АКО…

 

птиците

ако можехме да летим като птиците

Ако можехме да летим като птиците, махайки с крила да се издигаме до облаците, да се вием из небесния простор, после да се стрелнем надолу към земята, да кацаме по дърветата, по покривите, и отново нагоре…

Ако можехме да плуваме като рибите, да кръстосваме моретата и океаните, да се впускаме в дълбините и отново да подаваме глави над водата…

Ако можехме като пантерите да препускаме на воля и недосегаеми, после да се излежаваме на някой дебел клон, дремейки след пищния обяд, необезпокоявани от никой и от нищо…

Ако можехме…

Но…

Ако падахме като зрели круши и се раздробявахме на сочни малки и големи парчета, които мигом биват нападнати от пчели, оси и мравки, които пък забиват жилата си и смучат сладкия сок…

***

Не можем да летим като птиците. Не можем да плуваме като рибите. Не падаме като зрели круши. Не сме вкоренени като дърветата. Не сме крехки като тревата.

Все пак обаче, понякога летим и по малко плуваме. Често падаме, но отново ставаме, изтупваме се от прахта, забърсваме сълзите и продължаваме.

Докато сме малки, сме крехки като тревата, а когато остаряваме – често закостеняваме и заприличваме на дърво, но за разлика от него – не красим света, обаче носим мъдростта, натрупана от изживените години.

Понякога се плашим като зайците и също като тях се случва да нямаме насищане на похотта си. Друг път се налага да сме хитри като лисиците, за да оцелеем. Когато сме гневни, изблиците ни напомнят на царя на животните, бранещ своята територия.

Видим ли разплакано бебче, в стремежа си да го успокоим и развеселим, се правим на шутове и всяка маймуна би разпознала себе си в наше лице.

А когато се напием до козирката, и да не ни се иска, прекрачваме границата на времето и се озоваваме при нашите прадеди – архаичните човекоподобни същества – ръмжим, крещим, фъфлим, махаме с ръце. А решим ли да станем от стола, се клатушкаме, клатушкаме и току се озоваваме на четирите си „крака”.

Случи ли се да се влюбим – губим ума си, а с него преценките и мислите за важните неща. Губим формите си, превръщайки се в, зареден със страст, флуид. Невиждащи и нечуващи, водени единствено от глада на своя инстинкт, потъваме в света на приказките за принцове и принцеси. Будни сме, но сънуваме. Живи сме, но не сме сред живите, вън от битието и времето сме.

А когато сме самотни приличаме на сенки, изгубили телата си. Друг път на орела, който кацнал на висока скала, гледа живота – там долу – където всеки е с някой друг, и смях, и веселие блика. Или на къртицата, която копае ли копае и току си показва главата – там обаче няма никой – и тя отново се впуска в своите тунели. Но най-много приличаме на ангели, прогонени от рая, и като че ли изгубили крилата си завинаги.

Хора сме и както се казва – „нищо човешко не ни е чуждо”. Но аз бих добавила и:

– Нищо от природата не ни е чуждо, нито от животинския свят, нито от растителния свят, нито дори и от света на мистериите.

Ние сме деца на природата и като такива носим в себе си всичко, което го има и в нея. Нещо повече – ние сме едно…