ЛИСТО / A leaf

есен

беше ноември

                    ЛИСТО

Беше ноември. Мрачни облаци скриваха слънцето. Вятърът бе засвирил със своята есенна флейта и като че ли се опитваше да издуха и последните спомени за топлото лято. Хората започваха да сe навличат със зимните си дрехи, а дърветата обратно на тях – събличаха своята премяна.

Светът около мен посрещаше есента, а аз в душата си – пролетта. За първи път в живота си я посрещах, и я виждах толкова красива, но същевременно съзнавах, че е и много крехка. Не исках това да е илюзия или игра на моето въображение. Не исках да е просто измислица. С вярата си в нея, в пролетта, се опитвах да прогоня страха, който ми навяваше мисли за загуба, за пропадане отново в тъмната бездна.

Не спирах да си повтарям: “навън е есен, но вътре в мен е пролет. И там – в душата ми – слънцето припича все по-силно и топли, и сгрява. И за живот се надигат цветята. И нежен аромат се понася.”

Вървях си по тясна пътечка из парка. Не чувствах студа, защото ме сгряваха моите мисли. За първи път – зрънцето мъка в мен бе отстъпило своето място на радостта, която ме изпълваше с лекота, и аз не просто вървях, а се носех като перце. Носех се, носех се… Идваше ми да литна. Идваше ми да викна: „пролетта тича по вените ми, животът в мен се пробужда”.

Но… Бях сама. Нямаше кой да сподели радостта ми. А кой ли би я разбрал? Бях сама… Не можех да викна. Не можех и да литна. Не можех и да танцувам…

Вървях си кротко по пътечката из парка. Изведнъж осъзнах, че и радостта е толкова тежка, колкото и мъката… когато си сам.

А в действителност, какво ли значи да не си… сам? Кой ли, освен ти самият, би могъл да оцени твоята радост или твоето страдание? Навярно Бог! Той – когото го е имало, преди да се родиш, а ще го има и след като вече те няма…

И като че ли в потвърждение на моите мисли за Бог – едно пожълтяло листо падна в ръцете ми. Аз се спрях и се загледах в него. Очите ми се просълзиха.

– Боже, дори и да те има, листо ли ми изпращаш за другар? – прошепнах аз – В света на хомосапиенс аз да споделя радостта си с едно листо, което дори и дървото вече е отпратило като ненужна му дреха?!

Вече не исках да литна, а да легна. Да легна и листата да ме затрупат. Да се слея с тях, с тревата. Да се превърна в семенце. И от него в някой топъл ден да покълне цвете или стрък трева…

Радостта ми започна да пожълтява и умира като листото, което държах. Моята пролет искаше да ме напусне, навярно защото, съзнавайки крехкостта и, за миг изгубих вярата си в нея. Обаче, за да съм жива, за да ме има – аз не биваше да й позволявам да ме напусне. Не биваше…

– О, Боже, дори и да ми се разсърдиш, не ти искам листото – казах аз и го освободих, за да намери своето място сред другите.

Мушнах си ръцете в джобовете и продължих. Нямах желание да споделям радостта си с мъртви твари. Те не само че не биха ме разбрали, а напротив – биха ми отнели радостта, биха ми сринали вярата, биха ме направили като тях. Аз искам да живея. Искам пролетта да тича по вените ми. Искам светлината да царува в мен. Искам…

И макар че е есен, макар че съм сама… и няма кой да сподели малката ми радост, та дори и да я чувствам като тежест, аз не бих се лишила от нея. Не бих се лишила от никоя радост. Не бих се лишила и от зрънцето мъка, което понякога ми идва като на гости.

Всъщност е толкова хубаво, че съм сама! Сама със своята радост. Вървя си по тясната пътечка из парка. Вятърът носи около мен мъртви листа, които пречупени през призмата на моята вяра, ми приличат по-скоро на ято долитащи лястовици.

Светът посреща есента. А после… ще се здрависа и със зимата. Студът ще скове живота на Земята, а снегът ще я откъсне от небето. Хората ще се затворят в домовете си пред топлата печка, а аз… Аз ще се затворя в себе си и ще се наслаждавам на своята пролет.

Навън е есен. Навън е Ноември. Навън цветовете избледняват. Навън животът някак си замира.

Време е… Време е да надзърна в душата си. Там е светло, там е топло. Там съм аз – тази, която роди пролетта.

                                                          A leaf

It was November. Dark clouds were hiding the sun. The wind had started playing his autumn flute and as if he was trying to blow out the last memories of the warm summer nights. People began to put on their winter clothes and the trees contrary to them – were stripping its dresses.
The world around me was meeting the autumn. And I was meeting the spring in my heart. I was meeting her for the first time in my life, and I saw her so beautiful, but
I felt that she is very fragile. I did not want that feeling to be an illusion or a play of my imagination. I did not want to be just fiction. With faith in her, in the spring, I was trying to drive away the fear bringing to my mind thoughts about losses and sinking once again into the dark abyss.

I just kept telling myself: “It is autumn outside, but it is spring inside me. And there – in my soul – the sun was shining more brightly and was warming and heating. And the flowers were rising for a new life. And delicate aroma was carried over. “
I was walking on a narrow path through the park. I didn’t feel cold, because my thoughts were warming me up. The grain of sorrow inside me for the first time ceded its place to the joy that filled me with ease, and I was not just walking but I was drifting like a feather. I was floating; hovering … I came to fly. I came to call “spring runs in my veins, life awakens in me.”

But … I was alone. There was no one to share my joy. And who would be able to get this? I was alone … I could not cry out. I could not fly. I could not dance …
I was walking quietly on the path through the park. Suddenly I realized that joy is as heavy as the pain when you are alone.
In fact, what does it means to be not alone? Who could be able to
assess your joy and your pain if not only yourself?

Perhaps God! That God who had been here before you were born and would be here once you are already gone…

As if to confirm my thoughts about God – one yellow leaf fell into my hands. I stopped and looked at it. Tears filled my eyes.

– God, even if you are up there, are you sending me a leaf to be my friend? – I whispered – In the world of Homo sapiens, to share my joy with one leaf, which even the tree, had already sent off as a useless garment?

I no longer wanted to fly, but I did want to lie down. To lie down and the leaves to cover me. I wanted to merge with them and the grass. To become a seed. And a flower or blade of grass to germinate from it some warm day…

My joy began to turn yellow and die as the leaf which I held.

My spring wanted to leave me, perhaps because, knowing its fragility I lost my faith in it for a moment.

However to be alive, to be there – I should not have let her leave me. You should not have…

– Oh God, even to get angry with me, I do not want the leaf – I said and freed it to let it find its place among the others.

I slipped my hands in my pockets and continued. I had no desire to share my joy with lifeless creatures.

They could not understand me, they could only take my joy, destroy my faith and make me like them. I want to live. I want spring to run in my veins. I want the light to reign inside me. I want…And though it is autumn, though I’m alone … and there are no one to share my little joy, which I feel like a burden, I would not go without it. I could not deny myself any joy. I could also not go without the grain of suffering, which sometimes comes as my guest.

In fact it is so good that I’m alone! Alone with my joy. I am walking along the narrow path through the park. The wind brings around me some dead leaves, which are refracted through the lens of my faith and resemble a flock of flying swallows.

The world welcomes the autumn. And then … will shake hands with the winter. The cold will grip life on Earth, and the snow will break it away from the heaven. People will shut themselves up in their homes before the hot stove, and I … I will shut myself up and will enjoy my spring.

Outside it’s autumn. Outside it’s November. Outside the colors fade. Outside life is somehow fading.
It is time… It is time to look into my soul. It is light there, it is warm there. It is me there the one that give birth to the spring.

4 отговора на “ЛИСТО / A leaf

  1. ……
    ………… While reading this story I am caught with silence at the end tried to reflect on it. This story seems like someone is playing Sitar ( a classical musical instrument, India) and the story is its notes…rhythmic with nature…its joy, its blues, its golds and silver leaves… Love to read it again ! ❤

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s