Аромат на есен

есен

първото листо

Замириса на есен. Видях как от едно дърво, с избледняващо зелено до жълто, лист се откъсна и танцувайки плавно и грациозно, полегна на земята.

Да, есента отново идва… за кой ли път… Дните са ту топли, ту прохладно дъждовни, а нощите стават все по-студени. Есен! Просто есен! Толкова естествено…

За мен обаче, не е така. Поне не в този момент. Притискаше ме едно усещане за загуба, сякаш лятото се откъсна от мен самата. И в душата ми се отвори празнина. Едно малко пространство, в което имаше купчина илюзии. И всички те – преживени или не – просто отлитаха.

Отлитаха точно като щъркелите, лястовиците и всички останали прелетни птици. Но… за разлика от тях, моите илюзии нямаше да се завърнат на пролет, защото не са птици. Те си отиват безвъзвратно. А понякога и толкова неусетно, че дори не  сварвам да се сбогувам с тях.

Всъщност, няма есен, през която да не съм усещала как ме напускат илюзиите. А празнината в душата ми расте и става все по-голяма. Дали празнината е в душата ми, не съм сигурна, но я има вътре в мен. Къде ли е? Навярно там, където се раждат илюзиите – желания, стремежи, копнежи…

Беше лято, в което нищо не липсваше, дори и болката, ала и тя бе толкова сладка! Не бях сама. Имах приятели и всички заедно сринахме тягостното битие и издигнахме паметник на сакралността.

Сега е есен. Аз се питам – имаше ли го това лято? А приятелите ми? А мен?