ДЕТСТВОТО НИ В ГАРАДОКА

16388101_1310252985708156_7069076911736075006_n

ДЕТСТВОТО НИ В ГАРАДОКА

Помните ли гарадока, военния гарадок? Онези двуетажни блокчета с червени покриви, хем подредени, хем разпилени, с големи зелени поляни между тях и тук там накацали стари дървета. Беше отдавна, преди 40 лета. Беше толкова отдавна, когато все още човек можеше да преброи колите точно с 10-те си пръста на ръцете в малко градче като Балчик.

Военният гарадок в Балчик, да! Едно прелестно зелено кътче в горния край на града. Аз израснах там. Израснах с още много други деца. Всички ние бяхме като цветя и пеперуди по поляните. Ако някой ме пита, ще ми е трудно да отговоря, кой на каква възраст беше. Нямаше възраст, нямаше пол. Нямаше богат, нямаше беден. Нямаше и значение кой сезон е. Беше ли зима, обличахме дебелите дрехи и отивахме на големите преспи покрай оградата, която сгушваше блокчетата като в иглу от външния свят. Заедно правехме снежен човек. Качвахме се на оградата и се хвърляхме по лице в преспите да оставим своите отпечатъци.

Случваше се да дойдат нови семейства и с тях нови деца. Един ден дойде едно момиче, което до момента бе живяло в Иркутск. Тя носеше кънки за лед. А ние пък си имахме любимо място на един от пътищата, наричахме го „голямата локва”. През зимата, тя замръзваше и ние си имахме пързалка, където се учихме да караме кънки. Когато това ни омръзваше, тръгвахме към „могилата”. Там беше нашият олимпийски слалом с найлони. Качвахме се на върха й и се спускахме надолу, седнали на парчета от найлон. Мокри до кости, зачервили бузките, щастливи се прибирахме по тъмно в къщи.

Макар някои семейства да имаха телефони, достатъчно бе да извикаш на някого отдолу под терасата „Изскачаш ли?” и той или тя се появяваше на момента. И не винаги всички изскачаха, но винаги бяхме голям рояк.

Когато снегът се стопеше, дърветата цъфваха и всичко се покриваше в зелено, започвахме да вадим топките, велосипедите, федербала. Когато те ни омръзваха, просто тръгвахме по поляните. Имахме си куче Караман, овчарска порода. Не си спомням как го намерихме, но беше бебе и всички се изреждахме да му носим шишета с мляко. Родителите ни помогнаха да му направим и колибка. Той порасна толкова бързо, а и ние покрай него, но не усещахме, улисани в игрите.

Имахме си и палатка, направена от парчета стар брезент. Тя беше мъничка и ние се натъпквахме в нея като в дядовата ръкавичка. Там си хапвахме бомбони, донесени от нечий татко, който е бил в командировка някъде в чужбина.

Ето че идваше и лятото, дните ставаха дълги. Това беше времето, когато обичахме да играем на криеница със стрелки, драснати по стените на блоковете, в тъмните летни вечери. Между блоковете някои от семействата правеха огнища и варяха компоти или някакви зеленчукови консерви. Понякога ние сядахме около огъня и дълго време слушахме истории за пилоти, самолети или просто си бърборехме глупости и се смеехме, докато не проехтеше някой сърдит родителски глас, че е време да се прибираме.

Колите се увеличаваха и покрай една от оградите вдигнаха метални гаражи. Докато един от тях все още не беше готов, ние си направихме театър там, по приказката „Галена Богданка”. Родителите бяха поканени, но трябваше да си платят билетите за представлението. Когато всичко приключи, ние почистихме, грабнахме събраните пари и на магазина. Всъщност те бяха два, един до друг – смесени стоки и плодове и зеленчуци. Винаги пресни стоки и невероятни аромати излизаха и от двата магазина и се смесваха. Не се и замисляхме къде да влезем, изпълвахме и двата. Излизахме с пълни шепи и към палатката да си изядем наградите.

Не помня колко лета и зими минаха. Игрите изглеждаха като вечност, която никога няма да свърши. И все пак всичко свърши в един момент. Не помня как стана. Но поглеждайки назад, имам чувството, че всичко беше просто миг, който ей-така изведнъж отлетя. Точно както излитаха и самолетите на нашите бащи.

http://www.balchiktelegraph.com/archives/15877

 

В Т О Р Н И К

                                   В Т О Р Н И К

 

Вторникът започна призрачно. Не ми се искаше да си отварям очите, нито изобщо да се надигам от леглото. Из съня ми бродеха призраци на симпатични непознати хора и ме даряваха с нещо приятно. Не ми се случва за първи път. И винаги ми е трудно да се сбогувам с живота, който се вихреше в сънищата ми, че в последна сметка се питах – коя е реалността? Знаех, че единствено съзнанието ми прави вълшебството – всичко да изглежда реално, но при все това въпросът си оставаше.

Котката вече бе надушила будността ми, макар да бях още на границата, и вече мяукаше и драскаше по вратата ми. Е, нямаше как! По дяволите! Тя нямаше да ме остави намира, така че станах.

Обаче, моментално усетих, че някъде дълбоко в мен започва да се разиграва люта битка между призраците от съня ми и сенките от деня, от вчера, от онзи ден, от… Реалностите се смесваха. Настъпваше истински хаос от логика и чувства.

Опитах се да затворя очи и да потърся средния път. Ала щом спуснах клепачи и отново потънах в съня. Вдигнах ги, защото не това целях, но тогава ме грабваше деня. По дяволите, има ли изобщо среден път?

Не, не, не… Не може да има такъв. Няма среден път между живота и смъртта. Нито такъв, който да не е живот, а също и да не е смърт. Няма и път, който да е едновременно и двете.

Телефона иззвъня и не знам като как, но изведнъж се сетих да погледна цветята по кой път са поели. Грабнах слушалката и тръгнах покрай саксиите. Казах:

– Да! – макар да ми се искаше да е „не”.

А отсреща един мъжки глас назова името ми и после се представи… Да, разбира се, че го познавам. Симпатичен призрак от моето минало, за което в последно време се питам – дали е изживяно или е сънувано, защото беше толкова отдавна…

Помнех този призрак, но едновременно с това, го бях и забравила. А това породи в мен въпроса – коя е тази брънка от веригата в главата ми, която решава – какво да помня и какво да забравя. Той повлече със себе си и друг – кои са призраците и кои са сенките.

Затварям телефона, а въпросите продължават да ме нападат и всички са в една орбита, в центъра, на която съм аз.

Кои са призраците в живота ми? Тези от моето минало, което днес повече прилича на сън. Или другите, с които живея в момента и би ми се искало да е сън. Нямам отговори… поне за сега. В едно обаче, съм сигурна – аз не съм призрак – освен, разбира се, ако аз и всички около мен сме… призраци в нечии сън.