Сбогом, Родопи! / Farewell to the Rhodopes

Сбогом!

облаци, върхове и борове…

Сбогом, Родопи!

Сбогом, стогодишни борове! Сбогом, пъстроцветни поляни! Сбогом, Родопи! Сбогом, планински гарвани! Сбогом, пътеки! Сбогом, пастири непознат! Сбогом, ти най-високия от всички, връх „Снежанка”! Сбогом!

Настъпи момента да извървя обратния път, който обаче не е път назад към отминалото време, а просто пътят към дома, морето и гларусите. Потегляйки, усещам тялото си леко и подвижно като на планинска коза, душата си чиста и нежно галеща света около мен като планински поток, а главата и сърцето си – натежали от спомени и чувства като плодно дърво.

Вече не съм същата. Дълбоко в мен бе настъпила промяна, но все още беше твърде рано, за да осъзная каква точно. И ако на отиване не знаех къде и как ще ме отведе пътят, то сега знам – познато до отегчение, съдържащо и болката и радостта, както още покоят и тревогата – мястото, наречено мой дом.

Но при все това, ме гъделичкаше едно приятно чувство за всичко, което ме очаква както по пътя, така и в края му.

И ето го последния сигнал – семафорът светна зелено, чу се пронизителен звук от свирка. Змеят изпусна парата и закрачи бавно, следвайки стъпките на своя създател. Трак – трак – трак…

От коридора на вагона се разнесе женски умоляващ глас:

– Няма ли да тичаш с влака?! Хайде, тичай, тичай! Така се прави… – поясни тя и продължи – Тичай, моля те, тичай! Тичай, тичай…

– Ту – ту ууу… – в отговор на молитвата и изсвири влакът.

Една баба се прекръсти, по-младата до нея се усмихна добродушно. На ум аз отроних „амин”, а войникът подпря глава с ръката си към прозореца и заспа.

Трак – трак – трак. Родопите изчезнаха завинаги от погледа ми. А дори и да се случеше да ги посетя отново някой ден, едва ли щях да ги видя по същия начин, едва ли…

В корема на змея беше смазващо горещо, задушно и мръсно. А през открехнатите прозорци в купето нахлуваха семена от глухарчета, насекоми и още прах, и нажежен въздух.

– Дядо! Дядо, виж гробище! – детско гласче изпищя в коридора.

– Да, Тисе, село… – отвърна той.

– Не, дядо, гробище! – поправи го недоволно момиченцето.

– Да, дядовото, село. Село е… – настояваше мъжът.

– Не, дядо, – ядоса се детето – Това беше гробище!

Трак – трак – трак.

На мен ми се прииска битника с китарата да е тук. Онзи, дето тихичко погалваше струните ей там отзад в автобуса, който ни отне от прегръдките на Родопите. Но… Останах си с утешението, че поне нося спомена за него, и та успях макар и за миг да се почувствам по-малко самотна. За миг…

Излязох да изпуша една цигара в коридора. Зареяла поглед през прозореца, изведнъж дочувам сърдит мъжки глас, който прозвуча достатъчно силно, за да ми привлече вниманието:

– Я, стига тръска тази пепел!

Обърнах се да го погледна и разбрах, че отправя забележката си към мен. Най-учтиво му отвърнах:

– Извинявайте!

– Какво ще ми се извиняваш! Стига пуши! Този вагон и без друго не е за пушачи… – и явно все още беше достатъчно доволен от себе си, защото продължи – Веднъж те погледнах, втори път… Аааа…

– Така ли?! – изненадах се аз – Не видях, не съм поглеждала към Вас.

– Какво ще ме гледаш?! – още по-сърдито изрева той.

Тогава аз се обърнах цялата към него, огледах го и констатирах:

– Да, така е… Ти не си и за гледане.

И изглежда, че беше съгласен с мен, защото веднага се скри в купето си.

А в съседното на нашето се вихреше друг скандал, само че между кондуктора и пътниците, които протестираха, че дават толкова пари, а не стига мръсотията, ами и прозорците не се отварят. В последна сметка се оказа, че всички са жертви и никой нищо не може да направи. И ето какво прави горещината с хората – разгорещява още повече техните страсти.

А ето пък че и змеят огладня. Нададе писък и спря. Бабата се прекръсти и заедно с другата си тръгнаха. Войникът пък го извикаха на карти. И отново свирка, пара и трак – трак – трак. Ту – ту ууу!

Провериха ни билетите. Предложиха ни пиене, хапване и вестници. Войникът се завърна.

– Как е? – попитах го аз.

– Към купон – отвърна ми той, ама някак си уморено и побърза да извади тубичка с разтворими витамини и аналгин. Пусна една таблетка в чаша с вода и след малко заедно с хапчето я изпи. После се върна към нормалното си състояние на сън.

Трак – трак – трак. И гари, гари, гари… В купето ни влизаха хора с единствената реплика:

– Има ли свободни места?

Настаняваха се удобно и след спирка две си тръгваха мълчаливо. Изглежда или не ни зачитаха за хора или им бяха непознати поздравите – „добър ден”,  „довиждане”… Е, ще го отдадем на горещината.

А тя продължаваше, както и пътуването, разбира се. Семената пък, които вятъра довяваше в купето, вече бяха толкова много, че ако ги съберях – със сигурност можех да напълня цяла възглавница.

Ту – ту ууу! В купето ни се настаниха по-впечатляващи образи. Първо дойде един младеж със завидно нежно лице и също такъв глас. Като за края на Юли беше срамно бял. Навярно бе студент и сигурно здраво е залягал над книгите, защото бе с очила, които му придаваха значително интелигентна осанка.

След него нахълта втори, по-едър и грубоват, с уокмен на кръста, слушалки на ушите и пронизващ околните с питащ поглед – „какво? Какво искаш?” – а може би – „преча ли? Да не би да ви преча?” Не, не ни пречиш, младежо, но ние все пак чухме какво си слушаш тайничко – „Хиподил”. И не коя да е песен, ами точно – „Бате Гойко, ти си мъж…” Не се съмнявай, младежо, мъж си, личи си!

Бате Гойко на трена през пустошта, а ето ги и конете там на полето, по-нататък са и кравите. Ето го и индианското селище и потомците, които мигом се разтичаха покрай релсите – тъмнички,  дългокоси и почти голички – и викаха ли викаха – ууу, яаа, ууу! Колко му трябва на човек да си помисли, че се намира в уестърн филм!

Трака – трак, трака – трак! Аз излизах да пуша и изглежда, че вече никой нямаше забележки към това, дори и кондукторите, при все че вагонът действително не беше за пушачи.

Войникът още няколко пъти го викаха на карти, докато накрая самия той не издържа и се принеси там с багажа си. Явно не беше му съдено да се наспи във влака. А аз пък използвах намалението и се настаних на неговото място до прозореца. И най-сетне успях на спокойствие да се отдам на прелитащите навън картини.

Всъщност нямаше нищо впечатляващо, освен това че облаците вече бяха твърде високо. И не че и преди не са били там, но идвайки от планината, където имах усещането, че мога да ги докосна с двете си ръце, да им ида на гости, да потъна в тях и да се изгубя, сега ми изглеждаха толкова високо, високо… и далеко, далеко…

А онова, към което ние приближавахме, бе Стара планина. И този път наистина ми заприлича на стара, грохнала и смазана от времето, старица и ако не цялата, то поне онази част, покрай която минавахме в момента.

Малки, едва загатващи възвишения, смешни и жалко напомнящи за планина. И изведнъж се запитах, как ли биха ми изглеждали Родопите, ако идвах от Хималаите. И сама си отговорих – човек изгражда оценката си на база сравнение, което пък е по- жалко от каквото и да било друго.

Трака – трак, трака – трак. Релсите се вият и се гърчат като змия и на какви ли не посоки. Докато се движихме на север, изведнъж завивахме на изток и се гмуркахме в синевата. После отново се отправяхме на север.

Трака – трак, трака – трак и ето че пътуваме право към слънцето и нагазваме в червенината на неговия залез. И това моментално ми напомни, че в раницата си нося бутилка „мавруд”.

Да, дълбоко в мен един дълго стаяван копнеж бе започнал да се разгаря, все повече ме обладаваше силно неописуемо вълнение, а радостта ми растеше, растеше и направо ме влудяваше. И не от приближаващата нощ, и не заради домът ми, от който ме деляха час два, а заради срещата ми с морето. И щом е така – навярно то е моят истински дом. То е просторът в душата ми, покоят в мислите ми, вълнението в сърцето ми. Огледалото, в което се оглеждаме аз, слънцето, луната и звездите. Исках да го видя час по-скоро. Търпението ми се изпепеляваше.

Трака – трак, трака – трак. Извадих си и аз уокмена, пуснах си Оливър Шанти, сложих си слушалките и си отворих бутилката „мавруд”. Вечерницата ми се усмихна, луната ми помаха с двата си рога и все повече светлини някъде в далечината започнаха да намигат весело и закачливо.

Опитах се гадая, дали пък не идват от морето. Ето онази голямата дали не е фар, а другите там скупчените – дали не са на някой кораб. Не, все още не бяха. Ставаше все по-тъмно, и все по-трудно можеше да се разбере кое какво е.

Трака – трак, трака – трак. Аз надигам бутилката червено вино и се взирам в тъмнината навън през процепа на отворения прозорец. Вятърът брулеше лицето ми и разгонваше косите ми, а аз си представях, че съм на покрива на влака, и ми идваше да се затичам напред по вагоните към локомотива и още по-напред, за да стигна колкото може по-бързо до морето.

Вече улавям мириса му! Да, няма грешка! Точно подминаваме Девня.

– Девня, Девня! – идваше ми да викна. – Обичам те, Девня! Вече не искам Девин, а Девня! Искам Девня! Сбогом, Девин! Не искам връх! Искам Варна и какво от това, че е най-голямата дупка на България, при все че е морската столица. И пак си е дупка, независимо, че има море, а може би точно заради него. Всъщност, аз не искам Варна, а морето!

Ето го и каналът и първият кораб – огромен и надупчен от светлини, чиито отражения накъсваха повърхността на водата на безброй редуващи се – бяло и черно – ивици.

Аз надигах бутилката вино и махах с ръка на кораба. Трака – трак, трака – трак!

– Здравей, море! Аз се завръщам…

А, ето го и Аспаруховият мост! Как само се е опънал в тъмната нощ пред погледа ми и свири най-милата за душата ми песен – песента за завръщането ми у дома.

И светлините му – тези нежни струни се оглеждат във водата. Всичко се оглежда във водата. Във водата искам час по-скоро и аз да се огледам. Да се пречистя, да се преродя, да пренаредя в себе си всичко онова, което преживях по пътищата и отвъд тях, и съхраня наученото, като захвърля ненужното – сякаш е скъсана и изтъркана дреха.

Да приема тъгата като  дар, щастието като наказание, болката като учител и да открия начина, по който да стигна до тъй трудно достъпния Божествен план.

Животът ми е струна,

Опната между

Морето и

Върха планински,

Напоена с глътка от

„Мавруд”.

 

                             Farewell to the Rhodopes

Farewell, hundred-years-old pines! Farewell, motley fields! Farewell, Rhodopes! Farewell, mountain ravens! Farewell, paths! Farewell, unknown shepherds! Farewell, you – hiding somewhere in the clouds – Snezhanka Peak! Farewell!

The moment to go through the return road came, but it is not a road back to the passed time, it is just a road to home, the sea, and the herring gulls. Setting out, I feel my body light and mobile like a mountain goat, my soul clean and gently petting the world around me like a mountain stream, and the head and heart – heavy from memories and feelings like a fruit tree.

I am no longer the same. Deep inside me a change had occurred, but it was still too early for me to realize what exactly it was. And if at the outset I didn’t know where and how the road will lead me, now I know – familiar to boredom, containing the pain and joy, as well as the calmness and anxiety – the place, called my home. But given all of this, I was titillated by a pleasant feeling for everything, which now awaits me both on the road and at its end.

And there is the final signal – the semaphore turned on green, and one could hear the shrill sound of the whistle. The dragon let the steam out and started walking slowly, following in the footsteps of his creator. Choo – choo…

An imploring female voice got carried around from out the railroad car’s hallway:

“Won’t you run with the train?! Come on, run, come on! That’s how you do it…” she clarified and continued. “Run, please, run! Run, run…”

“Tooo – toooo” the train whistled in response to the prayer.

One old lady made the sign of the cross over her body, the younger one next to her smiled kind-heartedly. I let out an “amen” in my head, and the soldier leaned his head against his hand – towards the window, and fell asleep.

Choo – choo – choo. The Rhodopes disappeared forever from my sight. And even if I happened to visit them again someday, I would hardly see them in the same way, hardly would I…

In the dragon’s stomach it was smashing hot, stifling and dirty. And through the open ajar windows the car was infiltrated by dandelion seeds, insects and more dust, and hot air.

“Grandpa! Grandpa, look, there is a graveyard!”  a childish voice screamed out in the hallway.

“Yes, Tise, it is a village” he replied.

“No, grandpa, it is a graveyard!” the little girl corrected him dissatisfied.

“Yes, my little one, that’s a village. It is a village…” the man insisted.

“No, grandpa” the child got angry. “This was a graveyard!”

Choo – choo – choo.

I wanted the beatnik with the guitar to be here. The one that quietly caressed the strings over there in the back of the bus, which took us from the Rhodopes’ embraces. But… All I had left was the consolation that at least I am carrying the memory of him, and I even managed, although for a second, to feel less lonely. For a second…

I went out to smoke a cigarette in the hall. Flying my gaze through the window, all of a sudden I hear a grumpy male voice, which sounded loud enough to attract my attention:

“Come on, stop tossing the ash”

I turned around to see him and realized that his remark was directed to me. I replied most courteously:

“Excuse me!”

“What are you excusing me for! Enough smoking! This car is non-smoking anyway…” and he was apparently enough satisfied, because he continued: “I looked at you once, then a second time… ahhhh!”

“Oh really?!” I was surprised. “I did not see, I haven’t looked at you.”

“What would you look at me for?!” even more grumpy was his yell.

Then I turned with my entire body towards him, looked at him and declared:

“Yes, that’s right… You’re no good for looking either.”

And it looked like he agreed with me, because he immediately hid in his coach.

And in the coach next to ours another scandal was roaring, this time between the conductor and the passengers. The latter were protesting that they were giving so much money, and they were getting dirt, as well as windows that could not be opened. Finally, it turned out that everyone is a victim and nobody can do anything. And that’s what the heat does to the people – it kindled even more their passions.

And now the dragon got hungry. He gave out a scream and stopped. The old lady made the sign of the cross and left together with the other one. The soldier was called on for a cards game. And again there was a whistle, steam, and choo – choo – choo. Tooo – to oooo!

They checked our tickets. They offered us drinks, food, and newspapers. The soldier returned.

“How is it going?” I asked him.

“To a party” he answered me, but he was somewhat tired and rushing to take out a little container of soluble vitamins and an Analgin. He dropped one tablet in a glass of water and shortly afterwards drank it, together with the pill. Then he went back to his normal state of sleep.

Choo – choo – choo. And stations, stations, stations… In our coach people with the single line came:

“Are there any free seats?”

They settled down comfortably and after a station or two they left silently. Apparently they either did not regard us as people, or the greetings such as “good afternoon”, “goodbye” were unfamiliar to them… Well, we’ll ascribe this to the heat.

And it continued, as well as the journey, of course. The seeds, which the wind was bringing to the coach, were so many now, that if I collected them, I would definitely be able to fill out an entire pillow.

Choo – choo! More impressive characters settled down in our coach. First, a youngster came with an enviably gentle face and likewise voice. Given it was the end of July, he was shamefully white. He was probably an undergraduate student and perhaps he had been hitting the books, because he had eyeglasses, which gave him a considerably intelligent bearing.

After him, a second one invaded us, bigger and rougher, with a walkman on the waist, headphones on the ears, and penetrating those around with an asking gaze: “What? What do you want?” and maybe “Am I bothering you? Do I perhaps bother you?” No, you are not bothering us, youngster, but anyway we heard what you’re secretly listening to – Hipodil. And it wasn’t just any song, it was precisely “Big Brother Goiko, you are a man…” Don’t doubt it, youngster, you are a man, it is evident!

Big Brother Goiko on the train across the wilderness, and there are the horses over there, on the field, farther yet are the cows. There is the Indian village and the descendants, who immediately started to run along the tracks – darkish, long-haired, and almost naked – and they were yelling and yelling, “wowww, yeahh, wowww!” Not much before you start thinking you’re in a Western movie!

Choo – choo, choo – choo! I went out to smoke and it seemed that nobody had any remarks to this, even the conductors, even though the car really was non-smoking.

The soldier was called on to the card games a few more times, until he could not help it and moved over there with his luggage. Apparently, he wasn’t fated to sleep well in the train. And I used the reduced attention and settled in his place, next to the window. And I finally managed, unbothered by anything, to commit myself to the flying pictures outside.

There was actually nothing impressive, except that the clouds were now too high. And it wasn’t as if they hadn’t been there, but coming from the mountain, where I had the feeling that I can touch them with both of my hands, to go visit them, to sink in them and get lost, now they looked to me so high, high… and so far, far…

And that, which we were approaching, was Stara Planina. And this time it really looked to me like an old, worn out and crushed from time, old woman and if not the entire mountain, at least this part around which we were going at the moment.

Small, hardly hinting hills, ridiculous and miserably reminiscent of a mountain. And then I asked myself, what would the Rhodopes look like, if I was coming from the Himalayas. And I answered myself – one makes a judgment  on the basis of a comparison, which is more pitiful than anything else.

Choo – choo, choo – choo. The tracks are winding and squirming like a snake, taking any directions. While we were moving north, all of a sudden we turned to the east, and then dove into the blue. Then we headed again north.

Choo – choo, choo – choo, and here we are, traveling straight towards the sun, and wading in the redness of its sunset. And that immediately reminded me that in my backpack I have a bottle of Mavrud.

Yes, deep inside me a long-held longing started to burn up, a strong, indescribable excitement was increasingly seizing me, and my happiness would grow, it would grow, and madden me. And not because of the approaching night, and not because of my home, from which one or two hours were separating me; it was because of my meeting with the sea. And since this is so – probably it is my real home. It is the expanse in my soul, the calmness in my thoughts, the excitement in my heart. The mirror, in which I look, and in which the sun, moon and stars look. I wanted to see it as soon as possible. My patience was starting to burn to ashes.

Choo – choo, choo – choo. I took out the walkman, put on Oliver Shanti, then put on my headphones and opened the bottle of Mavrud. The evening star smiled at me, the moon waved to me with its two horns and an increasing amount of lights somewhere in the distance started to wink joyfully and playfully.

I tried to guess, are they coming from the sea. Was the big one a lighthouse, and those huddled up – coming from some ship? No, they still weren’t. It was getting darker and darker, and more and more difficult to say which is which.

Choo – choo, choo – choo. I lift the bottle of red wine and gaze into the darkness outside through the crack of my open window. The wind was lashing my face and chasing my hair, and I imagined that I was at the roof of the train, and I wanted to run forward on the roof of the cars, towards the locomotive, and even more forward, so that I could reach the sea as fast as I could.

I am sensing its smell! Yes, there is no mistake! We are just passing Devnya.

“Devnya, Devnya!” I wanted to shout. “Devnya, I love you! I don’t want Devin anymore, I want Devnya! I want Devnya! Farewell, Devin! I don’t want a mountain peak! I want Varna and it’s the biggest hole in Bulgaria, while it’s the sea capital, but so what. It’s a hole, regardless of the sea there, and maybe exactly because of it. Actually, I don’t want Varna, I want the sea!”

There is the canal and the first ship – huge and perforated with lights, whose reflections were ripping up the water surface into countless alternating strips – black and white.

I lifted the wine bottle and waved at the ship with my hand. Choo – choo, choo – choo!

“Hello, sea! I am coming back…”

Oh, there is the Asparukhovo Bridge! Look how stretched out he is in the dark night in front of my sight, and he is playing the sweetest – for my soul – song, the song of my coming back home.

And his lights – these gentle strings, are looking at themselves in the water. Everything looks at itself in the water. I want to look at myself in the water as soon as possible. To purify myself, to become reborn, to rearrange in myself everything that I experienced on the roads and beyond them, and preserve what I have learned by throwing away the unnecessary – as if it is a torn and worn out piece of cloth.

To take in the sorrow as a gift, happiness as a punishment, pain as a teacher, and to discover the way, through which I can reach the so hard to access Divine plan.

My life is a string,

Taut between

The sea and

The mountain peak,

Irrigated with a sip of

Mavrud.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s