тъмно като в… да кажем рог. Че и мачът започна…

Пеещия в Нощта много държеше да го гледа, и как няма да държи?! Да изгледа всичките мачове от първенството, а да пропусне финала?! Това си е направо… Нямам думи. Нямам и нямам, нямам думи!

И не че нямаше къде, напротив – във всички заведения, в които имаше ток бяха включили и телевизорите. Обаче… Да, там хората си седяха, пийваха, похапваха и цъклиха очи в малкия екран. А ние нямахме пари, а и трябваше да чакаме Спящата Брада около Кафето на Срещата, точно където пък нямаше ток!

                                   ***

Пълна тъмница! И пътят тъмен, а и не е ясно, ще дойде ли изобщо Спящата Брада. Горкият той, само ако знаеше, че след толкова терзания ще дойде тук – на края на света – за да спи по масите, едва ли би бързал така с таксито. Но…

И все пак е имало защо да бърза…

– Беше толкова хубаво! – спомняйки си, ни обясняваше той по-късно мистерията, която преживял – Как танцувахме само! И тези лагернички… Накараха ме да се почувствам на 15. Все едно, че и аз бях на лагер. Пиехме мастика и танцувахме, направо летяхме по дансинга. И… изведнъж… всичко изчезна! Изчезна…

Ето такива работи със Спящата Брада, който пък докато сме го чакали, чакал и той. Ама поне се зареждал с гориво от мъка по автобусите. Тук чакал един, после друг. Ха на връщане наново. Единия добре, ама втория… Изпуснал за минута някакъв. Следващия докато се усетил, се препълнил и…

                                       ***

А ние чакаме него. Въртим се из тъмницата, поглеждаме часовниците и редим хипотези. Няма! Няма и няма никаква промяна. Вече ни се изпаряваше желанието както за купон, така и за мача, който си вървеше. Това е! Изпуснахме Джулая! И този купон върви след него…

Все пак решихме да не се оставяме на бездействието. Поехме по пътя на тока в търсене на телефонен сигнал. Не пропуснах да вдигна слушалката на нито един телефон.

И най-сетне пред хотел „Зора” на телефонното екранче ме озари надпис – „постави картата”! поставям я аз, набирам номера и… нищо. Вдигам очи към екранчето и чета – „смени картата. Грешка…” Затварям, вадя картата и хайде отначало, и хайде пак, и… Няма, бе! Няма и няма! Може и развален да беше, но поне имаше сигнал, което значеше, че сме на прав път. Къде, къде? По стъпалата и в хотела. Влизам и виждам още една оранжева надежда.

– Титииии…, титииии… – чувам в слушалката.

Набирам номера и ми се обажда секретаря с предложение да оставя съобщение. Приех го, т.е. обясних, че чакаме – то като че ли имахме какво друго да кажем или направим. Бяхме си направо в капан…

                                    ***

От тук нататък вече наистина нищо друго не ни оставаше, освен да се върнем при Кафето на Срещата и да чакаме. Тръгнахме ние с Пеещия в Нощта такър, такър, такър… нагоре. И ако до преди това сдържахме яда си, сега вече с облекчение го изпускахме подобно на два парни локомотива.

– Мача го изпуснахме, но поне вече имаме причина да се напием – казва ми Пеещия в Нощта.

– Уф! – отвръщам му аз – Само да дойде бункеровчика!

И каква стана тя? Ние се готвехме, а Спящата Брада свърши работата. И хубаво направи, защото ако ние се бяхме напили… Ще я карам без думи.

Та с пара от думи вървим ние нагоре и:

– Виж, дошъл е! – възкликвам аз – Дошъл е токът! Поне той…

Забързваме крачка и сядаме пред телевизора в Кафето на Срещата. Мачът все още не беше свършил. Обаче историята свърши. Всъщност, историята никога не свършва, точно както не свършва и нямането.

– Няма, бе! Няма и няма! Няма край!

И да не забравя да кажа, че тази история я написа моята тъмна страна.

„Още, още може         

 Още, още дръж…”

ДЖУЛАЙ / дяволии на брега на морето / July / Mischief on the sea coast /

ДЖУЛАЙ / дяволии на брега на морето / July / Mischief on the sea coast /.

ДЖУЛАЙ / дяволии на брега на морето / July / Mischief on the sea coast /

                                        

на брега на морето…

                                         ДЖУЛАЙ

                         /дяволии на брега на морето/

Тя вървеше със ситни стъпчици, но смело и наперено. Коя бе, не знам. А също и дали тя самата знаеше, коя е. Но със сигурност, бе едно модерно момиче, а може би жена… Ей това, също не можех да зная. А модерна бе, защото всичко, което виждах от нея, бе късата прозрачна и впита в задните и части, поличка.

Наблюдавах как и се поместват бузките и нямаше смисъл да се питам, дали е с бельо или не. Другият задължителен атрибут от настоящата мода бяха прашките. Да, онази тънка лентичка бе впита по-на дълбоко и от полата и. Толкова дълбоко, че изобщо не се виждаше, наместена удобно между бузките и.

Вървях зад нея и не отделях поглед от модерния и задник. И не се чудех коя е, каква е… Нито що за мода е това. Вървях зад нея и просто изживявах собствената си хомосексуалност. Фантазия след фантазия ме поглъщаха.

И при все че бях сред тълпата, а може би точно заради това, се отдадох на какви ли не перверзии. И бас ловя, че тази нощ будната тълпа можеше да се раздели на воайори и ексхибиционисти. Защо ли иначе биха били тук и какво ли друго би ги накарало да си показват модерните задници.

                                                  ***

А каква бе тази нощ? Толкова ми се иска да кажа, че бе нощ на всеобщата човешка лудост, но… Какво и е всеобщото, след като всеки се бе затворил в черупката си – сам, с още някой или просто малки групички.

А единствената лудост сякаш бе тази, че минаваше полунощ, а множеството не спеше в леглата си, а дремейки, се разхождаше по крайбрежната улица. Исторически погледнато, нощта бе сакрална – нощта срещу Джулая!

Времената и хората, обаче, до толкова са се променили, че исторически сакралното вече се е превърнало в профанно. Всъщност, всеки се е затворил в своя малък свят и там, в него, сам за себе си определя сакралното и профанното.

И тази нощ бе тази, в която множеството бе излязло, за да посрещне първият ден от месец Юли. Но сравнена с останалите летни нощи, тя не се различаваше по нищо. Както обикновено, от всякъде гърмеше музика, пияни викове и крясъци я разкъсваха от време на време. Зелени, сини, червени и бели светлини пробягваха над морето и небето. Маси, отрупани с халби бира, Ди Джеьове крещяха в микрофоните неразбираеми поздрави.

                                ***

За себе си, аз все пак открих, че има нещо по-различно. Нямаше ги уличните псета – тези, които в другите нощи се чувстваха като господари на брега. Смело крачеха покрай пътя, току излайваха по нещо си, току полягваха смирено. Но тази нощ огромния поток от движещи се хора, явно ги бе прогонил, да потърсят спокойствие далеч от своя свят. Къде ли бяха?

И не само те… На един завой, сред прашясалата трева, свит до големи камънаци, в които се плискаше морето през деня, седеше семкаджията. На малкото си столче, пред сандъче с големи черни слънчогледови семки, бе там от сутрин до късна вечер. Така и не съм обръщала внимание, дали някой от минувачите си купува или не, но той си седеше там. Понякога до него спираха псетата, за които говорих, но бързо си тръгваха. Гълъбите и врабчетата прелитаха, но дядото размахваше вестник, пожълтял от слънцето и им подвикваше:

– Къш, къш…!

Щом настъпваше нощта, на негово място заставаше един младеж с далекоглед, поставен на триножник. Стоеше прав, пристъпвайки от крак на крак и току забърсваше апарата си от прахта, вдигаща се от минаващите хора и автомобили. Какво ли имаше да се гледа? Явно имаше, само дето не можех да го отгатна, но имаше…

                                  ***

Една нощ, точно когато минавах покрай него, я видях. Тя беше млада, нежна, усмихната и изглеждаше щастлива, отделяйки око от далекогледа. Идваше ми да я попитам, какво е видяла – Господ ли, Рая ли, себе си ли… А може би – обещание за блаженство или небитието – онова, от което идваме и където ще се завърнем, където е вечността. Реалността, която не можем да поберем в своите земни преходни представи.

А може би просто се бе вкопчила в една нова илюзия, която да осмисли пътя и до края на нощта. Това бе последното, което ми хрумна и точно заради него, не я попитах нищо. Много и отиваше усмивката, не ми се искаше да и я отнемам. То не ми е и работа.

                                    ***

И тази нощ, минавайки покрай това местенце, открих че младежът го нямаше, също като кучетата и семкаджията. А небето не се различаваше особено от онази нощ. Звездите си бяха по местата, както и Луната.

Всъщност, ако далекогледа служеше, за да се наблюдава луната, точно тази нощ си струваше. Макар и не цяла, изглеждаше голяма и със загадъчна форма, не отхапана, не отрязана, а някак деформирана. Като се замисля, какво ли не беше деформирано през тази нощ. Това, обаче, ни най-малко не я правеше сакрална.

                                    ***

Аз вървях с двама мъже. Ту заобиколена от тях, ту забравена и през цялото време самотна. Из главата ми витаеха объркани спомени от миналата нощ, през която пак бях с тях. Пиехме коктейл от мастика и мента/ и все от Пещера/, така наречения „облак”, само дето не бяхме в пещера.

Те, пещерите ги посещавахме миналото лято и то само с мастика, и пак от Пещера. А колкото до облака, той беше американски със заглавие „извън озона”. Хубав филм беше. Казвам хубав, защото можеш да научиш нещо от него, дори и повече – в ума ти се забиват разни изрази като трънчета в петата. Рядко срещано за мъж, но все пак казано от един тираджия бе – „ живота нищо не струва, ако няма с кого да го споделиш”.

Много ми се иска да се изкажа по този въпрос…

Животът е нещо толкова просто в нашия свят и същевременно парадоксално… Не става… Не могат да се намерят двама, които дори само да мислят едно и също за него, а още по-малко пък – да мислят така, че да могат да го споделят. Не става и не става, независимо от множеството примери, които ни дава американската филмова индустрия. Всеки си я кара по приказката – „тъй си баба знае, тъй си бае!”

Всъщност, какво ли значи да споделяш живота с някого? Всеки си е загрижен най-вече за задника си. Точно и поради тази причина моите спътници в нощта, успяха да ме ядосат. И за да не развалям купона, отскочих до морето.

Там долу, на пясъка, сгушени под камънаците, бяха заседнали тайфа младежи. Заслепена от гнева си, не бях ги забелязала. Но както си стоях, подпряла се на голям камък, един от тях дойде и отправяйки ми покана да се присъединя към групата им, бързо събуди все още трезвия ми мозък.

То и точно, заради това си бях ядосана. Избора в нощта бе ракия, бира, водка, джин и нищо от тези не ми се пиеше.

На онзи при морето, му отказах, разбира се. Отместих се по-нататък и си допуших цигарата, зареяла поглед в далечината.  Мислех си, ако сега бях на някаква яхта насред морето и наблюдавах целия този, шумен и окъпан в разноцветни светлини, бряг – как само бих завиждала на хората там.

Обаче, аз бях тук. А ми се искаше да съм там – на яхтата.

По дяволите! Изгасих си цигарата и се върнах на масата. Те си допиваха ракията, а аз изгълтах на бързо бутилка вода и си вдигнахме задниците от там.

Преместихме се на съседния капан. Всъщност, между предния и този бе сцената. Единствената сцена, и единствените певци и музиканти, които и да не ми харесваха особено, предпочетохме пред всички останали. Те свиреха твърдо, много твърдо – рок.

На този капан избора бе различен. По дяволите! Човек трябва да прави компромиси. Сервитьорката с табелка Тони дойде и ни се усмихна толкова неопитно, че моментално разбрахме от кога е в занаята.

Мъжете си поръчаха малки водки, а тя записа големи. Така че се наложи да уточним дори и това, че настояваме да бъдат малки. Беше тъпо, но тя продължаваше да се усмихва. Аз пък си поръчах цяла бутилка червено сухо вино. В менюто имаше избор, в заведението обаче – не! Донесоха ми единствената бутилка и то не с извадена тапа, а вкарана. Погледнах Тони питащо – как да си налея, а тя отново се усмихна:

– Трудно се отваря! С колко чаши?

– Една! – отвърнах аз и за по-сигурно вдигнах пръст нагоре.

Щом седнахме и ни го вкараха. Какво ли щеше да стане по-нататък? Тони ми донесе чашата, а също и сметката сложи на масата, ей това стана! И, естествено, не спираше да се усмихва. Много ми напомни на стриптизьорката от американския облак „извън озона”, която някъде по пътя се обърна към своя клоун:

– Искаш ли свирка?

– Не – беше неговия отговор, след което бе продължил сериозно да си шофира.

– Знам, че искаш – се бе усмихнала тя и се скри от нашия поглед.

Малко след това, нейде из отдолу се чу:

– Само кажи, когато свършиш, че тази нощ не ми се гълта.

                                     ***

И на мен не ми се гълташе вино и то с парченца корк, ама гълтах. Гълтах и слушах, и гледах… То и да исках да говоря, се съмнявам, че дори аз не бих могла да се чуя. Затова и гледах.

Е, и не само това! В очакване да намеря онова, което ми се пиеше, толкова вода бях изгълтала, че му ударих голямо изпразване. А тоалетните – те бяха на цената на кафето. То едно кафе – да, ама като си знаех колко още имам да изпикавам…

Добре, че бяхме на брега. Пясък, камъни и море. И не бях само аз. С малки изключения всички се надуваха с бира. Така че пясъка и морето го отнесоха. Нямаше пари, нито врати, а още по-малко пък опашки. От едната страна на пътя беше голямото пиене, а от другата страна голямото пикаене. И всичко това под твърдия ритъм на рока.

                                   ***

Той дойде с едно малко моторче. Беше брадясал, с маратонки, провиснал пуловер и солидна брачна халка на дясната ръка. Друг един му подхвърли:

– Виждам, че си го сменил!

– А, сменил… – пренебрежително му отвърна той.

– Е, как бе, вече си с два ауспуха.

– Да, да… – съгласи се и си поръча халба бира.

                              ***

Питах се, дали по рождение си е такъв нервен или имаше нещо друго, защото такова дъвчене на дъвка не бях виждала до момента. Устата му зейваше на всяка секунда. Доста по-късно се опитах да го имитирам, обаче на 20то зейване се скапах и ми идваше цял ден да не си отварям устата.

Той обаче, не спираше. Хем дъвчеше, хем отпиваше. Сигурно и ма и такива… Точно както си дъвчат дъвката, така си дъвчат и живота. Други пък заспиват от леност. Просто забравят, че живеят и че живота е движение.

Конфуции, обаче, е казал – „най-добрия път е средния”. Къде си, мъдрецо, да те попитам за твоя среден път, че да разбера нещо и за моя, при положение, че бях между двама мъже. Навярно, да бъда сама! Всъщност, какво ли значение има?

Каквото и да планира човек, то винаги е в разрез с божествения план. Този план, за който научаваме, едва когато всичко е приключило. Е, какво тогава остава? Нищо! Освен просто да се оставиш на течението.

И аз се оставих да потъвам в обкръжението. Онзи с дъвката си остави халбата на багажника на мотопеда си и тръгна към сцената. Сграбчи микрофона и… Запя…

„ Ааааааааз сам си избрах

  Тази съдба на

   Вечната черна овцаааа…”

Беше черен, вярно! А и с този стил на дъвчене си мязаше точно на овца. Какво да го правиш. И докато го повтаряше и се опитваше да убеди присъстващите, че е черна овца, се появи друг един тип. Лицето му беше толкова нежно, сякаш никога не е брадясвало, че бе направо женствено. Косите му бяха дълги до раменете, гъсти, прави и слънчево руси. И той като всички останали, надигаше бира и пощипваше пържени картофи.

На няколко пъти погледите ни се срещнаха по онзи странен заговорнически начин, който обикновено трудно може да се обясни, но винаги се знае какво означава.

Точно тогава бяхме взели решение, че е време да хапнем. Какво, какво… Ами, хамбургер с кебапче. Единият мъж до мен се разшета и понеже доста се забави, аз прескочих да проверя, дали няма нужда от помощ.

                                          ***

Тамън го чуквам по рамото и чувам – „Ю май дед”. Един басов твърдо ревящ глас, какъвто на живо никога не бях чувала и не съм сигурна, че изобщо успявам да опиша. То да е дърво, че да го опишеш, ама глас…

Обръщам се към сцената и какво да видя – нежния рус тип се тресеше и ревеше колкото глас имаше. И ако от другите можеше да се хване по някоя дума тук-там, то от този можех да чуя само – „ю май дед”.

Побързах да си седна и да го погледам на спокойствие. Що се наместих, обаче, и той се оттегли от сцената. И пак изглеждаше нежен, а как само се усмихваше… И как само си тръгна… Как ли? Ей така просто си тръгна.

 И малко след това, усетих, че ми липсва. Насред това множество неговият поглед ми подсказа, че ме има, че не съм се претопила съвсем в тълпата. Че е възможно все пак някой да ме отдели дори и само за части от секундата от нея, от тълпата. Но… Той си тръгна и аз се почувствах изоставена.

                                      ***

Няма нужда да казвам, че кебапчето беше по-дълго от хляба, и повече приличаше на хляб от самия хляб, само дето го бяха натъпкали с подправки за наденички. Както и да е.

Черната овца се подра още малко на сцената. Аз пиех вино, плюех корк и препикавах пясъка. А Венера вече повлече със себе си дневното небесно синьо. Какво трябваше да става, какво стана – не знам – но нещо беше започнало да става. Всъщност, нищо особено, но тази нощ значеше нещо – зорите идваха – Джулая!

                                     ***

И черната овца се завърна при мотопеда си. А към него пък се запъти един по-черен. Висок и набит с черна конска опашка. Защо ли конска? Той приличаше по-скоро на бик. Всъщност бе рокер. Пръстите му бяха обкичени със сребърни пръстени, а на врата му висеше дебел синджир от същия материал, носещ наглед масивен орел, чиито крила се поклащаха при всяко  едно движение на човека – бик.

Навярно и точно заради това, той не спираше да се подрусва, да размахва ръце и да си клати главата. Само не можех да видя, дали и не риеше с крак земята. Приличаше си на бик и това е! Дали го е мислил или искал – на знам – но е твърде възможно и да се е чувствал така.

Интересно бе допълнението към споменатите атрибути. От двете страни на елека си имаше значки. От позицията на сърцето му, освен ако при него не си е на обичайното място, бе значката с надпис „ХАПЯ”. А от другата „ ОБИЧАМ ЖЕНА СИ”. Ама като го гледах, имах странното усещане, че е на средния път.

                                     ***

Всъщност, по небето не оставаше и помен от нощта, тъй че от тук нататък, пътят се очертаваше все един – към къщи. На мен ми се препика като за последно. Виното не ми бе размътило особено мозъка, така че ми бе трудно да следвам примера на повечето мъже, които вече дори не си правеха труда да слизат до пясъка. Пикаеха си направо край пътя, също като кучетата.

След такава нощ и по това време примитивното в човека излиза силно на преден план. А може би това е сакралния момент – насред мнозинството да препикаеш Джулая. Би ли отрекъл някой, че това бе нощта на воайорите и ексхибиционистите. Дори в началото някой да се е опитал да го скрие, останал ли е до края, няма начин да направи изключение.

Та, понеже цяла нощ аз ходех надолу да пикая, по изгрев реших да се кача нагоре. Е, не бих казала, че Аполоновото се е пробудило в мен, че и как да стане, след като нито нощта, нито виното ми стигнаха, за да събудя Дионисиевото.

Казвайки нагоре, имах в предвид, че се качих по стълбите на един съседен, отдавна затворен, ресторант. Обходих му терасата и си избрах едно местенце между масите. Забелязах, че цимента беше влажен. Изглежда, че на привършване си бяха направили труда да измият пода. Е, да ме прощават, ама като са искали да им остане чист пода, да бяха оставили тоалетната отворена.

Облекчих се с такъв кеф! И как не?! Кога друг път ще ми се случи да пикая на такова лично място – насред масите в ресторанта.

Ако изобщо всичко това съществува?! Знам ли аз, какво има и какво няма! Нео от онзи облак „матрицата” си повтаряше – няма лъжица… И след като няма лъжица – атрибут, за който знаем, че е едно от първите неща, с които малкото дете се запознава и го следва до последния му земен миг, какво има тогава?

Има ли Бог? Никой не го е виждал. Защо да го има? Може би няма Бог… И как да съм сигурна, че ги има например уличните песове – господарите на крайбрежния път, или семкаджията, или далекогледа, усмихнатата Тони, овцата, бика или пък циганина с маймунката и циганката, на която дадох цигара, а тя ми благодари с думите:

– Да си жива и здрава, моето момиче, и каквото си мислиш, да се сбъдне!

Хубави думи ми каза циганката. Те ме накараха бързо да се замисля, че докато не е отминала, да подейства магията и. Все едно, че виждах падаща звезда.

По дяволите! Нищо не можах да измисля. Един приятел ми бе казал, че се сбъдват най-вече несъзнавано изричаните молитви и, естествено, те са онези, които обикновено не ни харесват. После се чудим защо не ни върви…

Знам ли, може би е най-добре човек да не мисли за нищо. Тогава, навярно, ще уцели средния път на Конфуции. Ако изобщо може да се уцели средата. Сещам се, какво пееше една българска рок група – „ всичко правя без да искам, но се получава гадно…” Това е, мнения да искаш. Ето още едно – „ще правя каквото трябва, пък да става каквото ще”. Ще завърша с това – „и нищо да не правиш, пак си лош”. И как ли няма да е тъй – нали доброто поражда злото.

                                    ***

Слънцето изгря и ние поехме по средния път между терена за пиене и другия за пикаене. Кучетата все още ги нямаше. Дали щяха да се завърнат? И семкаджията го нямаше. И куция ваксаджия също го нямаше. Нямаше майките с количките.

А на нас ни ги нямаше думите. Бяхме забравили, че човек може и такова действие да извършва. И ако някой си мисли, че призраците се появяват главно и преди всичко през нощта, ще му кажа, че не се е вглеждал достатъчно.

Призраците се срещат и по изгрев. А може би най-вече тогава…

 

 

                                        July

                         (Mischief on the sea coast)

She was walking in small steps, in a daunting and swaggering manner. Who she was, I don’t know. I also don’t know if she knew who she was. But she was surely a modern girl, and maybe a woman… This was another thing I could not know. And she was modern, because everything I saw in her was her short, transparent and stuck into her buttocks skirt.

I was watching how her cheeks were positioned and there was no point in asking if she had underwear or not. The other mandatory element of today’s fashion was the g-strings. Yes, that narrow band was stuck even deeper than her skirt. It was so deep that it could not be seen, situated conveniently between her cheeks.

I walked behind her and did not take my eyes off her modern ass. I did not wonder who she was, or what she was… neither did I wonder what kind of fashion this was. I walked behind her and I was just experiencing my own homosexuality. I was absorbed by so many fantasies.

And even though I was in the mob, and maybe due exactly to this, I committed myself to all kinds of perversions. And I can bet that night the awake mob could be split into voyeurs and exhibitionists. What could be the reason why they were here and what else could’ve driven them to show their asses.

  ***

And what was that night? I want so much to say that it was the night of the collective human madness, but… what’s so collective about it, since everyone was shut in their nutshell – by himself, with someone else, or just in small groups.

And the only madness seemed to be that it was past midnight, and the hoi polloi was not sleeping in their beds. They were walking, half-asleep, on the street by the coast. From a historical point of view, the night was sacred – the night before July Morning!

The times and the people, however, had changed so much, that the historically sacred stuff had become profane. Actually, everyone has locked himself into his own little world and there, inside, he is defining for himself what is sacred and what is profane.

And that night the hoi polloi had come out, in order to meet the first day of July. But compared with other summer nights, it wasn’t any different. As usual, there was loud music, shouts and cries from drunken people were tearing it apart from time to time. Green, blue, red and white lights were running along, above the sea and the sky. Tables, full of beer glasses, disc jockeys were shouting in the microphones indecipherable greetings.

***

For myself, I discovered anyway, that there is something else. The street dogs were not there – the ones, which during other nights felt like masters of the coast. They were bravely walking along the road, barking at something or lying down meekly. But that night the enormous stream of moving people seemed to have chased them away, so they could find peace far away from this world. Where were they?

And not just them… At one of the turns, in the dusty grass, the sunflower seed seller was sitting, crouching next to the big stones, into which the sea was breaking. On his little chair, in front of a small suitcase with large black sunflower seeds, he was sitting from early in the morning to late in the evening. I never paid attention if some of the passers-by were buying or not, but he would sit there. Sometimes the mutts, which I told you about, would stop by him, but they would leave quickly. Doves and sparrows would fly over, but the old man would wave a piece of newspaper, turned yellow by the sun, and call on them:

“Psh! Psh!”

When night would fall, his place was taken by a young man with a telescope, put on a tripod. He was standing upright, changing between his left and right legs, and he would wipe up the apparatus from the dust, which was coming from the passing people and cars. What could be seen? It seemed there was something, but I just could not guess what it was, yet it was out there…

***

One night, right when I was walking by him, I saw her. She was young, gentle, smiling, and looked happy, taking her eye off the telescope. I felt like asking, what did she see – was it God, Heaven, herself… and maybe it was a promise for blissfulness or the nothingness – the one, where we come from, and where we would return,  where eternity lies. Reality, which we cannot grasp with our earthly transient conceptions.

And maybe she was just hanging on to a new illusion, which would make sense of her way until the end of the night. This was the last thing, which I came up with, and that’s exactly why I did not ask anything. Her smile looked really good on her; I did not want to take it away from her. It’s not my job, anyway.

***

And tonight, going past this spot, I discovered that the young man is no longer there, just like the dogs and the sunflower-seeds seller. And the sky was not much different than the other night. The stars were where they should be, just like the Moon.

Actually, if the telescope was used to observe the Moon, it was worth it just that night. Even though it was not one whole, it looked big and with a mysterious form, not bitten, not cut-up, but somehow deformed. When I think about it, there was little that wasn’t deformed that night. That, however, did not make it sacred at all.

***

I was walking with two men. First I was surrounded by them, then I was forgotten and lonely throughout the entire time. Confused memories from the previous night, when I was again with them, were haunting in my head. We were drinking a cocktail of anisette and mint (all from Peshtera), the so-called ‘cloud’, except we were not in a cave[1].

We were visiting the caves the previous summer, carrying only anisette, again from Peshtera. And as far as the cloud goes, it was American with the title “outside the ozone”. It was a good movie. I am saying it was good, because you could learn a lot from it, even more – certain expressions stick to your mind as do prickle to the heel. It was rarely seen for a man, yet it was said by a truck-driver: “life is worth nothing, if you don’t have someone to share it with.”

I really want to speak on this issue…

Life is something so simple in our world and at the same time, it is so paradoxical… It doesn’t work out… You can’t find two people, which think the same way about it, even less – to think in such a way that they can share it. It doesn’t work out regardless of the multiple examples that the American film industry gives us. Everyone adheres to the saying “same day, same story”.

Actually, what does it mean to share your life with someone? Everyone cares mostly to cover his back. That’s exactly why my fellow night-time travelers managed to get me angry. And just so I don’t spoil the party, I went to the sea.

Down there, on the sand, all cuddled up under the stones, a group of youngsters was settled down. Blinded by my anger, I had not noticed them. But just as I was in my position, leaning on a big stone, one of them came by and offered me to join the group, which quickly woke up my sober mind.

This was why I was so angry. In that night, you could choose between rakia, beer, vodka, gin. I did not feel like drinking anything.

I declined the offer of the guy by the sea, of course. I moved from my place a bit further and finished smoking my cigarette, wandering its sight into the distance. I was thinking, if I was on some yacht amid the sea and was watching this noisy and bathed in variegated lights coast – how much I would be envious of the people on it.

I was, however, here. And I wanted to be there – on the yacht.

God damn it! I put out my cigarette and returned to the table. They were drinking up their rakia, and I quickly swallowed the bottle of water and moved the hell out of this place.

We moved to the next eatery. Actually, between this one and the previous one, there was the stage. The only stage, and the only singers and musicians, whom even if I didn’t like, we chose instead of everyone else. They were playing hard, really hard – rock.

The choice on this trap was different. God damn it! You have to make compromises. The waitress named Tony came and smiled to us in such an inexperienced fashion, that we immediately knew how long she had been in the business.

The men ordered small vodkas, and she wrote down big ones. So we were forced into specifying even that we’re insisting on small ones. It was stupid, but she kept on smiling. I ordered a whole bottle of dry red wine. There was some choice in the menu, but none in the eatery. They brought to me the only bottle, which had a cork, which wasn’t taken out. I looked at Tony in a questioning way – how should I pour the wine, and she smiled again:

“You can hardly open it! With how many glasses?”

“One!” I replied and to make sure, I lifted a finger up.

As soon as we entered, they brought it in. What would happen later? Tony brought me the glass, and she also put the check on the table, that’s what happened! And, naturally, she did not stop smiling. She really reminded me of the stripper from the American cloud “outside the ozone”, who, somewhere along the road, turned towards her clown:

“Do you want a blowjob?”

“No”, was his answer, after which he continued to drive seriously.

“I know you want”, she smiled, and hid from our sight.

A little afterwards, somewhere from below could be heard:

“Just tell me, when you get to the end, because I don’t feel like swallowing tonight.”

   ***

I also didn’t feel like swallowing wine, combined with pieces of cork, but I did do it. I swallowed and I listened, and I watched… Even if I wanted to talk, I doubt that even I could hear myself. That’s why I just watched.

Well, not just this! In waiting to find the thing that I wanted to drink, I drank so much water, that I did a solid emptying. And the restrooms were the price of the coffee. It wasn’t the best coffee, but I knew how much I had in stock to pee.

We were on the coast, which was a good thing. There was sand, stones, and the sea. And it wasn’t just me. With small exceptions, everyone was on the beer booze. So the sand and the sea took the fall. There was no money, no doors, and even less waiting lines. Big drinking happened on one of the sides of the road, and big drink peeing – on the other one. All of this under the hard rhythm of the rock music.

  ***

He came with a small motorcycle. He had a beard, with tennis shoes, with a drooping switcher and a solid wedding ring on the right hand. Some of the guys told him:

“I can see you have changed it!”

“Ha, change you say…”, he ignored him.

“What do you mean, you now have two exhaust pipes.”

“Yeah, yeah…”, he agreed and ordered a glass of beer.

***

I wondered if he was born this way – nervous, or if there was something else, because I had never seen someone chew a chewing gum so much. His mouth was agape on every second. Much later, I tried to imitate him, but on the 20th gaping I got tired and felt like closing my mouth for the rest of the day.

He, however, did not stop. He was both chewing and drinking. There are probably people like him… Just like they are chewing the gum, they chew their life as well. Others fall asleep due to idleness. They just forget that they are living and that life means moving.

Confucius, however, said that “the best way is the middle way”. Where are you, wise man, so I can ask you about your middle way, in order to find out something about mine, when you consider that I was split between two men. Probably my way is to be alone! Actually, what does it matter, anyway?

Whatever plans man has, it is always out of sync with the divine plan. That divine, of which we learn, when everything has finished. Well, what do we have then? Nothing! Except just letting yourself go along the stream.

I let myself sink into the environment. The guy with the gum left his beer glass on the luggage rack of the motorbike and headed towards the stage. He grabbed the microphone and… started singing…

“It was me who chose,

That fate of

Always being the black sheep…”

He was black, indeed! And he looked like a sheep with this style of chewing. What can you do about him. And while he was repeating it and was trying to convince the attending people that he is a black sheep, another man showed up. His face was so delicate, as if it never caught any beard, it was almost feminine. In length, his hair reached the shoulders, it was dense, straight, and bright blonde. He, like everyone else, was drinking beer and testing the French fries.

A few times our gazes met in that strange conspiratorial way, which usually is hard to explain, but you always know what it means.

Just then we made the decision that it is time to eat. What could we eat? Well, a hamburger with a kebapche. One of the men next to me got busy working and because he made a big delay, I went in to check if he needs help.

***

I was just tapping him on the shoulder, when I heard: “You my dad”. It was a bass, hard roaring voice, which I had never heard live and which I am not sure I can describe at all. If it was a tree, you might describe it, but it was actually a voice…

I turned towards the stage and what did I see – the delicate blonde guy is rocking and roaring with as much voice as he had. And if I could hear a word or two from the others, I could only get “you my dad” from him.

I rushed to my seat, so I can sit and watch him without worrying. As soon as I took my place, however, he retreated from the stage. He looked gentle again, and if you could see how he smiled… And just how he left… How? Just like that, he just went away.

And soon afterwards, I felt I miss him. In this multitude of people, his gaze was telling me that I am there, that I haven’t melted fully in the mob. That it was possible for someone to take me away even for a few parts of the second from it, from the mob. But… He left and I felt deserted.

***

There is no need to say that the kebapche was longer than the bread, and looked more like bread than the bread itself, except it was stuck with spices for sausages. Anyway.

The black sheep scratched his voice a bit more on the stage. I was drinking wine, spitting the cork, and peeing in the sand. And Venus was carrying with herself the daily sky blue. I don’t know what was supposed to happen or what happened, but something started happening. Actually, nothing special, but that night meant something – dawn was coming – July!

 ***

And the black sheep returned to his motorbike. And another guy, even blacker, headed towards him. He was tall and well-built, with a dark, single ponytail. Why “pony”? He was more of a bull. He was actually a rocker. His fingers were decorated with silver rings, and he had a thick chain of the same material hanging on his neck. It seemed he had a massive eagle, whose wings were shaking at each movement of the man-bull.

Probably because of this, he did not stop shaking up, waving hands, and shaking his head. I just could not see if he wasn’t burrowing the ground. He looked like a bull and that’s it! I don’t know if he thought it up this way or if he wanted to do it, but it’s quite possible that he felt this way.

He had an interesting addition to the aforementioned attributes. From both sides of his jacket he had badges. In the position of his heart, except if it wasn’t at its ordinary place on him, was a badge with the tag “I BITE”. And on the other – “I LOVE MY WIFE”. But when I was watching him, I had the strange sensation, that he’s in the middle way.

 ***

Actually, there was not a single sign of the night on the sky, so from now on, the road looked in the same way – on towards home. I felt like peeing for the last time. The wine had not confused my mind too much, so it wasn’t hard for me to follow the example of most of the men, who now did not bother even to step down on the sand. They were peeing right along the road, just like dogs.

After such a night and at that time, the primitive force in men becomes strongly pronounced. And maybe this is the sacred moment – peeing on July in the multitude. Would someone deny that this was the night of the voyeurs and the exhibitionists. Even if someone had tried to hide it in the beginning, if he stayed until the end, there is no way he made an exception.

So, because all night long I went down to pee, I decided to go up at sunrise. Well, I can’t say the Apollonian in me was awakened. How could it, since neither the night, nor the wine were enough to wake up the Dionysian.

By saying “going up”, I meant I walked up the stairwell of a restaurant next to me, which had been closed for a long time. I went around its terrace and chose a spot between the tables. I noticed that the cement was damp. It looked like they made the effort to clean the floor when they were finished. Well, they should forgive me, because if they wanted their floor to remain clean, they should’ve left the restroom open.

I relieved myself with such pleasure! And how couldn’t I? What other time I would get to pee on such a private place – amid the tables in the restaurant.

If it all exists?! How can I know what was in there and what was not! Neo from that cloud “the matrix” kept on repeating – there’s no spoon… And since there is no spoon – attribute, for which we know that it’s one of the first things that the young child gets acquainted and follows him until the last earthly moment, what’s in there?

Is there God? Nobody has seen him. Why should it exist? Maybe there is no God… and how can I be sure, that the street mutts – the masters of the coastal road, or the sunflower-seeds seller, or the telescope, Tony the smiling girl, the sheep, the bull, or the Gypsy with the monkey and the Gypsy woman, whom I gave a cigarette, and she thanked me with these words:

“I wish you good health, my dear girl, and I hope whatever you are thinking comes to fruition!”

The Gypsy woman said good things to me. They made me quickly think, so that the magic takes effect before she passed. It was like I saw a falling star.

God damn it! I can’t think of anything. A friend told me that the unconsciously said prayers were the ones that come to fruition, and, naturally, they are the ones which we usually don’t like. And then we wonder why we have no luck…

Who knows, maybe it’s best for anyone to stop thinking about anything. Then he’ll probably hit the middle way of Confucius. If the middle can be hit at all. I remember the lyrics of one Bulgarian rock band – “I do everything without wanting it, but it turns out awfully…” That’s it, you can get myriads of opinions. Here’s one more – “I’ll do whatever must be done, and let whatever result come”. I will finish with – “even if you don’t do anything, you are bad again”. And how could it be in a different way – after all, it is the good that begets the evil.

***

The sun rose and we took the middle way, between the drinking ground and the peeing ground. The dogs were not there yet. Would they come back? The sunflower-seeds seller was also somewhere else. And the limp shoeblack wasn’t there. The mothers with the prams were also not there.

And we did not have the words. We had forgotten that humans can perform this activity. And if someone thinks that ghosts come out mainly and before everything else during the night, I will tell him that he has not watched attentively.

Ghosts can be seen at sunrise. And maybe mostly then…

---

[1] Peshtera is a Bulgarian city, which translated means ‘cave’.

ПИЯНСКО…

През декември пийвах кафенце с коняк. Подготвях се за празника. Че то да беше един… То именни дни, то рождени дни, то нова година и каквото си измислиш още.

Януари го изкарах на кафенце и червено вино. И как иначе! Ехо от отминаващите празници. Те едни отминават, ама други идват. Празници да искаш.

Февруари минах на кафенце и уиски. Беше много студено. И за да се досгрея дъних Уйкеда, затова я карах и  без фъстъци и бадеми.

Март – естествено с мартини и кафенце. Подслаждах си душата и се подготвях за идващата пролет. Тръпнех в очакване на всичко онова, което можеше да се пръкне. И неистово се надявах да се изпълня с удивление както никога до сега.

Април, април, април –

априлска епопея.

Пролетта е в апогея!

Удивлението ми се изля като поезия, но за кратко и не бих казала успешно. Затова… Изобщо не отказах когато през Май ме почерпиха с водка. Налагаше се да изтрия тъпия си опит за поезия и завинаги да се откажа – и не от поезията, не – аз я обичам. Да се откажа от опитите си да я пиша, за да не я намразя. Че покрай мен да не я намразят и другите, които случайно биха зърнали какво съм написала. И за да се получи по-успешно изтриването опитах ново вино и сухо, още по-сухо мартини. И вярвай ми, получи се – вдъхновението ми секна до стафидка. Супер! Вече съм начисто. И нека е пролет!

Акацията ми замириса /люлякът го пропуснах да ме извини дядо Вазов/! Та акацията – бялата акация… Едно закъсняло божествено изпразване и, естествено – с божествен аромат. Последваха и други разни подобни аромати. Къде от природата, къде от човеците и всички разгонени твари.

Юни замириса на цаца, и бира, и море и плажни масла. И аз най-сетне минах на студена вода и кафенце. Защото беше време за почивка. Налагаше се. Изтърколеше ли се Юни, настъпваше Джулая. Една тъй дълга нощ. Будуваш, поркаш, пееш, танцуваш. Забравяш кой си, къде си, с кого си и какво ли още не. Но помниш… Да, аз помня, помня защо бях там. Бях там, за да забия и последния пирон, преди отгоре ми да се стовари есента и да издуха всичките ми мили и сладки илюзии. Без една, ако не броя божествения план, естествено. След есента живота започва наново. Абсурдно, нали! Но… Това е живота!

Изреждат се месеците, сменяш питиетата, тръпките, една илюзия със друга. Въртиш, сучиш и всичко се повтаря. Прилича на котка, която си гони опашката. Каква ли скорост трябва да развие, за да си я хване.

А какво да направя аз, за да изляза от кръга и да поема по спиралата на живота, за която твърдят, че бил той. Въпросът ми е риторичен, естествено. Абсурдно! Животът е абсурден! Но аз го живея. Живея… Ехото от Джулая ме държи и пийвам ракия със шопска. Ракията е ясна, но защо салатата е шопска?