Архив на категория: есета / essays

ДЕТСТВОТО НИ В ГАРАДОКА

16388101_1310252985708156_7069076911736075006_n

ДЕТСТВОТО НИ В ГАРАДОКА

Помните ли гарадока, военния гарадок? Онези двуетажни блокчета с червени покриви, хем подредени, хем разпилени, с големи зелени поляни между тях и тук там накацали стари дървета. Беше отдавна, преди 40 лета. Беше толкова отдавна, когато все още човек можеше да преброи колите точно с 10-те си пръста на ръцете в малко градче като Балчик.

Военният гарадок в Балчик, да! Едно прелестно зелено кътче в горния край на града. Аз израснах там. Израснах с още много други деца. Всички ние бяхме като цветя и пеперуди по поляните. Ако някой ме пита, ще ми е трудно да отговоря, кой на каква възраст беше. Нямаше възраст, нямаше пол. Нямаше богат, нямаше беден. Нямаше и значение кой сезон е. Беше ли зима, обличахме дебелите дрехи и отивахме на големите преспи покрай оградата, която сгушваше блокчетата като в иглу от външния свят. Заедно правехме снежен човек. Качвахме се на оградата и се хвърляхме по лице в преспите да оставим своите отпечатъци.

Случваше се да дойдат нови семейства и с тях нови деца. Един ден дойде едно момиче, което до момента бе живяло в Иркутск. Тя носеше кънки за лед. А ние пък си имахме любимо място на един от пътищата, наричахме го „голямата локва”. През зимата, тя замръзваше и ние си имахме пързалка, където се учихме да караме кънки. Когато това ни омръзваше, тръгвахме към „могилата”. Там беше нашият олимпийски слалом с найлони. Качвахме се на върха й и се спускахме надолу, седнали на парчета от найлон. Мокри до кости, зачервили бузките, щастливи се прибирахме по тъмно в къщи.

Макар някои семейства да имаха телефони, достатъчно бе да извикаш на някого отдолу под терасата „Изскачаш ли?” и той или тя се появяваше на момента. И не винаги всички изскачаха, но винаги бяхме голям рояк.

Когато снегът се стопеше, дърветата цъфваха и всичко се покриваше в зелено, започвахме да вадим топките, велосипедите, федербала. Когато те ни омръзваха, просто тръгвахме по поляните. Имахме си куче Караман, овчарска порода. Не си спомням как го намерихме, но беше бебе и всички се изреждахме да му носим шишета с мляко. Родителите ни помогнаха да му направим и колибка. Той порасна толкова бързо, а и ние покрай него, но не усещахме, улисани в игрите.

Имахме си и палатка, направена от парчета стар брезент. Тя беше мъничка и ние се натъпквахме в нея като в дядовата ръкавичка. Там си хапвахме бомбони, донесени от нечий татко, който е бил в командировка някъде в чужбина.

Ето че идваше и лятото, дните ставаха дълги. Това беше времето, когато обичахме да играем на криеница със стрелки, драснати по стените на блоковете, в тъмните летни вечери. Между блоковете някои от семействата правеха огнища и варяха компоти или някакви зеленчукови консерви. Понякога ние сядахме около огъня и дълго време слушахме истории за пилоти, самолети или просто си бърборехме глупости и се смеехме, докато не проехтеше някой сърдит родителски глас, че е време да се прибираме.

Колите се увеличаваха и покрай една от оградите вдигнаха метални гаражи. Докато един от тях все още не беше готов, ние си направихме театър там, по приказката „Галена Богданка”. Родителите бяха поканени, но трябваше да си платят билетите за представлението. Когато всичко приключи, ние почистихме, грабнахме събраните пари и на магазина. Всъщност те бяха два, един до друг – смесени стоки и плодове и зеленчуци. Винаги пресни стоки и невероятни аромати излизаха и от двата магазина и се смесваха. Не се и замисляхме къде да влезем, изпълвахме и двата. Излизахме с пълни шепи и към палатката да си изядем наградите.

Не помня колко лета и зими минаха. Игрите изглеждаха като вечност, която никога няма да свърши. И все пак всичко свърши в един момент. Не помня как стана. Но поглеждайки назад, имам чувството, че всичко беше просто миг, който ей-така изведнъж отлетя. Точно както излитаха и самолетите на нашите бащи.

http://www.balchiktelegraph.com/archives/15877

 

ПОНЕДЕЛНИК

Сара...

твърде човешко...

ПОНЕДЕЛНИК

Понеделник е. Събуждам се с главоболие. Винаги е така. Днес обаче, имам приятел. Вятъра се е развихрил навън. Подавам си главата през прозореца и усещам как всичко, което ми се е натрупало през почивните дни, мигом се разлетява заедно с всичко останало там отвън.

Точно затварям прозореца и на перваза се приземи Сара, която вече беше пораснала и станала толкова силна, напориста и вироглава, че по-скоро напомняше на миниатюрна пантера, отколкото на домашна котка.

Беше ми просветнало и посегнах да я погаля. Тя обаче, ме удари с лапа и същото направи с прозореца. Да, знам какво искаше. Любимото и занимание – да седи и да гледа навън или просто да спи от външната страна до самия ръб, отделящ я от шест етажната пропаст.

За съжаление, точно днес щях да я лиша от това и удоволствие. Така че просто се отдръпнах от прозореца, а тя ме подгони и започна да се хвърля в краката ми, опитвайки се да ме захапе. Е, това вече не се изтърпява. Грабнах първия вестник, свих го на руло и… Сара избяга.

След малко, естествено, я намирам пред клетката на папагалите. Наблюдава ги съсредоточено и, я някой от тях е припарил до пръчките на кафеза, Сара мушва лапа с разперени нокти и се опитва да го докопа. Случвало се е да е успявала… Потресаваща гледка! Такова пищене пада… Та, така котката ми отмъщава, както за това, че я лиших от удоволствието и, така и заради заплахата, която и отправих с вестника.

Всичко това ме навежда на въпроса – тя животно с инстинкти ли е или с интелект? Всичките и действия са показател за интелект, присъщ на човека. Същевременно обаче, съм срещала хора, подчинени по-скоро на инстинктите си, отколкото на интелекта.

Тогава се ражда глобалния въпрос – дали сред животните не живеят хора в неприсъща за тях форма? И обратно – дали сред хората не живеят животни – хуманоиди? А може би все пак има прераждане. Или еволюцията напредва по-бързо, отколкото ни се иска. Независимо от всичко това, ми се ще да цитирам Ницше „Твърде човешко” – по отношение на Сара.

ПЕПЕЛ и КОСТИ

                        

щраусът знае ли...

П Е П Е Л     И    К О С Т И

 

Затварям очи и ме няма.

Няма… Няма… Нищо няма.

Няма я стаята. Няма го бюрото. Няма я машината.

Няма я дори димящата цигара.

Къде съм? Имам ли дъх? Усещам ли мирис – онзи натрапчив мирис на димящата цигара?

Май открих къде съм…

Потънала или извисена, знам ли, но съм в нещо, което нито е светлина, нито е мрак. Нещо, което е в този свят и същевременно не е. Нещо познато, но забравено. И като забравено – вече непознато, незнайно, непознаваемо дори.  Навярно това е небитието…

Очите ми са затворени, но клепачите ми не са доволни. Те не са свикнали да бъдат спуснати. Трепкат, трепкат, трепкат… Напрежение! Болка! Още малко… още съвсем малко… Не! Не издържат… Вдигат се. И очите ми отново са отворени.

Отново съм в стаята. Стената отсреща… бюрото… машината. Димящата цигара отдавна е умряла… Просто умряла. Предала богу дух. Не диша. Не забулва стаята със своят димен шлейф. Няма я. Навярно е там, от където се завърнах аз. А останалото… То изглежда да е още живо. Живо ли?

Живо ли???

Глупости!!!

Живо е онова, в което е влязъл животът!

Щракна ли запалката, тя бълва огън. Огън живот! Докосна ли цигарата до него, тя го поема и… оживява. Влязъл веднъж огънят – живот в нея, той я смалява и сбръчква, докато накрая не я превърне просто в пепел.

Докато няма огън… Докато огънят не е докоснал цигарата – нея я има – цяла целеничка цигара, с форма и цвят. Има я… Непроменима е. Нежива е.

Цигарата оживява само когато огънят – живот е влязъл в нея. Оживява, но се превръща в… пепел. А пепелта вече не е цигара. Просто пепел. И ако никога не си виждал този акт – би ли могъл да знаеш, че пепелта е от цигара, че изобщо някога е имало цигара.

Но не пепелта е единственото, което остава от цигарата. Остава и фасът. Да… Пепел и фас. А от нас остават пепел и кости. Тъжно…

Затварям очи, за да избягам от този свят и тъжния край, който ме очаква. Затварям ги с надеждата да отпътувам в друг. И какво? Щраус… Щраусова работа. Глупости, глупости… Но не и за щрауса.

Той не знае, че е щраус, дори не знае, че е жив. Ама е! При това си крие главата в пясъка с надеждата да остане жив, макар че не знае – какво е да умреш. Но иска, много иска да е жив!

За разлика от него, аз знам че съм жива. И не просто жива, а жив човек, макар да се опитвам да се правя на щраус.

Жив човек – какво ли значи туй?

Какво ли? Ами нещо като запалена цигара… Огънят – живот е влязъл в мен. И аз горя, горя, горя… И колкото повече горя, толкова по-малко ми остава. Също като цигарата.

А онова, което е изгоряло от мен – що ли е то?

Спомени… Много, много спомени.

Щом веднъж е влязъл огънят – живот в мен, постепенно ме превръща в пепел… в спомен… в пепел… в спомен… В спомен за дихание, за мирис. А пепелта закопават надълбоко, както и фаса, т.е. костите.

Живота в мен гори и аз бълвам димни кълба. И ако цигарата трови въздуха, аз се опитвам да го изпълвам със свежест. Докато един ден, настъпи момента – да принеса в жертва своята пепел – за благото на Земята.

                                       ***                                                                                         

Затварям очи и се опитвам да разровя пепелта, която ще остане след мен, и там да намеря смисъла на пламъка, който ме е погълнал.

Затварям очи и се опитвам да видя огъня – живот, искрицата дихание. Клепачите ми бързат да се вдигнат. Ръцете ми посягат към нова цигара. И не след дълго от нея остава само спомен, т.е. пепел.

Изхвърлям я. Забравям я…

Имена от спомените

 

спомени...

имена от съня

Имена от спомените

 

 

Понякога си спомням за Балчик. Наричаха го градът на белите скали. А за мен е градът, в който израснах. Стръмни павирани и криволичещи улици го насичаха на части. Търкаляш се надолу, а нагоре дъх не ти остава. И като всеки малък град, особено по времето на соца – от всичко имаше по едно, с известни изключения, разбира се.

Но „едно” е важна дума, защото най-много се помни. Ето първото „едно”.

Точно до морето се намираха „Каваците” – кръчмата, която никога не оставаше празна. Там правеха най-хубавата и единствена, разбира се, скара – истински кебапчета и истински кюфтета. Миризмата й, примесена с тази на мастика, се носеше из целия град и прелъстяваше хората.

По-нагоре, в централната част следваха другите от тези „едно”. Кафе – сладкарницата, която си имаше име, но всички я наричаха „при Горана”. А Горана всъщност, бе една от сервитьорките. Голяма и страховита. Никой не знаеше кой е управителя, но нея всички я знаеха. И беше ли на смяна, всички бивахме кротки като пиленца. Щото ядосаме ли Горана, такъв рев би надала, че и земетресение можеше да стане. Обаче беше ли на кеф… По-голяма сладурана от нея нямаше.

А на кръстовището, където пътя от морето се разделяше на две, всеки от които тръгваше нагоре, от сутрин до вечер и всеки земен ден на дървено столче седеше ваксаджията. Той беше толкова черен, колкото и ваксата, с която лъскаше обувките на минувачите. Само дето мустакът му с времето побеляваше и лъсваше като луна на лицето му.

На две три крачки от него беше бараката на Бай Евтим. И той като съседа си нямаше почивен ден. И също имаше мустак, обаче обратно на ваксаджията – бял като сняг с черна дъга под носа си. От него можеше да си купиш цигари, кибрит, фъстъци, вестник и разни други дреболии.

От кръстовището тръгнеш ли наляво, би стигнал до болницата. Но надясно… Е, там бяха другите от онези „едно”. Първо минаваш покрай Гоцата. Не че така се казваше магазина за хранителни стоки, но Гоцата беше продавача. Висок, слаб с интелигентна осанка и учтив до самозабрава. Като влезеш, да не ти се излиза. А как само режеше кашкавала от огромните пити – да му кажеш 255 грама и ги имаш от раз.

От отсрещната страна се носеше аромат на мекици. Не можеш да минеш по улицата и да пропуснеш тази гощавка. Вярно, ще почакаш малко, но затова пък понятието студена мекица – не съществуваше. Винаги топли, парещи дори, едва ги държиш. Но нали да се опариш било за късмет, на кого ли му пукаше, напротив – късаш, духаш и лапаш.

После идваше ред на рибата и месото, чиито миризми се сражаваха непрестанно. И имаше защо – там винаги всичко беше прясно – идва ти както е сурово да го захапеш. Техните имена бяха такива – рибата и месото.

Та като си спомням за Балчик – те това ми е останало. Иначе не знаех нито кой е кмета, архитекта и изобщо някой, който да се е грижил за управлението на града.

Но никога няма да забравя „Каваците”, „при Горана”, ваксаджията, Бай Евтим, Гоцата, мекиците, рибата и месото. Тези имена бяха лицето на града. Те бяха ориентирите, пътните знаци в града. Те бяха живота.

А днес… Днес само си припомням…

/Снимка, направена от автора hguteva/

http://www.balchiktelegraph.com/archives/15798