СГЛУПИХ….


 

пропаст...

между живота и смъртта

 

Сглупих да се родя

И да живея

Точно днес,

Сега.

Сглупих, че не умрях

Когато Господ ме покани,

А Нептун ме призова.

И ей ме тук –

Във пропастта.

В изгнание лежа

Между живота

И смъртта.

СЦЕНА / Stage

герои и зрители

ти гледаш мен, аз гледам теб...

СЦЕНА

Животът е игра. И всички сме актьори, и всички сме зрители. Както в общи линии го е казал Шекспир.

Танцува птицата мъжкар и показва своя чар на нехаещата женска. Вълкът се бие със събрата си, за да заеме мястото си на водач и да спечели сърцето на младата вълчица. А богомолката изяжда бащата на своите деца, за да има с какво да ги нахрани и да пребъде живота.

Мухата, влетяла в моята стая, плаща с живота си за своята грешка. Тя вижда пътя, но аз виждам нея. Играта има правила. Макар и улична, кучката се грижи всеотдайно за новородените си палета. И при все, че е крехка, тревичката пробива асфалта.

Увиснало на рибарската кукичка, нямото попче се мята и бори, за да продължи по пътя си в дълбините на морето. Розата се надува с прелестта си и мисли, че е защитена от бодлите по стеблото си, но греши. Аз я откъснах. Но колкото и да ми се иска, не мога да хвана огънят.

Един човек разби сърцето ми, а аз направих същото с друг. Жена плаче на гроба на мъжа си, а незнайно как озовал се там, уличен пес я гледа безизразно застинал.

Разхождам из зоопарка и надничам в клетките на животните, а те откъснати от своя свят завинаги, ме зърват отегчени с крайчеца на окото си. А малките едва забележими рибки в големия аквариума любопитно се блъскат в стъклото насреща ми. Дали си мислят, че са в океана или ми завиждат, че аз съм в своя.

Синът ми ме стреля с новата си пушка и ми вика:

– Лягай, ти си убита!

А дъщеря ми ме докосва с вълшебната си пръчка и ме превръща в жаба, после крещи:

– Скачай на четири крака и крякай!

Мъжът ми гледа и се смее. Но след време той е гръмнат, а после е кон и дъщерята го язди. Тогава аз се смея.

Циркът отново е тук!

Аз гледам актьорите, а те гледат мен.

А понякога успявам да видя самата себе си през очите на случаен минувач…

 

                                                                Stage

 

Life is acting. And we are all actors, and we are all spectators. As it was said in general by Shakespeare.

The male bird dances and shows his charm to the negligent female. The wolf fights his brother, in order to take his place as leader and to win the heart of the young she-wolf. And the mantis eats the father of her children, so that she may have stuff to feed them with and make their life prosper.

The fly, which came into my room, pays with her life for her mistake. She sees the road, but I see her. The acting game has its rules. Although living on the street, the bitch cares selflessly for her newborn puppies. And although it’s brittle, the grass drives through the asphalt.

Hanging on the fishing hook, the mute goby twists and fights, in order to continue on its way towards the sea depths. The rose swaggers with its beauty and thinks that it is protected by the thorns on its stems, but it is wrong. I rooted her up. But no matter how much I want it, I can’t catch the fire.

One man broke my heart, and I did the same with another one. A woman weeps on her husband’s gravestone, and some street mutt, who no-one knows how he got there, watches her still, without any expression.

I am walking around the zoo and I am peering into the animals’ cells, and they, separated forever from their own world, look at me, bored, out of the corner of their eye. And the little, hardly noticeable fish in the big aquarium curiously dash into the glass in front of me. Are they thinking that they are in the ocean, or they are jealous that I am in mine.

My son shoots at me with his new gun and shouts:

“Get down, you are murdered!”

And my daughter touches me with the magic wand and turns me into a frog, then she yells:

“Leap on four legs and croak!”

My husband watches and laughs. But after some time passes, he gets shot, and then is a horse, and my daughter rides him. Then I laugh.

The circus is here once again!

I watch the actors, and they watch me.

And sometimes I manage to see myself through the eyes of some random passer-by…

 

ХЕРМАН ХЕСЕ

буден човек

толкова далеч те бяха един от друг...

Херман Хесе

(1877 – 1962)  немски и швейцарски писател и поет,

получил Нобелова награда за литература през  1946г.

Цитати:

  • Астрологията е един опит да се постигне ред и система за многото различни по нрав хора. За съдбите и предопределенията.
  • Буден наричам човека, който с разум и съзнание, познава себе си самия, своите най-интимни, безсъзнателни сили, подтици, слабости и умее да се съобразява с тях.
  • В учебника по догматика естествено всеки човек е точно като другите, в живота обаче не. Любимият ученик на Спасителя, който е облягал глава на неговата гръд, и оня, другият ученик, който го е предал, двамата явно не са имали еднакво предопределение.
  • Вие, учените, сте високомерни, всякога смятате нас, другите, за по-глупави. И без каквато и да била наука човек може да бъде много мъдър.
  • Любовта към Бога невинаги е единна с любовта към доброто. Ех, да би било толкова просто! Какво е добро, ние знаем, записано е в Божиите повели. Но Бог не е единствено в скрижалите, те са само най-малката част от него. Можеш да се придържаш към тях и да бъдеш далеч от Бога.
  • Науката не е нищо друго освен тъкмо тази „страст да търсиш и намираш разлики“. За нас, хората на науката, няма нищо по-важно от установяването на различия, изкуството да се намират различия се нарича наука. Например у всеки човек да се намират белезите, по които се различава от другите, означава той да бъде опознат.
  • Нашето приятелство изобщо няма никаква друга цел и никакъв друг смисъл, освен да ти покаже колко съвършено несравним си с мене.
  • Не знаеш ли, че един от най-кратките пътища към живота на светец може да бъде животът на безпътен човек?
  • Ние двамата, мили приятелю, сме слънце и луна, море и суша. Нашата цел не е духовно преливане на единия в другия, а взаимно опознаване, всеки да види у другия и да се научи да почита това, което е той – негова противоположност и допълнение.
  • Толкова далеч бяха те един от друг въпреки цялото им приятелство, толкова широк бе лъкът, опънат между двамата. Един зрящ и един слепец, така вървяха те редом; това, че слепият не знаеше нищо за собствената си слепота, беше облекчение за самия него.

Реката / The River

стихия...

Тя беше като реката. Всеки ден бе различна, нещо повече – всеки час бе различна, с всяка минута се различаваше от себе си. Не можеше дори за миг да застане на едно място. Движеше се непрестанно, макар понякога да изглеждаше, че се завихря и сякаш тръгва назад. Постоянно се променяше, при все това, обаче, винаги си оставаше същата – точно като реката.

Както всяка друга стихия, тя не осъзнаваше своята сила, а също и заплахата, която представляваше за другите. И бидейки пълноводна – тържествуваше – чувстваше се силна и свободна, не признаваше бреговете, нямаше препятствие, което да и препречи пътя. И така се разливаше, че никой не можеше да долови нейните граници. И залети от води и, околните потъваха в нейния свят.

Друг път се случваше да изглежда, като че ли всеки момент ще се затрие от лицето на земята. Едва, едва се долавяха капчици живот. Високо горе в небето, слънцето грееше ярко и заплашително. То като че ли бе жадно, да погълне тези капчици, да си изплакне морната усмивка с тях, и да продължи по пътя си.

Фата Моргана, Слънце! Това не са капчици вода! Поне не вода, която ти можеш да погълнеш. Не! Това са бисери живот, чакащи да се размножат и да станат синци, синци, синци… Да се роди ручея и  да потече отново… реката.

Тя беше като реката. Дори и да пресъхваше понякога, а друг път да наводняваше света със себе си, винаги се връщаше в своето корито, отново и отново. И също като реката, за нея нямаше нищо по-прекрасно от това – да се лее по своето корито, да знае, че го има и че там е нейното място.

Дори и да се променяше, и неспирно да го правеше, си оставаше в там – в своето корито, защото то бе нейния дом. Единственото място, където тя можеше да бъде себе си. Да бъде река…

/ снимка направена от автора hguteva/

 

She was like the river. Each day she was different, moreover – each hour she was different, with each minute she got differentiated from herself. She couldn’t stay in one place even for a second. She moved constantly, although it looked that she swirled up and seemed to go backwards. She constantly changed, yet she remained, however, the same – just like the river.

Like any other force of nature, she did not realize her own strength, and also the menace, which she represented to the others. And being high tide – celebrating – she felt strong and free, did not acknowledge the coasts, there was no obstacle, which could be in her way. And she poured in such a way that nobody could sense her boundaries. And flooded by her water, those around her sank into her world.

At another occasion it appeared as though any second she will be effaced from the face of the earth. Droplets of life were hardly, hardly noticeable. High up in the sky, the sun was shining brightly and menacingly. It was as though thirsty to gulp down these droplets, to rinse out its weary smile with it, and to keep moving on its way.

Fata Morgana, Sun! These are not droplets of water! At least not water that you can gulp down. No! These are pearls of life, waiting to be multiplied and to become beads, beads, beads… so that the stream may be born and the river… start flowing again.

She was like the river. Even if she got dried out sometimes, and the next time flooded the world with itself, she always returned into her own bed, again and again. And just like the river, for her there was no place more beautiful than this – to pour water along its bed, to know that it’s there and that her place is there.

Even if she changed, and if she constantly did it, she remained there – in her bed, because it was her home. The only place, where she could be herself. To be a river…

                                                                         


Четвъртък – ден за медитация

 

 

лицето на дявола

медитация

 

Четвъртък едно време беше „несвъртък”. За пояснение – да не те свърта… Но не за това ми е думата. А докато стигна до нея… Та значи, днес вятърът е утихнал, но не си е довършил работата – мрачни облаци все още висят от небето. Ама то като стане дума за работа…

С радост намирам котката да спи, а и папагалите също. Е, те щом ме зърнаха и веднага се размърдаха, но поне не ми се перчат с любовните си занимания.

Та освен за „ несвъртъка” когато е четвъртък се сещам и за „Благодатния четвъртък” на Стайнбек. А от там нататък за какво ли не още. Днес обаче, се спирам на будизма.

И веднага решавам да превърна готвенето в медитация. Посягам към една тенджера, вземам я и я поставям на котлона, съответстващ на дъното и. Вдигам и капака, вземам го и прекосявайки кухнята, го поставям на масата. После продължавам по същия начин с всичко останало, свързано с процеса – готвене. И така, стъпка по стъпка, без да мисля за нищо друго, освен за действията, които извършвам.

Но… Щом поставих месото на масата и посегнах да го режа, любопитната котка, а може би и гладна, веднага се намести пред острието на ножа. И от тук нататък медитацията ми вече бе свързана с това – как да не нарежа и котката заедно със свинския бут.

Е, не че не можех да я изгоня и да си продължа, но… Да си призная – стана ми забавно. То, тази игра не бе първата. Нещо повече… Всеки път когато трябваше да режа месо, котката бе неизменно там – седеше спокойно и наблюдаваше. Така накълцването на месото се бе превърнало в ритуал и за двете ни.

На мен, както казах ми бе забавно, обаче не знаех как стоят нещата с котката. Надявах се да се задоволи единствено и само с играта, защото от месото определено нямаше да и дам. Никога не бях го правила и така щеше да е и за в бъдеще.

Глождеше ме въпроса – каква и е целта? Отговора, разбира се, не закъсня. Щом разкарах месото от масата, тръгвайки към мивката да го измия, и едно случайно обръщане назад от моя страна ме накара да се опуля. Котката усърдно и старателно ближеше кръвта по найлоновата торбичка и дъската.

– По дяволите! – прошепнах аз – Котката ми е вампирясала!

И продължих, но наум. Може пък винаги да си е била такава. А това значи, че митовете и легендите не са просто измислица. Но… все пак говорим котка, която си е хищник, така че… единственото добро в случая бе, Том не беше черен, дори не бе породист, просто от така наречените – „улични превъзходни”.

И все пак за мен остана въпроса – кой ли всъщност е виждал всичките лица на дявола?

МИГ БЕЗВРЕМИЕ / Timeless moment /

Насред огромната пустош
от мрак и море
разстла се пред мене животът
като вълна от
раздиплена нежност.
Толкова бяла,
толкова светла!
И само миг от
вечността.
Само миг безвремие
от времето ми тук

 

Amid the endless desert

Of darkness and sea

In front of me

The life was stretched

As a wave

Of blossoming tenderness.

It was so white,

It was so bright!

And only a moment of

Eternity.

Only timeless moment

From my time here.

 

ТУНЕЛЪТ на ВРЕМЕТО

Будно миналото ни стои,

през тунела

тунелът на времето

За да ни събужда,

Ако случайно с теб заспим.

Будно е, за да ни припомня

От къде сме тръгнали

И накъде вървим.

__________________

WE…

Our past stands awake
To awaken us,
If by chance we fall asleep.
It is awake to remind us,
Where we have started from
And where are we heading.