свободното улично куче/ The Free Street Dog

на площада

свободното улично куче

 

                                          свободното улично куче

То беше черно с тук-там бели петна. Нямаше дом, нито стопанин. Беше свободно улично куче. Нямаше нищо от това, което имат домашните любимци и имаше всичко онова, което те нямаха. То имаше себе си и като стопанин на себе си, зависеше само от себе си.

Не познаваше човешката любов, но не знаеше и що е омраза. Никой никъде не го поканваше, но не можеше и да го изгони. Градът и неговите улици бяха домът му. И скитайки се из тях, то живееше и навярно щастливо, защото все още не знаеше що е нещастие.

Имаше и други като него, но законът на природата повеляваше – всеки сам да се спасява, всеки сам да оцелява. Всеки сам живее, тъй както и сам сънува…

***

През един студен есенен ден черното куче с бели петна търсеше завет и малко спомен за топлина. И го намери. В тясна уличка между кофите за смет лежеше труп. Приближавайки към него, кучето спря на около метър и се загледа. То се бе научило да заобикаля хората отдалеч и сега се чудеше какво да направи.

Постоя известно време и след като не долови никакво движение, продължи. С приближаването си усети топлина. Топлина! Жадувана топлина! Страхът, обаче, го накара да се дръпне отново назад.

Напред го викаше топлината, а назад страхът. Мракът поглъщаше светлината, вятърът тишината, а студът – спомена за лятото. Кучето трябваше да избере – от студ ли предпочита да умре или от болката, която човешката ръка би му нанесла. Но то бе опитно куче. Животът му бе неговия учител и то не бе пропуснало нито един урок по оцеляване.

Топлината го мамеше. Още миг, още два и животът му проходи с неговите лапи. Заведе го при топлата твар. Влажния кучешки нос доближи главата на човека и започна да души.

Душеше го и разбираше, че е човек, но различен от другите. Сякаш нещо му липсваше. Нещо, което обикновено събуждаше страхът в кучето. То липсваше. Нещото, което кара човекът да се движи и изглежда силен. Липсваше…

Кучето продължаваше да души лицето на човека и да търси отговор на въпроса – какво му липсва? Кое е това нещо, което го прави различен от другите, които е срещало по улиците?

Увлечено от любопитството си, то забрави страхът си и побутна човешката глава с муцунка. И нищо, нищо не последва! Нито звук, нито око се отвори, нито ръка се помръдна.

И в този миг кучето си спомни.

Спомни си за друго куче, за една борба – урок по оцеляване. То беше само свидетел, но никога нямаше да забрави този урок. Щеше да го помни, защото той беше най-важния – за живота и смъртта. А има ли борба – има победители и победени.

Кучето разбра – човекът, който лежеше в краката му бе победен от смъртта. И това, което му липсваше, бе диханието живот. Топлината все още не беше го напуснала, но много скоро студът щеше да победи и нея, щеше да му я отнеме завинаги.

То притвори клепачи, вирна муцунка и нададе тъжен вой в памет на своя, победен от смъртта, уличен другар. И още един, с който приветстваше учителят – живот.

***

Кучето побутна ръката на мъртвеца. Намести си задницата под мишницата му и се излегна покрай тялото му. Намести се спокойно, дори щастливо, защото каквото бе потърсило, това и намери – завет и топлина.

И какво от това, че беше под мишницата на смъртта? Що ли би могла тя да му направи, можеше ли с нещо да го изненада? Негов учител бе животът, а тази нощ съюзник щеше да му бъде смъртта. И сгушено в нейната топла прегръдка, кучето заспа. Заспа и прекрачи прага на съня.

***

Озова се в големия свят на хората. И не беше куче, а човек. Силен, властен мъж на средна възраст и облечен в костюм. Ала привидно, защото под тази маска властваше най-смазващото от всички чувства, демонът страх. Властваше и управляваше живота на този мъж. Всеки негов избор, всяка крачка, всяко негово вдишване и издишване, всеки залък, който си слагаше в устата. Заспиваше със страх и се събуждаше със страх.

Страхът крещеше в душата му, а той се опитваше да заглуши неговите викове като неспирно си повтаряше, че е силен, че е могъщ, че е Бог. Затваряше се в своята крепост и рисуваше по лицето на страха маска след маска.

Маска за авторитет, маска за баща, маска за гала вечеря. Не можеше да изрисува единствено маската на свободата, защото страхът и свободата са като двата полюса на Земята. Две съвършено различни измерения на живота.

И той, живеейки в измерението страх, го бе приел за свой учител. А страхът това и чакаше. Обви го в копринен пашкул и започна бавно и мъчително да го изсмуква, подготвяйки го за своя съюзник – смъртта.

На ръба на отчаянието мъжът започна да се пита:

– Жив ли съм? Човек ли съм или скала, прояждана от вятър и вода?

***

И през една есенна нощ страхът го запозна със своя съюзник – смъртта. Нарисува му сън, в който мъжът бе бездомно улично куче. Бездомно, защото стопанинът му го бе изгонил от дома. Улично, защото отвъд стените на дома е улицата. А стопанинът му го бе прогонил, защото то така и не се бе научило да живее в уюта и спокойствието на дома. Така и не се бе решило да приеме животът такъв, какъвто е. А той на свой ред не можеше да приеме него. И това, което животът не приема – смъртта поглъща жадно.

– Просто сън… – си каза мъжът на сутринта.

Но не беше просто сън. А сън, който още повече нагнети страховете му. Сън, който започна да го преследва насън и наяве. И той започна да бяга. Да бяга от съня. Да бяга от смъртта. И колкото повече бягаше от смъртта, толкова по-често я срещаше.

Премазано куче, оглозган гълъб, починал съсед. Толкова по-близо я чувстваше до себе си. Докато в един момент усети, че тя всъщност го тегли и дърпа за ръката към своето убежище. Денят си отиваше, а с него и светлината в душата му. Вятърът засвири. Тържествуваща нощта затанцува.

***

Между кофите за смет лежеше спомен от мъжа – неговото тяло. До него спеше и дишаше тежко черното куче с бели петна. Спеше и сънуваше животът на мъжа. Сънуваше поредния урок, който неговият учител в стремежът си да му го предаде – го бе довел до тук – до тази тясна тъмна уличка.

***

Още миг, два и денят се събуди. Животът бликна. Кучето отвори очи и се завърна в себе си. Стана, протегна се и разтърси своето тяло, за да свали тежкия товар на съня от гърба си.

Тъжно погледна към студения труп и тъжен вой нададе. И отдалечавайки се, нададе втори, с който благодареше за урока на учителя – живот. И после трети – радостния вой на свободата. Свободата – да приемеш живота такъв, какъвто е и себе си – такъв, какъвто си.

То беше куче. И понеже беше свободно улично куче, тръгна отново из улиците на града. И току скимтеше и виеше, опитвайки се да разкаже на своите улични братя и на всички хора това, което беше научило:

– Животът е живот, за да се живее. А страхът от каквото и да било, е всъщност страх от самия живот. Животът е живот, дори и да е кучешки. Ала кучешката смърт… Ауууууууу…

/Снимка, направена от автора hguteva/

 

                                            The Free Street Dog

He was dark with white spots here and there. He neither had a home, nor an owner. He was a free street dog. He didn’t have anything that pets have, and had everything that they lacked. He had his self and as owner of himself, he depended only on himself.

He didn’t know human love, but he also didn’t know what hatred was. Nobody ever invited him anywhere, but they couldn’t kick him out either. The city and its streets were his home. And wandering through them, he lived perhaps happily, because he still did not know what misfortune is.

There were others like him, but the law of nature demanded – each should find his own way, each should survive by himself. Everyone lives by himself, just as he dreams by himself.

***

In one cold autumn day, the black dog with the white spots was looking for a shelter and a bit of a memory for the warmth. And he found it. In a narrow street between the dustbins a corpse was lying. Approaching him, the dog stopped at about a meter distance and looked. He had learned to go around people from faraway and was now wondering what to do.

He remained there for a while and after not sensing any movement, he kept going. With his approach, he sensed warmth. Warmth! Longed after warmth! The fear, however, made him retreat again.

The warmth was calling him upwards, and the fear backwards. The darkness was absorbing the light, the wind – the silence, and the cold – the memory of the summer. The dog had to choose – does he prefer to die from the cold or from the pain, which the human hand could inflict on him. But he was an experienced dog. His life was his teacher and he did not skip a single lesson in survival.

The warmth was deceiving. One more second, two more, and his life started walking with his paws. It led him to the warm creature. The moist dog nose got near the human head and started to smell.

It was smelling it and could understand that it’s a human, but one different from the others. It was as though something was missing. Something that usually provoked fear in the dog. It was missing. The thing, which makes the human move and appear strong. It was missing…

The dog kept on smelling the human’s face and to look for an answer to the question – what was missing? What was that thing, which made him different from the rest, that he had seen on the streets? Enthused over his curiosity, he forgot his fear and gently pushed the human head with his muzzle. And nothing, nothing followed! Not a sound, not an eye was opened, not an arm moved.

And in this moment the dog remembered.

He remembered about another dog, about a fight – a lesson in survival. He was just a witness, but he would never forget this lesson. He would remember it, because it was the most important one – about life and death. And if there is a fight – there are winners and losers.

The dog understood – the human, who was lying in his legs, was defeated by death. And what was missing was the breath of life. Warmth had not left him yet, but very soon the cold would defeat her too, it would take it away from him.

He had his eyes half-closed, raised his muzzle, and gave out a sad howl in memory of his, defeated by death, street friend. And one more, with which he was greeting the teacher – life.

***

The dog pushed gently the hand of the dead man. He put his rear beneath his armpit and lied along his body. He ensconced in a relaxed way, even happily, because he had found what he had looked for – a shelter and some warmth.

He was under the armpit of death, but so what? What could she do to him, could she surprise him with anything? His teacher was life, and tonight an ally would be death. And huddled up in her warm embrace, the dog fell asleep. He fell asleep and stepped across the threshold of sleep.

***

He found himself in the big world of humans. And he wasn’t a dog, but a human. A strong, powerful middle-aged man, dressed in a costume. But just ostensibly, because under this mask the most crushing of all feelings was domineering, the fear demon. It was domineering and ruling the life of this man. Each of his choices, each step, each of his breath inhale and exhale, each bite he put in his mouth. He would fall asleep with fear and wake up with fear.

The fear was yelling in his soul, and he tried to muffle his yells by constantly repeating to himself that he is strong, that he is powerful, that he is God. He locked himself into his fortress and drew mask after mask on the face of fear.

A mask for authority, a mask for father, a mask for a gala dinner. The only thing he couldn’t draw was the mask of freedom, because fear and freedom are like the two poles on Earth. Two completely different dimensions of life.

And he, living in the dimension Fear, had taken him to be his teacher. And fear only waited for this. He wrapped him in a silk cocoon and started slowly and painfully to suck him out, preparing him for his ally – death.

At the verge of despair the man started asking:

“Am I alive? Am I human or a rock, eroded by wind and water?”

***

And during one autumn night the fear met him with his ally – death. It drew him a dream, in which the man was a homeless street dog. Homeless, because his owner had kicked him out of home. Street, because beyond the walls of the home, there is the street. And his owner had driven him out, because it never quite learnt to live in the comfort and calmness of the home. It never dared accept life such as it is. And life, in its turn, could not accept him. And what life could not accept, death devoured eagerly.

“Just a dream” the man said in the morning.

But it wasn’t just a dream. It was a dream, which further fueled his fears. A dream, which started to chase him in both his sleep and reality. And he started to run. To run from the dream. To run from the death. And the more he ran from the death, the more often he met her.

A crushed dog, an eaten out pigeon, a neighbor that passed away. He felt her so much closer to him. Until, in one moment, he felt that she was actually dragging him and pulling his hand towards her shelter. The day was going away, together with the light in his soul. The wind started to play. A jubilant night started to dance.

***

Between the dustbins lied the memory of the man – his body. Next to him the black dog with white spots was sleeping and breathing heavily. He was sleeping and dreaming about the man’s life. He was dreaming about the next lesson, which his teacher, in his attempt to teach him, had brought him here, to this narrow dark street.

***

One more second, two and the day woke up. Life burst out. The dog opened his eyes and returned to his self. He got up, stretched out and shook his body, to take off the heavy load of the dream from his back. He looked sadly at the cold corpse and gave out a sad howl. And, getting farther away, he gave out a second one, with which he thanked the teacher for the lesson – life. And then, a third one – the happy howl of freedom. Freedom – to take life as it is, and to take yourself as you are.

He was a dog. And because he was a free street dog, he started going again around the city streets. And suddenly he would whine and howl, trying to tell his street brothers and all people what he had learnt:

“Life is life, so that it could be lived. And fear of whatever it may be, is actually fear from life itself. Life is life, even if it is a dog’s life. But dog’s death… Owwwwwwww.

3 отговора на “свободното улично куче/ The Free Street Dog

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s