Ооо,боже!!! / Ohhh, God ! ! !

о, боже!

о, боже!

                 Ооо,боже!!!

Беше хладна утрин. Аз вървях след нея и… Ооооо, боже!!!

Черните и къдрици се полюшваха нежно. Черно късо сако очертаваше гърба и. Черната чанта следваше ритъма на краката и. А черната пола – оооо, боже! –  изкусно, опната до  пръсване, не просто загатваше, а показваше точно какво има там. И то също следваше ритъма на стъпките и – но за разлика от тях, се движеше нагоре-надолу.

Нагоре – надолу, нагоре – надолу, нагоре – надолу… И черната къса поличка бавно и целеустремено се преплъзваше нагоре. Оооо, боже! Още малко, още малко…

Нееее…

Една ръка – дърта моралистка – се появяваше и я смъкваше отново надолу – на приличното и местоположение. Ритъма на стъпките и се объркваше, колената и се протъркваха, а токчетата на черните обувки се заклащаха от недоволство и… След малко всичко започваше отначало. Оооо, боже!

А аз вървях след нея и не мислех, а следвайки я, постепенно влизах в ритъма на стъпките и, и се превръщах в нейна сянка – ехо на човешката форма. Тя беше живата плът, изтъкана от разум и морал, а аз – нейното безплътно превъплащение, но пропито от плътски желания.

Ние бяхме едно, но същевременно и не бяхме – както Земята и Луната. Ние бяхме самотен номад, умиращ от жажда сред безкрайните пясъци на неизвестна пустиня. Ние бяхме живота, копнеещ за своето продължение. Но ние бяхме и смъртта, изкусно облечена в тайната, която човешкия разум, изтъкан от безкрайната река на любопитството, иска да открие – какво е.

Какво е…

Беше хладна утрин. Беше пролет. Дългата и люта зима, провокираща нашето недоволство, ни направи щастливи, защото имаше за какво да си говорим, и се чувствахме по-близки от всякога, беше вече спомен. И ние отново бяхме доволни, но не и щастливи, защото не си говорехме, защото нямаше за какво да си говорим. И по-отчуждени от всякога, се разминавахме като безмълвни сенки из безкрайната пустош на неизвестна планета.

А беше пролет и сливите цъфтяха. Аз вървях след нея… Оооо, боже! След нея ли вървях?

Нееее…

Вървях след самата себе си. Бях собствената си сянка и копнеех да се съвокупля с тялото си. Защо ли? Защото беше пролет, и защото само така можех да разкрия тайните на живота и мимолетната смърт.

 

                                               Ohhh, God ! ! !

It was a chilly morning. I was walking behind her, and… Ohhhhh, God!!!

         Her black curls were swinging gently. A black, short coat was delineating her back. Her black bag was following the pattern of her legs. And the black skirt – ohhhh, God! – artfully, so tight it almost ripped, was not just hinting, but right away showing what was there. And it also followed the rhythm of her steps – but, in contrast, it was moving up and down.

         Up and down, up and down, up and down… And the black short skirt slowly and firmly was slipping upwards. Ohhhh, God! A bit more, a bit more…

         Noooo…

         One hand – an old moralist – would show up and put it back down again – on its decent location. The rhythm of the steps got irregular, her knees rubbed off, and the heels of her black shoes would swing around, out of discontent, and… After a bit, everything would start all over again. Ohhh, God!

         And I was walking behind her and was not thinking, and following her, I gradually got into the rhythm of her steps, and turned into her shadow – an echo of the human form. She was the living matter, weaved from mind and moral, and I was her incorporeal reincarnation, though soaked up in carnal desires.

We were one together, but at the same time we weren’t – like the Earth and the Moon. We were a solitary nomad, dying from thirst amid the endless sands of an unknown dessert. We were the life, longing for its own continuation. But we were also the death, artfully dressed in the secret, which the human mind, weaved from the endless river of the curiosity, wants to discover – what it is.

What it is…

It was a chilly morning. It was spring. The long and bitter winter, which provoked our discontent, made us happy, because there was stuff to talk about, and we felt closer than ever, was already in the past. And we were satisfied again, though not happy, because we didn’t talk, because there was nothing to talk about. And more estranged than ever, we walked past each other like speechless shadows in the endless wilderness of an unknown planet.

And it was spring and the plums were coming out. I was walking behind her… Ohhh, God! Was I walking behind her?

Nooo…

I was walking behind myself. I was my own shadow and I was longing to mate with my body. Why? Because it was spring, and because only in this way I could divulge life’s secrets and the ephemeral death.

ОЧАКВАНЕ / Expectation

 

autumn...ОЧАКВАНЕ

Ореол от пъстрота надвисна над града.

Вълна от хлад попари летните илюзии.

Събуден вятърът развихри своя гняв.

Приело голотата като зимна дреха

Първото дърво заспа и засънува.

Expectation

A halo of diversity

Hung over the city.

A wave of cold

Frosted the summer illusions.

Roused wind

Unleashed its anger.

The first tree

Had accepted the nudity

As winter coat,

Fell asleep

And started to dream...

СКИТНИЦИ / Wanderers

светът

времето                   и                          светът

СКИТНИЦИ

Те бяха двама, но светът беше между тях. И не само той… Самите те бяха преграда помежду си. Това, което беше вътре в тях, бе същото и което ги разделяше. Те бяха като две клонки от едно дърво. И всяка една от тях искаше да расте, да заяква, да се раззеленява и да цъфти, дори и да се разклонява.

Те бяха двама, но животът им стоеше между тях.

Те бяха двама, а пътят им бе един и той ги събираше, но ги и разделяше. Събираше ги, за да им покаже, че не са изгубени навеки, че ги има, че никой от тях не е сам, поне докато се увери, че другият все още диша. Събираше ги, защото не е по силите на никой природен закон да държи разделени толкова дълго двете половини на едно цяло. Събираше ги, защото всеки един от тях бе извор с жива вода за другия, а те имаха нужда да пият, да се зареждат със сили, да възраждат живота в себе си. Събираше ги, за да се огледат един в друг и да видят себе си.

Събираше ги, за да им покаже, че както в едно сърце има преграда и всяка от половините му работи, макар и в ритъм с другата, все пак сама за себе си – то и те, при вее че са обвързани навеки, навеки са и разделени. Събираше ги пътят им, но ги и разделяше. Разделяше ги, за да продължи всеки по своята магистрала, всеки по своята пътека към върха. Все по-нависоко и по-нависоко към върха. Към онзи връх, където: боговете пируват.

Разделяше ги, защото, макар да бяха двама и пътят им да бе един, в този свят всеки е сам. Сам със своите илюзии. Сам със своята реалност. Сам със света, изграден от собствените му мисли. Сам със спомените, които пък го свързват в някаква отминала реалност със света на другия.

Те бяха и остават двама. Един срещу друг стоят. Лице в лице. Очи в очи се взират и искат илюзията да превърнат в реалност, а мигът – във вечност… Но искат и да продължат да живеят. Всеки по своя път да върви.

Нейде в закътано място от нашия свят те стоят на маса един срещу друг и изглежда така сякаш са двама – сами… Но не са. Между тях е преградата. Между тях е светът. Цвете… Роза с бодли… Запалена тлееща свещ… Пепелник, пълен с угарки, и две димящи цигари. Две струни трептят на една честота. Две ръце се блъскат в преградата и ту на бодли се натъкват, ту огън ги парва. Лицата им в тъжни гримаси се изкривяват, но не при вида на кръвта. Не… Бичува болката сърцата им. Болката, че те са двама и толкова много искат да са сами, ала не са. Пътят им е между тях.

Днес те са един срещу друг. И след миг, и след два… всеки ще се завърне в своята реалност. А в някой по-следващ миг ще се запита: наистина ли го видях? Наистина ли я видях? Това

наистина ли бяхме ние? И какво ли толкова имаше помежду ни, че приличахме повече на два шарана, които с очи си говореха.

Те са двама, но помежду им е времето – далечното, което ги сближи, след него другото, което ги раздели; една мъгла, в която се срещнаха отново и… бъдещето, което пак ще ги откъсне един от друг.

Те са двама. Скитници в този свят.

Керуак навярно би казал – „бродягите на Дхарма“.

Вечно търсещите себе си. А понякога намирайки се един друг.

Те са двама. И макар че времето е помежду им – те двамата са извън времето. И макар ясно да виждат преградата помежду си – за тях няма прегради, няма рамки. Пътят им е един и той няма край.

Те бяха двама… И каквото и да имаше между тях – то същото ги и събираше. И пътят… И светът… И животът… И времето… Миналото и бъдещето. Уличното кафене. Цветето, свещта. Забулени в цигарен дим. Смълчана болка… Пулсиращо сърце.

Гладни… Жадни… Но опрели ръце в преградата.

И двамата мислят за нея. И двамата искат да я няма. При все това обаче и двамата и благодарят, че я има. Тя е техният шанс. Изчезне ли тя… Ще рухне илюзията. Ще се развали магията. Изчезне ли тя – между тях ще застане раздялата.

Те са двама и не искат раздяла, макар да са разделени. Те искат преграда. Искат я, за да не се докосват. Искат я, за да говорят само очите им. Искат я, за да си мислят за нея и да и се ядосват, че я има. Искат я, за да са сигурни, че няма друго какво да ги разделя – освен преградата.

Те са двама и се обичат, а мразят преградата. Мразят я, но я и обичат, защото я има. Ако я нямаше – навярно и тях нямаше да ги има.

Те са двама и вместо да са влюбени един в друг – те са влюбени в преградата. Влюбени са във всичко, което е помежду им. В света, в живота, във времето, в цветето, в огъня, в пътя.

Те бяха двама… Някога преди много години бяха само двама.

Но не и днес.

Wanderers

There were two of them, but the world was between them. And not only that… The two of them were a boundary between themselves. What was inside them was the same that separated them. They were like two small branches from the same tree. And each of them wants to grow, to get stronger, to get green and to blossom, even to branch out.

They were two, but their life was standing between them.

They were two, and their road was one and it brought them together, but also separated them. It brought them together, to show them that they are not lost forever, that they exist, that none of them was alone, at least until he makes sure that the other is still breathing. It was bringing them together, because it is not within the force of any natural law to keep separated for so long the two halves of one whole. It was bringing them together, because each one of them was a spring of water of life for the other one, and they needed to drink, to replenish their forces, to resurrect the life in them. It was bringing them together, so that they may look into each other and see themselves.

It brought them together, to show them that just as in the heart there is a boundary and each of the halves works, though in rhythm with the other one, after all for itself – so do they, even though they are bound forever, they are also forever separated. The road was bringing them together, but it also separated them. It separated them, so that each can continue on his own highway; each on his path to the peak. Higher and higher towards the peak. Towards that peak, where: the gods had a feast.

It separated them, because even though there were two of them, and the road was one, in this world each is alone. Alone with his illusions. Alone with his reality. Alone with the world, built by his thoughts. Alone with the memories, which connected him in some past reality with the other one’s world.

There were two of them, and they remain two. They stand against each other. Face to face. They gaze, eyes into eyes, and want the illusion to turn into a reality, and the moment – into eternity… But they want also to continue living. Each to go on his own way.

Somewhere in some obscure place of our world, they are sitting at one table, one against the other, and it looks like there are two of them – alone… But they are not. Between them, there is a boundary. Between them, there is the world. Flower… Rose with thorns… Lit smoldering candle… Ashtray, full with butts, and two smoking cigarettes. Two strings tremble at one frequency. Two hands shove into the boundary and they find themselves onto thorns or get scorched by the fire. Their faces get distorted into sad expressions, but not at the sight of blood… No… The pain lashes at their hearts. The pain of there being two of them and of their wanting to be alone so much, but they are not. The road is between them.

Today they are one against the other… after a second, and also after two… each will go back to his reality. And in some latter moment, he’ll ask himself: did I really see him? Did I really see her? Was that really us? And what was there between us, we looked more than two carps; who were speaking with their eyes.

There are two of them, but between them is the time – distant, which brought them closer; after that the other, which separated them; one fog, in which they met again, and… the future, which will separate them again from one another.

They are two… wanderers in this world.

Kerouac would probably say: “Dharma Bums”.

Always looking for themselves. And sometimes finding each other.

They are two. And though time is between them – they are both outside the time. And though they see clearly the boundary between them – for them there are no boundaries, no frames. Their road is one and it doesn’t have an end.

They were two… And whatever was between them – it brought them together. The road… And the world… And life… And time… past and future. The street coffee shop. The flower, the candle. Veiled in a cigarette smoke. Silenced pain… Pulsing heart.

Hungry… thirsty… But touching the boundary with their hands.

They are both thinking about it. They both don’t want it to exist. Yet they both thank it for existing. It is their chance. If it disappears… the illusion will come down. The magic will break; if it disappears, the break-up will come between them.

They are two and they don’t want a break-up, although they are separated. They want a boundary. They want it, so that they don’t touch each other. They want it, so that their eyes only speak. They want it, so that they think about it and get mad at its existence. They want it, so that they are sure that nothing separates them – except for the boundary.

They are two and love each other, and hate the boundary. They hate it, but they also love it, because it’s there. If it wasn’t there, they probably wouldn’t be there too.

They are two and instead of being in love with one another, they are in love with the boundary. They are in love with everything, which is between them. In the world, in life, in time, in the flower, in the fire, in the road.

They were two… Sometime, many years ago they were just two.

But not today.

Пясъчен часовник

Пясъчен часовник

светулки

 

На пробуждане Дона усети, че цялото и тяло се тресе. Стана и загърната в халата, тръгна да търси термометъра. Благодарение на педантичността си по отношение на реда в дома, тя бързо го намери. Мушна го под мишницата си и се върна в топлото легло. Изчака пет минути и го извади. Съдейки по своите усещания, не се учуди от показанията му: 39 градуса по Целзий.

На Дона не й се случваше често да боледува, но този път й се доплака. Първата и мисъл бе, че болестите избират най-малко подходящото време да нападнат човека. Стана и отваряйки аптечката си, започна да търси хапчетата, които смяташе, че е добре да глътне в момента. Наля си чаша вода, взе си един банан и отново се намести под завивките.

Не след дълго Дона усети, че се унася. Тя нямаше сили да се съпротивлява, така че се отпусна и се отдаде на съня.

Дали беше заспала и откога спеше – не знаеше, но видя маса, върху която бяха подредени пясъчни часовници с най-различна големина. Над всеки един от тях кръжеше нещо като светулка, която шептеше:

– Този ли да взема?

– Този ли да взема?

– Този ли да взема?

А около нея самата кръжеше друга, която казваше:

– Харесват ми, но този път само ще ги погледам!

Когато Дона чу това, масата с часовниците мигом изчезна от погледа и. На мястото и се появи табелка с надпис – „Хората с бъдеще носят дрехи с минало”. Рояк светулки кръжиха на около и бръмчаха:

– Минало? Кай го знае това минало? Чие е това минало?

– Бъдеще ли? Зависи кой какво разбира под бъдеще?

– Защо ли просто не са написали „дрехи втора употреба”, което си е самата истина?

– А какво стана с поговорката „По дрехите посрещат, по ума изпращат”?

Дона погледна своето поизтъркано яке, а една светулка мина пред очите й:

– Трябва да си купя ново! – каза тя.

– А какво да направя със старото? – обади се друга.

– Вярно че то има някакво минало… Цели три години! – подхвана трета.

– Но аз искам да ги забравя – появи се нова светулка. – Би ли могла моята дреха с измъчено минало да даде цветущо бъдеще на някого? – питаше следващата.

Дона разтърси глава и табелката изчезна. А тя се взираше в

една книга и четеше изречението: „Човек нищо не прави безкористно”.

– „Корист”,  това е материална изгода, облага – поясни една светулка.

– А „безкористен”, който е лишен от корист – допълни втора. Тогава се обади трета:

– А съществува ли човек, чиито действия да са лишени от корист?

– Навярно този, който пуска петак на просяка… – предположи друга.

– Не! – сряза я нова. – Защото той си мисли „дай, за да ти се даде!”

– А майката? – попита следваща светулка.

– Майката си е майка. След като е родила деца, ги отглежда, пък и тайно се надява, че когато един ден пораснат, те ще й помагат – отговори друга.

– Днес май човек нищо не може да направи без корист.

– Да, в днешния материален свят в дъното на всяко действие стои облагата.

– И ако не е така, докъде ли би стигнал човек?

– Тази дума си е изживяла времето.

– Но времената се менят!

– И хората се променят, според времето.

След заключителните думи на последната светулка, Дона вече не виждаше нито изречението, нито книгата. Настъпи странна празнота. Липсваха форми, които да напомнят за предмети от материалния свят, от този, който тя познаваше най-добре. Около нея беше тишина и пустота. Царството на светулките… И прелитайки пред очите и, всяка една от тях казваше по нещо:

– Днес е четвъртък.

– А аз съм болна.

– Трябва да лежа и да спя.

– Лошо е, че съм сама.

– Няма кой да ми направи чай.

– Какво ли си мислят колегите?

– Кога ли ще мога да стана?

– О, Боже!

– Има ли Бог?

– А има ли нещо в хладилника ми?

– Трябва да се храня, за да имам сили да се боря с болестта.  Но аз спя, спя, спя…

– Този месец дали платих тока?

– А откога не съм се обаждала на майка си?

– Не искам да идва Нова година.

– Ако можеше да не свършва лятото…

– Явор дали ще ми се обади днес?

– Всъщност… него само за секс го бива.

– Лъжа!

– На мен ми харесва да правя секс с него.

– Той е единственият, който ме е докарвал до оргазъм.

– Французите наричат оргазма „малката смърт“. Това е странно.

– Защо точно смърт?

– А значи ли, че смъртта е оргазъм?

– Да можех да умра, за да разбера дали е така…

– Но после пак да се съживя.

– Не съм поляла цветята.

– Те ще умрат!

– Е, само ще увехнат.

– Като че ли чух да се звъни на вратата.

– Но къде съм аз?

– Защо не виждам вратата?

– О, забравих, че спя и сънувам.

– Забравих и вестника да прочета.

– Защо трябваше да го чета?

– Сетих се, да разбера какво са решили в събранието относно смъртната присъда.

– Какво ли толкова ме интересува?

– Ако смъртта е оргазъм, значи осъждат престъпника да преживее голямо удоволствие.

– Но пък знае ли някой какво е смъртта?

– Само дето французите твърдят, че оргазмът бил малката смърт.

– А източните религии, че се прераждаме, че и доказателства имат.

– Ако осъдят един престъпник на смърт, в какво ли ще се прероди той?

– Защо ли хората си мислят, че смъртта е най-голямото наказание?

– Какво да кажем за СПИН?

– Това е идея!

– Трябва да се обадя в Народното събрание и да им предложа нова, по-страшна и от смъртта присъда… да заразят заслужилия престъпник със СПИН.

– Чудя се, как още никой не се е сетил за това!

– То си е истинско наказание и спасение от него няма.

– А да не би болните ат СПИН днес да са били престъпници в предишния си живот?

– А аз защо ли си губя времето с такива мисли?

– Пак се звъни.

– Сигурно сънувам.

– Светлина!

– Каква е тази светлина?

Светулките като че ли изчезнаха и настъпи мрак. Дона нищо не виждаше, но усещаше, че се носи из някаква бездна. Надолу, надолу, надолу…

Една почти невидима светулка мина покрай нея.

– Къде отивам? – каза съвсем тихичко тя.

А Дона продължи да се носи все по-надолу като листо, падащо от дървото. Надолу, надолу…

За миг проблесна светлинка и изчезна. Отново настъпи мрак, по-зловещ от преди.

– Дона! Дона! Чуй ме! Събуди се! – едва, едва долови тя един мъжки глас, който като че ли идваше от светлинни години разстояние, за да я изведе от тъмната бездна.

– Някой ме вика! – каза мъничка светулка, прелитайки край нея.

– Ах, Дона, защо не ми се обади? Дона! – не спираше мъжът да и говори.

Появи се друга светулчица:

– Това е Явор! – възкликна тя.

Дона се почувства някак неподвижна. Като че ли вече не слизаше надолу, но не сеи изкачваше. Бе застинала на място.

– Силна си, Дона! Бори се! Къде си тръгнала? Ела! Дона! – крещеше Явор през сълзи.

От два часа той и екип от лекари се опитваха да я върнат към живота на Земята. А тя продължаваше да лежи все така безжизнена на леглото.

– Дона, знам, че ме чуваш! Дона, спомни си французите какво казват! Дона! – не спираше да повтаря името й той.

Явор знаеше, че в такъв момент е много важно тя да чува своето име. То би й върнало представата за нейната самоличност във физическия свят.

– Дона! Дона! Дона! – долавяше все по-силно тя мъжкия глас, който я зовеше.

– Явор ме вика – каза една светулчица.

И Дона почувства, че отново се движи, но вече нагоре. Отдалечаваше се от мрака и около нея закръжиха безброй малки светулки.

– Чакай ме, скъпи, идвам!

– Не ме оставяй!

– Аз съм Дона! Дона!

– Ти си Дона! – крещеше Явор. – Отвори очи, Дона! Имаш още толкова неща да преживееш тук, на Земята. Предстои ти да научиш толкова много истини преди тази последната… за смъртта… Върни се, моля те, Дона!

– Толкова много истини… – повтори една светулка.

– Навярно колкото са зрънцата пясък в един пясъчен часовник – предположи друга.

Пред очите на Дона отново се появи масата.

– Този път ще избера! – бръмчеше голяма и ярка светулка.

– Няма да взема най-малкия… – каза друга.

– Нито пък най-големия… – обади се трета.

Тогава Дона видя, че имаше само един, който в този момент отброяваше времето. Протегна ръка да го вземе и се стресна от допира.

– Дона, знаех си, че ще се върнеш! Дона! – чу тя радостния възглас на Явор.

– Пясъчният часовник… – каза Дона.

– Не, миличка, това не е пясъчен часовник! – побърза да поясни той. – Това е система.

– Но аз виждам пясъчните зрънца – тихо и бавно говореше тя, все още не отворила очи.

– Това са капки жива вода, Дона! Ти си жива! Жива си! Жива си! Дона… – повтаряше Явор.

– Къде са светулките? – питаше тя – Те имат ли корист? А носят ли дрехи с минало?

– Бълнува… – заключи един от лекарите. – Но вече е вън от  опасност. Можем да я оставим да се наспи.

– И други съм връщал към живота – започна негов колега – но за първи път чувам за светулки.

– Е… – обади се Явор – аз пък като чуя „корист“ и „дрехи“, първо за човека се сещам.

– Във всеки случай не е Господ – засмя се сестрата и допълни – Какво ли не съм чувала за Него, но не и това.

– Абе, кой знае – каза посъвзелият се най-сетне студент по медицина. – Ако ние не можем да заприличаме на Него, току виж, Той заприличал на нас.

Когато Дона се събуди, усети, че ръката й държи нещо. Вдигайки я пред лицето си, видя пясъчен часовник. Същият, към който бе посегнала.

– За този ли говореше? – попита я Явор.

– Хм, хм, хм… – усмихвайки се, клатеше глава тя.

– Как си?

– Аз май…

– Защо не мисе обади?

– Но аз имах само температура, пък и се нагълтах с хапчета – обясняваше Дона – Така че…

– Да, да, да… – усмихваше се Явор – само че нищо не си глътнала!

– Но как? – учуди се тя – аз помня…

– Помниш, ама сигурно си го сънувала.

– Сънувала… – замисли се тя – А какво казват французите?

– Като се възстановиш, ще ти покажа! – закани и се Явор.