Шепа монети / A Handful of Coins

                                     

колко ли неща не знаем....

по снежните пътища

    ШЕПА МОНЕТИ

През цялата нощ вятърът виеше. Огъваше голите клони на дърветата. Поклащаше дори и високите метални стълбове на уличните лампи.

Танита ту се събуждаше и се ослушваше, ту се унасяше отново в сладка дрямка. Твърде за кратко обаче, защото по терасата на нейната спалня една капачка от буркан така и не си намираше мястото. Вятърът я разнасяше, а тя се суркаше по плочките и звънкаше като камбана. Спреше ли все пак за малко, тогава тръгваше пластмасовата бутилка от минерална вода. Тя пък направо подскачаше като футболна топка, в резултат на което се чуваше почукване.

Танита отваряше очи и започваше да се взира в тъмнината, за да види колко е часът и дали случайно това почукване не идва от входната врата. През това време вятърът подкарваше и капачката, и бутилката. Сънена, Танита се усмихваше на измамните звуци и за сетен път се опитваше да заспи. „Няма да ви се дам, боклуци такива, и ще утре ще ви махна оттам!“ – каза си тя наум и се унесе.

Сънят и я върна към далечното детство. Тогава Танита живееше при баба си и дядо си в едно село. Къщата им се намираше в центъра, в близост до хлебарницата и до сладкарницата, и до кръчмата, както и до училището, детската градина, селсъвета. Така че ежедневно покрай нея минаваха поне половината от съселяните и. И всеки един от тях подвикваше по нещо. Някои се спираха, други бързаха.

Оттам минаваше и един старец на име Крум. Той живееше наблизо. Къщата му беше малка, но дворът и беше голям, и освен огромния орех, чиито клони се простираха от оградата до покрива на дома, нищо друго нямаше – нито животни, нито лехи. Танита не знаеше дали Крум има братя или сестри, но че няма съпруга и деца, беше сигурна. И ако съществуваше неписан закон във всяко село да има по някой самотник, то в това Крум беше този самотник.

В съня си Танита освен че го виждаше като висок, едър мъж с посивели коси, колкото и да се взираше – чертите на лицето му не можа да различи. Искаше и се да надникне в очите му, ала цялата му глава бе обвита в мъгла и тя само можеше да гадае.

Дядо Крум, както баба й беше казвала да го нарича, не изглеждаше много стар, нито пък болен и отивайки към кръчмата, обикновено вървеше бързо. Връщайки се оттам обаче, приличаше малко на нестинарка – пристъпваше бавно и ту наляво, ту надясно, като мъничко все пак се придвижваше и на пред. И ако бабата на Танита бе някъде из двора и го видеше, казваше:

– А, ей го Крум! Тичай да посрещнеш дядо Крум!

Първия път, когато това се случи. Танита хем се срамуваше, хем и беше смешно, а и малко се страхуваше, защото не знаеше какво следва да се случи. Тя излезе от двора и смутено застана до оградата. Когато старецът я доближи на крачка две, баба и се провикна:

– Дядо Круме! – изглежда, за да му привлече вниманието.

Той спираше, олюляваше се и, намирайки все пак точката на равновесие, вдигаше глава, като бавно я извиваше по посока на гласа, който бе доловил. Танита малко потреперваше, но се усмихваше. С усмивка и отговаряше и дядо Крум:

– А… Ахааа… Чакай да видим… – едва разбираемо казваше той и посягаше към задния джоб на панталона си.

Олюлявайки се и пристъпвайки от крак на крак, старецът изваждаше черно мъжко портмоне. Отваряше го и започваше да вади оттам стотинки – 10, 20. Подрънкваше ги в шепата си и протягайки я към момиченцето, фъфлеше:

– Ела… дай… – навярно искаше да каже „ръка“, но за състоянието, в което беше, изглежда му бе непосилно да изрече тази дума.

Танита предпазливо предлагаше малката си шепичка, а баба и някъде изотзад подвикваше:                                                            

– Още… Още…

Това смущаваше Танита и тя бе в готовност да побегне, но дядото послушно бръкваше отново в портфейла, мърморейки:

– Да… да… – подрънкваше ги отново в шепата си и усмихвайки се, благо, я протягаше към детето с думите – Дай… дай си…

Танита не издържаше повече. Стисваше монетите в ръката си и побягваше. Искаше и се да се зарадва на тези парички, но вместо това очите й се просълзяваха. А баба и пак я подканваше:

– Хайде иди сега да си купиш нещо от сладкарницата! Виждайки я обаче с натъжени очи, възкликваше:

– А, какво стана?

– Нищо… – хлипайки, отвръщаше момичето.

– Как нищо? – настояваше бабата.

– Ами ти защо така…

– За дядо Крум ли? Той е самотен човек. Няма си никой. Няма си внуци, но е добър човек. Малка си още. Не мисли за това.

Танита обаче не можеше да не мисли. Тя наистина бе твърде малка, за да разбере – дядо Крум действително ли сам решаваше да и даде парички и защо изобщо го правеше. Ако ставаше дума за пари – та нейният дядо и даваше всеки ден, а и много повече.

Въпросът не беше в парите, нито пък отговорът.

Ала този сън в зимната нощ в съпровод с фучащия вятър и разнасяните от него по терасата капачка и бутилка я накараха вече от позицията на зрял човек да се замисли отново.

Будна, но все още не откъснала се от съня, Танита прозря смисъла на тази странна случка от нейното детство. Скочи бързо от леглото. Облече се. Отваряйки вратата на терасата, видя, че вятърът бе утихнал и всичко бе покрито със сняг. Изрови набързо капачката и бутилката и влезе в стаята.

    Изми ги, подсуши ги и ги сложи на масата в кухнята. Седна срещу тях и се замисли. Спомни си, че в това село живя три четири години и почти всеки ден дядо Крум бе пълнил шепичката и с монети. А оттогава насам бяха изминали поне двайсет и две или може би двайсет и три или пет. Не и се напрягаше да ги сметне колко са. Така или иначе бяха много. И всичките бяха изминали бързо и неусетно. И Танита нито веднъж през тях не бе се сетила за стареца. Не знаеше дори дали е умрял, а това навярно бе станало. Кога…? Гробът му обаче, със сигурност бе в селото. А последното бе далече… Всъщност не чак толкова, а и Танита обичаше да пътува. Но дали пътищата в тази зима биха и позволили. При такова време обикновена селата остават откъснати от света. Обикновено – да, но не със сигурност, така че една проверка по телефона би дала отговора.

Танита скочи пъргаво от стола и се засили към телефона. Набра номера и се поинтересува за състоянието на пътищата. Информацията не беше особено обнадеждаваща, но си струваше да опита.

Облече си топли и удобни за пътуване дрехи. Напълни един сак с разни дреболии, които евентуално биха и послужили за нещо, като добави още бутилката и капачката. Повика си едно такси и излезе. По пътя помоли шофьора да спре пред магазинче за алкохол.

Че дядо Крум си попийваше, в това Танита не се и съмняваше – но какво? Навярно ракийка – какво ли друго би могъл да пие в селската кръчма. Тя обаче искаше да купи нещо малко – по-скоро като символ. Огледа петдесетграмовите шишенца и си избра едно с уиски. „Какво пък – каза си Танита – и това е ракия, нищо че е шотландска“. Плати го и се качи отново в таксито. Отправиха се към автогарата. За щастие, подготвяха кола за най-близкия до селото град, но до потеглянето и имаше още час.

Танита бе предвидила и това. Седна в чакалнята и си извади книга. Така времето мина неусетно.

Из града пътищата бяха почистени и автобусът сравнително бързо напусна пределите му. Оттам нататък обаче на Танита и се наложи отново да извади книгата. Дори си и подремна малко. В едно междинно градче шофьорът спря колата и обяви кратка почивка. Танита използва момента да хапне, защото вече минаваше обяд. Скоро пак потеглиха.

След около час-два пристигнаха. Както и се очакваше – за селото автобус нямаше и никой не обещаваше да пусне. Танита се поогледа за такси. Говори с някои от шофьорите, но те като че ли не искаха и да чуят.

Тя обаче, стигнала веднъж дотук – не се отказваше. Поразходи се из автогарата. Взираше се в хората. И ето че все пак видя познат. Всъщност… по-скоро само по физиономия. Ала щом го поздрави, той веднага възкликна:

– Танита!

Поговориха си малко и се разбра, че мъжът има намерение да пътува към селото, обаче не му се искало да е сам, така че работата се нареждаше направо шест!

Мъжът се казваше Коста. Автомобилът му бе „Москвич“, но той го наричаше „див мустанг“ и побърза хем да се похвали, хем да я успокои:

– Да знаеш само, ние с моя „див мустанг” през какви места сме минавали! По какви пътища сме карали! Този снежец изобщо не може да ни уплаши…

Танита го гледаше и се усмихваше, но не посмя нищо да му отговори. Искрено се надяваше „този снежец“ наистина да не ги уплаши.

Най-сетне потеглиха. На Танита и се искаше Коста да наблегне на шофирането, ала той явно не можеше да си държи устата затворена. Навярно и затова си търсеше компания за път.

– Е, какво те води в нашето село, и то през зимата? Трябва да е нещо много важно, а… – питаше Коста и се обръщаше да я види.

– Не бих казала, че е много важно… – отвърна Танита, чудейки се какво да излъже.

– Току така да тръгнеш във време, в което дори и автобусите не вървят… – настояваше той.

– Остави това, ами кажи какво има из селото? Нещо ново – старо…

– Е, че село! Какво да има? Ами ти от кога не си идвала?

– Ти сигурно знаеш по-добре от мен – пошегува се Танита и се засмя.

– Хм, бъзикаш се ти, ама си права. Ама и какво да се прави, така си е на село. Ех, ама като си спомня за твоята баба… Голяма работа беше, да знаеш! Какво ли ти разправям аз… Като те гледам, и ти не си по-малка. На нея си се метнала – говореше Коста и дъх не можеше да си поеме.

Танита де слушаше, де не… Но най-вече гледаше пътя. Беше в готовност и от колата да скочи, само и само да не и се налага да прегърне някое дърво край пътя.

– Е, ти няма ли да кажеш как е в града? – подхващаше отново Коста.

– Като на село… – машинално отвърна тя.

– Голяма майтапчийка си! Ама и баба ти беше такава!

– Нали на нея съм се метнала!

– Ще ме умориш!

– А ти, и двама ни, ако не гледаш пътя – не се сдържа Танита.

– Той, моят „див мустанг”, си знае пътя – гордо каза Коста и пусна волана – Ето, виж!

Колата обаче се поднесе и затанцува. Мъжът хвана кормилото и започна да го върти наляво надясно. Танита стисна здраво дръжката на вратата. Колата мина през една преспа от лявата страна, после през друга от дясната. Постепенно се укроти и влезе отново в едва забележимите коловози.

– Твоят мустанг е голяма работа! А може ли сега вече ти да го управляваш – с треперещ глас проговори Танита.

    – Обещавам, няма да се повтори! Това беше само за, как му викате в града, покачване на адреналина! Нали така! Виж, и ние ги разбираме тези работи! – и след тези думи Коста наистина се умълча. Подкара по-бавно автомобила и си гледаше само пътя.

Ако изобщо имаше път… Но явно по някое време оттук бе минал камион или нещо подобно голямо и беше оставил зад себе си коловози.

Наближавайки селото, Коста попита:

– Е, къде ще слезеш?   

Танита дълго време мълча и се чудеше какво да отговори. Тя много добре знаеше къде отива, но не и се искаше да му обяснява. При все това бе започнало и да се здрачава. Танита не изпитваше страх от гробищата, дори по тъмно, но какво щеше да прави след това…

– Коста, случайно в селото да има хотел или нещо подобно? – най-сетне проговори тя.

Мъжът се засмя гръмко и отвърна:

– Разбира се, че има! Дори е безплатен!

– Сериозно питам – настоя Танита.

– Че аз не се шегувам.

– Частен ли е? – поинтересува се тя.

– Разбира се, че е частен? За какво и е на държавата да вдига хотел в едно село?

– Твой ли е хотелът? Или просто искаш да ми кажеш, че мога да пренощувам у вас?

– Разбирай го, както искаш. И последно, къде да спра?

Бяха навлезли в селото. Танита броеше пресечките и се опитваше да си спомни коя от тях водеше до гробището. Коста като че ли и четеше мислите.

– Ама ти наистина си голяма работа! По това време ли смяташ да ходиш там – и той кимна с глава. – Тъмно е вече. Таласъмите излизат. Нали се сещаш… духове, вампири, призраци… Защо не оставиш за утре?

– Не мога… – каза Танита и се замисли.

– Аз съм от село, ама… Повярвай ми, те няма да избягат. Оттам никой не е избягал. Поне тук, на село, не сме чували за такива. В града не знам как е.

– Ние да не сме братовчеди по бабината ми линия? Като те слушам, и ти си се метнал на нея.

Коста спря мустанга си и се обърна към Танита:

– Не знам при кого отиваш… Но че е на гробището… разбрах. И понеже те познавам, а те и доведох до тук… Не мога просто ей така в настъпващата нощ да те оставя насред село. Загрижен съм.

– Трогната съм… – умислена изрече Танита.

– Ами… ако… те придружа донякъде… – неловко предложи Коста.

Ала тя мълчеше. Трудно и беше да вземе каквото и да било решение. Дори в един момент се запита, защо изобщо е дошла дотук. Но така или иначе, вече бе пристигнала.

– Помниш ли дядо Крум? – малко плахо попита Танита.

– Кой дядо Крум? Онзи, който имаше огромен орех в двора си ли?

– Имаше, да. А къщата му беше малка. И той живееше сам – заобяснява тя.

– Всъщност аз никога не съм го виждал, но съм на племенника му син, тъй че сме роднини, казано направо.

– Наистина ли? – изненада се Танита. 

– Истина е. И като ми припомняш за него, се сещам, че той е починал през една такава зима, ама преди колко години… Може би ако се напъна, ще ги сметна.

– Направи го, моля те! – настоя тя.

– Толкова ли е важно? – учудено попита Коста.

– Снощи го сънувах и… Мисля, че му дължа нещо.

– И си тръгнала в това време, за да му посетиш гроба? Какво толкова би могла да му дължиш? Та, той… Той е бил един пияница. Не разбирам какво би могъл да направи за теб, че да се чувстваш длъжна.

Танита усети как гняв и тъга се преплетоха в нея. Позамисли се малко и реши, че е добре да разкаже на Коста каквото си спомня за този старец. Той непременно трябваше да знае, че дядо Крум не е бил просто пияница. А дори и да си е пийвал, не е бил лош човек.

Отдавна се беше стъмнило. Танита сладко разказваше всичко, което си спомняше, а Коста я слушаше изненадан, но и натъжен. Родителите му явно нямаха добро мнение за дядо Крум и доста го бяха очернили пред сина си. Но ето че днес – след толкова години – Коста все пак чу и нещо добро за своя роднина. Нещо повече… Той не издържа и възкликна:

– Сега те разбирам! Знаеш ли, никога не съм стъпвал на гроба на дядо Крум. Искам да дойда с теб. Искам веднага да отидем. Какво от това, че е тъмно? Ще оставя фаровете на колата да светят. Става ли?

– Разбира се, че става – усмихна се Танита.

Коста запали двигателя и подкара своя „див мустанг” към…

Бавно и трудно, но все пак успяха да стигнат точно до входната врата. Колкото и да бяха силни фаровете на колата – не вършеха особена работа. Затова пък фенерчето, което Танита носеше в сака си, помогна. Дълго се лутаха из това „селце“, но накрая все пак го откриха. И този му дом изглеждаше скромен. Всъщност имаше един дървен кръст и на него бяха издълбани имената на дядо Крум и годините, през които бе живял.

– През тази стават 15 – прошепна Коста.

Танита отвори сака си. Извади оттам бутилката, а също и един нож. Изряза тясната част, така че шишето кажи-речи се превърна във ваза. Коста я наблюдаваше и не смееше дума да обели.

– Можеш ли, вместо да ме гледаш, да изкопаеш една дупка до кръста? – ровейки из сака, каза тя.

– Щом казваш… – отвърна Коста и се зае със задачата.

Когато привърши, Танита забучи в земята една изкуствена роза и до нея – петдесетграмовото шишенце уиски, а бутилката използва като похлупак. Последния затиснаха добре с пръст, за да не го духне вятърът.

– А това… – започна Танита, подавайки му капачката – можеш да си запазиш за спомен.

– За спомен ли? – учудено попита Коста – Капачка… От кого за…

Танита го гледаше и се усмихваше.

– При определени обстоятелства звънка като монети!

– А, да! Като монети… Разбира се… Звънка като монети…

– Като шепа монети! – потвърди тя и замислено допълни – Колко ли неща все още не знаем за себе си, а и за другите около нас…

 

 

                                         A Handful of Coins

The wind howled through the whole night. He bent the bare branches of the trees. It was swaying even the tall metal posts of the street lights.

Tanita was repeatedly waking up and listening closely, then nodding off again into a sweet nap. It happened in too short of a time, though, because on the balcony of her bedroom a jar lid could not find its place. The wind was picking her up, and it was brushing against the tiles and jingled like a bell. If it stopped for a second, then the plastic bottle of mineral water got going. It was bouncing straight up like a football, as a result of which a tapping could be heard.

Tanita would open her eyes and start staring at the darkness, so that she could see what time it was and if the tapping wasn’t coming from the front door by any chance. In the meantime the wind would swirl both the lid and the bottle. Sleepy, Tanita smiled to the deceptive sounds and tried to fall asleep yet another time. “I am not going to give in to you, you scum, and tomorrow I’ll get rid of you there!” she said to her silently and dozed off.

Her sleep brought her to the distant childhood. Then, Tanita lived with her grandmother and grandfather in one village. Their house was located in the center, in proximity to the bread shop and the pastry shop, and the pub, as well the school, the kindergarten, the village council. So every day at least half of her fellow villagers would pass by her. And each one of them would shout out something. Some stopped, others were in a hurry.

An old man named Krum also passed by. He lived nearby. His house was small, but the yard was so big and except for the huge walnut tree, whose branches spread from the fence to the house’s roof, there was nothing else – no animals, no flowerbeds. Tanita didn’t know if Krum had any brothers or sisters, but she was sure that he didn’t have a wife and children. And if there was an unwritten law that in each village there be at least one loner, then in this one Krum was that loner.

In her sleep Tanita would see him as a tall, large man with gray hair, but besides, no matter how much she would gaze – she couldn’t distinguish the features of his face. She wanted to peek into his eyes, but his whole head was wrapped in fog and she could only guess.

Grandpa Krum, as her grandma had told her to name him, did not look very old, neither did he look sick, and when he would go to the pub, he usually walked fast. When he would return from it, though, he looked a bit like a firewalker – he would step up slowly and alternate between going left and right, and he would slightly move forward. And if Tanita’s grandma was somewhere in the yard, she would say:

‘Ha, there is Krum! Run and welcome grandpa Krum!”

The first time this happened. Tanita was both ashamed and amused, and she was also a bit afraid, because she didn’t know what was going to happen. She went out of the yard and stood frustrated by the fence. When the old man was one or two steps away, her grandma gave a shout:

  “Grandpa Krum!” apparently, so that she can attract his attention.

He would stop, stagger and, finding after all the point of balance, he would lift his head, as he would slowly bend it in the direction of the voice, which he had intercepted. Tanita would slightly shiver, but she smiled. Grandpa Krum answered with a smile, too.

“A… Ahemmm… Let’s see…” hardly intelligibly he would say and reached for his pants’ back pocket.

Staggering and stepping from one leg to the other, the old man took out a black male wallet. He would open it and start taking out coinis: 10, 20. He would clink them in his hand and, extending it to the little girl, he lisped:

“Come… give me…” he probably wanted to say “hand”, but for the condition, which he was in, apparently it was beyond his strength to say this word.

Tanita would cautiously offer her small hand, and her grandmother would shout somewhere from behind:

“More… more…”

This frustrated Tanita and she was ready to run, but the old man obediently stuck his hand in the wallet again, mumbling:

“Yes… yes…”, he would clink them in his hand and smiling kindly, he extended it towards the child with the words: “Give… give your…”

Tanita would not stand it anymore. She would squeeze the coins in her hand and run away. She wanted to be happy for this money, but instead her eyes would give off tears. And her grandmother urged her again:

         “Come on, go now to buy something from the pastry shop!”

Seeing her with saddened eyes, however, she would exclaim:

“Huh, what happened?”

“Nothing…” the girl replied, sobbing.

  “What do you mean, nothing?” the grandmother insisted.

  “But why are you so…”

  “For grandpa Krum? He is a lonesome person. He doesn’t have anybody. He doesn’t have grandchildren, but he is a good man. You are too young. Don’t think about that.”

Tanita could not stop thinking, however. She really was too young to know – was grandpa Krum really making his own decision to give her money and why was he doing it. If we were talking about money, her own grandfather was giving her money every day, and in greater quantities.

The question was not in the money, nor was the answer.

But this winter night’s dream in conjunction with the soughing wind and the lid and bottle, carried around by him on the balcony, made her think again, this time from the position of a mature person.

Awake, but still not torn away from her sleep, Tanita saw through the meaning of this incident from her childhood. She jumped abruptly from the bed. She put on some clothes. Opening the door of the balcony, she saw that the wind had subdued and it was all covered with snow. She dug the lid and bottle out and entered the room.
         She washed them, dried them out, and put them on the table in the kitchen. She sat in front of them and started thinking. She remembered that she lived in this village three or four years and almost every day grandpa Krum had filled her little hand with coins. And twenty two or maybe twenty three or five years had passed since then. She did not strain to calculate how many they are. This way or another, they were a lot. And all of them had passed quickly and unnoticeably. And Tanita never remembered about the old man, not a single time. She did not know if he had died, and that had probably happened. When?… His gravestone, however, was definitely in the village. And the latter was definitely far away… Actually, it wasn’t that far, and Tanita liked travelling. But would the roads in this winter let her do it. At this kind of weather, the villages usually get isolated from the world. Usually – yes, but not positively, so a telephone check would give the answer.

Tanita jumped briskly from the chair and sped up to the phone. She called the number and got interested in the state of the roads. The information was not particularly promising, but it was worth the attempt.

She put on some warm and travel-comfy clothes. She filled a duffel bag with various small things, which could potentially serve her for something, and she added the bottle and the lid. She called a taxi cab and went out. On the way, she asked the chauffeur to stop at one alcohol shop.

Tanita did not doubt that grandpa Krum liked to drink, but what? Probably rakia – what else could he drink in the village pub. She wanted, however, to buy something small – more like a symbol. She took a look at the 50 gram bottles and chose one with whiskey in it. “So what” Tanita told herself, “this is also rakia, it’s just a Scottish one.” She paid for it and got on the taxi cab again. They headed to the bus station. Luckily, a car was getting prepared for the closest to the village town, but there was an hour before its leaving.

Tanita had expected this. She sat in the waiting room and took out a book. This way, the time went by unnoticeably.

The roads in the city were cleaned and the bus relatively easy left its boundaries. From then on, however, Tanita was forced to take out the book again. She even took a little nap. In one town before the destination, the chauffeur stopped the car and announced a short rest. Tanita used the opportunity to eat, because it was already past lunchtime. They set off again soon.

After an hour or two, they arrived. As was expected, there were no buses going to the village, and nobody was promising to run any. Tanita looked around for a taxi cab. She talked with some of the chauffeurs, but they seemed not to want to even hear about it.

She, however, already arrived here, did not give up. She walked around the bus station. She gazed into the people. And there she saw an acquaintance, after all. Actually… it was just a face she knew. But once she greeted him, he immediately exclaimed:

“Tanita!”

They talked a bit and it became known that the man intended to travel towards the village, but he didn’t want to be alone, so the deal was getting perfect!

The man’s name was Kosta. His car was a Moskvich, but he called it “a wild mustang” and he quickly both boasted and relaxed her:

“If you only knew, what places we’ve been through with my “wild mustang”! What roads we’ve travelled! This little snow cannot make us scared at all…”

Tanita was watching him and was smiling, but she did not dare give him any answer. She sincerely hoped this “little snow” really would not make them scared.

They finally set off. Tanita wanted Kosta to focus on the driving, but he apparently could not keep his mouth shut. Probably that’s why he was looking for a company for the travels.

“Well, what brings you to our village, and, also, over the winter? It must be something of great importance, huh…” Kosta asked and turned around to see her.

“I wouldn’t say it’s of great importance…” Tanita said, wondering what to use as a lie.

“You are going for no apparent reason in a weather, in which even the buses don’t go…” he insisted.

“Forget about that, and tell me what’s new in the village? Something new, something old…”

“Well, it’s a village! What could be new? But how long has it been since you last came?”

“You probably know better than me” Tanita joked and laughed.

“Hm, you are joking, but you are right. But what can you do, that’s how it goes in the village. Hey, when I remember about your grandmother… She was a big deal, you should know this! Why am I telling you all this… Watching you, you are no less of a big deal. You are an offshoot of hers.” Kosta was talking and he could not take a breath.

Tanita was partially listening, partially not… But she was mostly looking at the road. She was ready to jump off the car, just as long as she doesn’t have to embrace some tree on the road.

“Well, wouldn’t you say how it was in the city?” Kosta started again.

“Like it is in the village…” she answered automatically

“You are quite the joker! Your grandma was the same!”

“Didn’t you say I am an offshoot of hers!”

“You are killing me!”

“You will kill both of us, if you are not keeping an eye on the road.” Tanita could not hold it.

“He, my wild mustang, knows his way.” Proudly said Kosta and let the steering wheel go. “Here, look!”

The car slipped and started dancing. The man grabbed the steering wheel and started spinning it left and right. Tanita squeezed the door handle. The car went through a snowdrift on the left side, then another one on the right side. It gradually subdued and entered the hardly noticeable rut.

“Your mustang is a big deal! Can you now be the person who manages it?” Tanita spoke with a trembling voice.

“I promise, this won’t be repeated! This was just to, how do you say it in the city, adrenaline rush! Isn’t that right! Look, we also know about these things!” and after these words Kosta really grew silent. He ran the car more slowly and watched only the road.

If there was a road at all… But apparently some time ago a truck or something similarly big had gone through here and had left grooves behind him.

Approaching the village, Kosta asked:

“Well, where are you getting off?”

Tanita was silent for a long time and wondered what to reply. She knew very well where she was going, but she didn’t feel like explaining to him. Besides, it had started to get dusky. Tanita did not have a fear of graveyards, even at dark time, but what would she do afterwards…

“Kosta, is there a hotel or something else in the village, by any chance?” she spoke eventually.

The man laughed it up loudly and replied:

“Of course there is! It’s even free!”

“I am asking seriously.” Tanita insisted.

“I am not joking.”

“Is it private?” this piqued her curiosity.

“Of course it is private? Why would the state put up a hotel in some village?”

“Is the hotel yours? Or you just want to tell me, that I can stay for the night with you?”

“Take it however you want. And for last time, where should I stop?”

They had entered the village. Tanita was counting the small streets and was trying to remember which one led to the graveyard. It was as though Kosta was reading her thoughts.

“You really are a big deal! Are you thinking of going there at this time?” and he nodded with his head. “It’s dark already. The ghosts are coming out. You know… spirits, vampires, ghosts… Why don’t you leave it for tomorrow?”

– “I can’t”… Tanita said and started thinking.

“I am from a village, but… Trust me, they are not going to run away. Nobody has run away from it. At least here, in the village, we haven’t heard of any. I don’t know how it goes in the city.”

“Are we cousins by my grandmother’s side? When I listen to you, I think you have also inherited something from her.”

Kosta stopped the mustang and turned around to Tanita:

“I don’t know who you are going to… But I know… that it is at the graveyard. And because I know you, and I also brought you here… I can’t just leave you in the middle of the village in the forthcoming night. I am worried.”

“I am moved.” Tanita said, thinking.

“What… if… I accompany you up to somewhere…” Kosta offered awkwardly.

But she was silent. It was hard for her to make whatever decision. She even asked herself, why she had reached that point at all. But this way or another, she had already arrived.

“Do you remember Grandpa Krum?” a bit timidly Tanita asked.

“Which Grandpa Krum? The one that had a giant walnut tree in his yard?”

“He had one, yes. And his house was tiny. And he lived by himself.” she started explaining.

“Actually, I never heard of him, but I am the son of his nephew, so we are relatives, to tell you the truth.”

“Oh, really?” Tanita was surprised.

“Really. And as you are reminding me of him, I remember that he passed away in one such winter, but how many years ago was it… Maybe, if I strain myself, I will calculate them.”

“Please, do it!” she insisted.

“Is it so important?” Kosta asked surprised.

“I had him in my dreams last night and… I think I owe him something.”

“And you are going in this weather, to visit his grave? What could you possibly owe to him? He actually… He was a drunkard. I don’t understand what he could have done for you, so that you may feel owing to him.”

Tanita felt anger and sorrow intertwining in her. She thought for a bit and decided, that it will be good if she tells Kosta what she remembers about this old man. He definitely had to know that Grandpa Krum was not just a drunkard. And even if he drunk a bit, he was not a bad person.

It had been dark for a while. Tanita was giving a sweet talk about all she remembered, and Kosta listened to her surprised, but also saddened. His parents apparently did not have a good opinion of Grandpa Krum and had defamed him for his son. But here today – after so many years – Kosta finally heard something good about his relative. Something more… He could not help it and exclaimed:

“Now I understand you! You know, I never set foot on Grandpa Krum’s grave. I want to come with you. I want to go there with you now. It’s dark but so what? I will let the car lights on. Is that okay?”

         “Of course, it is.” Tanita smiled.

         Kosta slowly started the engine and rode his “wild mustang” towards…

         Slowly and with difficulties, but they managed to get to the front door. No matter how strong were the car lights – they were of no particular use. But here the flashlight, which Tanita carried in her bag, helped. They wandered in this “little village” for a while, but they finally discovered it. His home looked humble. Actually, it had a wooden cross and on it were carved the names of Grandpa Krum and the years, when he was alive.

         “This year it will be 15 years.” Kosta whispered.

Tanita opened her bag. She took out the bottle, as well as a knife. She cut out the narrow part, so the bottle sort of turned into a vase. Kosta looked at her and did not dare say a word.

“Can you, instead of staring at me, dig a hole next to the cross?” she said, ransacking her bag.

“If you say so…” Kosta said and took up the task.

When he finished, Tanita stuck an artificial rose in the ground and next to her – the 50 g bottle of whiskey, and she used the bottle as a lid. They secured the latter with dirt, so that the wind doesn’t pick it up.

“And this…” Tanita started, giving him the lid, “you may keep as a memory.”

“As a memory?” Kosta asked surprised. “A lid… from whom to…”

Tanita was looking at him and smiled.

“At certain circumstances it clinks like coins do!”

“Oh, yes! Like coins… Sure… It clinks like coins do…”

“Like a handful of coins!” she confirmed and added, thoughtfully: “How many things we don’t know about ourselves, and also about the others around us…”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s