ПЕЩЕРНО УТРО

на ръба на скалата

на ръба на скалата

„… Да не умреш, когато има възможност да се умре – това

е  наказание, наложено от природата…”

Лиедзъ Ян Джу

Събудих се без да съм сънувала и това, както никога до сега, ме зарадва. Точно така и исках да бъде, да не би някакъв си сън да засенчи преживяването ми през тези дни на Камен бряг, което надминаваше дори мечтите ми. Вълните шепнеха нещо на скалите, а крясъкът на светлината все повече заглушаваше и прогонваше тъмнината.

Аз се измъкнах тихо от завивките, които бяха дотолкова пропити с влага, че чак и дънките ми лепнеха. Пещера на брега на морето… какво ли друго бих очаквала. Обух си маратонките и усетих как сърцето ми заподскача при мисълта, че за последно ги обувам в този сън наяве.

Запристъпвах леко, излизайки от нощното убежище. Съзнанието ми бе обсебено от една единствена мисъл – не искам да свършва! А тя пък събуди гнева ми срещу света и правилата му.

Не исках, по дяволите, не исках да свършва този сън! А гневът, разбира се, е само гняв и с нищо не би могъл да допринесе за желанието ми, освен – да убие последните ми мигове – затова и побързах да се отърся от него.

Приближих се до ръба на скалите и погледнах надолу към морето. Беше бистро, прозрачно и с нюанси от синьо до зелено, отдалечено на пет шест метра под мен. От брега го отделяше бяла надиплена пелена, приличаща на разбита сметана. Това моите сълзи ли бяха или неговите – запитах се аз – начало ли предвещаваха или край?

От изток се раждаше огнена дъга, която постепенно се запълваше до сектор от кръг и прогонваше целеустремено тъмнината. А на запад звездите една по една умираха…

Трудно ми беше да се откъсна от тази картина, но страшно ми се искаше да запълня последните си мигове с какво ли не… с всичко… Затичах се обратно към пещерата. Грабнах  каквото ми хрумна и се върнах на скалата.

Седнах на самия ръб, отпускайки краката си да висят над пропастта. И докато се подготвях да снимам, половината слънце вече висеше в цял ръст над морето като полилей. Гледката беше до толкова необикновена, та чак нереална! Бързах да снимам, докато то все още висеше там. Снимах и гледах…  Бях се забавила за не повече от 30 – 40 секунди… през които сектора бе пораснал до кръг! Да не повярваш!

Никога не бях се замисляла за скоростта, с която се движи земята ни. Изпуснах една невероятна снимка… Но… и тази си струваше. За първи път ми се случваше да видя как изгрява слънцето над, ширнало се в безкрайността, море. Гледах го и попивах този миг от небитието.

Сложих си слушалките и си пуснах касетката с дзен музика, запалих си цигара и се оставих на цялата палитра от звуци и цветове да ме носи накъдето пожелае.

Спомних си, че в мечтите ми присъстват високите скалисти и покрити със сняг върхове на Хималаите, безкрайните пясъчни полета на пустините, малък самотен остров насред океана… Все места, където не съм стъпвала, и при все това съм живяла с убеждението, че ще се почувствам щастлива, ако поне за миг бъда на някое от тях. Но знам ли дали наистина ще е така…

Е, в този момент и на това място, за което нито бях чувала, нито мечтала разбрах, че не е така. Мечтите ми поддържат в мен някакво усещане за бленувано щастие, но… осъществят ли се… става ясно, че то е било мнимо, било е надежда, а може би просто илюзия, заради която да живея.

Разбрах… истинското щастие идва от неизвестното, немечтаното, непредубеденото. То настъпва спонтанно и за него не е нужно да се подготвяш. Не е нужно нищо друго да правиш, освен да признаеш, че е настъпило.

Цигарата ми догаряше. И при все че бях скътана между скалите, усетих сутрешния бриз, който ме сковаваше и прогонваше сакралността на последните ми мигове тук. Изтичах да си взема якето и се върнах обратно там – на скалата.

И понеже си бях свалила слушалките, когато отново застанах на ръба, чух че морето вече припяваше. Преди да седна, реших да погледна надолу. Повърхността на водата се люлееше като махало на часовник.

И колкото повече я съзерцавах, толкова по-ясно се очертаваше едно странно желание в мен. Толкова неочаквано… и толкова силно, толкова силно… че за миг не знаех какво да направя. Да му се отдам или да го възпра, и като как да го направя… как?

Та, аз стоях на ръба и се люлеех в ритъма на водната повърхност и не можех да спра. Бездната под мен ме викаше, зовеше ме, теглеше ме. Невидим дух се беше надигнал из дълбините и сграбчил ме в обятията си, ме дърпаше към себе си, а аз нямах сили да му се противопоставя и… не ми се искаше. Той като че ли бе проникнал в душата ми и видял, че нямах желание да си тръгвам от това място, нито да се събуждам от този сън, не исках и да се сбогувам с неочакваното щастие, което ме бе споходило.

Всъщност, точно сега думата „щастие” ми изглеждаше празна, суха и безсъдържателна. Това, което преживявах беше нещо далеч по-голямо и силно от щастието, освен ако не е било самото то… Просто истината да е в това, че за първи път го усещах толкова силно и реално. И ако си тръгнех от тук, то щеше да стане като всичко останало в света ни – преходно… после спомен и накрая съмнение, че изобщо го е имало.

А може би този невидим дух да е бил моят, поради който ме има, както и моите усещания и желания, и най-вече – да избера смъртта пред раздялата с щастието, да предпочета да умра вместо да се събудя от съня наяве в това пещерно утро.

Сантиметърът, делящ ме от смъртта, се оказа капката здрав разум, който за миг се пробуди в мен и ми напомни, че не просто не съм се сбогувала с близките си, а че съм им нужна, за да могат и те да почувстват истинското щастие… някой благословен ден.

Независимо обаче, че преодолях този толкова силен импулс, в мен все пак нещо умря или по-скоро остана там на скалата, и… не знам… Но мисля, че дори и някой ден отново да дойда тук, едва ли бих могла да си я взема обратно. Навярно това ще е мястото, където ще се срещам със себе си.

„… Далечният, безкраен път на природата се образува от само себе си; безстрастният неделим път на природата се движи от само себе си. Нито небето, нито земята могат да го нарушат; нито мъдрият, нито знаещият могат да му се противопоставят…”

Лиедзъ Ян Джу

/Снимка, нправена от автора hguteva/

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s