СКИТНИЦИ / Wanderers

светът

времето                   и                          светът

СКИТНИЦИ

Те бяха двама, но светът беше между тях. И не само той… Самите те бяха преграда помежду си. Това, което беше вътре в тях, бе същото и което ги разделяше. Те бяха като две клонки от едно дърво. И всяка една от тях искаше да расте, да заяква, да се раззеленява и да цъфти, дори и да се разклонява.

Те бяха двама, но животът им стоеше между тях.

Те бяха двама, а пътят им бе един и той ги събираше, но ги и разделяше. Събираше ги, за да им покаже, че не са изгубени навеки, че ги има, че никой от тях не е сам, поне докато се увери, че другият все още диша. Събираше ги, защото не е по силите на никой природен закон да държи разделени толкова дълго двете половини на едно цяло. Събираше ги, защото всеки един от тях бе извор с жива вода за другия, а те имаха нужда да пият, да се зареждат със сили, да възраждат живота в себе си. Събираше ги, за да се огледат един в друг и да видят себе си.

Събираше ги, за да им покаже, че както в едно сърце има преграда и всяка от половините му работи, макар и в ритъм с другата, все пак сама за себе си – то и те, при вее че са обвързани навеки, навеки са и разделени. Събираше ги пътят им, но ги и разделяше. Разделяше ги, за да продължи всеки по своята магистрала, всеки по своята пътека към върха. Все по-нависоко и по-нависоко към върха. Към онзи връх, където: боговете пируват.

Разделяше ги, защото, макар да бяха двама и пътят им да бе един, в този свят всеки е сам. Сам със своите илюзии. Сам със своята реалност. Сам със света, изграден от собствените му мисли. Сам със спомените, които пък го свързват в някаква отминала реалност със света на другия.

Те бяха и остават двама. Един срещу друг стоят. Лице в лице. Очи в очи се взират и искат илюзията да превърнат в реалност, а мигът – във вечност… Но искат и да продължат да живеят. Всеки по своя път да върви.

Нейде в закътано място от нашия свят те стоят на маса един срещу друг и изглежда така сякаш са двама – сами… Но не са. Между тях е преградата. Между тях е светът. Цвете… Роза с бодли… Запалена тлееща свещ… Пепелник, пълен с угарки, и две димящи цигари. Две струни трептят на една честота. Две ръце се блъскат в преградата и ту на бодли се натъкват, ту огън ги парва. Лицата им в тъжни гримаси се изкривяват, но не при вида на кръвта. Не… Бичува болката сърцата им. Болката, че те са двама и толкова много искат да са сами, ала не са. Пътят им е между тях.

Днес те са един срещу друг. И след миг, и след два… всеки ще се завърне в своята реалност. А в някой по-следващ миг ще се запита: наистина ли го видях? Наистина ли я видях? Това

наистина ли бяхме ние? И какво ли толкова имаше помежду ни, че приличахме повече на два шарана, които с очи си говореха.

Те са двама, но помежду им е времето – далечното, което ги сближи, след него другото, което ги раздели; една мъгла, в която се срещнаха отново и… бъдещето, което пак ще ги откъсне един от друг.

Те са двама. Скитници в този свят.

Керуак навярно би казал – „бродягите на Дхарма“.

Вечно търсещите себе си. А понякога намирайки се един друг.

Те са двама. И макар че времето е помежду им – те двамата са извън времето. И макар ясно да виждат преградата помежду си – за тях няма прегради, няма рамки. Пътят им е един и той няма край.

Те бяха двама… И каквото и да имаше между тях – то същото ги и събираше. И пътят… И светът… И животът… И времето… Миналото и бъдещето. Уличното кафене. Цветето, свещта. Забулени в цигарен дим. Смълчана болка… Пулсиращо сърце.

Гладни… Жадни… Но опрели ръце в преградата.

И двамата мислят за нея. И двамата искат да я няма. При все това обаче и двамата и благодарят, че я има. Тя е техният шанс. Изчезне ли тя… Ще рухне илюзията. Ще се развали магията. Изчезне ли тя – между тях ще застане раздялата.

Те са двама и не искат раздяла, макар да са разделени. Те искат преграда. Искат я, за да не се докосват. Искат я, за да говорят само очите им. Искат я, за да си мислят за нея и да и се ядосват, че я има. Искат я, за да са сигурни, че няма друго какво да ги разделя – освен преградата.

Те са двама и се обичат, а мразят преградата. Мразят я, но я и обичат, защото я има. Ако я нямаше – навярно и тях нямаше да ги има.

Те са двама и вместо да са влюбени един в друг – те са влюбени в преградата. Влюбени са във всичко, което е помежду им. В света, в живота, във времето, в цветето, в огъня, в пътя.

Те бяха двама… Някога преди много години бяха само двама.

Но не и днес.

Wanderers

There were two of them, but the world was between them. And not only that… The two of them were a boundary between themselves. What was inside them was the same that separated them. They were like two small branches from the same tree. And each of them wants to grow, to get stronger, to get green and to blossom, even to branch out.

They were two, but their life was standing between them.

They were two, and their road was one and it brought them together, but also separated them. It brought them together, to show them that they are not lost forever, that they exist, that none of them was alone, at least until he makes sure that the other is still breathing. It was bringing them together, because it is not within the force of any natural law to keep separated for so long the two halves of one whole. It was bringing them together, because each one of them was a spring of water of life for the other one, and they needed to drink, to replenish their forces, to resurrect the life in them. It was bringing them together, so that they may look into each other and see themselves.

It brought them together, to show them that just as in the heart there is a boundary and each of the halves works, though in rhythm with the other one, after all for itself – so do they, even though they are bound forever, they are also forever separated. The road was bringing them together, but it also separated them. It separated them, so that each can continue on his own highway; each on his path to the peak. Higher and higher towards the peak. Towards that peak, where: the gods had a feast.

It separated them, because even though there were two of them, and the road was one, in this world each is alone. Alone with his illusions. Alone with his reality. Alone with the world, built by his thoughts. Alone with the memories, which connected him in some past reality with the other one’s world.

There were two of them, and they remain two. They stand against each other. Face to face. They gaze, eyes into eyes, and want the illusion to turn into a reality, and the moment – into eternity… But they want also to continue living. Each to go on his own way.

Somewhere in some obscure place of our world, they are sitting at one table, one against the other, and it looks like there are two of them – alone… But they are not. Between them, there is a boundary. Between them, there is the world. Flower… Rose with thorns… Lit smoldering candle… Ashtray, full with butts, and two smoking cigarettes. Two strings tremble at one frequency. Two hands shove into the boundary and they find themselves onto thorns or get scorched by the fire. Their faces get distorted into sad expressions, but not at the sight of blood… No… The pain lashes at their hearts. The pain of there being two of them and of their wanting to be alone so much, but they are not. The road is between them.

Today they are one against the other… after a second, and also after two… each will go back to his reality. And in some latter moment, he’ll ask himself: did I really see him? Did I really see her? Was that really us? And what was there between us, we looked more than two carps; who were speaking with their eyes.

There are two of them, but between them is the time – distant, which brought them closer; after that the other, which separated them; one fog, in which they met again, and… the future, which will separate them again from one another.

They are two… wanderers in this world.

Kerouac would probably say: “Dharma Bums”.

Always looking for themselves. And sometimes finding each other.

They are two. And though time is between them – they are both outside the time. And though they see clearly the boundary between them – for them there are no boundaries, no frames. Their road is one and it doesn’t have an end.

They were two… And whatever was between them – it brought them together. The road… And the world… And life… And time… past and future. The street coffee shop. The flower, the candle. Veiled in a cigarette smoke. Silenced pain… Pulsing heart.

Hungry… thirsty… But touching the boundary with their hands.

They are both thinking about it. They both don’t want it to exist. Yet they both thank it for existing. It is their chance. If it disappears… the illusion will come down. The magic will break; if it disappears, the break-up will come between them.

They are two and they don’t want a break-up, although they are separated. They want a boundary. They want it, so that they don’t touch each other. They want it, so that their eyes only speak. They want it, so that they think about it and get mad at its existence. They want it, so that they are sure that nothing separates them – except for the boundary.

They are two and love each other, and hate the boundary. They hate it, but they also love it, because it’s there. If it wasn’t there, they probably wouldn’t be there too.

They are two and instead of being in love with one another, they are in love with the boundary. They are in love with everything, which is between them. In the world, in life, in time, in the flower, in the fire, in the road.

They were two… Sometime, many years ago they were just two.

But not today.

3 отговора на “СКИТНИЦИ / Wanderers

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s