Архив на категория: еротични / erotic
ЗАЛЕЗ / Sunset
МАСКЕН БАЛ / Masquerade ball
Това е навярно нашето общество – маскен бал!
МАСКЕН БАЛ
Той беше с къса тъмна коса, падаща на вълнички. Винаги изглеждаше малко прегърбен, като че ли носеше непосилна за него отговорност.
Още първия път, когато го видя, в съзнанието й се загнезди мисълта, че той
иска да и каже нещо. Сякаш някаква невидима връзка ги оплете. Тя не мажеше да и даде име, но я прие като загадка, която непременно трябва да реши.
Срещаха се единствена в асансьора. И в повечето случаи той беше със семейството си. Съпругата му изглеждаше пълна противоположност. С руса права коса, наперена, с готовност да вземе думата, за да покаже своето надмощие над присъстващите. А той в нейна присъствие покорно се усмихваше и плахо поглеждаше към другата. Но все пак го правеше, за разлика от случаите, когато не беше с нея. Биваше ли с дъщеря си, той се заглеждаше в някаква точка. Дебора пък впиваше очи в него и мислено го питаше: „Защо сега не ме поглеждаш?” Всъщност тя разбираше, че той я гледа, но по онзи специален начин, по който се гледа нещо забранено и при все това желано.
Дебора искаше да чуе гласа му и всеки път казваше по нещо, но той отронваше по някое „да” и се засмиваше, без да откъсва погледа си от онази точка, от която я наблюдаваше. Държеше ръцете си в джобовете, свити в юмруци, потискайки възбудата, която тя предизвикваше у него.
“Как да я погледна в очите – питаше се той. – Само като си помисля, че с нея делим това тясно пространство в асансьора и сме толкова близо – кръвта ми кипва! А ако взема да я погледна – сигурно ще се пръсна. Откъде се взе изобщо? Всъщност е добре, че се засичаме. Връща ми отдавна позабравени мигове на блаженство.”
Дебора се питаше какво ли ще се случи, ако се срещнат съвсем сами в асансьора. Как ли ще се държи той? Тогава би ли я погледнал, а би ли проговорил?
„Тя ме гледа толкова открито – разсъждаваше той. – Навярно не разбира какво изпитвам към нея. Не, не маже да не си знае цената. Защо тогава така ме предизвиква? А какво ли би се случило, ако някога се засечем сами в това тясно интимно пространство? – и в главата му веднага се появиха фантазии, от които потръпна. – Не – отсече наум той, – не си го и помисляй!”
Мислите им бяха така близки, както и желанията им. И дори да се опитваха да ги отричат, те бяха толкова дълбока в тях, че този миг неминуемо настъпи.
Влизайки в блока, Дебора видя, че един мъж държи вратата на асансьора. Тя се затича, подвиквайки:
– Може ли да ме изчакате!
Мъжът се обърна и я погледна – сърцето му трепна. „Ами сега – запита се той. – Да я изчакам ли? Или да се направя, че не съм я видял… Но как? Тя вече идва.”
– Здравей! – поздрави я той, усмихвайки се.
– Благодаря и здравей! – отвърна му тя.
И двамата влязоха в асансьора. През главите им пламна една и съща мисъл. „Три часа! Мъртво време! Асансьорът е наш!” Сърцата им така препускаха, че малко оставаше да ги разкъсат и да изскочат от телата им. А здравия разум вече нямаше власт над тях.
Затаили дъх, те се гледаха в очите. Машинално посегнаха към таблото, но преди да стигнат до него, ръцете им се сплетоха в едно. Обгръщайки Дебора, мъжът мимоходом натисна някакъв бутон. Асансьорът потегли. Двете тела се вкопчиха едно в друго. И преди да допрат устни в целувка, той чукна червеното копче и прошепна в ухото и:
– Заседнахме!
– Ами сега… – едва изрече тя.
– Сега… – опита се да започне той, на вместо да каже нещо, я притисна към едната от стените на асансьора.
Скрити от очите на света, те свободно превърнаха мислите си в реалност. Най-сетне бе настъпил мигът да утолят жаждата си, която от месеци наред ги мъчеше. Сега не искаха да се гледат, а да се докосват. Не изпитваха нужда да говорят, защото усещаха дъха си, единствения и неповторим – дъхът на мимолетното изпълнено с блаженство, любовно прегрешение.
Дълго таените страсти не можеха бързо да се угасят. Но асансьорът изведнъж потегли нагоре. Те започнаха бързо да оправят вида си, като се гледаха и шептяха:
– Май ние сме заседнали… – каза той.
– Ние със сигурност, но и той може пак да заседне – засмя се тя.
– Кога ли… отново ще можем? – все още задъхан попита мъжът, а Дебора само повдигна рамене.
– А може би трябва да спрем… – продължи той.
– Тук ли? – и тя посегна към червения бутон.
– Не! Недей! – и той хвана ръката й. Целуна я и я пусна.
– Но аз слизам тук – обясни му тя.
Дните минаваха. Станаха седмици. Те така и не се засича- ха.
Веднъж Дебора точно се качваше от партера, когато в последния момент една ръка хвана вратата. В асансьора влезе съпругата, поздравявайки:
– Добър ден!
– Добър ден! – отвърна й Дебора.
Всяка от тях си натисна своя бутон и асансьорът тръгна. След като изминаха два – три етажа, жената натисна червеното копче.
Дебора изтръпна. Веднага си спомни какво се беше случило между нея и съпруга на тази жена и си помисли, че сигурно сега ще и оскубе косите. „Но пък – каза си тя – как ще е разбрала? Той едва ли е такъв глупак да разказва на половинката си какви ги върши с другите жени.” Мислите и обаче бързо бяха прекъснати от допира, който усети. Вдигайки поглед към спътничката си, я видя като лъвица, която се готви да се нахвърли върху нея.
Дебора отвори уста, но успя да каже само едно:
– А… – при което жената залепи устни в нейните, а ръцете и я бяха обгърнали в задушаваща прегръдка.
Сърцето на Дебора подскачаше, но не от възбуда, а от ужас. Никога досега не беше я целувала жена по този начин. Това не беше целувка просто между роднини. Беше нещо страстно и изгарящо. Езичето на жената танцуваше из нейната уста, а една от ръцете и се впиваше в главата и, притискайки я силно и рошейки косите и.
„Жена! Това е жена – мислеше си Дебора и все повече се ужасяваше – Какво да правя? Какво се прави в такива случаи? Но защо е решила, че може с мен да го прави?”
– Мммм, стига! – издърпа се най-сетне тя.
– Не! Ти си това, което от толкова години търся! – проговори жената. – А знаеш ли откога чакам този миг?
– Но аз не съм… – опита се да обясни Дебора.
– Но какво толкава намираш в мъжете? Те са като говедата… само за разплод. Истинска любов можеш да правиш само с човек от своя пол.
– Имаш семейство… – побърза да се обади Дебора.
– То не е мое. Обществото, а и родителите ми го искат. То е маската ми в този свят. Истинската обаче съм тук, в този миг. Жадна за любов и ласки, а ти си неустоима. Отдай ми се и ще се насладиш на такова блаженство, което до сега не си изпитвала.
– Сигурно си права, но аз не мога да го направя. – умоляващо клатеше глава Дебора.
И беше толкова изненадана, че в действителност би предпочела да си скубят косите, вместо да правят любов. И мислейки това, вече с по-сериозен тон каза:
– Виж, съпругът ти наистина ми харесва и ако ме питаш, ще ти отвърна, че бих предпочела с него да съм заседнала в този асансьор, вместо с теб!
– И ти ли? – намръщи се тя. – Все него харесват! Ама, какво пък? Защо не се качим до нас? Той си е вкъщи. Не мога да го понасям това леке, но пък с удоволствие бих ви погледала малко. Аз и без друго съм свикнала сама да си доставям насладите.
Дебора я гледаше тъжно и не знаеше какво да и каже. А тя продължи:
– Явно, че в този свят човек трябва всичко сам да си прави. Защо ли не съм се родила животно? По дяволите… какво ли ти обяснявам. И ти си като всички останали, а ми изглеждаше различна, някак си силна…
– Искам да изляза! – заяви Дебора. – Не мога да ти помогна. Всъщност, по-скоро не мога да ти отвърна на желанията. Не се притеснявай, никой няма да разбере за случилото се.
– Какво ми пука! То никой и няма да ти повярва, тъй че говори каквото си искаш…
– Довиждане! – със спокоен и уверен глас каза Дебора и излезе от асансьора.
За късмет или не, много скоро след това тя се оказа насаме отново с мъжа, чието име така и не знаеше. Нещо се бе променило в нея и той като че ли веднага го усети.
– Какво се е случило? – попита той.
– Трудно е да се обясни, но е свързано с… – и тя замълча.
– С какво или с кого, или е тайна? – засмя се той.
– Може би наистина е тайна, но не знам за кого. Не съм сигурна дали е добре да ти я разкрия.
– Няма да я издам на никого – каза той и сложи ръка на сърцето си – Обещавам!
– Имах случка в асансьора – започна Дебора.
– Имахме…
– Не, аз имах – потвърди тя.
– И с още някого ли? – учуди се той.
– С някого от женски пол…
– С жена ми… – изрече мъжът и не личеше да е изненадан.
– Не знам за какво си мислиш, но наистина беше с нея.
Настъпи кратко мълчание.
– Ти знаеш ли… – започна Дебора. – Е, няма нища лошо, но просто не очаквах. По-скоро си мислех, че ще ме хване за косите, а тя…
– Какво тя, кажи ми, какво?
– Тя ме харесвала… Но така, както и ти, разбираш ли?
– Да… – замислено каза той. – Не си първата, която ми го споделя.
– Моля? – опули се Дебора.
– Предполагам, че всичко започна от нейната случка в асансьора. Преди доста години един ненормалник я изнасили тук, в този асансьор. Изглеждаше като да го е преживяла… Толкова години нищо и нямаше, но през последната започна да става странна и неузнаваема. А и това, което е направила с теб и с други…
– Съжалявам – каза Дебора. – Трябва да слизам.
Много странно беше всичко това, но тя се опитваше да не мисли за него. „Който си има проблеми, да си ги решава – каза си Дебора – а аз ще се опитам да стоя настрана от тях.”
Да, но как, след като живеят в един блок?
И ето че след около месец двете жени се засякоха в асансьора. Дебора бе поздравила спокойно, а другата и отвърна с въпрос:
– Защо на него точно каза? А ме успокояваше, че на никого няма да казваш. И като го направи, какво? Той поне имаше ли доблестта да ти каже истината?
– Да. Съжалявам за това, което ти се е случило. Но всъщност… не разбирам добре твоя въпрос?
– И как ще го разбереш, след като той явно не ти е казал цялата истина. И как ще ти я каже той… хубавецът, големецът…
– Виж, не искам да знам никаква истина! – започна Дебора – Кажете я където трябва и на когото трябва, а аз съм проста една съседка, която си има достатъчно проблеми, че да се грижи и за чуждите.
– Но аз държа да я знаеш – извика жената. – Той ме изнасили! Разбираш ли, не просто някой си луд, а той, самият той! А аз… го съжалих, пък и… честно казано, хубавец… Боже, какви ги говоря?! Ама както и да е… Та приех да се оженим… Иначе щеше да отиде на военен съд… И… не беше ясно кой повече ще пострада… аз или той…
– Аз не бих могла да го направя… – прошепна Дебора.
– И аз не исках, но с баща ми са в едно поделение… Така че към всичко останало като прибавим и това… Нямах думата… Нали разбираш, жена съм и… нямам думата.
– Но животът си е твой и никой друг не може да решава какво да правиш – започна Дебора. – Единственото, което мога да ти кажа, е… че ти имаш право да бъдеш щастлива. А това, което ти се е случило, може и на мен да се случи, но… Това, че не съм го преживяла, не значи, че не те разбирам.
– Напротив! – изкрещя тя. – Докато не го преживееш, не можеш, да го разбереш! Не можеш! Не можеш…
Отдавна бяха подминали етажа, на който Дебора трябваше да слезе. На нея обаче, като че ли не и се оставаше и секунда повече с тази жена. Затова протегна ръка и натисна червеното копче точно срещу вратата. Отвори я, сбогува се вяло и побърза да я затвори. Чу шума от потеглящия асансьор и си отдъхна.
„Как се набутах в тази история – мислеше си тя. – Те и двамата са… Имат нужда от помощ. И колкото по-скоро, толкова по-добре, за да не пострадат и други, но… не я ли потърсят, няма да я получат. Боже! – възкликна Дебора. – Какви хора живеят сред нас! А дали са хора изобщо? – и си спомни думите на жената. – А може би са маски. Такива красиви! Ту горди, ту срамежливи!
Това е навярно нашето общество – маскен бал!
„А коя ли е моята маска?” – запита се Дебора.
Masquerade ball
He had a short, dark hair, which was coming down in little waves. He always looked slightly crouching, as if he was carrying a responsibility beyond his strength.
Even from the first time she saw him, a thought stuck in her mind, which was that he wants to tell her something. It was as if some invisible bond entangled them. She couldn’t name it, but took it as a mystery, which she definitely had to solve.
They used to meet only in the elevator. In most cases, he was with his family. His wife looked like his complete opposite. With a blond, straight hair, swaggering, ready to come forward and talk, just to show her dominancy over the attending. And in her presence, he would submissively smile and timidly look at the other. Yet, he would do it, in contrast to the times, when he wasn’t with her. When he was with his daughter, he would gaze in some spot. Deborah would fix her eyes on him and ask him in her mind: “Why aren’t you looking at me now?” She would actually recognize that he was watching her, but it would be in that special way, in which you watch something that is forbidden and yet desired.
Deborah wanted to hear his voice and every time she would say something, at which he would just say a “yes” and mildly laugh, without taking his sight off the spot, which he was observing. He would hold his hands in his pockets, bent into fists, suppressing the excitement that she aroused in him.
“How can I look her in the eyes” he was wondering. “Just thinking that we are sharing such tight space in the elevator and are so close, makes my blood boil up! And if I decide to look at her, I will probably burst into pieces. Where did she come from, anyway? Actually it is good that we are crossing our paths. She brings me back long-forgotten moments of blissfulness.”
Deborah was wondering what would happen, if they met alone in the elevator. How would he carry himself? Would he look at her, then, and would he speak?
“She looks at me so openly” he was reasoning. “She probably does not know how I feel about her. No, she cannot possibly be unaware of her price. Why is she, then, challenging me in this way? And what would happen, if we cross our paths in this tight intimate space?” and in his head immediately came fantasies, which made him shiver. “No” he made a firm decision in his mind. “Don’t you even think about it!”
Their thoughts were as close as their wishes. And even if they were trying to deny them, they were so deep in them, that the moment inevitably came.
Entering the apartment building, Deborah saw a man holding the elevator’s door. She ran up, calling out:
“Can you please wait for me!”
The man turned around and looked at her – and his heart trembled. “What now” he asked himself. “Should I wait for her? Or should I pretend that I didn’t see her… But how? She’s coming now.”
“Hello!” he greeted her, smiling.
“Thanks and hi!” she responded.
Both of them were in the elevator. The same thought inflamed their minds: “Three hours! Dead time! The elevator is ours!” Their hearts were rushing so much, they were close to ripping them apart and letting them jump out of their bodies. Common sense did not have any authority over them anymore.
Holding their breaths, they were looking at each other’s eyes. They automatically reached out for the panel, but before they could do this, their hands got intertwined in one. Embracing Deborah, the man pressed some button in passing. The elevator set out. The two bodies clutched together. And before they touched their lips into a kiss, he knocked on the red button and whispered in her ear:
“We are stuck!”
“What are we going to do now…” she spoke with difficulty.
“Now…” he tried to start off, but instead of saying something, he pushed her against one of the elevator’s walls.
Hiding themselves from the world’s eyes, they freely converted their thoughts into reality. Finally, the time came to quench their thirst, which was giving them pain for months. Now they didn’t want to look at each other, but instead to touch each other. They did not feel a need to speak, because they were sensing their breath, one single and unique – the breath of the transient, filled with bliss love sin.
Long-smoldering passions could not be put out quickly. But, all of a sudden, the elevator set out upwards. They quickly started to tidy themselves up, while they were looking at each other and whispered:
“It looks like we got stuck…” he said.
“We definitely got stuck, but it might get stuck again” she laughed.
“When would… we be able to, again?” he asked, while he was still out of breath, and Deborah only shrugged.
“And maybe we have to stop …” he kept on going.
“Here?” and she reached for the red button.
“No! Don’t do it!” and he grabbed her hand. He kissed her and he let it go.
“But I must go off here” she explained to him.
The days passed. They became weeks. They wouldn’t run into each other.
One time, Deborah was just going up off the ground floor, when in the last second a hand grabbed the door. The wife stepped in, greeting:
“Good afternoon!”
“Good afternoon!” Deborah replied.
Each of them pressed their button and the elevator went off. After going past two or three floors, the woman pressed the red button.
Deborah felt the chills. She immediately remembered what happened between her and this woman’s husband and thought that she would now pull off her hair. “But,” she said to herself, “how did she find out? I doubt he is such a dope to tell his significant other what he is up to with other women.” Her thoughts were, however, quickly interrupted by the touch that she felt. Looking up at her fellow traveler, she saw her as a lioness, who was just about ready to jump on her.
Deborah opened her mouth, but she could only say one thing:
“Ah…” which prompted the woman to stick her lips to hers, and her hands embraced her in one suffocating hug.
Deborah’s heart was jumping off, but out of dread, not excitement. She had never kissed a woman in this way. This wasn’t just a kiss between relatives. It was something passionate and burning. The woman’s tongue was dancing around her mouth, and one of her hands was sinking into her head, pressing her hardly and ruffling her hair.
“A woman! This is a woman” Deborah was thinking and was getting more and more horrified. “What should I do? What do you do in such cases? But why did she think she can do it with me?”
“Mmmm, enough!” she pulled herself away.
“No! You are what I have been looking for for years!” the woman spoke. “And do you know how long I have been waiting for this moment?”
“But I am not…” Deborah tried to explain.
“What’s so special about men? They are like cattle… just for mating. You can make real love only with someone your gender.”
“You have a family….” Deborah rushed to explain.
“It is not mine. Society, as well as my parents, want it. It is my mask in this world. The real me is here, in this moment. Thirsty for love and petting, and you are irresistible. Commit yourself to me and you will enjoy bliss that you have never before felt.”
“You are probably right, but I cannot do it.” Deborah implored and shook her head.
And she was so surprised, that in reality she would prefer pulling each other’s hair, instead of making love. And thinking about this, she said in a more serious tone:
“Look, I really like your husband, and if you ask me personally, I will tell you that I would prefer to be stuck with him in this elevator, instead of with you!”
“You too?” she frowned. “They always like him! Well, so what? Why don’t we go up to our place? He is at home. I can’t stand this wussy, but I would be pleased to watch you two for a little bit. I am used to giving pleasures on my own, anyway.
Deborah was watching her sadly and did not know what to say. And she continued:
“It looks like in this world one has to do everything by himself. Why wasn’t I born as an animal? God damn it… why do I even bother explaining this to you. You are the same as them, and you looked different, somewhat strong…”
“I want to go off!” Deborah declared. “I cannot help you. Actually, I rather cannot respond to your desires. Don’t worry, nobody will find out about what happened.”
“Like I care! Nobody would believe you anyway, so you are free to say whatever you want.”
“Goodbye!” Deborah said in a relaxed and confident voice and went off the elevator.
Fortunately or not, she turned out to be with the man quite shortly afterwards, the man whose name she did not know. Something in her had changed and he seemed to notice it immediately.
“What has happened?” he asked.
“It’s hard to explain, but it’s related to…” and she became silent.
“With what or whom, or it’s a secret?” he laughed up.
“Maybe it really is a secret, but I don’t know whose secret it is. I am not sure if I should disclose it to you.”
“I won’t tell anyone” he said and put his hand over his heart. “I promise!”
“I had an accident in the elevator” Deborah started off.
“We had…”
“No, I had it” she confirmed.
“With someone else?” he was surprised.
“With someone who is a female…”
“With my wife…” the man said and he didn’t seem surprised.
“I am not sure what you are thinking about, but it really was with her.”
A short period of silence settled in.
“Do you know…” Deborah started. “Well, it’s all good, but I just did not expect it. I was rather expecting her to grab me for my hair, and instead she…”
“What did she do instead, tell me, what?”
“She said she liked me… But the way you like me, you understand?”
“Yes…” he said thoughtfully. “You are not the first one who is sharing it with me.”
“Excuse me?” Deborah stared.
“I suppose that it all started out of her accident here in the elevator. Many years ago one crazy guy raped her here, in this elevator. She looked as if she had overcome it… She didn’t show any signs of being troubled, but in the last one she began acting strange and unrecognizable. Not to mention what she has done with you and with others…”
“I am sorry” Deborah said. “I have to get off.”
All of this was very strange, but she decided not to give it too much thought. “If you have any problems, you have to solve them” Deborah said to herself “and I will try to stay out of that.”
Yes, but how could she, when they were living in the same building?
And after about a month the two women ran into each other in the elevator. Deborah had greeted in a relaxed way, and the other one responded with a question:
“Why did you tell him? And you were easing me by saying you won’t tell anyone. And what happened after you did it? Did he have the courage to tell you the truth?”
“He did. I am sorry for whatever happened to you. But actually… I don’t get your question?”
“How could you get it, since apparently he didn’t give you the whole truth. And how would he tell you… that pretty guy, that hotshot…”
“Look, I don’t want to know any of your truths!” Deborah started. “Say it to wherever and whoever you must, and I am just a neighbor, who has enough problems on her plate, and she can’t bother about the other people’s.”
“But I insist that you know it” the woman called out. “It was him who raped me! You understand, it wasn’t someone who is crazy, it was him, him himself! And I… felt sorry for him, and… to be honest, quite a pretty guy… God, what am I talking about?! But anyway… so I agreed to marrying him… otherwise, this would go to the military court… and… it wasn’t evident who would suffer more… me or him…”
“I wouldn’t be able to do it…” Deborah whispered.
“I also didn’t want it, but they are in the same unit with my father… so, you have to add this to everything else… I didn’t have the say… you understand that I am a woman, and… I don’t have the say.”
“But life is yours and only you can decide what you’re doing.” Deborah started. “The only thing, which I can tell you, is that… you have the right to be happy. And the stuff that happened to you, can happen to me as well, but… The fact that I have not experienced it does not mean that I cannot understand you.”
“Quite the opposite!” she cried out. “Until you experience it, you can’t understand it, You can’t! You can’t…”
They had passed the floor a long time ago, the one where Deborah had to get off. She didn’t seem to want to be with this woman even a bit more. That’s why she reached out her hand and pressed the red button right against the door. She opened it, bid farewell in a languid manner, and rushed to close it. She heard the noise from the moving elevator and she stopped to take a breath.
“How did I get myself in this drama” she was thinking. “They both are… they need help. And the sooner the better, so that others don’t suffer from them, but… if they don’t look for it, they won’t find it. God!” Deborah exclaimed. “What kind of people live among us. And are they people at all?” and she remembered the woman’s words. “And maybe they are masks. So beautiful! Once they are dignified, and the next time they are shy!
That must be our society – a masquerade ball!
‘And what is my mask?’ Deborah asked herself.
ЗАЛЕЗ / Sunset
ЗАЛЕЗ
Не съществуваше друго нещо, което да я отвращава толкова много, колкото голото човешко тяло, и по-точно бялото. И най-вече заради това, че на този фон се открояваха така ярко тъмните косъмчета, бенките, точките, кафяво-червеникавите зърна на гърдите.
В действителност обаче, тя не мразеше белия цвят. В нейното съзнание той се асоциираше със светлината, с чистотата. И съотнасяйки го към човешкото тяло, за нея – той приемаше формата на физически белег, който извисява носителя му над другите живи твари. А погледнато в тази светлина то, бялото човешко тяло, се превръщаше в светиня. Вследствие на това дори и най-преднамерен допир до него в представите й извикваше мисли за омърсяването му, за оскверняването му.
Тя живееше в бяло човешко тяло. Не полагаше особени грижи за него, но го пазеше, както клочката пази своите пиленца от кръжащия над нея сокол. Скриваше го под катища дрехи, като не й достигаше смелост да покрие единствено ръцете си и лицето си. Бдеше над него денонощно, както се бди над съкровище. Пазеше го и от най-невинния чужд допир, защото за нея той представляваше светотатство над самата й същност.
Тя, Салина, не беше религиозна. И като такава не беше разсъждавала над въпроса – какъв цвят на тялото има Бог. Ако все пак дори и за миг понякога допускаше в съзнанието си мисли за Него – той винаги и неизменно бе бял. Но затова пък често се връщаше към появилото се през детските й години желание да стане монахиня. Като единствен мотив за него си оставаше стремежът да скрие белотата на своето тяло под черните одежди.
За Салина, че е продукт на родителското производство, нищо не означаваше в сравнение с това, че е творение на космическия разум. И бидейки негово творение, тя носеше в себе си частица от този разум. А белотата на нейното тяло не просто подклаждаше амбициите й да развива частицата разум, а направо я задължаваше да поеме и неотклонно да се движи по единствения истински път – пътя на духовното израстване, което в последна сметка да предаде смисъл на съществуването й.
Салина вървеше по този път. И както пазеше бялото си тяло, така охраняваше и съзнанието си от всичко тъмно и деградиращо, както го наричаше тя, което би я отклонило от духовното й еволюиране. В нейните представи не можеха да се вместят – белотата на тялото и черните помисли.
Знае ли обаче човек – накъдето и да върви – какво ще му се изпречи на пътя? Пред очите на Салина се появи човек. Черен и с черни по- мисли.
И не просто човек, и не просто жена. Тя изглеждаше така, сякаш е събрала грацията на всички нимфи и кафеникаво – черното на всички шоколади.
И най-малкото й движение излъчваше дивото в този свят.
Дивото… първичната форма на човека. Началното му проявление като живо същество. Най-ниското стъпало в еволюцията на човека.
Дивото – това, което може да бъде приспано единствено с разум и съзнание. Но… Само приспано. И като такова е напълно възможно и да бъде събудено – във всеки един момент, независимо от времето и мястото.
И тази черна грация не просто излъчваше дивото, а изглеждаше живо олицетворение на първичната природа в човека. Всичко, което имаше да каже, се четеше в очите й. И когато Салина надникна в тях, прочете най-тайнственото писание до сега:
– Вземи ме в обятията си! Прегърни ме силно. Можеш дори да си отхапеш от мен, защото съм сладка като шоколад. От твоята топлина аз ще се разтопя и ще се разлея по тялото ти. Аз съм родена да съхраня онова, от което човечеството се стреми да избяга. И не просто да го съхраня, а да го раздавам. Чрез тъмнината на моето тяло ти можеш да видиш светлината на своето, което да огрява пътя на твоето израстване.
Дълго и предълго Салина я съзерцаваше. И дълбоко в себе си започна да се чувства като свещеник, който е изправен пред съблазънта на Дявола. С всяка секунда изкушението растеше, а силите й да отстоява себе си – намаляваха. И както на един умиращ от глад човек му потичат лигите, когато пред очите му има плато с храна, така и на Салина устата се изпълваше със слюнка, която почти я задавяше.
За първи път в съзнателния си живот тя не се впусна да търси истината. Не се запита откъде извира тази течност, а настървено и жадно я преглъщаше. И колкото повече преглъщаше, потокът на слюнката ставаше все по-буен. А какво ли друго би могъл да бъде той, ако не потокът на живота, търсещ своето проявление. Ледът, сътворен от разума на Салина, в този миг се пропукваше и топеше от искрите, разпръсквани от огненото тяло на черната грация. А парата, която се отделяше – подобно на балон – я поемаше и носеше все по-бързо към хребета на възбудата.
До този миг Салина не беше срещала същество, което да събуди толкова дълбоко приспаната й – до замръз – първична същност. Свикнала да живее с пълното съзнание за всичко, което се случва с нея, обхваналата я в този миг обърканост я накара да се чувства така, като че ли губи почва под краката си. Това необичайно за нея състояние я подтикна към отричане на реалността:
– Не може да бъде! Това не е истина! Аз не съм такава, не съм диво животно. Аз съм в бяло тяло. Не мога да позволя то да бъде омърсено. Бялото е светлина и аз не бива да допускам да го обсебят силите на мрака.
Каквито и думи да редеше в мислите си, Салина не можеше да се пребори с дивото, което се надигаше в нея и дотолкова я завладяваше, че всичко друго олекваше и се стопяваше. Дори и иначе така твърдите й кости, като че ли изведнъж се бяха превърнали в размекнат пластелин и тя започна бавно да се свлича на земята. Всичките й усилия да възвърне твърдостта си, я подтикваха към най-невероятни движения, при което, погледнато отстрани – Салина бе заприличала на гърчеща се в агония змия.
Дали обаче черната грация с премрежения си от възбуда поглед я виждаше като такава, или не? Какво изобщо виждаше, си оставаше нейна тайна. За членоразделна реч тук нямаше място!
Гъста и непроницаема мъгла обвиваше двете и смазваше техните така характерни за ежедневието им възприятия, свързващи ги със света, в който живееха. И ако Салина, свикнала до момента да се опира единствено на тях, сега се превиваше под тежестта на енергията, избликваща от пробудената й първична същност, то черната грация, с цялото си величие на диво животно, стоеше твърдо на краката си. Тя показваше не просто готовност да използва тази енергия, а умението си да я владее. Проявлението й приемаше като първопричина на своето съществуване.
В опитите си да се изправи на крака, Салина бе допълзяла до единствената твърдина, която очите й можеха да съзрат – два кафеникаво – черни ствола, които вместо корона носеха чудото на природата – човешко същество. От него се излъчваха вибрации, които все по-дълбоко навлизаха в нея. И в резултат кръвта й завираше. Вените й сякаш се пропукваха и съдържанието им се изливаше върху тялото й, което бавно, но неспирно и неотменно се оцветяваше в червено.
Все още неприспаното й съзнание за части от секундата й показваше откъслечни картини на вида, който придобиваше. Подклаждаше желанието й да не се поддава на нереалността, която сякаш безвъзвратно я отнемаше от нейния свят. Макар и атеистка да мозъка на костите си, Салина не се подвоуми да се обърне дори и към религията.
– Господи! – наум призоваваше силата, чието съществуване иначе отричаше. – Ще повярвам, че те има, ако в този миг ме направиш като нея. По-добре да съм с черна кажа, отколкото жертва в ръцете на безмилостния звяр, скрит под маската на човека.
Но при все че дивото струеше от черната грация, тя не беше звяр, а още по-малко хищник, причакващ жертвата си. Напротив, водена от своя хедонизъм – искаше да раздава от себе си. И колкото повече даваше – се чувстваше все по-заможен владетел на енергията. С безпогрешния си усет тя приклекна внимателно и протегна ръце към обляното от червенина лице на Салина, при което последната изгуби и малкото, което беше останало от нейното съзнание.
Уморените й клепачи най-сетне се отпуснаха и очите й не само, че вече нищо не виждаха, а и самото им съществуване представляваше загадка. Енергията, бликаща от двете тела, стремително встъпваше в апогея на своята манифестация. Оркестър от звуци съпровождаше скромното шествие в света на дивото. За Салина – те бяха мистерия, която обаче не можеше да разгадае, защото способността й да различава гласовете се бе затрила заедно със съзнанието й.
Двете тела, като че ли напуснали пределите на Земята, губеха своите форми и все повече заприличваха на преливащи се флуиди. И ако Салина приемаше това като ново и непознато измерение както за света, който бе сигурна, че познава, така и за нейния устремил се към съвършенство разум, то за черната грация – бе живот.
Енергията тържествуваше.
Тялото на Салина се обагряше от най-различни нюанси на цветовете. На места избледняваше, на други посиняваше, а на трети червенината биваше залята от кафеникаво-черно. Тя усещаше тези внезапно и постоянно връхлитащи тялото й промени, и при всяка новопоявила се от гърлото й се изтръгваше ревът на дивото. Салина не съществуваше. Нея я нямаше. Над съществото, което тя доскоро обитаваше, се бе възцарила и властваше първичната същност на човека. Дивият звяр най-сетне бе свободен, най-сетне бе покорил разума.
Покорена изглеждаше и черната грация. Но в действителност тя знаеше какво прави. Къпеше се в животворния извор. А зърнеше ли белота по тялото си – възраждаше се. За нея животът означаваше да дава. И дотолкова се бе сраснала с това желание, че нито за миг не би се подвоумила да дари дори и цвета на своята кожа.
Лудешкият танц на дивия звяр все повече забавяше ритъма си. Възбудата отдавна бе стигнала и дори прехвърлила връхната си точка и сега бавно се спускаше надолу по хребета, за да стигне отново онази дълбочина, където я очаква сънят.
Салина отвори очи и пред погледа й се разстла залезът. Хълмът, прегърнал и вече скрил от зрението й Слънцето, чернееше. Над него огненочервената завивка постепенно избледняваше, минавайки през розово, жълто, бяло, докато накрая се потапяше в синия мрак. Някъде между преливащите се цветове блестеше звезда…
– Реално ли е това? – запита се Салина – Светлина и мрак се преплитат. Светлината заспива, за да се събуди мракът. А после мракът ще умре, за да се роди светлината. Кой ли миг от деня или нощта е реално изживян, ако не онзи, за който споменът е най-ярък и най-дълго живее.
“ Здравей и сбогом, залез!
Здравей за първи път и сбогом за последен!
Не знам коя съм днес, не знам коя ще бъда утре.
Но… Щастлива съм, че те съзрях.”
залез
/Снимка, направена от автора hguteva/
hguteva 